Спокойствие и само спокойствие

Миналото лято се случи да съм повече от седмица сама на море. И помня, че ми беше тъпо, все търсех приятели да се виждаме. Тъпо ми беше и на плаж сама да ходя, и из града сама да се разхождам.

Тази година пак стана така, че съм повече от седмица сама на море. Този път обаче ме е обзело едно такова блажено спокойствие. Добре ми е със себе си и при себе си. Да се разхождам сама, да плувам сама към 8-9 вечерта, когато вече няма почти никой на плажа, да решавам кога какво да правя, да готвя, да ям и т.н. Да търся приятели не защото имам нужда, а защото са приятели. Или защото има повод. Да си седя сама в музикалния клуб, който е на има-няма минута от морското ми вкъщи, и от време на време да се включвам с някое парче на баса.

Същевременно посвършвам работа и за "Маргиналия", както обикновено. Приятно ми е да поработвам, да хвърлям по едно око на морето през прозореца (гледката се вижда на първата снимка, камерата на телефона преосветява морето, когато искам да хвана и масата) и да слушам гларусите. Само да не бяха толкова шумни хората от магазина отдолу и техните гости-кибици, но дори непрекъснатото каканижене под балкона не ме дразни вече.

Дори спя добре (което наистина е новина).

Опитах се да си спомня кога за последен път съм била толкова спокойна. И не успях. Помня края на 2007, когато със сигурност трайно престанах да бъда спокойна. Преди това... губи ми се.

Не знам дали това е спокойствие пред буря, или само спокойствие. Но ми харесва. И не ми се излиза от него. Ще му се радвам, докато го има.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Пак за призванието...

Вчера, след малко повече от 5 години и половина работа в Центъра за изследване на демокрацията, подадох заявление за напускане с едномесечно предизвестие.

Не, не са ми предложили друго работно място. Формално оставам без работа.

За разлика от напускането ми на Югозападен университет, този път с колегите се разделяме с добро. Имах (и все още имам, защото предизвестието тепърва започва да тече) щастието да работя с прекрасни, широко скроени, с чувство за хумор, спокойни и ведри хора, които вече ми липсват, въпреки че още сме заедно.

Защо тогава напускам, сигурно се питате.

Още в началото на март, когато Юлиана Методиева ми предложи да вляза в екипа на сайт за човешките права, който по-късно кръстихме Marginalia, реших, че ако сайтът стане, ще напусна. Защото това, което искам да правя и което смятам, че общо взето мога да правя, и в правенето на което виждам смисъл, е да пиша по темите, които смятам за важни. Да се опитвам да влияя. Тези теми, повече или по-малко, се въртят около човешките права. Публикации в блога ми са имали повече ефект от всичката работа по проекти, която съм вършила. За мен е важно да правя нещо, в което виждам смисъл.

Мисля, че ако човек истински иска нещо, е добре да рискува и да се вложи в него, стига да има тази възможност. Не казвам "трябва", защото понякога практически е трудно. Не мога да изисквам от никого да рискува. И в моя случай си е риск, имам спестени пари за няколко месеца или година, но ако междувременно "Маргиналия" не получи финансиране, ще стане трудно.

"Маргиналия" стартира през май. Не исках обаче да оставям недовършени неща в Центъра. През декември приключи проект, за който съм отговорна. През януари трябва да подам отчета по проекта и да довърша други текущи неща. Затова отложих напускането с 8-9 месеца.

И все пак, защо напускам, а не съвместявам "Маргиналия" с работата си, сигурно се питате.

Когато постъпих в Центъра, блогнах, че съм убедена, че работата в него е подходяща за мен, но предстои да докажа дали аз съм подходяща за нея. В Социологическата програма научих много неща - от това какво е да работиш по проект до изчисляване на индекси. Най-важното за мен беше, че се сблъсках с темата за миграцията, което радикално промени живота ми.

С течение на времето обаче осъзнах, че май с работата сме си взаимно неподходящи. Обяснението защо е много дълго, но, накратко - разбрах, че не съм проектен тип човек. Не че не бих работила повече по проекти, напротив. Но за мен проектът може да е само средство за нещо, което искам да постигна (отвъд заплатата). Условие. Не цел. Изобщо, проектното битие е много дълга тема и заслужава сериозно разглеждане. Ще ми се някой ден да я отворя.

Между другото, бях приятно изненадана да установя, че колегите ми не са мислели, че не съм подходяща за работата - когато им го казах, се учудиха. Може би имам твърде високи критерии и, съответно, ниска самооценка. Но по-важното е, че като не намирам достатъчно смисъл в работата си, я върша насила и без мотивация. И, като виждам това, страдам.

Друга предпоставка да искам да напусна. Може да ви изглежда несериозно, но след 11 години в университет не успях да свикна с работата на пълен работен ден в офис. Това е животът ми, все пак. Мъчително ми е той да минава по този начин, на бюро. Самото стоене 5 дни в седмицата в офис ме изцежда, независимо от количеството свършена работа. Има и такива хора. Работата в офис не е за всеки.

Същевременно, "Маргиналия" има нужда от повече време, отколкото някой на пълен работен ден може да ѝ отдели. За тези 8 месеца, откакто я има, свикнах да не си доспивам, за да пиша текстове и новини, да редактирам и т.н. Тоест - не че организмът ми свикна, но придобих навик да "маргиналствам" по никое време. Не ми тежеше дори, че се занимавах с "Маргиналия" всекидневно и по време на лятната си отпуска. Ала "маргиналстването" изисква и да тичаш по събития, да правиш репортажи и прочее неща, които няма как да се съвместят с работното време.

Има хора, които могат да вършат много неща, но на мен ми липсва издържливост, за да бъда работохолик. От октомври насам имунитетът ми се срина два пъти. Може и да е до нагласа, но при всички случаи - имам нужда от повече "въздух".

Отделно, че вече почти не ми остават време и сили за свирене, а не искам да изоставям баса.

Същата работа се случва и с блога - занемарила съм го доста. А държа да имам само мое пространство, където мога да пиша за всичко, което ми се споделя публично. Дори и да не е свързано с човешките права, дори и някаква глупост или шега да е.

Отделно, че човек има и личен живот. Имам нужда от повече време за скъпите си хора и за приятелите си.

Знам, има възможност и да премина на половин ден към ЦИД, примерно. Но като разглеждам тази възможност, надделява убеждението, че не се чувствам подходяща за работата. Защо заради едната сигурност да заемам място, на което друг би се справил по-добре?

Не знам, може да е форма на "криза на средната възраст", че решавам да се занимавам с това, което ми идва отвътре, а не с това, което ми дава стабилност. Че жертвам сигурността заради свободата. Но решението ми не е спонтанно, взех го отдавна, и се чувствам добре с него. Въпреки че точно сега, преди напускането, ме обземат и страх, и несигурност, и тъга...

Не казвам, че цял живот ще живея без стабилна работа, без пълен работен ден и без офиси. Човек не трябва да се зарича, особено пък човек като мен, който понякога сам себе си изненадва с трансформациите си. Но ми се иска да опитам. Освен работата за "Маргиналия", разбирам нещо и от социология, мога да бъда външен експерт по проекти, особено по миграционни теми. Мога да свиря и на улицата - това лято се пробвах. Сериозно обмислям дали да не си изкарам разрешително за уличен музикант :-). Така че се надявам, че ще оцелея някак.

Когато напуснах ЮЗУ и постъпих в ЦИД, смятах, че професията и призванието не е задължително да съвпадат. Защото преди това гледах на преподаването като на свое призвание и си изпатих, много лошо прегорях. Затова се надявах, че ще мога да си работя нещо тихо и кротко, както правят повечето нормални хора и, същевременно, да си пиша за блога и чрез него да продължавам да се боря светът около мен да бъде по-човешки. За известно време успявях да съвместявам двете. Но постепенно писането стана по-значимата дейност за мен, както и за хората, които имат впечатления от мен... докато се стигна до "Маргиналия".

Дали писането за човешки права е моето призвание? Не знам, не смея да кажа "да". Но се чувствам на мястото си. А това никак не е малко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

The Mussel Woman

От отдавна не съм блогвала на тема "бас", но продължавам да посвирвам (за мързел като мен е силно казано "свиря"). С Янко Бръснаря дори направихме парче - още през зимата, но снощи беше първият му запис на видео. Казва се The Mussel Woman. Янко всеки път обявява парчето като мое, което не е съвсем вярно. Мои са текстът и по-голямата част от бас линията. Музиката си е на Бръснаря, а една песен е най-вече музика, все пак :-).

Изпълнението на записа не е перфектно, не е да няма грешки, но като цяло става. Ето го и текста:

She's a mussel woman
She's my cup of tea

She's my cup of tea
She needs no sugar
She needs no lemon either
Pure energy she is
She burns my fingers
And makes my cells explode

She's a mussel woman
Don't cook her flesh
If you respect a mussel
Eat it fresh

She's my piece of chocolate
She needs no milk
No nuts and raisins either
She travels in my veins
She flows into my brain
With red hot chili peppers

She's a mussel woman
Don't cook her flesh
If you respect a mussel
Eat it fresh

Лирическият герой изразява по двусмислено еротичен начин отношението си към три продукта, които особено много обича да консумира: сурови миди, зелен чай без захар и черен шоколад с люти чушки. Или релацията на причинност е обратна? Кой знае какво е искал да каже авторът...

Приятно слушане!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Dynacord и Иво

Продължавам с рубриката "Непоръчано продуктово позициониране". Днес е ред да похваля музикалния магазин Dynacord. Онзи, на Петте кьошета. Май официалното му име е Yamaha Music Store, но повечето хора го знаят като "Динакорд". Има и по-голям магазин на "Искърско шосе", но досега не съм била там - всичко от големия магазин може да бъде докарано и изпробвано в любимия ми на Петте кьошета.

От този прекрасен магазин вкъщи има:

• Midi клавиатура BEHRINGER UMX610 
• Бас китара Cort Action 5 
• Калъф и колан за баса (за strap lock-овете изневерих с друг магазин, признавам си греха - там имаше концерт, а като вляза в музикален магазин, ми е много трудно да изляза без нищо... та така)
• Звукова карта (наш си е проблемът, че не сме дорасли да се оправим с нея, та така си седи, но само мисълта за тази програма Cubase ме докарва до истерия)
• Усилвател за баса BEHRINGER BXL450 
• Кабел за баса (предишният кабел, пак от същия магазин, изчезна безследно след едно свирене в Maze)
• Тунер

Може би пропускам нещо, но, както виждате, и това не е малко. Заслужено съм "кмет" на "Динакорд" във foursquare  ;-).

За лоялността към магазина допринася не само богатият избор от продукти, а и - в голяма степен - личността на Иво Арабаджиев. Иво и Крис се знаят от квартала, Крис ходел у тях да свири с приятел, а Иво викал "джаркайте, прасета". Като отида в магазина, директно търся Иво, защото знам, че няма да се прави на интересен, както често пъти се държат работещите в специализирани магазини за музикални инструменти, фотографска техника и т.н. Няма да се опитва и да пробута на всяка цена по-скъпото, дори напротив. Ще се интересува от това какво искам и какви са ми възможностите и спрямо това ще предлага различни решения. Няма да спестява информация за възможните недостатъци на предложеното от него или избраното от мен.

Така например взех най-евтиния петструнен бас, защото случайно го видях в магазина, след като бях отишла за по-скъп, а Иво ме увери, че всъщност не бил лош. И сега все току се случва някой професионален музикант да се чуди как може да е толкова евтин и толкова хубав звук да вади.

И да не помислите, че се радвам на специално отношение, защото съм "с връзки"? Виждала съм, че Иво се държи по същия начин и с напълно непознати. Когато ходих да купувам усилвателя например, един мъж се чудеше каква акустична китара да купи за рождения ден на сина си. Като стана ясно с колко пари и време разполага, Иво му предложи най-добрите сред по-евтините варианти - за класическа китара и за китара за "дрънкане". Бащата изпадна в колебание дали да вземе класическата, или тази, с която синът му ще изглежда готин сред връстниците. Хем детето било на възраст да се доказва като готино, хем навремето бившата жена на мъжа свирела на класическа китара... И настана едно чудене, а през това време Иво най-спокойно задаваше насочващи, но не манипулативни, въпроси. Не разбрах какво стана накрая, защото Иво ми помогна да замъкна усилвателя до такси (той го пренесе, тоест) и се върна да довърши разговора.

Другото, заради което толкова харесвам магазин Dynacord, е, че там в голяма степен мога да намеря, каквото търся. Вярно, че в повечето случаи не търся нещо супер специално. Но например от известно време у мен се е загнездила шантавата мисъл, че искам акустичен бас. Ей така, да мога да седна на пейка или край огъня на морето и да подрънкам, без да съм зависима от кабели и усилватели. Най-непретенциозен акустичен бас. Обаче с пет струни, понеже почти всичко, което свиря, изисква пета струна (а все по-често ми се налага дори да я свалям с един тон). Оказва се, че в България такова нещо е много трудно да се намери, защото на практика няма и търсене. Но ето какво ме светна по този повод Иво:

Dynacord може да поръча всичко, налично в големия немски музикален магазин Thomann - на цените за Германия, и то - което е най-хубавото - без да се плащат допълнително транспортни разходи. А в Thomann има петструнни акустични басове - пей сърце. Та ако и вие търсите нещо специфично, което го няма в България (или изборът е малък и/или цените - непоносими), може да се окаже, че в Thomann го има и от Dynacord да ви го докарат безплатно.

И тъй - след като в резултат на предишния пост поне един приятел беше твърдо решен да стане клиент на pcstore, дано съм убедила някого да намине към "Динакорд" :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Басова обява (и с бузуки, че и с китара)

Все отлагах блогването на летните си басови "подвизи". Накрая реших да ги споделя, като заедно с това ви помоля за съдействие.

Янко Бреков (Бръснаря) от "Артерия"/The Pomorians реши да се опита да се устрои в София. Мъдро решение, според мен, защото през три сезона от годината в Поморие не се случва почти нищо. На първо време му трябва квартира - стая или таванче около центъра или с удобен транспорт до центъра, за не (много) повече от 150 лева на месец. С възможност да я наеме и за по-кратък период от време, примерно месец-два, докато види как ще му потръгнат нещата в София. Та ако имате възможност да прeдложите квартира на симпатичен, талантлив и небезизвестен (съ)квартирант с бузуки, моля, оставете коментар или се свържете с мен по избран от вас начин (или направо с него, ако знаете как да го намерите).

Като дойде, Янко ще се оглежда и за работа - свирене на живо, уроци по китара и по бас, барман 2-3 пъти в седмицата, такива неща. Та ако търсите това, което той предлага, също ще съм благодарна да сигнализирате. От личен опит мога да кажа, че Бръснаря е вдъхновяващ, мотивиращ и подкрепящ учител, който може да прецени за какво ставате и да извади от вас повече, отколкото си мислите, че можете.

Лятото си взех баса за Поморие с идеята да посвирвам всеки ден и да опитам да си възвърна формата след един месец на протести и тотално зарязване на свиренето. И се отдадох на мързел. След няколко дена гузна съвест, че съм пипнала баса само веднъж за няколко минути, една нощ край огъня попитах Янко, за когото знаех, че е свирил и на бас (бях попадала на едно видео в тубата, което ме впечатли, но сега не мога да го открия), защо не ми преподаде някой и друг урок. Бръснаря веднага се отзова и на другия ден се видяхме. Прецени, че имам чувство за ритъм и че след три урока ще се съм готова за свирене на живо. Така и стана - не знам доколко бях готова, но Янко ми гласува доверие и ме включи с две парчета на концерта, а на следващия - с 4 (заедно с едно, което не го бях учила - 5).

Такъв е Бръснаря - може да е свирил с величия като Ману Чао, Пати Смит, Jaya the Cat, но не се има за "голямата работа". За него няма "големи" и "малки", голям или незначителен концерт. Може да свири пред десетки хиляди и после - с бузукито и шапка на ъгъла на улицата. Раздава се еднакво за всички, не се големее, може гласува доверие и на някой начинаещ като мен и да го уважава, както се отнася с уважение и към някой известен музикант.

Струваше ми се невъзможно да се справя с няколко парчета, които ми дава да науча за 2-3-4 дена, но се оказа всъщност не чак толкова трудно, ако отделя известно време. Ходех на урок два пъти в седмицата и всеки път Бръснаря ми даваше по няколко нови парчета. И аз питах ужасено "ама как", обаче после се справях с тях.

Най-хубавото беше, че навих Янко да направим заедно любимото ми парче на "Артерия" - Please, което не е било свирено от поне 11 години (и не знам дали някога е изпълнявано на живо). По малоумния ми поглед в края на клипчето, което е в началото на този пост, може да разберете колко съм щастлива.

Другото хубаво нещо беше, че се оказах способна на неща, които не вярвах, че мога - например да изсвиря нещо на живо без репетиции или да импровизирам. Но като ми дойде яйцето до четирибуквието, налага се да съобразявам бързо и няма "не мога да импровизирам", няма "не съм свирила ска". Минута и половина след началото на долното клипче например може да видите ужасеното ми изражение, след което до края свиря някак парче, което не знам - вярно, само в един акорд, ама си беше изненада:

(Извинявам се, че клипчетата не са много ясни, но на толкова малко пространство и почти без светлина по-добре няма как.)

И тъй. Нетипична обява стана, но да обобщя: Янко Бръснаря си търси квартира и работа в София. Ако можете да предложите нещо, моля да сигнализирате :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

#ДАНСwithme #Поморие

Близо пет часа по-късно никой не беше развалил акцията. Но - да почна поред.

Както намекнах в предния пост, с Крис замисляхме акция #ДАНСwithme в Поморие. За целта купихме два големи и много дебели картона, флумастери и дебел черен маркер. Първо направихме голям плакат на цял картон (1 метър на 70 сантиметра) и го закачихме на балкона с канапи на няколко места, та да не го отвее вятърът:



От половината от другия картон направихме още два плаката - "Орешарски, вземи поморийско грозде, дай оставка!" и "Ваканцувам, но пак танцувам". Първият беше специално предназначен за паметника с момченцето с гроздето, а втория закачихме близо до шарените пейки.

После отидох да се позанимая с баса, след това плувахме... Към 8 и нещо вечерта отидохме да нагледаме какво става, като бяхме почти сигурни, че плакатите са махнати. За най-приятна изненада обаче те си стояха, хора минаваха, усмихваха се и ги снимаха.

Имаме картон за още два малки плаката. Ще ви държа в течение :-).


п.п. №1. Одеве мина звездата на поморийския театър и ни попита няма ли да си донесем палатки - все на стълбите на читалището клечим. Ами тук е най-хубав нетът, макар тая вечер хич да го няма.

п.п. №2. В предишния пост измрънках, ама днес се появи перспектива да свиря малко на живо в неделя. Стискайте палци :-). А аз ще си налягам парцалите... пардон, пръстите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Поморийски

Среднощен огън край морето с миди, китари и интересни разговори

От притеснително дълго време не съм блогвала. Дори пропуснах шестия рожден ден на блога. Е, надявам се, че първите му седем години ще отбележа подобаващо.

Първо беше умората от ежедневието работа-протести-работа-протести и т.н. После - отпускането от ваканцията, съчетано с ужасен интернет и опити за спасяване на единствената сцена за рок музика в Поморие, завършили с неуспех.

Имаме флашка с 2,5 гигабайта мобилен интернет месечно, отделно аз имам някакъв нет на телефона, но у нас в Поморие покритието на Mtel е под всякаква критика - понякога се губи и на телефона, какво остава за интернет. Най-приличният вариант засега се явява интернет на стълбите на новото читалище, където се ловят няколко различни свободни мрежи. Само че следобед, защото сутрин там е слънчево. Та в момента клеча на въпросните - вече любими - стълби.

Видеото е правено на Текила Бара, където вече няма да има концерти. Текилата беше емблематично място за музика на живо в продължение на 12 години. Освен местните знаменитости "Артерия"/The Pomorians и бургаски групи като "Силует", там са забивали и "Уикеда", Panican Whyasker, "Обратен ефект" и са свирили и пели още много хора - от професионални музиканти до обикновени фенове, с цяла палитра междинни варианти. Българи, холандци, германци, руснаци... Атмосферата беше достатъчно неформална, така че планирах и аз да се включа с баса тази година, но уви.

Защо вече няма музика на Текилата ли? (Текила Бар има, но с нов собственик и без концерти.) Защото в България, особено в малките населени места, много работи се крепят на лични договорки и обещания. И ако някой за нещо ти се ядоса или просто не му харесваш, е много лесно цялата система от лични договорки, която си приемал за даденост, да рухне. Без дори да можеш да обжалваш.

Но в Поморие има достатъчно силна алтернативна култура. (Тук поморийският ми приятел Жоро Киса би ме поправил - "рокът не е алтернативна музика, чалгата е алтернативна музика.) Надявам се, че тази култура ще съумее да си намери нова планета за жива музика. Ако не това лято - следващото.

А иначе - протести в Поморие видимо няма. Имало е откъслечни опити, доколкото подразбрах. Има планове да променим това. Ще ви държа в течение.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

39: музикална торта за разплитане

Ако ви се е понравила празничната музикална торта, заповядайте и деликатесен музикален сандвич.

п.п. Това е последната година от живота ми, в която ще бъда на "30 и"...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Музикален сандвич

Primus - Jerry Was A Race Car Driver


King Crimson - Elephant Talk


Primus - Hamburger Train

Тази музикална асоциация съвсем не е нова, но ме осени чак сега. Има си чар човек да открие някои неща на стари години...

Давам си сметка, че човек трябва да има, хм, доста особен музикален вкус, за да му се понрави този пост. Затова ще се радвам, ако "сандвичът" ви е харесал, да дадете знак - с коментар тук или другаде по ваш избор, лично съобщение или каквото прецените.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Честит 8 декември, драги студентки и студенти!

Нямала съм такъв Осми декември, но малко по-големите от мен са имали.

Не ми остават много сили за блогване напоследък. В свободното си време съм потопена в кашлица, бас и - най-вече - в собствен сос.

I'll be back.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Първият ми собствен бас

Внимание: следва дълъг и обстоятелствен текст на тема "бас китара". Ако не се интересувате от разните му там детайли, може да преминете направо към заключението след трите звездички. Или, ако предпочитате, да преминете към друго четиво (или занимание). Няма да се сърдя :-).

В събота, 27 октомври, се сдобих с първия си собствен бас. Дали само аз съм се сдобила с него, или и той - с мен, предстои да се установи. Надявам се сдобиването да е взаимно.

Планирах басът да ми е подарък за Коледа, но фалшивостта на старата бас китара ми ставаше все по-голяма пречка. Не става въпрос за неправилна настройка, а за по-сериозен проблем. Ако свиря само на първите няколко прагчета, не си личи много, но ако се разхождам из целия гриф, фалшивостта почва да бие на уши.

Басът е Cort Action V-WS. Открих го (по-точно - черната му версия) случайно при едно от похожденията си в магазин Dynacord на Петте кьошета. В сайта на магазина беше неоткриваем, освен за посветените (впоследствие пропускът беше поправен). Веднага попитах един от работещите в музикалния магазин, на когото имам доверие (Иво Арабаджиев - препоръчвам ви го, ако смятате да купите нещо от този магазин много е коректен, няма да ви прецака), защо петструнен бас, и то Cort (което е читава марка, препоръчана ми от няколко професионални музиканти), е толкова евтин. Четириструнният, който си бях бройнала преди, беше по-скъп от него, а на сайта към онзи момент нямаше по-евтин поносим вариант за бас. Иво отговори, че според него басът бил много добър, макар и с базови характеристики, единственият проблем била пасивната електроника (уточнявам, адаптерите, които се поставят под струните, се делят на активни и пасивни в зависимост от това, дали са с батерии, или не) и затова било възможно да бръмчи малко. В краен случай - адаптерите са сменяеми, могат да се заменят с по-добри. После научих, че и дървото, от което е правено тялото на китарата (agathis - няма име на български), е доста евтино и вероятно и това допринася за цената. Но не съм на равнище да имам претенции за дървото.

Докато не видях този бас, определено смятах да си купя четириструнен. Защо? Защото не броят струни не прави някого по-добър басист, а свиренето. И защото петструнните бас китари, които бях виждала, бяха стотина лева повече от четириструнните версии на същия модел. Сто лева отгоре за една струна, след като на Флий четири струни не му пречат на гениалността, а аз съм съвсем начинаеща, ми се виждаше гъзария. С този бас обаче аргументът за цената и гъзарията отпадна. И се замислих, че дебелата пета струна все пак дава повече възможности.

А и знаех, че учителят ми ще ме поощри за петте струни. Както и стана. Той свири на шеструнен бас, но при него това не е гъзария, защото много добре знае защо и как да използва шестте струни. Един от аргументите му беше, че Роджър Уотърс, за да изсвири прословутата втора част на Another Brick in the Wall, пренастройвал баса с един тон надолу, което с дебелата пета струна няма да ми се налага. Освен това и той много похвали баса, който съм си харесала - рече, че го намирал за по-добър от доста модели по-скъпи бас китари с активна електроника.

Позволих си малко да се поглезя с цвета на новия бас. В повечето случаи цветове на китари, различни от черно (или черно и бяло) струват няколко десетки лева отгоре, но при моя бас разликата е по-малко от четири лева. Черният модел, който видях в магазина, беше с някакъв лак, по който остават много следи от пръсти, а дървено-червеникавият ми се видя и някак по-приветлив, та реших да поръчаме него (нямаха го в наличност, та ни го доставиха).

И така, в събота отидохме да вземем новия бас. В магазина основно го настроиха пред очите ми. Като видях как бърка и огъва с разни железа момчето, което го оправяше, направо лошо ми стана, но резултатът беше прилично свирещ инструмент. Като подрънках вкъщи, си мисля, че трябва струните да му се дигнат още малко, понеже леко бъздят, но това е дребен и оправим проблем.

Сега се опознаваме. Усещането от новия бас определено е по-приятно, отколкото от предишния, по-удобен ми е. Що се отнася до звука, няма и база за сравнение.

Имах известно притеснение да не би грифът да е много тесен. Старият бас е с широк гриф и разстояние между струните, по-голямо от обичайното. За мен това си имаше добрите страни - когато човек стигне до slap техниката, малкото разстояние между струните може да бъде пречка, особено за неопитен човек като мен. Грифът на новото басче обаче е тесен към ключовете, но комфортно се разширява към тялото, така че удрянето с палеца и завирането на пръсти под струните няма да е такъв проблем. Или поне проблемът ще е в мен, а не в инструмента.

Не се оправдаха надеждите ми разстоянието между прагчетата да е по-малко, отколкото на стария бас, защото прагчетата му са 24, а на стария - 20. Напротив - дори е по-голямо, тъй като грифът на стария бас се оказа с десет сантиметра по-къс от този на новия. Е, след като инатливо не се вслушах в съвета на учителя да помисля за маломерен бас, ще си разчеквам пръстите, това е. Щом "ние детски бас китари не щем"... По-важна от дължината на пръстите е гъвкавостта им, и без това трябва да развивам своята. Засега на по-широките прагчета си плъзгам пръстите насам-натам по струните. А струните са новички и грапави, не изтъркани и гладки като на стария бас. Предчувствам нов слой мазоли. Е, от мазоли не се плаша...

***
Когато купихме новото Cort-че, приятел ме попита защо не съм изчакала да спестя за Rickenbacker 4003. Rickenbacker били "най-хубавите басове" по негово лично мнение. Друг приятел не пропусна да спомене, че Rickenbacker 4001 била любимата му бас китара.

Ако съм се спряла на най-евтиния от поносимите варианти, причината не е в парите. Можех да си позволя и доста по-скъп бас, дори с цената на това после да го отгладуваме. А и без гладуване нямаше да е проблем да вземем поне два пъти по-скъпа бас китара от тази. Така че е въпрос не на пари, а на убеждение. Смятам, че трябва да свиря на инструмента, на който заслужавам. Инструментите, дори най-скъпите от тях, не свирят сами. Ако съм "най-добрият басист", би могло да има някакъв смисъл да свиря на "най-добрия бас". Макар да не е задължително.

Марките и всякакви имиджови истории за мен нямат значение, важното е функцията - нещо да ми върши работа за целите ми. А засега целите ми се свеждат най-вече до собственото ми свирене, като от инструмента, на който свиря, искам най-вече да не е дефектен, да не ме затруднява излишно (да не ми е неудобен) и звукът му да не ме дразни. И да ми е симпатичен, да ми е приятно усещането от него. Другото вече зависи от мен. От качеството и количеството на усилията, които полагам.

Ако напредна толкова, че сегашният ми Cort престане да ми е достатъчен, ще мисля за нещо по-добро. Смяната на китара е нормална практика. Но и тогава ще съм по-наясно от какво точно имам нужда, а няма да купувам бас, защото е Fender, Rickenbacker и т.н.

Сега обаче като дете се радвам на първия си бас - дружелюбния и непретенциозен Cort Action V - и се надявам, че още дълго време ще ни е хубаво заедно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моля, не ме номинирайте!

От днес са отворени номинациите за наградата "Човек на годината" на БХК.

Молбата ми е да не ме номинирате. Казвам го, защото някои хора май са "абонирани" да бъдат номинирани за тези награди, независимо дали са направили нещо значимо през съответната година. Ако съдя по предишните две издания, боя се, че може да съм от тях.

Молбата ми е напълно сериозна, без поза и без проява на отношение към самите награди "Човек на годината" - нито положително, нито отрицателно.

Предпочитам, доколкото ми е възможно (трябва и да се оцелява, все пак), да правя нещата, които са значими за мен, заради смисъла, а не за да трупам актив - награди, CV, пари, популярност и т.н. Не ми е приятно да "осребрявам" онова, което обичам. За мен институционалното признание (от страна на организация, жури и пр.) не е по-важно от неформалното. Не съм способна да агитирам да се гласува за мен.

Знам, че от прагматична гледна точка екзистенциална нагласа като моята не е печеливша. Но си мисля, че може би не всички трябва да бъдат лидери и да се чувстват свойски в конкурентна среда, колкото и това да не се цени в съвременния свят.

Замислих се, че може би затова ми харесва толкова бас китарата. Вчера един приятел съжалително ме попита: "Но защо, Светле, бас китара? Това е поддържащ инструмент! Защо не класическа китара?" След този разговор си припомних финала на един урок по бас на Флий, басиста на Red For Chili Peppers. В него Флий говори именно за "поддържащия инструмент" като мисия. Работата на басиста, казва той, е да накара другите от групата да засияят. Не може да слушаш само себе си, не може да имаш претенциии да изпъкваш, без да мислиш за другите. И великите басисти, продължава Флий, са станали такива, защото са успели да свирят така, че другите в групата да засияят. Басът, разбира се, не е само поддържащ инструмент - и самият Флий е един от най-добрите примери за това - но патосът му е, че добрият басист трябва да може преди всичко да служи.

Мисля си, че не само в рок музиката е така - за да има кой да сияе, трябва да има и на кого да му идва отвътре да служи.

Та ако ме номинирате, ще си направя отвод. А на онези, които ще бъдат номинирани, пожелавам успех.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Координация

Предупреждение: следва пост на тема "бас китара".

Физическата координация никога не ми е била особено присъща. Вярвам, че човек може да се понаучи, ако полага достатъчно усилия. Когато се упражнявам с баса, трябва да се опитвам да удържам едновременно поне няколко неща:

1. Какво прави лявата ми ръка. Трябва да накарам пръстите си да намират правилните прагчета и да натискат така, че да излезе звук. Постановката ми трябва да е, ако не добра (добра постановка се изработва с години), то поне да изпълнява минимум изисквания. Да не стиска грифа, палецът да подпира отзад в сравнително вертикална позиция. А като си помисля, че освен да улучва правилните струни и прагчета, трябва да я науча и да се разчеква, докато се деформира (тоест стана способна да си разпервам пръстите доста повече, отколкото нормалните физически дадености позволяват)...

2. Какво прави дясната ми ръка. Изглежда съвсем елементарно да извличам звук от струните, сменяйки показалеца и средния пръст. Когато лявата ръка не прави нищо, се справям със задачата прилично. Когато обаче лявата ръка има задача, дясната дърпа струните я само с показалеца, я понякога и с палеца, я с всички четири пръста без палеца, а в най-добрия случай сменя показалеца и средния произволно. Често пъти пръстите дърпат не тази струна, от която трябва да се извлече звук, а някоя от другите. Леле, леле, кога ли ще стигна до slap техниката...

3. При комбинирането на двете ръце да успявам да извличам приличен звук - точен и плътен.

4. Всичко това да става и в ритъм. За да си развия чувството за ритъм, правя специални упражнения, като например да пляскам на метроном - ако пляскам правилно, трябва да не чувам метронома.

И това се отнася само към техническото измерение на свиренето. Не включвам ученето да свиря по ноти, да имам понятие от музикални интервали, скали, нотни трайности и прочее. Много хора свирят на китара (и бас) и без да изпитват потребност да опират до ноти и теория, след като на този свят има удобно нещо като табулатурите. Но аз предпочитам да подхождам с разбиране към нещата, които правя, затова имам нужда от теория на музиката.

Добрата новина е, че дори аз забелязвам, че напредвам. Всеки път успявам да постигна повече от преди. Например упражненията, които получих на урока в петък, ми се видяха почти невъзможни, пък днес вече мога да правя едното почти прилично, отбелязала съм известен прогрес и с другото.

Има надежда...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Басово писмо към читателя

Напоследък позанемарих блога, знам. Основната причина е, може би се досещате, басът. Вече разполагам с истинска бас китара. Не е перфектна, но нали все пак това е първи бас. По-важното е, че ходя на уроци (вчера беше вторият) при истински учител басист. Учителят ми е завършил Консерваторията (в момента учи там и магистратура), на 26 години е и като че е толкова вдъхновен от това да е учител, колкото аз - да се уча. Подхванал ме е здраво не само с упражнения, а и с теория на музиката. Което ме радва, защото знам, че ми липсва.

Мисля си, че навремето може би щях да постигна повече с пианото, ако, вместо само да ме бяха карали да зубря гами и етюди (а да зубря не умея, ако не виждам смисъл - винаги съм била такава), ми бяха обяснили някои основни принципи на изграждане на музиката. Знам, че не съм природен музикален гений, но музикалността може до известна степен и да се развие. Затова не възразявам да се уча да свиря на бас и по ноти, макар с табулатури да изглежда по-лесно.

***

Не знам на колко вас би им било интересно да четат за бас китара, но в настоящия етап от живота ми алтернативите са или да пиша (почти) само за това, или (почти) да не блогвам. А и вече имам опит в това колко изумително нещо може да бъде интернет понякога. Случвало ми се е да споделя нещо, което съм смятала, че няма да заинтересува почти никого, но то да е намерило точния читател. И в резултат на тази "среща" да се е променил и моят живот, и животът на този читател, че и животът на други хора.

Например, нямаше нито да разполагам с баса, на който свиря сега, нито да ходя на уроци при този учител, ако навремето не бях писала в блога за Van der Graaf Generator. Без да предположа, че някой ще хареса написаното и че в резултат ще се родят няколко прекрасни приятелства и още много хубави неща.

Може би на някого все пак му се чете за бас китара... Особено ако се интересува от този прекрасен инструмент. Писаното по темата из интернет на български е крайно недостатъчно.

Ако не сте от онези, на които им се чете точно за бас, но все пак искате да попреглеждате този блог (щом наминавате, повече или по-малко искате, независимо какво ви мотивира), може да опитате следното - да отидете направо в края на публикацията, където е много вероятно да съм стигнала до някакви по-общи изводи - било за социални теми като българското общество или образованието, било нещо по-лично. После, ако прецените, може да хвърлите и един поглед на останалото.

Да, знам - има важни социални теми, за които много от вас очакват да пиша и може би се чувстват разочаровани, че ги подминавам. Не съм станала безразлична към тях. Но се надявам да се съгласите, че понякога човек има нужда да се "събере", да намери вътрешен център, който да му осмисля всекидневието и да му дава сили да бъде полезен и на другите, били те близки или не. За да се занимавам с активизъм, трябва да има кой (в мое лице) да се занимава с активизъм.

Твърде много съм се "разпилявала" от доста години насам. Басът успява да ме "събере" и да ме прави щастлива, като в същото време изисква много време и отдаденост. Не само упражнения, а и четене, мислене, учене, слушане... Не мога "просто" и между другото да се уча да свиря на бас, то си ме поглъща. И май всъщност точно това ме прави щастлива.

Ама си обичам и блога. Той продължава да бъде любимата ми връзка със света. Връзка с тези от вас, които ме познавате основно чрез него. Затова предпочитам да пиша за бас китара, отколкото постепенно да изоставя него, и вас, заради бас китарата. И знам, че след първоначалната еуфория ще започват да идват на мястото си и другите теми. Пък обещавам да се опитам и в "еуфоричния" период да не пиша само за бас.


П.п. Видеото представлява изпълнение на Радослав Чичев на стихотворението на Мирослав Христов "Лодки" (което горещо препоръчвам и да прочетете). На бас китарата е Иван Димитров. Изпълнението е част от репертоара на поетичния квартет "4x4".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Спирка "Воев"

извинете
можете ли да ми кажете
къде е спирка воев?

на спирка воев
трамвайните релси
се превръщат в струни на бас китара
цветовете от сиви стават златни
и можеш да бъдеш с приятелите си
безнадеждността
е любима бездна нежна
скорпионите са лилави
и пишат стихове

на спирка воев
няма рак
имаше един
но той изяде себе си
от любов към себе си
впи щипки първо в кръвта
оттам пропълзя до всяка клетка
изсмука месото си с целувки
после схруска черупката със страст
оплоди се
с любов към себе си
за десерт
заби щипки в корема си
извади плода
изяде го с цялата си любов
и нямаше вече рак

на спирка воев
ме чака един слаб мъж
носи сако с подплънки

някой знае ли
къде е спирка воев
трябва
да сляза
на спирка
воев


***
Не съм си представяла, че някога ще напиша стихотворение заради кауза, но идеята за това ми дойде спонтанно на днешните (вече вчерашни, всъщност) София: Поетики. Повод е инициативата на Елин Рахнев и други поети, както и на близки на Димитър Воев, в София да има трамвайна спирка на негово име.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Бас китарата и аз

Ще ви призная нещо. От десет-петнадесет години имам една мечта, която винаги съм смятала за неосъществима - да свиря на бас китара.

Не мога да ви дам разумно обяснение какво точно ми харесва толкова много в бас китарата. Любов... Намирам я за инструмент, от който може да се изтръгне изключително красива музика, и който често е недооценяван. Ако ви е любопитно какви изпълнения на бас харесвам, мога да ви дам няколко примера, без да ги подреждам по значимост. Разбира се, съвсем не са единствените.

Тони Левин. Каквото и да кажа за Тони Левин, ще е малко. Затова нека просто послушаме някое негово изпълнение, например Sleepless на King Crimson, където басът е много добре изразен:

Тони Левин е изобретил най-странни приспособления, като например funk fingers (ето ги в действие), за да свири на бас китара, а освен това свири и на един екзотичен бас инструмент - Chapman stick.

Да, и Флий много харесвам. Майкъл Балзари - Флий е много различен по стил и дух от Тони Левин, не само заради това, че свири на "обикновен" четириструнен бас. Но Red Hot Chili Peppers ги обичам най-вече (макар и съвсем не само) заради баса, превърнат в основен инструмент. Мога да дам като пример почти всичко от "Ред Хот", но хайде едно по-популярно парче, което много харесвам - Otherside:

От българските басисти като че най ми е на сърцето Ерол Ибрахимов от "Уикеда", който повечето хора забелязват като вокал и фронтмен, не като басист. Пример - "Пинокио", което не е от най-известните парчета на групата, но ми е комай любимото (вж. началото на поста).

Питър Хамил, който, както знаете, ако поне малко ме познавате, е любимият ми музикант, не е басист. Но ето едно парче, в което той свири на бас и макар да не постига технически висини, бас линията е достатъчно ефектна:

Та смятах мечтата си за неосъществима, защото не се имам за особено музикална, нито пък за много упорита. Четири години съм свирила на пиано (от пети до девети клас) и нищо особено не постигнах. Бях най-некадърната ученичка на учителката си. Кой знае, може би просто имах учителка, която успяваше да убие у мен всякакъв ентусиазъм. Когато, преди да тръгна на уроци при нея, са ми показвали това-онова учителите ми по пеене, се справях доста по-добре и определено ми се свиреше.

Както и да е. Това лято у мен с нетърпима упоритост се загнезди мисълта - защо пък да не се опитам да свиря на бас китара. Вече не съм първа младост, пък и, както казах, не съм особено музикална. Но всеки може да се понаучи да дрънка на някакъв инструмент. По-важното е, че мисълта за баса ме прави щастлива.

И така, преди няколко дена благополучно хванах (поради липсата на бас) китарата на Крис и, тъй както съм в болнични, започнах методично да я измъчвам. Най-лесно беше да се науча да чета табулатури, по-трудното - как да си сложа пръстите на лявата ръка, че да излезе звук.

За няколко дена постановката на лявата ми ръка взе леко да се оправя и успявам да изкарам по някой акорд. Включително и с баре. Е, със сменянето им още виждам зор - докато си наглася пръстите за единия акорд, трябва да почна да си ги нагласям за другия. И само като си помисля, че това трябва да се прави в ритъм, ми призлява. Но щом за няколко дена напреднах толкова, значи мога и още. Пък и в баса не се свири толкова с акорди, колкото с други хватки. Което не означава съвсем пък да не мога да свиря акорди.

Върховете на пръстите на лявата ми ръка почнаха стабилно да загрубяват и вече почти не усещам болка в тях, остана само постоянна изтръпналост. И тя ще отмине.

Междувременно започнах да търся ръководства за бас из нета. Досега попаднах най-вече на видео онлайн уроци. За има-няма един ден успях да понауча бас линията на Under Pressure на Queen с David Bowie - оказа се толкова лесна, че постижима дори за мен.

А вече почти се сдобих с учител и с бас.

Почти с учител, защото става дума за приятел, който е много добър учител по китара. Той предложи да почне да ме учи на бас, докато дръпна малко и намерим друг учител, басист.

Почти с бас, защото същият приятел вчера ме зарадва, че ми уредил безплатно за няколко месеца баса на свой познат, който сега е в чужбина и инструментът не му трябва. До седмица-две щял да идва в България за кратко и тогава се очаква басът да се озове в моите ръце.

Иначе бях тръгнала да купувам бас китара. Не съм се отказала, но е по-добре да стане, когато имам някакво понятие от инструмента, че да мога да преценя кое ми е удобно и кое - не.

Та така. Решението да свиря на бас ме кара да се чувствам щастлива за първи път от доста време насам. Пък да видим какво ще излезе...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог