Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

14.07.2009 г.

Призвание?




"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов


В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание
няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.
На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.


Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23 коментара :

  1. Няма ли да идеш да помагаш на децата от Могилино, вместо да правиш кариера? Или за тях някой друг да се погрижи, ние не сме за такива неприятни работи?

    ОтговорИзтриване
  2. "подавам предизвестие за напускане...останах човек"
    Дежурният шаблон би бил, че много съжалявам, понеже на такива като теб разчитаме да се опре предстоящата реформа в сектора ВОН. Но всъщност се радвам за теб. Ако не беше работата ми в моите две NGO-та (че май ми предстои регистриране и на трето), сигурно щях да лудна. Действително, в родните висши училища е изключително трудно да просперираш, запазвайки човешкия си облик. Така че, вероятно си направила правилния избор.

    "Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна"
    Правилно! В родните висши учлища всичко, казано (или помислено!) може да бъде използвано срещу теб; мълчанието е не просто право, а основна предпоставка за оцеляване.

    "Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир"
    Тъй де - едната веселба ни остана по родните научни институции! Де да можеше да ни монтират едни бигбрадърски камери в сградата - зрителите ще се превиват от смях, като гледат хабилитираната простотия.

    "Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога"
    Добре дошла в реалния сектор! Нали разликата в сравнение с университета е поразяваща?! - където подобно поведение изобщо не се толерира от титулованите тарикати.

    "Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването"
    И аз съм така (както и подобава на четвърто поколение преподавател) и за щастие и в NGO-дейността си имам възможност и да преподавам; и ти няма да можеш да избягаш от преподаването завинаги.

    "Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора"
    Ама ти направо като Джингиби-то - в онази серия от "Демонът на изперията", дето се беше предрешил на едноок турчин - и им беше оставил накрая едно такова писмо, забито в щик или в сабя - не помня вече :-)

    "Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс"
    Успехи - и на теб и на целия ви колектив!

    ОтговорИзтриване
  3. Светла, поздравления. Промените са трудно нещо, но вярвам са за добро! Успех!!!

    ОтговорИзтриване
  4. Изключително силен и затрогващ пост. Поздравления и най-искрени успехи в новата работа.

    ОтговорИзтриване
  5. Бъди щастлива, Светле.
    Радвам се за теб. Близките ти в ЮЗУ знаехме, но между приятели дадената дума винаги важи докрай. Обещавам ти, че когато се върна в ЮЗУ, ще разгледам под лупа деянията на Серафимова и на останалите, свързани с теб. За мен горните лица са окончателно недобросъвестни.
    Не трия постинги, но ще направя изключение, защото за мен това ще е като ритуала с вода, за да сте добре с Крис.
    Всичко хубаво. Обичам ви.
    Петър Дошков

    ОтговорИзтриване
  6. Светле, поздравления! Пожелаваме ти успех. Истината е, че тази крачка изглежда съвсем естествена и необходима.

    ОтговорИзтриване
  7. На добър път, час, минута и вечност!

    Призванието не е отделно от човека, то е самият човек и не може да бъде забравено на гара, летище или където и да е.

    ОтговорИзтриване
  8. Благодаря за хубавите коментари и се извинявам, че ги публикувам чак сега. Благодаря и на студентите, които ме подложиха на най-милата "бомбардировка" с коментари, която може да си представи човек. И на онзи бивш студент, който ми написа "много лично" писмо.

    Андрей, този път съм съгласна с всяка твоя дума! А камери в университета имаме, но друг гледа. Не знам дали се смее, но праща писма и звъни по телефони.

    Жюси, благодаря ти, също и за подкрепата, която ми оказваше, когато имах нужда.

    Анонимен №2, благодаря за милите думи.

    Петре, и на тебе ти благодаря, приятелю. Какво пък чак толкова е пишело в онзи коментар, най-много някаква простотия, каквито ги имаше много по адрес на всички ни. Дано по-скоро се върнеш в ЮЗУ, макар че повече бих се радвала да те видя като действащ (и печелещ пари от това) юрист.

    Ани, благодаря на теб и "оптимишкия" ти мъж. Дано доживеем да се видим на чай по семейному!

    Aria, благодаря! Не знам имам ли призвание, но знам, че никога не бих правила кариера заради самата кариера (в противен случай нямаше да имам много от проблемите си в университета). За мен е важен преди всичко смисълът, а в ЦИД човек има ресурсите да се бори за различни каузи.

    ОтговорИзтриване
  9. Светле, браво!

    Радвам се за теб, и то много!

    Промяната е хубаво нещо. Ако не можеш да постигнеш мечтите си на едно място, се местиш към друго, и това не е поражение, това е победа! ;-)

    Ти направи чудеса от храброст, но е време за промяна...

    А на чай -- защо пък да не се видим? С удоволствие! :)

    Стискаме палци, да ти се случват най-хубавите неща (остави миналото в миналото, дето се вика)...

    И на мен веднъж ми се наложи да напусна работодател с тежко сърце, но промяната е хубаво нещо и се старая да не го забравям. Животът е кратък, май, така че е добре да успеем да изживеем повече хубави неща в него и да раздадем повече светлина... :-)

    ОтговорИзтриване
  10. Мишел, благодаря ти!

    Време е за промяна, да. И за чай!

    (Отхвърлих един анонимен коментар, чийто анонимен автор си позволи да изкаже предположение кой е авторът на първия анонимен коментар. Изобщо не бих защитавала лицето, нарочено като автор на първия коментар. Но го познавам и знам, че вероятността да е буден в 10 без 15 сутринта клони към нула. Пък и много е лесно да предполагаме кои са другите, докато се крием зад собствената си анонимност. Ама не е честно.)

    ОтговорИзтриване
  11. PS Да пишеш/коментираш анонимно за важни неща, е глупаво (освен ако не си в Китай или Северна Корея или Иран...).

    Лично мнение;)

    ОтговорИзтриване
  12. ... или в ЮЗУ, където, продължавам да твърдя, цари атмосфера на страх. Понякога да кажеш нещо анонимно е единственият начин изобщо да го кажеш, но случаят с коментара, който отхвърлих, не беше такъв - ставаше въпрос за кокошкарско подмятане.

    ОтговорИзтриване
  13. Каква новина! Желая ти успех, Светла!
    Почувствах емоциите и мислите ти от това, което си написала. Струва ми се, че от тъмата излизаш към светлина. :)
    Това, което споделяш, ми е много важно като човек, който обмисля професия "преподавател". От собствения си опит мога да кажа, че да си Учител е най-голямото призвание. Няма съмнение, че загубата за студентите ти е голяма - няма как да се поправи това. Загубата е и за теб. Аз обаче имам един принцип: да развиваш себе си, да развиваш другите. Няма как да направиш само едното (поне не устойчиво). Не вярвам в мъченичеството, при което поставяш всичко и всички над себе си. Ще ти липсва работата със студенти, но ако искаш да я вършиш, след известна почивка ще имаш тази възможност. Аз лично си представям и моята работа първо като практическа (работа с хората), после като изследователска (извличане на модели от работата) и после като преподавателска (споделяне на опита и моделите). В момента кандидатствам за докторантура в САЩ, между другото. ;-)
    Колкото до тези, които остават... Това винаги е казус - дали да останеш вътре и да се бориш като малцинство заради целта, от която си запленен, или да напуснеш и да отидеш някъде, където целта е нещо нормално (въпросът пред емигрантите?) Струва ми се, че хората, чието призвание е да се борят, са различни от хората, които отхвърлят статуквото, защото искат да работят по запленяващия начин. Първите изпитват удволствие от конфликта, борбата, маневрите. Те са готови да отвърнат също толкова агресивно на удара на потисниците (Сол Алински, Социологическата школа в Чикаго? ;-)) Вторите, от които ми се струва, че си ти, не искат да живеят във война със статуквото - просто искаме да работим и да реализираме призванието си в нормални (добри) условия. Бихме се борили за тях, но след определен предел си казваме: За какво? Защо моят живот трябва да бъде вложен в борба, да бъде горивото на запленяващото бъдеще? А може би всеки започва като борец и се уморява в определен момент... За мен беше така в СУ - много се забавлявах в Студентския съвет, но в някакъв момент видях: ако остана в тази позиция, значи (борбата с) инститицията ме дефинира. А аз не искам да ме дефинира тази институция.
    Имам познати в ЦИД, впечатленията ми са отлични, надявам се да е едно вдъхновяващо продължение за теб! Пускай по някой пост за изследванията - аз също започвам да се занимавам с кач. изследвания и ще ми бъде интересно!
    Поздрави!
    Николай

    ОтговорИзтриване
  14. Аз не разбирах преди, защо стоиш там. Сега разбрах. Не става въпрос просто за скорошното положение. Бегло съм запознат със ситуацията в българските ВУЗ и не мисля, че е подходящо място за хора със стремежи към познанието или преподаването :)

    ОтговорИзтриване
  15. Николай,

    Здравей и много ти благодаря за хубавия коментар! Димка беше писала, че ти много си постигнал, когато си бил в Студентския съвет. Хубаво е, че там понякога се появяват не само кариеристчета, а и хора, които наистина си поставят за цел да направят нещо - не за себе си, а за университета. Но не е за учудване, че точно такива хора е твърде вероятно да ги пооткажат.

    Пожелавам ти успех в САЩ. Доколкото съм чувала, там е полезно да си индивидуалист :-).

    За себе си, както казах, знам, че един ден пак ще преподавам. Но имам нужда от зареждаща пауза, определено.

    Георги, радвам се, че си разбрал. Ако не бяха студентите, нямаше да имам никакъв стимул да стоя 11 години. Винаги съм знаела, че мога да си намеря и друго място под слънцето. Но не исках... Когато поисках, то взе, че стана, и то точно там, където най-много исках.

    Между другото, от отдавна се каня да те питам нещо. Една приятелка има желание да се занимава с арт терапия и се чудеше има ли някакви подходящи квалификационни курсове по психология. Ама не магистратура (тя сега доучва магистратура, работи на две места и в обозримо бъдеще няма нито време, нито ресурси за още една магистратура), а някакъв друг вид курсове по психология. Можеш ли да ми кажеш, има ли такова нещо?

    ОтговорИзтриване
  16. Ъхъ, разместих нещо частите на коментара, извинявам се за което *blush*.

    ОтговорИзтриване
  17. от Невена за Светла с радост, любов и възхищение!
    Здравей Светле!
    Много, много се радвам за теб!
    Не искам да обидя никого, но не съм сигурна дали в интернет има по граждански отговорен блог от твоя! (Само дето все ме разреваваш ;)
    За всичко, което казваш - не само в този текст - заставам 100% зад теб. Нямя да пиша друго защото ще ми е много-много по гот да се видим и да си говорим. Хайде поздрави от нас със Тихомир и Роня и до скоро :)
    Невена
    П.П. А що се отнася до ЦИД, нямям никакви съмнения какво ти ще направиш за него! И много се надявам той да може да ти отвърне със същото!

    ОтговорИзтриване
  18. Невенче, благодаря ти, много ме тръгна! Поздрави на Тихомир, целувки на Роня и... недей да плачкаш, де :-)!

    ОтговорИзтриване
  19. Асистент Енчева, това е най-доброто решение, предвид създалата се обстановка в катедрата и ЮЗУ. Разбрах, че и Доцент Димитрова напуска. Пожелавам и на двете ви успех! Вие не заслужавате подобно отношение и се радвам, че предприехте тази крачка. Радвам се също и за това, че именно хора като вас ни преподаваха и ни дадоха толкова много. Щастлива съм, че именно тази година завърших, а не следващата, например. Нека ви се случват само хубави неща занапред и да сте изпълнени с положителни емоции! Едно голямо БЛАГОДАРЯ! На добър път!

    Поли Илиева

    ОтговорИзтриване
  20. Много благодаря, Поли! И за хубавите думи, и за разбирането. И аз се радвам, че вие поне завършихте вече, но ми е мъчно за бъдещите четвърти и трети курс, които познавам...

    ОтговорИзтриване
  21. Честита нова работа и успех! Съжалявам за всичките гадости, които е трябвало да изтърпиш в ЮЗУ, и за гаснещите светлини там.

    ОтговорИзтриване