Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.
Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.
Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".
Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.
Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.
Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.
Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:
- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":
Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.
Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.
Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.
Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".
Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.
Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.
Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.
Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:
- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":
Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.
Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.
Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
