Ин и Ян по българо-нигерийски

Не си бях представяла, че въпреки петгодишния си брак, ще родя дете без баща. Че ще съм самотна майка на дете с любящ и всеотдаен баща. 

Цитатът е от теста на Венцислава Боро, публикуван в книгата "Възможните майки".

Наливам си чаша студен зелен чай, за да събера сили да напиша това, въпреки че имам проблеми със заспиването заради чая. Ала иначе пак ще се чувствам уморена и няма да го напиша. А отлагам повече от седмица. Все си измислям оправдания. Лидия и Майя вече отдавна публикуваха в блоговете си по въпроса. Знам, че ако темата беше друга, щях да съм написала и да съм забравила. Не, не умората е проблемът. Проблемът е, че се чувствам потисната. Не исках да става така. Но често животът има свойството да се случва не така, както искаме.

Особено когато зависим от волята на институциите.

Защото така. Защото (и това можете да го видите в комай всяка сфера от социалния ни живот - образование, здравеопазване, административно обслужване и какво ли още не) институциите в България нямат за цел да изпълняват това, заради което, поне на теория, съществуват. Те се занимават изключително със собственото си възпроизвеждане. И ако някой пречи на комфорта на това възпроизводство, примерно някоя жена има нахалството да иска да живее със законния си мъж и не приема отношението на някой консул, все ще се намери основанийце, което да възстанови привичния комфорт на институцията.

Разказах за историята на Венцислава миналата есен. Не ви държах в течение на продължението на тази агония - Венцислава продължаваше да печели дела, гостува в няколко телевизии, Джони продължаваше да получава откази за виза с нелепи основания, малката Теса (Тереза) си растеше без баща. И всеки път, когато изглеждаше, че всичко ще си дойде на мястото, че Джони ще се върне при семейството си, се появяваше допълнителна абсурдна пречка.

Докато "чашата" на Венци "преля". Реши, че щом не може Джони да се върне при семейството си, тя и Теса ще заминат за Нигерия, за да бъде семейството заедно. Кой знае, може би накрая правото на личен и семеен живот щеше да надделее и семейството щеше да се събере в България. Но разбирам защо Венци губи търпение. Тя е открит, сърдечен, темпераментен и влюбен човек. Вече не издържа без Джони, не издържа и детето й да расте без баща. Както е споделила с Лидия, иска да е с Джони, където и да е.

Подозирам, че и аз имам пръст за решението й. Преди няколко месеца се видяхме, скоро преди това бях научила, че е преживяла нервен срив и стигнала до болница след поредния отказ за издаване на виза на Джони. Случило се е само един ден, след като се веселихме заедно на премиерата на сборника "Възможните майки" на първи юни. Гледах я и усещах, че вече не е лъчезарната, оптимистична и силна Венцислава, с която се запознах преди година. Все още е лъчезарна, оптимистична и силна, но също така и неуравновесена, нервна, тъжна, ядосана.

Изведнъж ми хрумна и спонтанно попитах - ако нещата не се оправят, ще замине ли при Джони? Венци отговори, че би го направила, но няма пари. Не е от богато семейство, роднините й са дали парите, които имат, за билета на Джони - да вземе виза от Нигерия. Дори не е успяла да им ги върне, трудно се справя финансово да гледа Теса сама, обмисля да напусне квартирата си. Отговорих й да няма притеснения - ако реши да заминава, приятели и съмишленици ще съберем парите, колко му е.

И тя реши.

Тогава ми изглеждаше много лесно да се съберат към 2000 евро, нужни за виза и билет до Нигерия. Все пак, знам хора, които са зад каузата на Венци, както и такива, които имат сходни проблеми. Мислех си - ще дадем, каквото можем, ще измислим нещо, ще да организираме благотворително събитие, ще... ще...

Сега, въпреки че се оказа, че нужната сума е почти двойно по-малка - 1080 евро (750 за възможно най-евтин билет и 330 за виза), нещата ми се струват не толкова лесни. Досега са събрани едва няколкостотин лева. Моралната подкрепа, която получава Венцислава, засега не намира адекватно материално изражение. Впрочем, част от подкрепящите я са с проблеми, сходни на нейните, и съответно с финансови трудности.

Затова ми е трудно да пиша по темата - чувствам се отговорна, че тласнах Венци към решението й, и виновна, че засега нещата не се развиват така, както си въобразявах.

А самата Венцислава вече дори няма пари да плаща квартирата си в София и е заминала заедно с Теса в родния Тетевен. Ако се върне в София след изтичане на майчинството, дори да намери по-скромна квартира, остава проблемът с Теса, която не е приета в ясла (защото и яслите и детските градини функционират на принципа на институциите, който описах по-горе). И никой не го е грижа, че Венци не по своя вина няма работещ мъж до себе си.

Трудно е да се искат пари за такава непопулярна кауза. Мнозина ще си кажат - защо да даваме пари на някаква да ходи да живее с чернокож, след като има болни деца и т.н. Защо не си вземе някой легален българин с дебел портфейл, който да се грижи за детето й.

Защото правото на личен и семеен живот е основно човешко право, ето защо.

Защото любовта и щастливите семейства са рядкост и е тъжно да бъдат съсипвани, когато ги има.

Защото можем да надделеем над смазващата сила на институциите само когато утвърждаваме ценността на човека. Когато постъпваме като човешки същества и смятаме и другите за хора.

Ето защо.

Така че, ако искате да помогнете на Венцислава Боро да събере семейството си, можете да преведете пари в PayPal на veniboro@gmail.com, или по банковата й сметка:

UniCredit Bulbank
София, пл. "Света Неделя" 7
BIC/SWIFT :UNCRBGSF
IBAN :BG35UNCR70001518356736
Венцислава Валериева Боро

Добре дошли сте и с идеи какво да се направи, че да се съберат пари. Както и с разпространяване на информация за случая. Аз имам няколко идеи, една от тях се оказа нереалистична, остава да проверя останалите.

И продължавам да си мисля, че ще измислим нещо, ще... ще...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог