Google+ (поне в моя опит) се превръща в благодатно място за задълбочени дискусии - едно, заради компанията, която се е сбрала там, второ - заради липсата на ограничения за дължината на публикациите. Един от генераторите на такива дискусии е Павлина (вероятно сте попадали на блога й) - и с култовите й вечерни езикови наброски и уроци в социалната мрежа на Google, и с обратната връзка, която дава на другите потребители.
Във връзка с линк, който публикувах в Google+, се завърза поредната интересна дискусия, насред която Павлина ми зададе следния въпрос:
Публикувам отговора си след известно настояване от нейна страна. Предполагам, че на повечето от читателите на Неуютен блог той няма да е интересен, но една от целите на блога е да бъде достига до точните хора (както се случи с поста ми за статистиката на самоубийствата). Така че се надявам, че ще се намерят поне двама-трима, които ще бъдат провокирани от написаното, независимо дали ще се съгласят, или не. И ще стане интересно.
И така, ето реакцията ми (с дребни редакции с оглед на това, че вече е предназначена за повече от един читател):
Отговорът няма да е еднозначен.
От една страна, ако истината беше просто въпрос на гледна точка, всичко щеше да бъде истина и следователно нямаше да има истина. Съгласна съм, че за нея се изисква определено равнище на интерсубективност (или, както казва Павлина, "пресечна точка на множество гледни точки").
От втора страна, ние можем да възприемаме само това, което човешките ни сетива и способности ни позволяват. Кант казва, че времето и пространството са наши форми на познание. Представете си какво щяхме да виждаме, ако имахме фасетъчни очи като мухите, и как щеше да ни изглежда реалността :-).
От трета страна, пребиваваме в определена среда, имаме биография, културен фон, интереси, убеждения и т.н.; и всички тези (и много други) неща оказват влияние на разбирането ни за истина. "Истината" за пълния член (без да имам предвид липсата на грамотност) или за правописа на "медия/медиа" може да зависи от поколение, професионална среда, влияния и т.н. В една моя любима книга, "Космополис" на Стивън Тулмин, се разказва, че когато Нютон създал теорията си за гравитацията, тя се възприела положително в Париж и Лондон и негативно в Манчестър и Клермон-Феран. Защото Манчестър и Клермон-Феран били работнически градове, а работниците възприемали себе си в ролята на "инертната материя", която стои най-долу :-).
От четвърта страна, самият свят се променя и това също оказва влияние кое ще смятаме за "истина" и кое - не. 11 септември 2001 година доведе до едни разбирания за тероризъм и сигурност, случилото се в Норвегия това лято е предпоставка за нови теории и "истини" в тази област. Истината се променя не само за нещата в социалния свят (въпреки че там най-вече), а и в природните науки. И както на нас ни изглежда примитивно, че хората са мислели, че Земята е плоска, така и след време може да изглежда нелепо, че някакви са смятали, че Земята се върти около Слънцето. Томас Кун, чийто последовател отчасти е Стивън Тулмин, твърди, че това, което разбираме под научен "прогрес" (идеята за прогрес включва кумулативност, тоест постепенно натрупване и надграждане), е обикновено изритване на една теория от друга, която по-добре решава дадени проблеми в даден момент (в което няма нищо кумулативно).
Така че за мен "истината" е по-скоро регулативен принцип - човек (или поне - учените) се стреми към нея, но е предструктуриран от много неща, които влияят на разбирането му за нея. Затова добрите изследователи, според мен, би трябвало да се опитват да си дават сметка за нещата, които ги предструктурират, както и да признаят, че много от тези неща не са способни да осъзнаят.
Но пък без разбирането за истина трудно може да се прави наука, а и редица неща във всекидневния живот стават абсурдни. По този повод един социолог, Робърт Фридрихс, в книгата си "A Sociology of Sociology" използва израза на Сьорен Киркегор "скок във вярата" - за да правиш наука (пък и други неща, но на него науката му е проблемът), трябва да "скочиш във вярата", че нещо е истина. От което излиза, че науката не е толкова принципно различна от религията, колкото й се иска.
Както видно, Павлина ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря с "да" или "не", както често пъти и тя не може в блога си. Извинявам се за дългия отговор, но питащата нямаше откъде да знае, че въпросът й засяга една от най-големите драми в живота ми :-).
Във връзка с линк, който публикувах в Google+, се завърза поредната интересна дискусия, насред която Павлина ми зададе следния въпрос:
bTV напоследък облъчва зрителите си с фразата “Истината е въпрос на гледна точка”. Мен нещо ме смущава в това твърдение, защото си мисля, че истината все пак трябва да е нещо, което е поне относително независимо от гледната точка на когото и да било. В най-добрия случай може да е пресечна точка на множество гледни точки (ох, много точково стана :). Какво казват философите по този въпрос и какво мислиш самата ти?
Публикувам отговора си след известно настояване от нейна страна. Предполагам, че на повечето от читателите на Неуютен блог той няма да е интересен, но една от целите на блога е да бъде достига до точните хора (както се случи с поста ми за статистиката на самоубийствата). Така че се надявам, че ще се намерят поне двама-трима, които ще бъдат провокирани от написаното, независимо дали ще се съгласят, или не. И ще стане интересно.
И така, ето реакцията ми (с дребни редакции с оглед на това, че вече е предназначена за повече от един читател):
Отговорът няма да е еднозначен.
От една страна, ако истината беше просто въпрос на гледна точка, всичко щеше да бъде истина и следователно нямаше да има истина. Съгласна съм, че за нея се изисква определено равнище на интерсубективност (или, както казва Павлина, "пресечна точка на множество гледни точки").
От втора страна, ние можем да възприемаме само това, което човешките ни сетива и способности ни позволяват. Кант казва, че времето и пространството са наши форми на познание. Представете си какво щяхме да виждаме, ако имахме фасетъчни очи като мухите, и как щеше да ни изглежда реалността :-).
От трета страна, пребиваваме в определена среда, имаме биография, културен фон, интереси, убеждения и т.н.; и всички тези (и много други) неща оказват влияние на разбирането ни за истина. "Истината" за пълния член (без да имам предвид липсата на грамотност) или за правописа на "медия/медиа" може да зависи от поколение, професионална среда, влияния и т.н. В една моя любима книга, "Космополис" на Стивън Тулмин, се разказва, че когато Нютон създал теорията си за гравитацията, тя се възприела положително в Париж и Лондон и негативно в Манчестър и Клермон-Феран. Защото Манчестър и Клермон-Феран били работнически градове, а работниците възприемали себе си в ролята на "инертната материя", която стои най-долу :-).
От четвърта страна, самият свят се променя и това също оказва влияние кое ще смятаме за "истина" и кое - не. 11 септември 2001 година доведе до едни разбирания за тероризъм и сигурност, случилото се в Норвегия това лято е предпоставка за нови теории и "истини" в тази област. Истината се променя не само за нещата в социалния свят (въпреки че там най-вече), а и в природните науки. И както на нас ни изглежда примитивно, че хората са мислели, че Земята е плоска, така и след време може да изглежда нелепо, че някакви са смятали, че Земята се върти около Слънцето. Томас Кун, чийто последовател отчасти е Стивън Тулмин, твърди, че това, което разбираме под научен "прогрес" (идеята за прогрес включва кумулативност, тоест постепенно натрупване и надграждане), е обикновено изритване на една теория от друга, която по-добре решава дадени проблеми в даден момент (в което няма нищо кумулативно).
Така че за мен "истината" е по-скоро регулативен принцип - човек (или поне - учените) се стреми към нея, но е предструктуриран от много неща, които влияят на разбирането му за нея. Затова добрите изследователи, според мен, би трябвало да се опитват да си дават сметка за нещата, които ги предструктурират, както и да признаят, че много от тези неща не са способни да осъзнаят.
Но пък без разбирането за истина трудно може да се прави наука, а и редица неща във всекидневния живот стават абсурдни. По този повод един социолог, Робърт Фридрихс, в книгата си "A Sociology of Sociology" използва израза на Сьорен Киркегор "скок във вярата" - за да правиш наука (пък и други неща, но на него науката му е проблемът), трябва да "скочиш във вярата", че нещо е истина. От което излиза, че науката не е толкова принципно различна от религията, колкото й се иска.
Както видно, Павлина ми зададе въпрос, на който не мога да отговоря с "да" или "не", както често пъти и тя не може в блога си. Извинявам се за дългия отговор, но питащата нямаше откъде да знае, че въпросът й засяга една от най-големите драми в живота ми :-).
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
