Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

19.10.2008 г.

Георги Рупчев: Чувство за бавно изчезване



Още когато разбрах за смъртта на Константин Павлов, се размислих и за Георги Рупчев. Иска ми се да постна едно негово стихотворение, което обичам още от дете.

За поезията на Георги Рупчев ме открехна учителката ми по литература от седми клас Веселина Димитрова. На нея дължа както вкусовете си за поезия, така и в немалка степен разбиранията си за живота. Тя беше първият човек в живота ми, който ме е провокирал да започна да мисля самостоятелно. Спомням си как първия път, когато влезе при нас в час, написа едно стихотворение на Емили Дикинсън ("От какво се прави ливада?") на дъската, седна на някой от свободните чинове и ни попита какво мислим за стихотворението. Шашнахме се, защото не ни беше зададено правило какво да мислим. Но тя това и целеше. Постепенно в главите на някои от нес почнаха да се раждат асоциации, които се осмелявахме да споделим, и се получи интересно.

Ето го и стихотворението на Георги Рупчев. Дълго се чудех какви снимки да избера за него. Накрая се спрях на две; като че и двете не са подходящи, но показват различни страни от начина, по който възприемам това стихотворение.


ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

We are all just prisoners here
of our own device...
"Hotel California"

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.

В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.


Повече - в LiterNet.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6 коментара :

  1. Чувство за бавно изчезване на "чувството?!?"

    ОтговорИзтриване
  2. Не обичам да тълкувам поезия, но съм по-склонна да мисля, че става дума чувство за бавно изчезване не на "чувства", а на "лирическите герои". Това би могло да се разбира както като екзистенциален страх от загуба на идентичност, деперсонализация на субекта, така и като самоусещане на човек, болен от множествена склероза (не знам дали Георги Рупчев вече е бил болен по това време), така и по други начини. Винаги съм предпочитала обаче поезията сама да говори за себе си.

    ОтговорИзтриване
  3. Грешка!
    Чувство за бавно изчезване на "илюзията"

    ОтговорИзтриване
  4. Почувствах нещо като коледен подарък,
    това размишление за Г.Рупчев. Прав е, обаче анонимен относно сбогуването с илюзиите. Слава Богу, че мъртвите не отминават завинаги.
    Прочие, блогът ми стане уютен.
    bogpan
    http://bogpan.wordpress.com/

    ОтговорИзтриване
  5. Благодаря за коментара и за линка към хубавия блог, прекарах известно време в него и смятам да повторя.

    ОтговорИзтриване