Кайо и злите български чиновнически котлони

Да разкажеш съвсем истинска история така, че да стане литературно произведение - изглежда много лесно, но не е. Калин Терзийски - Кайо го може. Да възприемаш себе си едновременно драматично сериозно и с насмешка по отношение на тази драматична сериозност - също не е лесно, но Кайо е специалист и по това.

И ето че се появи разказ на Кайо, чиито герои познавам и чиято история знам, отпреди да бъде написана. Бих искала да разбера как би ми въздействал разказът, ако не познавах героите и контекста, но уви. Със сигурност обаче щеше да ми хареса, дори и да не бях пристрастна.

Радвам се, когато темата за "нелегалните" чужденци в България става тема за изкуство. Защото изкуството може да говори така, както "дискурсът за човешките права" никога няма да може. Изкуството не убеждава, а докосва. А словото на Кайо направо пари - като един жив, не-зъл и не-чиновнически котлон. И ме кара да преживявам истинските му истории и да мисля за преживяното.

Та си мисля за историята на разказа на Кайо, като моите преживявания и опит се обогатяват с неговите:

И така, някой може да не е действащ лекар от много години, но да си плаща членския внос. Понеже си плаща членския внос, този човек има право да си изписва много лекарства, които иначе не могат да се закупят свободно. Може да се друса с тях, да се пристрасти към тях, да вземе някой ксанакс или диазепам за самочувствие или за да премахне притеснението. Кайо го е правил и честно го описва в нещата, които пише. Някой друг лекар, който си плаща членския внос, може също да си изписва лекарства, но за да злоупотребява с тях - примерно да ги продава на завишени цени на хора, които имат нужда от тях, но по различни бюрократични причини не могат да се доберат до заветната доза.

А някой, който наистина има нужда от тези лекарства, който дори може да умре от без тях, не може да ги има, защото... Защото е без лични документи. Или защото не е спазил някакво безсмислено изискване. Или защото е спазил всичко, но някой чиновник е решил, че лекарства не му се полагат. Или защото заради малоумието на някакви идиоти въпросните лекарства не са внесени в България. и т.н.

Когато се разболях преди години, процедурите по изписване на лекарства се точиха дълго време. Междувременно бях зле. Една мила докторка ми даде мостра от нужното лекарство с леко изтекъл срок на годност, но скърпи положението временно. Когато преминах на друго лекарство, дадох хартисалата опаковка от старото на същата лекарка, за да го даде на някой друг, който чака благословията на Здравната каса. След време се оказа, че нямам право да изнасям лекарствата си в чужбина, за да не ги продам там. Аз, която наистина имах нужда от тях. И все гледах да си извоювам по-голяма доза, отколкото реално пиех, за да имам за резерва, когато се наложи. Защото само онзи, който е изпадал в подобна ситуация, ще разбере чувството, когато отидеш в аптеката на точно определената дата, на която трябва и да се окаже, че са ти сбъркали рецептата, а е петък следобед и оставаш без лекарства за ден-два.

Ако бях чужденец без документи, нямаше да имам право и на това. Ако лекарството ми беше евтино като споменатия в разказа на Кайо тегретол, щях да успявам да го платя, ако някой добър и плащащ членски внос човек ми го намери. Добре де, ама ако бях болна от хепатит, за който лечението струва хиляди левове? Щах да съм хем без право на лечение, хем заразна и дори Кайо нямаше да може да ми помогне. Мислите ли, че в България няма такива хора? Кой е направил изследвания на онези, които нямат право да бъдат изследвани?

Въртя, суча, все стигам до права. А ми се искаше да изразя това, което усетих от разказа на Кайо. Злите, горещи, чиновнически български котлони. Способността да останеш човек и да забелязваш и преживяваш болките на света, огромната част от който нищо не забелязва.

Не само на Попа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог