Днес се навършва точно половин година от смъртта на татко. Мислих си за това вчера в следния контекст – за тази половин година ми се случиха точно три тежки раздели. Първата и най-тежката, разбира се, беше с баща ми. Втората и третата не са с хора и са по мой избор, но все пак са трудни загуби за мен с неща, които много съм обичала: преди месец прекратих отношенията си с ДЕОС, а от вчера вече не съм част от сайта „Маргиналия“.
Когато пишех последния си текст за „Маргиналия“, още не бях сигурна дали ще ми е последен. Статията ми беше, както е лесно да се предположи, реакция по отношение на интервю, публикувано на сайта във вторник. Конкретният повод за напускането ми обаче не беше и самото интервю, а дискусия около текста ми, случила се след написването и преди публикуването му. Искам да благодаря на Юлиана Методиева, че допусна статията ми до публикуване.
В интерес на истината, протестирала съм (в рамките на редакцията) и срещу други публикации в „Маргиналия“. Повечето от тях са били написани от леви политически позиции. Възраженията ми са били не срещу това, че позициите са леви, а по отношение на манипулативността на доказателствената част. Така че за мен не е от решаващо значение, че е взето интеврю от националист. Дяволът е в детайлите. Надявам се, че в прощалната си статия съм успяла да го обясня.
Самата дискусия преди излизането на коментара ми, както и двете публикации, са само върхът на айсберга. За самия „айсберг“ предпочитам да не говоря. Блъскала съм се в него повече от три години по собствен избор, защото съм обичала „Маргиналия“. От много блъскане понякога съм заобичвала и самия айсберг, някак.
Ще кажа само, че за мен най-важното е: какво се разбира под редакция, как работи една редакция, както и – в не по-малка степен – какво е отношението към аудиторията. Именно критичните въпроси на читатели ме провокираха да напиша последния си коментар за сайта.
Трудно е да се обясни колко много ми е скъпа „Маргиналия“. Кръстник съм на сайта, както и един от основателите му. Лъчо, мой скъп приятел, пък ни подари прекрасното лого, което сте виждали.
Заради „Маргиналия“ напуснах добре платена работа на трудов договор с готини колеги, но не съм съжалявала нито за миг. Още повече, че с вече бившите ми колеги станахме добри приятели. Не съм съжалявала и след като ми стана ясно, че „Маргиналия“ не е начинание, с които човек може да се издържа. Нито съм отишла в „Маргиналия“ заради парите (които ги нямаше), нито съм останала с надеждата, че някой ден ще забогатеем. За мен беше важно, че има медия, специализирана в човешките права, и че аз съм в нея. Напускайки, се отказвам и от по-голямата част от хонорарите по проект, които иначе бих получила.
Освен да пиша текстове за петък и новини за вторник и петък, работата ми за „Маргиналия“ включваше следното:
За периода от създаването на „Маргиналия“ помня два пъти да съм си вземала „отпуска“ за по една седмица. По време на първата „отпуска“ обаче спонтанно написах новина, която и до днес е най-четената в „Маргиналия“. Покрай смъртта на баща ми също не бях на линия 2-3 дена. И е имало още няколко пъти, когато примерно съм била на път, конференция или нещо друго. Може да съм свирила до 2-3 часа посред нощ, но сутринта съм била на линия да редактирам новина и да пускам във фейса. В продължение на две години имаше и едноседмични летни почивки около рождения ден на Юлиана Методиева. Но тогава подбирахме стари интересни публикации и ги пускахме във фейса, за да напомняме за себе си. Първата година това върших аз, втората – Емил Коен.
Но никога не ми е тежало, че хем нямам заплата, хем нямам 4 седмици годишен отпуск.
Толкова съм свикнала, като стана сутрин, още пиейки чай, да се захващам с „Маргиналия“, че ми е странно, че от понеделник няма да го правя. Но има с какво да си уплътнявам времето. Като по-постоянни занимания – ще продължавам да уча немски, а от есента се надявам да запиша един курс по уеб дизайн. Ще пиша повече в блога, който бях позанемарила. „Неуютният“ ми блог е единственото само мое място за публично изразяване и ще продължи да бъде такова. Ще работя тук-там на свободна практика.
Макар последните години да се бях посветила основно на „Маргиналия“, съм регистрирана и се възприемам като работеща на свободна практика. Заради „Маргиналия“ съм имала случаи да отказвам да пиша за други медии, но вече съм на линия – стига работата за въпросната медия да не е проблем за съвестта ми (за „Блиц“ и ПИК например не бих писала) или да не се иска от мен да направя нещо, в което не се чувствам достатъчно компетентна.
Имам и определена идея за бъдещето, но не бих я реализирала прибързано – преди напълно да е изкристализирала и преди да съм в състояние технически да я осъществя.
С читателите на „Маргиналия“ не се разделяме – ще пребиваваме заедно тук, на други места и помежду.
Когато пишех последния си текст за „Маргиналия“, още не бях сигурна дали ще ми е последен. Статията ми беше, както е лесно да се предположи, реакция по отношение на интервю, публикувано на сайта във вторник. Конкретният повод за напускането ми обаче не беше и самото интервю, а дискусия около текста ми, случила се след написването и преди публикуването му. Искам да благодаря на Юлиана Методиева, че допусна статията ми до публикуване.
В интерес на истината, протестирала съм (в рамките на редакцията) и срещу други публикации в „Маргиналия“. Повечето от тях са били написани от леви политически позиции. Възраженията ми са били не срещу това, че позициите са леви, а по отношение на манипулативността на доказателствената част. Така че за мен не е от решаващо значение, че е взето интеврю от националист. Дяволът е в детайлите. Надявам се, че в прощалната си статия съм успяла да го обясня.
Самата дискусия преди излизането на коментара ми, както и двете публикации, са само върхът на айсберга. За самия „айсберг“ предпочитам да не говоря. Блъскала съм се в него повече от три години по собствен избор, защото съм обичала „Маргиналия“. От много блъскане понякога съм заобичвала и самия айсберг, някак.
Ще кажа само, че за мен най-важното е: какво се разбира под редакция, как работи една редакция, както и – в не по-малка степен – какво е отношението към аудиторията. Именно критичните въпроси на читатели ме провокираха да напиша последния си коментар за сайта.
Трудно е да се обясни колко много ми е скъпа „Маргиналия“. Кръстник съм на сайта, както и един от основателите му. Лъчо, мой скъп приятел, пък ни подари прекрасното лого, което сте виждали.
Заради „Маргиналия“ напуснах добре платена работа на трудов договор с готини колеги, но не съм съжалявала нито за миг. Още повече, че с вече бившите ми колеги станахме добри приятели. Не съм съжалявала и след като ми стана ясно, че „Маргиналия“ не е начинание, с които човек може да се издържа. Нито съм отишла в „Маргиналия“ заради парите (които ги нямаше), нито съм останала с надеждата, че някой ден ще забогатеем. За мен беше важно, че има медия, специализирана в човешките права, и че аз съм в нея. Напускайки, се отказвам и от по-голямата част от хонорарите по проект, които иначе бих получила.
Освен да пиша текстове за петък и новини за вторник и петък, работата ми за „Маргиналия“ включваше следното:
- редактиране на останалите новини;
- коректорска работа по (огромната част от) останалите публикации и оправяне на проблеми с форматирането;
- правене на снимки;
- изнамиране на снимки със свободен лиценз;
- оразмеряване, описване и прочее на горните и на други снимки;
- всякакви технически въпроси, свързани със сайта, които са ми по силите, като се почне от оправяне на категории, мине се през промяна на съдържанието на страници и се стигне до правенето и на банери;
- всекидневно публикуване на страницата във Facebook – само когато физически не можех, молех да ме заместят
- в редки случаи – намиране на външни автори (защо случаите са редки, е друга тема)
- отделно – работа по проекти, тогава, когато е имало такива.
За периода от създаването на „Маргиналия“ помня два пъти да съм си вземала „отпуска“ за по една седмица. По време на първата „отпуска“ обаче спонтанно написах новина, която и до днес е най-четената в „Маргиналия“. Покрай смъртта на баща ми също не бях на линия 2-3 дена. И е имало още няколко пъти, когато примерно съм била на път, конференция или нещо друго. Може да съм свирила до 2-3 часа посред нощ, но сутринта съм била на линия да редактирам новина и да пускам във фейса. В продължение на две години имаше и едноседмични летни почивки около рождения ден на Юлиана Методиева. Но тогава подбирахме стари интересни публикации и ги пускахме във фейса, за да напомняме за себе си. Първата година това върших аз, втората – Емил Коен.
Но никога не ми е тежало, че хем нямам заплата, хем нямам 4 седмици годишен отпуск.
Толкова съм свикнала, като стана сутрин, още пиейки чай, да се захващам с „Маргиналия“, че ми е странно, че от понеделник няма да го правя. Но има с какво да си уплътнявам времето. Като по-постоянни занимания – ще продължавам да уча немски, а от есента се надявам да запиша един курс по уеб дизайн. Ще пиша повече в блога, който бях позанемарила. „Неуютният“ ми блог е единственото само мое място за публично изразяване и ще продължи да бъде такова. Ще работя тук-там на свободна практика.
Макар последните години да се бях посветила основно на „Маргиналия“, съм регистрирана и се възприемам като работеща на свободна практика. Заради „Маргиналия“ съм имала случаи да отказвам да пиша за други медии, но вече съм на линия – стига работата за въпросната медия да не е проблем за съвестта ми (за „Блиц“ и ПИК например не бих писала) или да не се иска от мен да направя нещо, в което не се чувствам достатъчно компетентна.
Имам и определена идея за бъдещето, но не бих я реализирала прибързано – преди напълно да е изкристализирала и преди да съм в състояние технически да я осъществя.
С читателите на „Маргиналия“ не се разделяме – ще пребиваваме заедно тук, на други места и помежду.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар