Докато преподавах социология, едно от нещата, които особено много съм се опитвала да помогна на студентите да разберат, беше, че данните могат да манипулират дори тогава, когато са верни. В умните манипулации няма лъжи - данните се представят така, че хората да ги възприемат по начина, по който представящият ги желае. Това става най-лесно, когато се засегнат по подходящ начин проблеми, интереси или просто всекидневни нагласи на възприемащите.
Например: коректно е да се каже, че сред симпатизантите на ДСБ има повече висшисти, отколкото сред симпатизантите на ГЕРБ. Оттам някой запален костовист може да остане с впечатлението, че има повече висшисти в ДСБ, отколкото в ГЕРБ. Само че като брой избирателите на ГЕРБ са многократно повече от тези на ДСБ (все още), следователно и висшистите в ГЕРБ са повече от тези в ДСБ.
Това беше много очевиден и лесен пример, има и далеч по-засукани и по-трудно уловими. Емил Дюркейм, с основание сочен за един от "бащите на социологията", има дебела книга с име "Самоубийството", в която, както и в другите си произведения, се опитва да докаже, че социологията може да бъде наука. Решението да се самоубиеш е възможно най-индивидуалното, най-личното решение. Ако се докаже, че и то се подчинява на някакви социални закономерности, какво по-добро доказателство, че социологията може да бъде наука? Анализирайки внушително количество статистики, Дюркейм е неумолимо убедителен, че самоубийството не е нито до абсолютно свободен личен избор, нито болест – то в немалка степен зависи от редица социални и демографски фактори като страната, в която даден човек живее, дали е време на война или на мир, семейно положение, възраст, пол, религиозност или липсата ѝ и много други.
В "Самоубийството" на Дюркейм е пълно с прекрасни примери за това, как често се интерпретира статистиката и как всъщност би трябвало да се интерпретира. Един от любимите ми примери е за самоубийствата на семейните и несемейните (стр. 211-213 от изданието на "Женифер-Хикс" от 1999 г.). Ако човек гледа само общата статистика, ще остане с впечатление, че семейните се самоубиват повече от несемейните. Оттук някой може да направи извода, че тегобите на семейния живот карат хората да се самоубиват. Да, ама не. Голямата част децата до 16 годишна възраст са несемейни, а децата много по-рядко се самоубиват. Но това, казва Дюркейм, се дължи на възрастта, а не на ергенството. Ако се извадят децата до 16 годишна възраст, съотношението на самоубийствата сред семейни и несемейни се обръща. Следователно не тегобите на семейния живот, а липсата на социални връзки, в частност на семейни, се оказва по-сериозен фактор за самоубийство.
Колкото и да съм чела (и преподавала) Дюркейм, вчера и аз най-първосигнално се подведох. Когато човек е лично засегнат от нещо, вероятността да не мисли рационално е по-голяма. Ето каква е историята:
Първоначално прочетох в Webcafe информацията: "При опит за самоубийства при възрастните страната ни се оказва с най-висок дял в Европа". И не само я прочетох, ами я и разпространих. Впоследствие вече конкретизирах информацията посредством статия в dir.bg, а най-накрая стигнах и до източника - прессъобщение на БХК. Всъщност излиза, че това, в което България "води" в Европа, е брой на успешните самоубийства спрямо броя на опитите за самоубийство.
Боян Юруков, който е действал с по-хладен ум от мен, си е направил труда да изрови статистики, с които смята, че оправергава верността на разпространената от Български хелзински комитет и д-р Михаил Околийски, ръководител направление "Психично здраве" в Националния център по опазване на общественото здраве. Добрал се е до Евростат и е разбрал, че на първо място по успешни самоубийства на всеки 100000 души води Литва с 31,5 (към 2009), а България се нарежда едва на 20-то място със скромните 10,1 (към 2008). От което Боян си вади извода, че това, което твърди доктор Околийски, "просто не е вярно".
Да, ама Боян "разбива отворена врата". Защото, въпреки че и в двата случая става дума за брой успешни самоубийства, Евростат мери успешността спрямо самоубийства на 100000 души, а център "Психично здраве" - спрямо общия брой на опитите за самоубийство. Следователно, отправните точни са различни, оттам - и статистиките. Не че в България се самоубиват най-много хора, а тези, които правят опит за самоубийство, са много по-решени да стигнат докрай - в България това са един от двама, средно за ЕС - един на всеки десет. От друга страна, от това следва, че в други страни от ЕС хората правят много повече опити за самоубийство - макар и повече като зов за помощ, отколкото като сериозно намерение.
Естествено, повечето ни медии са далеч от подобни тънки разграничения, пък и важното е да има новина, които прави възможни подвеждащи заглавия като това в "Дневник": "България се оказа с най-много самоубили се в Европа". Оттук най-лесно е да обвиним медиите, че създават черноглед образ на България, както правят и Боян, и Илия Темелков. За мен обаче по-интересното е друго: защо от "Психично здраве" и БХК разпространяват подобна "черногледа" информация? От БХК не пасат трева, те са социологически грамотни - дори самият им председател Красимир Кънев е социолог (както и моят добър приятел Емил Коен).
Ето защо: повод за пресконференцията е съкращаване на направление Психично здраве в Националния център за oпазване на oбщественото здраве. То е последната капка, която прелива чашата - след отказа на правителството години наред да приеме Националната програма за превенция на самоубийствата и след липсата на финансиране на Националната програма за психично здраве. И проблемът не е просто в това, че, занемарявайки грижата за психичното здраве, България нарушава поети ангажименти към ЕС. Че нарушава, нарушава, тук няма спор. Проблемът е, че между полицейщина, магистрали и грандиозни спортни съоръжения държавата не намира за нужно да намести и грижата за душевното състояние на гражданите си.
Далеч съм от мисълта, че въпросната грижа трябва да е само държавен приоритет. Но това дали я има, или не, и по какъв начин я има, е показател за общото равнище на хуманност у нас. А от него зависи и това, как държавата се отнася към "психичното здраве" на онези, които са попаднали "в ръцете й", независимо дали в домовете за хора с умствени увреждания, институциите за изоставени деца, затворите, арестите, училищата и т.н. и т.н. Всъщност, май последната грижа на държавата ни (пък и за обществото, понеже държавата е такава, каквито са хората) е как се чувстваме. Нещастието, депресията и психичните проблеми се приемат или за глезотия, или за "ненормалност". Може би това обяснява по-ниския дял на неуспешни опити за самоубийство спрямо успешните. Човек прибягва до подобни отчаяни жестове като (неуспешен) опит за самоубийство, когато може да се надява на последващи внимание, разбиране и адекватна грижа.
Ето за това иде реч и това е причината от "Психично здраве" да разпространят статистика за самоубийствата в България по начин, че тя да прилича на новина. За да стане видна необходимостта от превенция на самоубийствата и от подкрепа за тази превенция. Защото, дари и да не "водим" по самоубийства в Европа, е добре да направим, каквото ни е по силите, за да ги предотвратяваме. А това започва с простото признаване на правото на човека да бъде такъв. Да бъде човешко същество, а не просто потребител на инфраструктура, потенциален престъпник или съсредоточие на физическа сила.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Статията е прекрасна - подписвам се под всяка дума.
ОтговорИзтриванеМисля, че засяга някои теми, които заслужават повече внимание в българската блогосфера (медиите, както казваш, сме ги отписали по сложните теми).
Първо, разпространеното самозалъгване, че всички социални лостове за подкрепа в България - домове, образование, социално подпомагане, etc - които не вършат добре работа могат да цъфнат и завърят само като се махне държавата от тях и се възложат току на частни фирми, току на благотворителността. Както казваш ти, държавата е такава каквито са хората/обществото/културата и премахването й в случая няма никак да помогне на тези проблеми, след като ще разчитаме на същите незаинтересувани хора.
Другият проблем който прекрасно илюстрира статията е докъде всъщност държавата държи в ръцете си разни групи от населението, за които не се грижи както трябва. Затворите, арестите, домовете, училищата, да. Но в какъв смисъл и по какъв начин потенциално самоубиващите се граждани са в ръцете на държавата? Или поне по какъв начин тя е отговорна за тях, при положение че се предполага това е тяхна воля и решение? Нали трябва държавата да дава свобода на хората да вършат това, което намерят за добре? Мисля, че точно в този случай се показва, че държавата като представител на обществото е отговорна за благосъстоъянието на гражданите си и че може и трябда да прави неща за психичното им благосъстоъяние, както и - някои хора ще направят най-после откритието - че понятието свобода е доста по-комплексно от това, което те си преставят асоциативно като чуят думата. Cамият татко на либертарянците Хaйек прави уговорката, че всъщност хората в много случаи не са свободни в решенията си дори когато привидно никoй не им натиска вратовете да вършат това или онова.
Затова казвам, че е много жалко че в България критичното мислене не се учи в училище. Без него обществен диалог е невъзможен.
Е, радвам се, че има поне един човек, който е прочел целия текст :-). А защо училището не учи на критическо мислене е безкрайна и много болезнена за мен тема. Напоследък си купих един роман, чийто автор никога не е ходил на училище. Нямам търпение да го прочета.
ОтговорИзтриванеА по темата "пълна свобода" може да има само на теория, и то пак зависи какво се разбира под "свобода" и под "пълна". На практика зад свободните ни избори стоят много предпоставки, повечето от които скрити и за нас самите. За това се отнася, впрочем, и книгата на Дюркейм "Самоубийството". Ако самоубийството е напълно свободно решение, то нямаше да варира според съответната страна, религията, семейния статус и т.н. Та доколкото самоубийствата зависят и от такива фактори, превенцията им следва да е въпрос и на политика, мисля.
Основното нещо, срещу, което възроптах не е изводите на доктора и Хелзинкия комитет, а интерпретацията на медиите. Всички бяха излезли с гръмки заглавия, че имам най-много самоубийци. По-нататък разбрах, какво всъщност е било казано на пресконференцията, но това не променя погрешните сензации в медиите. А и надали някой друг е обърнал внимание на грешката - всички имаме склонността да махнем с ръка и да викаме колко сме зле, как правителството е виновно, че не прави нищо и какви сме скапани като народ. Срещу това негодувах. Иначе започнах с изречението, че не познавам трудовете на д-р Михаил Околийски.
ОтговорИзтриванеЗдравейте, г-жо Енчева,
ОтговорИзтриванеРадвам се, че има хора, които публично се ангажират с позиция по проблема със самоубийсвата. Радвам се, също, че има хора като вас, които се опитват да анализират проблема през призмата на някаква методология, в случая на епидемиологията. Проблемът в случая, е именно в използваната методология за събиране и обработване на данните, на базата на които се правят заключения. От методологична гледна точка не е достатъчно (коректно) да бъдат съобщени просто резултатите от едно изследване. Заедно с това изследователите трябва да съобщат и начина, чрез който са стигнали до тези данни. И чак след това да си позволят да ги анализират и интерпретират. В конкретния случай аз мисля ,че ние се натъкваме на един много сериозен методологически проблем, който не ни позволява да правим валидни изводи, още по-малко да ги тиражираме чрез пресконференции и друг тип манипулации на общественото мнение. Става въпрос за обстоятелството, че ние не сме наясно за системата, която е използвана от изследователите за регистриране на опитите за самоубийство в България. Доколко тя е чувствителна и улавя събитията, които трябва да улавя, а именно опитите за самоубийство. Моето подозрение е, че тя е твърде неефективно в тази си задача и пропуска огромна част от питите за самоубийства. В същото време, системата за регистриране на успешно реализираните опити за самоубийство е доста по-чувствителна в отчитането им. И от трета страна, системите за регистриране на опитите за самоубийство в други европейски държави работят по-добре от българската. Ето как стигаме до "новината", че в България има най-голям процент на успешно реализирани опити за самоубийство. Понеже споменавате думата манипулация, иска ми се да кажа, че всички ние, пприсъстващите в публичното пространство професионалисти, е добре да си даваме сметка, за възможността да участваме, понякаога неволно, в поддържането и разпространението на манипулативни послания чрез интерпретациите, които правим публично, особено ако са направени от позицията ни на професионалисти, например в областта на социалните науки, каквито са епидемиологията и социалната психиатрия.
С уважение,
д-р В. Сотиров
Уважаеми господин Сотиров,
ОтговорИзтриванеЗаради коментари като Вашия се радвам, че имам блог. Има смисъл човек да говори, щом посланието стига до точните хора и се получава смислена дискусия. Не мога да не се съглася с нещата, които казвате, и се чувствам щастлива, когато се намира кой да ме оборва по такъв начин, с "моите камъни - по моята глава". В случая наивно съм взела събраната статистика за даденост, въпреки че по принцип знам, че в България достоверността на изходните статистически данни често пъти е доста спорна. Когато се правят представителни социологически изследвания например, социологическите агенции разполагат със списъци на "генералната съвкупност" на населението, които не са актуални, но други не им се предоставят. И това е част от причините за мантрата "социолозите пак не познаха" (другите причини сега не ги тематизирам).
В случая със самоубийствата е близко до ума да се предположи, че в страна, в която грижата към човешката психика не е на особена висота, статистиката за неуспешните самоубийства няма да бъде особено пълна - било, че много хора няма да си признаят, че са правили опит за самоубийство, било по други причини.
Продължавам да стоя на тезата си, че причината за въпросната пресконференция за самоубийствата не е в самите самоубийства, а в необходимостта да се обърне внимание на липсата на политика по отношение на психичното здраве (липсата на финансиране на въпросното звено е само едно от многото проявления на това). Липсата на политика, от своя страна, не се корени в този или онзи политик, а изразява една много по-обща менталност на обществото ни - общество, което с лека ръка дели хората на "нормални" и "ненормални", заслужаващи човешко отношение и заслужаващи да бъдат третирани като добитък. Не знам какво мислите Вие по този въпрос, все пак Вие сте психиатър, не аз.
Напълно съм съгласен с интерпретацията, че тук не става въпрос за наука, а за политическа интервенция (пресконференцията като квазинаучен, политически пърформанс), в рамките на която данните се манипулират и се правят формулировки по начин, които целят да тласнат политиците (в случая най-вече тези, ангажирани със здравната политика на държавата, но не само) в определена посока, която (според експертите!) ще създаде условия да бъдат посрещнати по адекватен начин важни (валидни) нужди на населението. Има още един проблем на втори план, който не се осмелявам да интерпретирам публично и той е свързан с правенето на пресконференции и алармирането за наличие на проблем и липса на адекватна държавна политика, когато има опасност да се спрат заплатите на експертите ;)
ОтговорИзтриванеЕ тук вече съм забита в земята със "собствените си камъни", които съм "хвърляла" по други поводи, и не мога да направя друго, освен да млъкна и да се възхитя :-). (Ха да видим кой ще ми каже сега, че не приемам чуждо мнение.)
ОтговорИзтриванеТочно казано и на място, Владо, бива ти го коментара! Заемането на щраусова позиция и наукообразието на доводите подсилват процесите на пренос.
ОтговорИзтриванеД-р М. Околийски
Уважаеми д-р Сотиров,
ОтговорИзтриванемисля че сте наясно, че въпросът за заплатите не стои на дневен ред. В крайна сметка всеки един от нашият екип може да се котира поне в Германия.
По отношение на научната страна на въпроса - проблемите и методологията за събиране на данни са представени на научни форуми /дори са публикувани в интернет пространството, дори ми се струва, че ви бяха изпратени/.
Навярно сте наясно, че не може с неефективна система за събиране на данни да се правят сериозни изводи.
Ние преди 2.5г сме изпратили нова програма, с нова методология, като е предвиден поне едногодишен период за апробация на документите.
Така че бъдете така добър да опресните собствената си осведоменост.
ОК, приемам, че забележката ми за заплатите е некоректна и неуместна. Давам си сметка, че това е много вероятно да е резултат от процес на пренос (както сполучливо коментира Мишо Околийски) и да отразява недовостлото ми от държавната администрация в други сектори на публичните политики. Натрупал съм доста разочарование от администрацията в системата на здравеопазването (и не само) и изглежда съм склонен да отреагирам това недоволство при всеки удобен случай. Вашата реакция ме отрезвява и ме кара да се замисля за собствената ми дистанцирана позиция и практическо саботиране на процеса на реформа в системата на психичното здраве чрез неучастие и склонност към неконструктивно критикарство, без да съобразявам в достатъчна степен конкретни обстоятелства и детайли от контекста. Моля да ме извините за това, че спонтанно си позволих да подложа на съмнение усилията на вашия екип да постигне политически ефект, който ще бъде в интерес на всички, най-вече на хората в риск от влошаване на психичното здраве (до степен, водеща до инвалидизиране и смърт) поради дефицити в системата. Тук е мястото да кажа, че дълбоко в себе си оставам ваш симпатизант и ценя искрено опитите ви да предизвикате промяна в държавната политика спрямо хората с психично-здравни проблеми. Признавам, че имам страхове, че и вие ще се институционализирате и ще започнете да правите компромиси, които биха могли да бъдат в ущърб с интересите на хората, заради които институции като вашата съществуват. Приемете реакцията ми като израз на горещото ми желание това никога да не се случи и че по този (признавам, неадекватен) начин съм изразил своя страх от тази перспектива. В същото време си давам сметка (пак благодарение на Мишо Околийски), че подхвърлянето на коментари от моя страна, падлагащи на съмнение вашите чисти и безкористни намерения, може да е свързано с недоволството от мен самия и компромисите, които неусетно през годините самият аз съм аправил с идеите на комуналната психиатрия, с които сме израствали зедно като експерти и професионалисти. Добрата новина е, че можем да си позволим да споделяме, да обсъждаме и да изразяваме лични позиции. Мисля, че е доста здравословно дискусии като тази да се случват и е радостно, че има хора като Светла Енчева, които предоставят част от личнто си блог-пространство за това!
ОтговорИзтриванеАз пак да си кажа, че ето заради такива дискусии си струва човек да има блог. Моята позиция по обсъжданата тема е отворена и съм готова да се вслушвам в различни аргументи. Всъщност причината за написването на моята публикация не може да се нарече академична; по-скоро се корени в неща, поради които съм потенциален пациент (или, евфемистично казано, клиент) на психиатрите от пишещите тук :-). Но си признавам, че дискусията ми е страшно интересна и по академични, и по граждански, причини.
ОтговорИзтриванеЛично за мен, дотук аргументите на Владимир Сотиров натежават с това, че когато професионалната солидарност става по-важна от научните аргументи, тогава вече не можем да говорим за наука. Самата аз напуснах академичната сфера поради конфликт с диктата на груповата солидарност в един университет и имам понятие за какви "компромиси" и за каква академичнообразна "комуналност" може да става дума. Имам представа как се правят "изследвания", които да представят даден университет на челно място. Имам някакво понятие и от нещата, които се случват в БАН под повърхността. Когато се заговори за съкращаване на бюджета на БАН или, което е още по-страшно, за реформи, из медиите веднага се появяват статии и репортажи как "учени от БАН са открили лекарство срещу рака" или са направили някакво друго бомбастично откритие. Така надеждите на хора, чийто проблем понякога е в буквалния смисъл въпрос на живот и смърт, стават заложник в борбата на гилдийни интереси.
Не мисля обаче, че тук можем да говорим за измама - по-скоро, това е класически пример на идеология (тоест на представяне на частния интерес за всеобщ). Въпросните "учени от БАН" е много вероятно да са искрено убедени, че са открили лекарство срещу рака, пък може и убеждението им да е основателно, но пътят на утвърждаването на едно лекарство е толкова дълъг, че тези, които имат нужда от него сега, може и да не доживеят (отделен въпрос, че учени от целия свят, не само от БАН, работят върху потенциални лекарства срещу рака). Също и не мисля, че екипът на доктор Околийски е извършил измама, въпреки спорността на методологията. Идеологията е не на последно място въпрос на вяра, а работещите в академичната сфера, особено пък ако са на държавна работа, са особено податливи на това да смятат, че интересът им е всеобщ. Не само в България.
За мен коментарът на д-р Околийски не беше убедителен, по-скоро беше реторичен. Не разбрах коментара на д-р Наков. В смисъл - добре е, разбира се, методологията на едно изследване да се обявява публично. Но от това, само по себе си, не следват качествени резултати, а има и друго - когато резултатите се тиражират в публичното пространство, последното, което се уточнява, е методологията. И ако "не може с неефективна система за събиране на данни да се правят сериозни изводи", защо несериозни изводи се тиражират като топ новина?
Иначе, самата аз нямам впечатления как работи направление "Психично здраве", но предполагам, че и държавата няма впечатления, така че продължавам да клоня към мнението, че съкращаването му е израз на липса на базисно равнище на хуманност. Но това няма нищо общо с коректността на едно изследване, широко тиражирано в публичното пространство. Нито с причините за тиражирането на това изследване.
Ама мислещите като мен "научната общност" обикновено ги изхвърля :-).