Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

8.11.2010 г.

Гост блогър: Борислав Борисов

Портрет на Борислав Борисов (снимка: моя)


Седмоноемврийско интервю със Светла Енчева
Гугъл Толк, Интернет, 7.11.2010 г., неделя следобед.

Как се чувства социологът в общество на аномията? Ситуацията не го ли превръща принудително в терапевт?

Въпросът предпоставя съществуването на аномията като обективен факт. За мен тя, както и останалите социални "неща", е по-скоро въпрос на конструиране, на определена интерпретация. Що се отнася до "терапевт" - това отваря по-сериозния въпрос - дали социологът е само изследовател, или се намесва в света и го променя. Дълбокото ми убеждение е, че социологът се меси в света, иска или не, та затова е по-добре да го прави осъзнато. Доколкото осъществявам някакви "терапии", не знам обаче дали не са повече човешки, отколкото социологически.

Човешката ситуация у нас обаче сякаш моли за намеса?

Да, и то, което е по-трудното, моли за намеса с разбиране (на въпросната човешка ситуация). В противен случай човешки намерения могат да доведат до античовешки резултати; наблюдавам това във всяка сфера, за която мога да се сетя. Разбирането, от своя страна, е важно условие за прошка, за приемане на другия, за способност да се опитваме да изграждаме заедно общ свят - по дефицитен и неаномичен начин.

В нашата култура има някакво табу над въпроса за Другия?

Въпросното табу е в основата на обособяването на модерното национално съзнание в България. Характерно е, впрочем, за изграждането и на други национални съзнания, но проблемът е, че у нас ценностите на Възраждането продължават да се смятат за свещени. Когато едно общество е в криза, логично се вторачва в миналото си, както беше писал Георги Фотев. В България като че всекидневието е кризисно.

Възможно ли е днес у нас човек да бъде умен, ерудиран, отворен за света и жаден за знания, и да бъде щастлив от това?

Трудно. Почти невъзможно е да се намери среда, особено - професионална, в която да се ценят и да не биват смазвани умът, ерудицията, отвореността и т.н. на човек. И все пак, не е невъзможно, може би - зависи как дефинираме щастието. За Кант щастието беше, доколкото си спомням, "състоянието на едно разумно същество, в което всичко се извършва според неговото желание и воля". Практически невъзможно е всичко да се извършва според желанието и волята не само на умния и ерудиран човек в България, а и комай на всеки модерен, мисля, човек (а за немодерните въпросът за щастието стои по друг начин). Но има моменти, които, с интензивността си, замъгляват всичко, което не е "според нашето желание и воля". И тогава, може би, сме щастливи... Както се чувствах аз веднъж, когато крачех по една магистрала в Испания, между Албир и Бенидорм, опитвайки се да се добера до Аликанте. Тировете, които преминаваха покрай мен с риск за живота ми, изчистиха от съзнанието ми всичко излишно. Или както се е чувствал умният, ерудиран и жаден за знания Мишел Фуко, когато веднъж го блъснала кола. Почувствал се щастлив.

В коя чужда страна би искала да се изгубиш?

Япония. В Токио. Да е огромно и по възможност да няма надписи на език, който разбирам.

Каква е генеалогията на твоята страст към фотографията?

Знам ли, още от малка ми се е занимавало с това. По мое време в училище въведоха т.нар. практики. Та първия срок в десети клас бях на практика в хлебозавод, а втория - на практика по фотография. Имаше тъмна стаичка, проявявахме филми, правихме експерименти... Но не съм случвала на добър апарат и не съм снимала редовно до момента, в който се снабдих с полусапунерката Panasonic FZ7 в края на 2006 и изпаднах във фотографска логорея, ако мога така да се изразя.

Ако трябва да занемеш художествен портрет на Светла Енчева, в каква обстановка би го направила? Какво ще има в снимката, освен тебе?

Кеворкянски въпрос :-). Опитвала съм се да си правя художествени портрети, като обикновено съм се стремяла на тях да съм само аз и да елиминирам фоновете, доколкото е възможно. За съжаление, вкъщи, в апартамент 37 квадрата, това е много трудно изпълнимо. А според настроението или повода се случва снимките да включват и някакъв предмет, особено плод или зеленчук. Обичам и играта със светлината, затова съм щастлива, че имаме щори.

Каква музика би взела със себе си, ако трябва пътуваш до Луната и обратно?

Не знам дали бих взела музика, или бих предпочела да се наслаждавам на преживяването и да не го смесвам с други усещания. Предполагам, бих избрала втория вариант. Ако питаш коя е любимата ми музика - както е добре известно, това е Van der Graaf Generator.

Водим този разговор в деня, в който дълги години чествахме Октомврийската революция. Дигиталната революция, която протича през последните две десетилетия, не е ли окончателната в този цикъл на промени от Ренесанса насам?

Зависи как дефинираме "този цикъл". Доста съм скептична по отношение на всякакви окончателности. По-скоро съм склонна да мисля, че ние подреждаме някакви телеологии според някакви очевидности и значими неща, които в следващ етап биха могли да бъдат други. Както в интерпретацията на историята, така и в науката, така и в личния живот. Не съм оригинална - и Питър Бъргър го твърди в "Покана за социология". В която книга и той не си е поставял за цел да бъде оригинален.

А имаш ли усещането, че благодарение на технологиите, на Интернет, най-сетне човечеството започва да преживява себе си като едно цяло, че светът се интегрира мисловно и емоционално? Това дава ли повече шансове на човешкото?

На технологично равнище "човечеството" би могло да стане едно цяло тогава, когато цялото човечество има достъп до глобалната мрежа. А това не е така. Друг е въпросът за мисловното и емоционално интегриране. Не бих казала, че е възможно светът да се интегрира мисловно и емоционално посредством Интернет, защото Интернет не премахва различните екзистенциални, политически и пр. позиции. Въпреки това съм убедена, че Интернет дава повече шанс на човешкото. Защото, посредством него, от една страна, става много по-лесно да се намерят себеподобни, сродни души. А в преддигиталната епоха се налагаше да разчитаме само на личното си обкръжение, което беше, каквото се случи. От друга страна, посредством Интернет можем да усетим по много по-непосредствен начин от преди, че светът е шарен, хората са разни, нашият кръгозор не е единственият на света. И да се опитаме да живеем заедно. Е, не че някои не ползват Интернет за обратното...

Има ли автори в хуманитарното и социалното знание, които са повлияли решително върху формирането ти като личност? Какво обичаше да четеш като студент?

В университета обичах да чета най-вече Кант. Всичко от Кант. Начело с "Критика на практическия разум". На второ място, може би, Киркегор, по-специално - "Или-или". В четвърти курс се увлякох по социологията благодарение на проф. Георги Димитров (тогава доцент), тогава започнах да чета с настървение Георги Фотев, Иван Хаджийски, Питър Бъргър... Книга, която много повлия на интелектуалното ми формиране е и "A Sociology of Sociology" на Робърт Фридрихс. А формирането ми като личност започна в пубертета, с четене на много поезия и литература.

Коя е най-важната ти мечта?

Не знам. Май нямам такава.

Постижението, на което най-много се радваш?

И това не знам. Може би предстои. Или може би кауза, за която съм се борила и е имало ефект. Примерно, освобождаването на Аревик. Но то далеч не е само мое лично постижение. В момента не мога да се сетя за мое лично постижение, на което да се радвам. Кой знае, може би така е по-добре - може би е свидетелство, че съм немислима сама по себе си, без човешкия свят.

Сърдечно благодаря на Борислав Борисов, че се отзова на поканата ми да гостува в Неуютния блог и че одобри идеята да осъществи гостуването в качеството си на журналист по образование и призвание - като ми вземе интервю.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7 коментара :

  1. Искам и аз да задам въпрос.

    Как е възможно един човек (в случая, ти) да бъде социолог и християнин едновременно? Християнството е религия, която праща "другия", инакомислещия и езичника, директно в ада. В нея има Бог, който си позволява да ни съди, след като сам е определил условията, които ни формират и които ни влияят. Не виждам как това е съвместимо със социологическия поглед, който според мен неизбежно води до детерминизъм и атеизъм. (Детерминизъм, който не противоречи на свободата в човешки план - Бъргър пише за това; но определено е несъвместим с божествения съд).

    Още повече ме потресе, че Бъргър по твоите думи е християнин. Отварям книга на Бъргър и чета:

    "Нека вземем човек, будещ се нощно време от такива кошмари, в които се губи всяка представа за това кои сме и къде сме. Дори в момента на пробуждането реалността на съществуването и на собствения свят изглежда като част от фантасмагорията на съня, която може да изчезне или да се промени само с едно мигване. Човек лежи в леглото си в нещо като метафизична парализа, чувствайки се на крачка от пълното унищожение, което застрашително се е надигнало към него в току-що отминалия кошмар. За няколко мига болезнено ясно съзнание човек сякаш почти долавя бавно приближаващата се смърт и нищото, идващо с нея. След това той пипнешком намира цигара и, както се казва, "се връща в реалността". Припомня си името, адреса и какво работи, както и плановете си за следващия ден. Човек се разхожда из стаите на дома си, пълни с доказателства за минала и настояща идентичност. Вслушва се в шумовете на града. Би могъл да разбуди жена си и децата си, чиито раздразнени гласове да му върнат самоувереността. След малко той вече може със смях да отхвърли глупостта на току-що преживяното, да нападне хладилника за да хапне или барчето за някоя чашка и да си легне с твърдото намерение да сънува своето следващо повишение.

    Дотук добре. Но каква точно е "реалността", към която той тъкмо се е завърнал? Това е "реалността" на неговия социално конструиран свят, на този "о'кей свят", в който метафизичните въпроси са винаги обект на присмех, освен ако не са оплетени и кастрирани в приета на доверие религиозна ритуалност. (...)"

    Покана за социология, стр. 153

    И човекът, написал това, е християнин. Не мога да разбера.

    ОтговорИзтриване
  2. Въпросът ти е off topic, но е интересен и затова ще му отговоря. Аз съм християнин в много особен смисъл. Толкова особен, че от няколко години се чудя дали изобщо съм. Самото християнство няма един правилен прочит, даден веднъж завинаги, а е въпрос на тълкуване отново и отново, по различни начини, колкото и това да не се харесва на повечето християни.

    Що се отнася до Бъргър, на него това му е ясно. Освен това, той е минал през няколко основни периода в социологическия си път - периода на "Покана"-та и "Социалното конструиране на реалността", периода на "Капиталистическата революция", после следва пак обрат и "Антипокана", после нов обрат с идеята за "десекуларизацията на света", а накрая - повече теология, отколкото социология.

    Дълбоко ти препоръчвам този текст на Бъргър, който в огромна степен изразява начина, по който аз приемам християнството - не те карам да се съгласяваш, но те моля да го прочетеш, ако искаш да ме разбереш по-добре.

    Между другото, не само Бъргър, а и много други социолози в зрелите си години "забиват" на теология (Конт, Дюркейм и много други, у нас - Георги Фотев, Вебер пък цял живот се е разкъсвал и последните му думи са били за истината) и това не е случайно - естеството на социологическата саморефлексия води до граници, които най-логично се прекрачват именно по този начин. Отделен въпрос, че научното знание не е толкова различно от религията, колкото изглежда на пръв поглед.

    ОтговорИзтриване
  3. п.п. С други думи, за мен убедената религиозност и убеденият атеизъм са еднакво неприемливи и догматични. Предпочитам, вместо да се определя, да се търся, да бъде "in between" - екзистенциална позиция, която не е лесна за понасяне и затова повечето хора се определят - тук или там. Православен, баптист, атеист, агностик и пр.

    Общото между религията и социологията Робърт Фридрихс го е изразил много добре чрез израза на Киркегор "скок във вярата". За да повярваш в нещо, в което няма доказателства, трябва да "скочиш". Така е с вярата в Бог, така е и с научното познание - никога нямаш гаранция, че определена теория изразява "истината" за света и гарантира "правилно разбиране" за него. За да правиш наука обаче, трябва да "скочиш", да приемеш дадена парадигма за валидна въпреки частичността й. В този смисъл, аз съм все в състояние на скачане, във въздуха - нито от едната, нито от другата страна.

    ОтговорИзтриване
  4. Винаги си добре дошла при мен в Токио, поне докато съм тук. Обещавам, няма да ти превеждам надписите по улиците.

    ОтговорИзтриване
  5. Албена, благодаря за предложението! Ако успея да си финансирам пътя, докато си в Токио, с удоволствие ще те посетя и ще организираме губенето! И ти ще ме оставиш сама за един ден да се лутам насам-натам :-)

    ОтговорИзтриване
  6. Нямаш грижи :) Стискам палци за финансирането. Имам чувството, че ще стане.

    ОтговорИзтриване