Грижа за сърцето versus институционализирана защита
Не, не е, каквото си мислите :-).
От близо месец се каня да разкажа нещо, което ми се случи преди участието ми в дискусия в Червената къща и което не се стърпях да споделя по време на дискусията и по-късно вечерта в "Аларма" по БНР.
Бях си оставила малко време, за да похапна преди дебата. Дискусията в Червената къща беше за чужденците в България и реших да ям нещо тематично; още повече, че обичам арабски сандвичи. Затова отидох в "Мимас", но не на Попа, а в по-малко популярния, този на "Любен Каравелов".
Поръчах си шиш таук. С приготовлението му се зае един арабин (беше арабин, а не кюрд, както други по-късно предположиха, понеже определено говореше на арабски, освен българския, който владееше почти без акцент). Наблюдавах го как работи - със завидна скорост и отработени движения. Когато стигна до моя шиш, преди да се усетя, вече беше сложил кетчуп. Спонтанно реагирах:
- Ама не, не искам кетчуп, не обичам кетчуп!
В следващия момент не се харесах в ролята си на придирчив европейски клиент и въздъхнах:
- Е, щом вече сте го сложили, няма проблем, оставете го така.
Арабинът обаче веднага остави сандвича и започна да ми прави нов. Рече:
- Ти трябваше да ми кажеш, че не обичаш кетчуп, аз откъде да знам?
- Вие трябваше да ме попитате дали искам! - отново влязох в несимпатичната роля на придирчив европейски клиент. Ролята ми обаче беше направена на пух и прах в резултат на отговора на арабина:
- Когато те гледам, аз не мога да разбера какво има в сърцето ти.
След което специално ме попита какво искам и какво не искам в сандвича и тържествено ми го връчи.
Изпаднах във възторг. В този момент бях щастлива. Един непознат ми направи шиш таук, мислейки за сърцето ми. Какво повече му трябва на човек? Липсваше само Селинджър, който да опише това в разказ.
Благодарих на арабски и излязох да изям сандвича отвън.
Още от ранните си детски години в Либия (прекарах там между 5 и половина и 7-годишната си възраст) имам слабост към отношението към храната в арабската култура. Не бих казала същото за отношението към хигиената. На пазара в Бенгази се ходеше върху дебела една педя настилка от смачкани до еднородна маса динени кори, над която кръжаха радостни ята мухи. И като едни гълъби в Рим кацаха навсякъде. Но арабинът ще ви даде най-добрата стока, която има, най-прясното и крехко месо, най-свежите плодове, и ще го направи с искрено желание и удоволствие.
Трябваше да минат 30 години, за да разбера в "Мимас" на "Любен Каравелов", че всъщност не става въпрос за отношение към храната, а за отношение към човека.
Знаете ли, готова съм да жертвам известно количество хигиена заради малко грижа за сърцето. Може би трябва да подам обява: разменям една единица цивилизована, пластмасова, конвейрна стерилност срещу една единица човешко отношение.
п.п. Ако сте вегетарианци и особено, ако сте вегани, моля, не четете! Снимката горе не е от "Мимас" на "Любен Каравелов", а от едно прекрасно място, където никога няма да сложат в сандвича ви простотии като кетчуп, майонеза или пържени картофи, а само месо, подправки, хумус, домати. И където можете да наблюдавате, ако сте достатъчно храбри, почти целия процес на приготвяне на месото, което е в сандвича ви - рязане, махане на ципи с остър нож една по една, мелене, добавяне на подправки... От процеса са ви спестени само клането и дрането на клетото животно. (Което ми напомня - веднъж, докато живеехме в Бенгази, баща ми отишъл да купува телешка глава. Продавачът го завел в склада, който се оказал пълен с най-живи теленца. Казал му да си избере едно от тях. Баща ми, шашнат, на посоки посочил едно. Продавачът рекъл: "Дръж!" Последващите събития не са за описване...)
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
