В известната си статия “Оптимистична теория за нашия народ” Иван Хаджийски първо излага всички възможни причини за песимизъм по отношение на българите, след което обосновава собсвените си основания за оптимизъм. След придобилия ми неочаквана (най-вече за самата) популярност поста за Зелените все не ми се пристъпваше към обещаното продължение за Синята коалиция по ред причини, една от които беше, че ясно си представях канонадата от коментари, които ще последва – какъв злодей е Костов, Надежда Михайлова и гаражите, управлението на СДС и корупцията, ще се съюзят с Бойко и т.н. и т.н. Накрая (вече се задават изборите, а съм дала обещание) реших да последвам примера на Хаджийски – не да бягам от проблемите, а да започна от тях, с риск да остана без тъмносините си контакти във Facebook (шегувам се, де).
Ако трябва да съм честна, и аз не харесвам Костов, макар и да не споделям начина, по който той бива демонизиран (по причини, които ще изясня в хода на поста). Иван Костов злоупотреби с властта си и с общественото доверие, освен това има едно почти месианско самочувствие, което ме отблъсква и което, наред с други интереси, разбира се, беше сред причините за разцепването на СДС, което беше не само политически пагубно, а и нарани много убедени сини гласоподаватели. И други неща мога да кажа по адрес на Костов, но ще се въздържа. (Веднъж баща ми, който принципно си е от сините, отишъл на събрание на ДСБ, но си излязъл, защото не издържал на скандирането “Костов, Костов!”, напомнили му времето на сталинизма – баща ми е роден в края на 30-те години, помни 50-те много добре и има какво да разкаже.)
Надежда Михайлова също не ми е любимият политик. Смятам, че като цяло (не че не е правила и грешки) беше добър външен министър, но като председател на СДС беше пълен провал, поради което се превърна в един от символите на “изтъркаността” на синьото. Определено е ерудирана, което намирам за плюс, но в политическо отношение... кухо и плакатно ми стои, също като лозунга за синьото лято, без достатъчно политическа “плътност”. Сто пъти повече предпочитам Меглена Кунева, не че това би ме накарало да гласувам за НДСВ. (Тук вече рискувам и седесарските си контакти във Facebook ;-)). И все пак смятам, че за евродепутат Михайлова става – ще се държи културно, ще защитава позициите на Синята коалиция, няма да прави изцепки.
Въпреки това, аз ще гласувам преференциално за Стефан Тафров. Вярно, че няма големи шансове да се класира, но поне никой не губи от това. Колебаех се дали да гласувам за него или за Атанас Чобанов, но за Чобанов почти нищо не знам, само дето ми е симпатичен. Ще гласувам за Тафров, защото, освен че е ерудит (което, само по себе си, не е политическо достойнство), демократичните ценности и гражданската съвест са част от същността му. А това включва и способността да разбираш другите. Тези дни имах впечатление от начина, по който Тафров реагира във Facebook на един проблем, който мнозина биха сметнали за незначителен и незаслужаващ внимание, което вече напълно ме убеди, че решението ми да гласувам за него преференциално е правилно.
Бойко Борисов пък съвсем не харесвам. Не само защото е бил бодигард на Тато, а най-вече защото е привърженик на идеята за “силната ръка” и ако зависеше само от него, смятам, че с удоволствие би наложил доста авторитарно управление и би ограничил редица демократични свободи. Пък и чалгаджия си пада...
Но (и тук вече започвам с но-тата). Ако ГЕРБ не спечелят мнозинство от 50% + 1, което е доста вероятно, големият въпрос е с кого ще управляват. Каквото и да говорят, според мен не е невъзможно да управляват с БСП (кой можеше да си представи царя да управлява с БСП, ама стана). Не е невъзможно да управляват и с “Атака”, дори ще им отива. Дискриминационната реторика, типична за “Атака”, не е чужда и на Борисов, макар и в по-мек вариант, както и идеи от сорта на сформиране на квартални “наказателни отряди”, ограничаване на възможността за свободна мобилност (идеите на бат Бойко за връщане на “жителството”) и т.н. Представям си управление на Бойко и с Яне – Куку и Пипе. Дори с ДПС не ми се вижда изключено управлението на Борисов, ГЕРБ ще имат нужда да укрепват властта си повсеместно, а ДПС могат да им предложат доста властови лостове – срещу участие във властта, разбира се.
Та понеже ГЕРБ е лидерска партия без достатъчно ясен профил засега, профилът в значителна степен ще се създаде от партията/партиите, с която/които влезе в коалиция. Затова смятам, че ще е по-добре да се коалира със Синята коалиция, отколкото с всяка от другите партии с шансове да влязат в парламента.
И тук вече е неизбежен въпросът – а защо Синята коалиция? Защо, след като признавам, че не харесвам Костов, не харесвам Надка, признавам наличието на корупция по времето на управлението на ОДС, има проблеми с регистрацията на СДС и т.н. и т.н.?
Ще предложа малко необичайна аргументация. Нека разделим партиите условно на два вида – не според идеологиите и електоралните им профили, а според реалната им (не формалната) структура на управление. По този признак, предлагам делението на партиите на лидерски и не-лидерски партии. Възможни са и комбинации между двете, възможни са и известни отклонения, примерно “партии, формирани на принципа на отзовалите се маргинализирани политици” или “партии, създадени с цел отвличане на гласове от по-големи партии”, но ще разгледам основните два типа “в чист вид”.
Обликът на лидерските партии се създава от техния формален или неформален лидер. Без него (или когато на лидера му се стопи харизмата) тези партии остават с неясна идентичност, което е твърде вероятно да доведе, ако не до тоталния им разпад, то до маргинализирането им. Най-показателният пример в това отношение е съдбата на НДСВ. Може там да има и читави хора, може да имат свестни елементи в програмата, но вече просто почти никой не ги бръсне за нищо. Освен НДСВ, партии от лидерски тип (нека се ограничим с партиите с шансове да участват в следващото управление) са ГЕРБ, “Атака”, ДПС, Ред, законност, справедливост. ДСБ, която е част от Синята коалиция, също е лидерска партия, неслучайно съществува думата “костовист”. Голяма част от българските избиратели е склонна да гласува доверие на такива партии, защото тук продължават да битуват представи за “политика”, според които трябва да дойде “някой”, който да ни “оправи” (затова и една партия, кандедати за депутати от коята са някои не глупави, но политически безпринципни политолози, хитроумно се е нарекла “ЛИДЕР”... не че това ще й помогне много). И хората си казват – ето, Бойко, генерал, силен човек, ще сложи нещата в ред, или – ето, Яне се бори с корупцията, праща сигнали, евала, Сидеров защитава българските интереси (направи ли ви впечатление как Сидеров предстявя кандидатите на “Атака за евродепутати” - “аз избрах тези хора”; това, че той ги е избрал, явно е достатъчно основание за правилността на избора), избирателите на ДПС си казват – Доган ни пази, костовистите смятат Костов за непогрешим и т.н. По същия начин преди беше възприеман Симеон, още по-преди – Жорж Ганчев...
Типично за избирателите на лидерските партии е разочарованието от “политическата класа” като цяло и надеждата “да ни оправят” някак с извънполитически средства, благодарение на изключителните качества на съответния лидер. Това по правило не може да стане, защото колкото повече разчитаме на някой да “ни оправи”, толкова по-малко упражняваме граждански контрол върху него, а при липса на граждански контрол всяко управление и склонно да се олива. Освен това, при лидерски тип управление от най-голямо значение е какви ще са ще са волята и съдбата на съответния лидер. Една лидерска партия може да има най-страхотната програма, да е привлякла най-добрите експерти в света, да успее да прокара и някои добри неща (както беше с НДСВ), но в същото време да влиза във всякакви безпринципни договорки и коалиции.
Кои тогава са партиите, които не са лидерски?
БСП определено е не-лидерска партия. Тя има ясен профил – и електорален, и идеологически. За нея преобладаващо гласуват хора с ниски доходи, пенсионери, хора по селата и малките населени места. БСП е (тук се опитвам да бъда безпристрастна) за повече държавна намеса в икономиката (и други сфери на социалния живот), повече държавна “социална защита”, укрепване на икономическите и културните ни връзки с Русия, такива неща.
СДС, още от създаването си, също не е лидерски тип партия. Електоралният му профил е много по-нестабилен от този на БСП; “твърдото ядро” включва преобладаващо хора с високо образование, икономически активни, от София и големите градове. Традиционно “сини”, поне до идването на Симеон, са били и представителите на християнските малцинства в България (католици, протестанти), както и на други “инакомислещи” групи (като се почне от хипарите...). От самото си начало, “сините” са за пазарна икономика, свободна конкуренция, политическа свобода, свобода на словото и на избора на начин на живот, политическо, икономическо и ценностно приобщаване на България към Западния демократичен свят (което не означава заличаване на националните специфики). До този момент не съществува друга политическа сила в България, в основата на която да са положени принципите на свободата и демокрацията – не като кухи фрази, а като визия за реалното структуриране на социалния живот. Ето защо не мога “с ръка на сърцето” да гласувам за никоя партия или коалиция, освен за Синята коалиция. Защото ценя свободата с всичките й рискове повече от възмездието, силната ръка, преклонението пред авторитети.
Поради същите причини харесвам Мартин Димитров като политик. Смятам, че след Петър Стоянов (във времево отношение, не като класация) Мартин е най-успешното попадение на сините. Разбира се, Петър Стоянов не е безгрешен, но имах предвид друго – той се оказа точният човек в точното време, който успя да убеди обществото в смисъла на това, което се случва. Дали се е издънил после, е друг въпрос. Мартин не е оратор на такова равнище (за мен като оратор Стоянов е ненадминат, като го сравнявам с всички политици откакто се помня... за преди това не мога да съдя), но има едно много важно предимство – той не иска да стане политик, за да направи кариера, а защото има идеи, които иска да осъществи, и иска да осъществи тези идеи именно в СДС, тъй като смята, че отговарят на духа на СДС. Според мен това е най-доброто, което може да се случи на СДС в момент, когато “марката” СДС е почти напълно загубила съдържанието си след дълги години на отващаващи боричкания за власт. И чест му прави на Мартин, че вместо да вдигне ръце от “синята номенклатура”, просмукала партията, да се врътне и да си направи нова партия (или да се приюти в ДСБ), той-поема по по-трудния път – да реформира СДС отвътре. Дано успее!
Срещу основанията ми да гласувам за Синята коалиция “разочарованите сини” имат, предполагам, две възражения. Първото е, че управлението на ОДС не доведе до очакваната промяна, а напротив – донесе разочарования (корупция и т.н.). Второ, че, както и аз признавам, Костов се отдели от СДС, за да направи лидерска партия. Ще отговоря.
През 1997 г. ОДС дойде на власт с огромни обществени очаквания, след като управлението на БСП при правителството на Жан Виденов беше довело до тотален икономически срив. Пред правителството на ОДС стоеше трудната задача да изправи сриналата се страна на крака, но за тази цел самото то трябваше да има силни структури, които и предопредели обединението на Съюза на демократичните сили в единна партия, която, наред с укрепването на страната, трябваше да се занимава и с укрепването на самата себе си. От друга страна, високото обществено доверие, с която започна управлението на ОДС, съчетано с и без това ниската гражданска култура в България, са обяснение за практически липващия граждански контрол върху управлението. Оттам е лесно нещата да се развият лавинообразно – злоупотреба с власт, корупция, обществено разочарование, мечти за “силна ръка”...
Особено интересен ми е общественият мит, че, видите ли, правителството на ОДС едва ли не положило основите на корупцията в България и че Костов е най-корумпираният човек в България. Че по време на правителството на Беров, когато изгряха мутрите с големите мобифони нямаше ли корупция? Че по време на правителството на Виденов нямаше ли корупция (раздаването на невъзвращаеми кредити на килограм на “свои хора” не е ли корупция, и то огромна? А покровителството над строителни фирми, които взимат парите на хората и после не построяват нищо?) Или може би по времето на социализма, когато и тоалетна хартия без връзки не можеше да си купиш, е нямало корупция? Но всъщност как можем да кажем кога има “повече” или “по-малко” корупция, след като не сме я мерили (благодарение на блога на Димитър установих от сайта на Transperancy International, че корупцията в България се мери чаааак от 1998). Не по-маловажен въпрос е – как всъщност мерим корупцията и как изобщо я дефинираме? По тази тема горещо препоръчвам предговора на проф. Г. Димитров от книгата “АНТИкорупция/антиОБРАЗОВАНИЕ”?
Според мен, ако нещо се появи по време на управлението на ОДС, което преди го е нямало, то не е точно корупцията, а социалната чувствителност към нея, което всъщност не говори толкова лошо за това управление. Не, разбира се, изобщо не оправдавам много неща през онзи период – силовите групировки и връзката на властта с тях, опитите за упражняване на цензура и заплахите над несъгласните (характерни, впрочем, за всяко наше правителство, не там е проблемът), не на последно място и... корупцията. Но това не значи да забравя хубавите неща – стабилизирането на финансовата система, поканите за членство в Европейския съюз и НАТО, ако щете, и рок и алтернативните групи, които просто избуяха в онзи период (и се стопиха после), еуфорията да празнуваш Нова година на площада (не празнувам на площада, след като Симеон дойде на власт, а после и БСП – просто усещането, че сме са събрали хора, вярващи, че държим живота в свои ръце и можем да го променим, вече не е същото)...
Щеше да ми е по-добре, ако Иван Костов беше поел политическата си отговорност и се беше оттеглил от политиката, както направи Петър Стоянов. Но след като не го е направил и след като в партията му и сред симпатизантите й има редица смислени хора, аз естествено подкрепям обединението на дясното – не заради Костов, не дори и заради Мартин Димитров, а заради онова, в името на което “синьото” в България съществува – ценностите на модерните свобода и демокрация. Пълни глупости са, че Костов щял да подчини Синята коалиция – все пак, значителна част от симпатизантите на коалицията са такива заради идеята, а не за личността; онези, които бяха склонни да сложат на идеята лика на един конкретен човек, са определено ядро, те повече няма да стават.
Щеше също така да ми е по-добре и ако синьото в България беше тръгнало не по пътя на консервативното, а по пътя на либералното. Предполагам, че консервативната “одежда” е наметната на синьото у нас предимно по конюнктурни съображения – народните партии са силни в Европа (в настоящия Европейски парламент групата на Народната партия е най-голямата), фондация “Конрад Аденауер” (дава или поне даваше) добри пари, а и в световен план трудно може да се даде пример за либерална партия на власт, в повечето случаи управленията са по-скоро леви или по-скоро десни. В България е нямало истинска либерална партия (може ли да е либерална партия, която има за гуру бивш цар или такава, в която всички правят, каквото каже председателят?), не знам възможно ли е да има в обозримо бъдеще, съмнявам се. Признавам си, че ако живеех в Западна Европа, в никакъв случай нямаше да гласувам за народна партия. Ако бях американка, щях да гласувам за демократите до дупка. В България обаче демократите са Синята коалиция, това е положението. Затова се налага да преглътна антипатиите си към консерватизма (не икономическия, а ценностния) и дълбокото си убеждение, че на наша почва християндемокрация не може да вирее. И да се надявам, че Синята коалиция ще се отвори малко повече към различните, неконформистите; в България има дискриминирани социални групи, които също се нуждаят от политическо представителство, защото кой може да ги представи по-добре от онези, които съществуват в името на свободата и демокрацията?
Крайно време е да осъзнаем, че политиката се прави не само от политиците, а и от нас, същото важи и за корупцията. Крайно време е да престанем да демонизираме отделни личности и да вярваме, че ще се появи съвършеният политик или съвършената партия. Крайно време е да проумеем, че новото само по себе си не е нещо, на което си заслужава да заложиш, важни са съдържанието и потенциалът на съответното “ново” нещо. Крайно време е да осъзнаем, че в политиката без компромиси не може, и да имаме критерии какви компромиси можем да приемем и какви – не. Крайно време е да се научим да държим отговорни онези, които избираме, вместо да им вменяваме, освен техните грехове, и вината на собствените ни пасивност, безпринципност и малодушие.
За финал ще цитирам едно края на писмото на Васил Томов от Карнобат, което Мартин Димитров е публикувал в блога си:"Искам синът ми да ме обича не че съм му оставил пари, а че съм го оставил в свободна държава."
П.п. Извинявам се, ако публикуването на коментарите ви се бави с часове – няма да имам възможност да съм край компютъра през цялото време. Моля ви за малко търпение!
Ако трябва да съм честна, и аз не харесвам Костов, макар и да не споделям начина, по който той бива демонизиран (по причини, които ще изясня в хода на поста). Иван Костов злоупотреби с властта си и с общественото доверие, освен това има едно почти месианско самочувствие, което ме отблъсква и което, наред с други интереси, разбира се, беше сред причините за разцепването на СДС, което беше не само политически пагубно, а и нарани много убедени сини гласоподаватели. И други неща мога да кажа по адрес на Костов, но ще се въздържа. (Веднъж баща ми, който принципно си е от сините, отишъл на събрание на ДСБ, но си излязъл, защото не издържал на скандирането “Костов, Костов!”, напомнили му времето на сталинизма – баща ми е роден в края на 30-те години, помни 50-те много добре и има какво да разкаже.)
Надежда Михайлова също не ми е любимият политик. Смятам, че като цяло (не че не е правила и грешки) беше добър външен министър, но като председател на СДС беше пълен провал, поради което се превърна в един от символите на “изтъркаността” на синьото. Определено е ерудирана, което намирам за плюс, но в политическо отношение... кухо и плакатно ми стои, също като лозунга за синьото лято, без достатъчно политическа “плътност”. Сто пъти повече предпочитам Меглена Кунева, не че това би ме накарало да гласувам за НДСВ. (Тук вече рискувам и седесарските си контакти във Facebook ;-)). И все пак смятам, че за евродепутат Михайлова става – ще се държи културно, ще защитава позициите на Синята коалиция, няма да прави изцепки.
Въпреки това, аз ще гласувам преференциално за Стефан Тафров. Вярно, че няма големи шансове да се класира, но поне никой не губи от това. Колебаех се дали да гласувам за него или за Атанас Чобанов, но за Чобанов почти нищо не знам, само дето ми е симпатичен. Ще гласувам за Тафров, защото, освен че е ерудит (което, само по себе си, не е политическо достойнство), демократичните ценности и гражданската съвест са част от същността му. А това включва и способността да разбираш другите. Тези дни имах впечатление от начина, по който Тафров реагира във Facebook на един проблем, който мнозина биха сметнали за незначителен и незаслужаващ внимание, което вече напълно ме убеди, че решението ми да гласувам за него преференциално е правилно.
Бойко Борисов пък съвсем не харесвам. Не само защото е бил бодигард на Тато, а най-вече защото е привърженик на идеята за “силната ръка” и ако зависеше само от него, смятам, че с удоволствие би наложил доста авторитарно управление и би ограничил редица демократични свободи. Пък и чалгаджия си пада...
Но (и тук вече започвам с но-тата). Ако ГЕРБ не спечелят мнозинство от 50% + 1, което е доста вероятно, големият въпрос е с кого ще управляват. Каквото и да говорят, според мен не е невъзможно да управляват с БСП (кой можеше да си представи царя да управлява с БСП, ама стана). Не е невъзможно да управляват и с “Атака”, дори ще им отива. Дискриминационната реторика, типична за “Атака”, не е чужда и на Борисов, макар и в по-мек вариант, както и идеи от сорта на сформиране на квартални “наказателни отряди”, ограничаване на възможността за свободна мобилност (идеите на бат Бойко за връщане на “жителството”) и т.н. Представям си управление на Бойко и с Яне – Куку и Пипе. Дори с ДПС не ми се вижда изключено управлението на Борисов, ГЕРБ ще имат нужда да укрепват властта си повсеместно, а ДПС могат да им предложат доста властови лостове – срещу участие във властта, разбира се.
Та понеже ГЕРБ е лидерска партия без достатъчно ясен профил засега, профилът в значителна степен ще се създаде от партията/партиите, с която/които влезе в коалиция. Затова смятам, че ще е по-добре да се коалира със Синята коалиция, отколкото с всяка от другите партии с шансове да влязат в парламента.
И тук вече е неизбежен въпросът – а защо Синята коалиция? Защо, след като признавам, че не харесвам Костов, не харесвам Надка, признавам наличието на корупция по времето на управлението на ОДС, има проблеми с регистрацията на СДС и т.н. и т.н.?
Ще предложа малко необичайна аргументация. Нека разделим партиите условно на два вида – не според идеологиите и електоралните им профили, а според реалната им (не формалната) структура на управление. По този признак, предлагам делението на партиите на лидерски и не-лидерски партии. Възможни са и комбинации между двете, възможни са и известни отклонения, примерно “партии, формирани на принципа на отзовалите се маргинализирани политици” или “партии, създадени с цел отвличане на гласове от по-големи партии”, но ще разгледам основните два типа “в чист вид”.
Обликът на лидерските партии се създава от техния формален или неформален лидер. Без него (или когато на лидера му се стопи харизмата) тези партии остават с неясна идентичност, което е твърде вероятно да доведе, ако не до тоталния им разпад, то до маргинализирането им. Най-показателният пример в това отношение е съдбата на НДСВ. Може там да има и читави хора, може да имат свестни елементи в програмата, но вече просто почти никой не ги бръсне за нищо. Освен НДСВ, партии от лидерски тип (нека се ограничим с партиите с шансове да участват в следващото управление) са ГЕРБ, “Атака”, ДПС, Ред, законност, справедливост. ДСБ, която е част от Синята коалиция, също е лидерска партия, неслучайно съществува думата “костовист”. Голяма част от българските избиратели е склонна да гласува доверие на такива партии, защото тук продължават да битуват представи за “политика”, според които трябва да дойде “някой”, който да ни “оправи” (затова и една партия, кандедати за депутати от коята са някои не глупави, но политически безпринципни политолози, хитроумно се е нарекла “ЛИДЕР”... не че това ще й помогне много). И хората си казват – ето, Бойко, генерал, силен човек, ще сложи нещата в ред, или – ето, Яне се бори с корупцията, праща сигнали, евала, Сидеров защитава българските интереси (направи ли ви впечатление как Сидеров предстявя кандидатите на “Атака за евродепутати” - “аз избрах тези хора”; това, че той ги е избрал, явно е достатъчно основание за правилността на избора), избирателите на ДПС си казват – Доган ни пази, костовистите смятат Костов за непогрешим и т.н. По същия начин преди беше възприеман Симеон, още по-преди – Жорж Ганчев...
Типично за избирателите на лидерските партии е разочарованието от “политическата класа” като цяло и надеждата “да ни оправят” някак с извънполитически средства, благодарение на изключителните качества на съответния лидер. Това по правило не може да стане, защото колкото повече разчитаме на някой да “ни оправи”, толкова по-малко упражняваме граждански контрол върху него, а при липса на граждански контрол всяко управление и склонно да се олива. Освен това, при лидерски тип управление от най-голямо значение е какви ще са ще са волята и съдбата на съответния лидер. Една лидерска партия може да има най-страхотната програма, да е привлякла най-добрите експерти в света, да успее да прокара и някои добри неща (както беше с НДСВ), но в същото време да влиза във всякакви безпринципни договорки и коалиции.
Кои тогава са партиите, които не са лидерски?
БСП определено е не-лидерска партия. Тя има ясен профил – и електорален, и идеологически. За нея преобладаващо гласуват хора с ниски доходи, пенсионери, хора по селата и малките населени места. БСП е (тук се опитвам да бъда безпристрастна) за повече държавна намеса в икономиката (и други сфери на социалния живот), повече държавна “социална защита”, укрепване на икономическите и културните ни връзки с Русия, такива неща.
СДС, още от създаването си, също не е лидерски тип партия. Електоралният му профил е много по-нестабилен от този на БСП; “твърдото ядро” включва преобладаващо хора с високо образование, икономически активни, от София и големите градове. Традиционно “сини”, поне до идването на Симеон, са били и представителите на християнските малцинства в България (католици, протестанти), както и на други “инакомислещи” групи (като се почне от хипарите...). От самото си начало, “сините” са за пазарна икономика, свободна конкуренция, политическа свобода, свобода на словото и на избора на начин на живот, политическо, икономическо и ценностно приобщаване на България към Западния демократичен свят (което не означава заличаване на националните специфики). До този момент не съществува друга политическа сила в България, в основата на която да са положени принципите на свободата и демокрацията – не като кухи фрази, а като визия за реалното структуриране на социалния живот. Ето защо не мога “с ръка на сърцето” да гласувам за никоя партия или коалиция, освен за Синята коалиция. Защото ценя свободата с всичките й рискове повече от възмездието, силната ръка, преклонението пред авторитети.
Поради същите причини харесвам Мартин Димитров като политик. Смятам, че след Петър Стоянов (във времево отношение, не като класация) Мартин е най-успешното попадение на сините. Разбира се, Петър Стоянов не е безгрешен, но имах предвид друго – той се оказа точният човек в точното време, който успя да убеди обществото в смисъла на това, което се случва. Дали се е издънил после, е друг въпрос. Мартин не е оратор на такова равнище (за мен като оратор Стоянов е ненадминат, като го сравнявам с всички политици откакто се помня... за преди това не мога да съдя), но има едно много важно предимство – той не иска да стане политик, за да направи кариера, а защото има идеи, които иска да осъществи, и иска да осъществи тези идеи именно в СДС, тъй като смята, че отговарят на духа на СДС. Според мен това е най-доброто, което може да се случи на СДС в момент, когато “марката” СДС е почти напълно загубила съдържанието си след дълги години на отващаващи боричкания за власт. И чест му прави на Мартин, че вместо да вдигне ръце от “синята номенклатура”, просмукала партията, да се врътне и да си направи нова партия (или да се приюти в ДСБ), той-поема по по-трудния път – да реформира СДС отвътре. Дано успее!
Срещу основанията ми да гласувам за Синята коалиция “разочарованите сини” имат, предполагам, две възражения. Първото е, че управлението на ОДС не доведе до очакваната промяна, а напротив – донесе разочарования (корупция и т.н.). Второ, че, както и аз признавам, Костов се отдели от СДС, за да направи лидерска партия. Ще отговоря.
През 1997 г. ОДС дойде на власт с огромни обществени очаквания, след като управлението на БСП при правителството на Жан Виденов беше довело до тотален икономически срив. Пред правителството на ОДС стоеше трудната задача да изправи сриналата се страна на крака, но за тази цел самото то трябваше да има силни структури, които и предопредели обединението на Съюза на демократичните сили в единна партия, която, наред с укрепването на страната, трябваше да се занимава и с укрепването на самата себе си. От друга страна, високото обществено доверие, с която започна управлението на ОДС, съчетано с и без това ниската гражданска култура в България, са обяснение за практически липващия граждански контрол върху управлението. Оттам е лесно нещата да се развият лавинообразно – злоупотреба с власт, корупция, обществено разочарование, мечти за “силна ръка”...
Особено интересен ми е общественият мит, че, видите ли, правителството на ОДС едва ли не положило основите на корупцията в България и че Костов е най-корумпираният човек в България. Че по време на правителството на Беров, когато изгряха мутрите с големите мобифони нямаше ли корупция? Че по време на правителството на Виденов нямаше ли корупция (раздаването на невъзвращаеми кредити на килограм на “свои хора” не е ли корупция, и то огромна? А покровителството над строителни фирми, които взимат парите на хората и после не построяват нищо?) Или може би по времето на социализма, когато и тоалетна хартия без връзки не можеше да си купиш, е нямало корупция? Но всъщност как можем да кажем кога има “повече” или “по-малко” корупция, след като не сме я мерили (благодарение на блога на Димитър установих от сайта на Transperancy International, че корупцията в България се мери чаааак от 1998). Не по-маловажен въпрос е – как всъщност мерим корупцията и как изобщо я дефинираме? По тази тема горещо препоръчвам предговора на проф. Г. Димитров от книгата “АНТИкорупция/антиОБРАЗОВАНИЕ”?
Според мен, ако нещо се появи по време на управлението на ОДС, което преди го е нямало, то не е точно корупцията, а социалната чувствителност към нея, което всъщност не говори толкова лошо за това управление. Не, разбира се, изобщо не оправдавам много неща през онзи период – силовите групировки и връзката на властта с тях, опитите за упражняване на цензура и заплахите над несъгласните (характерни, впрочем, за всяко наше правителство, не там е проблемът), не на последно място и... корупцията. Но това не значи да забравя хубавите неща – стабилизирането на финансовата система, поканите за членство в Европейския съюз и НАТО, ако щете, и рок и алтернативните групи, които просто избуяха в онзи период (и се стопиха после), еуфорията да празнуваш Нова година на площада (не празнувам на площада, след като Симеон дойде на власт, а после и БСП – просто усещането, че сме са събрали хора, вярващи, че държим живота в свои ръце и можем да го променим, вече не е същото)...
Щеше да ми е по-добре, ако Иван Костов беше поел политическата си отговорност и се беше оттеглил от политиката, както направи Петър Стоянов. Но след като не го е направил и след като в партията му и сред симпатизантите й има редица смислени хора, аз естествено подкрепям обединението на дясното – не заради Костов, не дори и заради Мартин Димитров, а заради онова, в името на което “синьото” в България съществува – ценностите на модерните свобода и демокрация. Пълни глупости са, че Костов щял да подчини Синята коалиция – все пак, значителна част от симпатизантите на коалицията са такива заради идеята, а не за личността; онези, които бяха склонни да сложат на идеята лика на един конкретен човек, са определено ядро, те повече няма да стават.
Щеше също така да ми е по-добре и ако синьото в България беше тръгнало не по пътя на консервативното, а по пътя на либералното. Предполагам, че консервативната “одежда” е наметната на синьото у нас предимно по конюнктурни съображения – народните партии са силни в Европа (в настоящия Европейски парламент групата на Народната партия е най-голямата), фондация “Конрад Аденауер” (дава или поне даваше) добри пари, а и в световен план трудно може да се даде пример за либерална партия на власт, в повечето случаи управленията са по-скоро леви или по-скоро десни. В България е нямало истинска либерална партия (може ли да е либерална партия, която има за гуру бивш цар или такава, в която всички правят, каквото каже председателят?), не знам възможно ли е да има в обозримо бъдеще, съмнявам се. Признавам си, че ако живеех в Западна Европа, в никакъв случай нямаше да гласувам за народна партия. Ако бях американка, щях да гласувам за демократите до дупка. В България обаче демократите са Синята коалиция, това е положението. Затова се налага да преглътна антипатиите си към консерватизма (не икономическия, а ценностния) и дълбокото си убеждение, че на наша почва християндемокрация не може да вирее. И да се надявам, че Синята коалиция ще се отвори малко повече към различните, неконформистите; в България има дискриминирани социални групи, които също се нуждаят от политическо представителство, защото кой може да ги представи по-добре от онези, които съществуват в името на свободата и демокрацията?
Крайно време е да осъзнаем, че политиката се прави не само от политиците, а и от нас, същото важи и за корупцията. Крайно време е да престанем да демонизираме отделни личности и да вярваме, че ще се появи съвършеният политик или съвършената партия. Крайно време е да проумеем, че новото само по себе си не е нещо, на което си заслужава да заложиш, важни са съдържанието и потенциалът на съответното “ново” нещо. Крайно време е да осъзнаем, че в политиката без компромиси не може, и да имаме критерии какви компромиси можем да приемем и какви – не. Крайно време е да се научим да държим отговорни онези, които избираме, вместо да им вменяваме, освен техните грехове, и вината на собствените ни пасивност, безпринципност и малодушие.
За финал ще цитирам едно края на писмото на Васил Томов от Карнобат, което Мартин Димитров е публикувал в блога си:"Искам синът ми да ме обича не че съм му оставил пари, а че съм го оставил в свободна държава."
П.п. Извинявам се, ако публикуването на коментарите ви се бави с часове – няма да имам възможност да съм край компютъра през цялото време. Моля ви за малко търпение!
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
