Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.05.2012 г.

Без Блатен и (без) лъжи


Докато се чудим кой е последният филм на Блатен Ечки и колко голям салам ще го нахрани, поздравявам ви със съвсем легален клип на едно парче на Серж Танкян, по което съм луднала тия дни. Дано ви хареса.

Апропо, Серж има собствен канал в YouTube, в който както сам качва клипове със своя музика и други неща, свързани с работата си, така и споделя съдържание за себе си - любителски клипчета и пр., което феновете му качват в YouTube.

Изкушавам се да споделя едно качено от Серж интервю с него. Журналистът, продуцентът, членовете на групата, както и останалите участници в интервюто, заслужават особено внимание ;-).




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.05.2012 г.

На "Парад" срещу стереотипите


Ходя на кино повече от рядко. Всъщност за първи път бях в сравнително "голям" киносалон, откакто има такива из молове и мултиплекси, преди една седмица - със симпатична компания от общо 10 души ходихме да гледаме "Парад".


Филмът "Парад" е издържан в най-добрите традиции на сръбското кино. Кино, което обича и героите си, и зрителя, но никого не щади - нито героите, нито зрителя. Кино, което разсмива до болки в стомаха и после разплаква, а между това ядосва, смущава, възмущава, умилява, замисля. Ала при всички случаи - докосва.

"Парад" не е за хора, които не са способни на самоирония и не могат да погледнат на собствените си ценности и стереотипи от дистанция. Независимо дали са гей активисти, правозащитници, хомофоби, патриоти и т.н. Ако за вас политическата коректност е религия, имайте предвид, че всяка втора дума във филма е "педал". Не са спестени повече или по-малко груби шеги и по отношение на мутрите, неонацистите, полицията, сърбите, хърватите, босненските мюсюлмани, косовските албанци... Приятелчето - гей активист, което организира груповото ходене на "Парад", после сподели, че когато го гледал за първи път, през първата половина на прожекцията бил ужасно възмутен, но после стигнал до извода, че филмът е гениален.

Като казвам "груби шеги", ето пример. Един от героите, косовски албанец, мюсюлманин, по подразбиране - хетеросексуален, в младостта си заразил зебра с трипер. Други герои на филма - мачовци, го питат: "Ама зебрата е била женска, нали? Все пак ти си хетеросексуален!". На което нашият човек отговаря, че не помни - било много отдавна...

И все пак "Парад" утвърждава толерантността към различните. Не става въпрос обаче за толерантността като идеологическо клише, а като проява на човечност. Като способност да видиш човека в хората, които не смяташ за "нормални", в тези, от които се страхуваш, в тези, които те отвращават, във враговете си... Ето защо такъв филм, мисля, е особено подходящ за Балканите на фона на плакатни продукции, които спускат "правилните" ценности отгоре. Затова и успява да стане толкова касов в Сърбия. В България засега не се радва на голяма посещаемост, но се надявам това да се промени.

Въпреки художествените преувеличения, на моменти "Парад" е ужасяващо реалистичен. Особено кулминационната сцена, когато неонацистите нападат гей активистите. Както четох после, участвали са истински неонацисти. То си им личи. Като се замисля, този похват много добре се вписва в духа на филма - да се дадат на нацитата хонорари за статисти (предполагам, че трябва да са им дадени - иначе защо да участват), за да играят себе си във филм, който утвърждава ценността на различните. Гениално.

Накратко - ако сте готови да поставите под въпрос собствените си предразсъдъци и стереотипи, ако сте способни да се смеете на себе си, ако можете да изпитате симпатия към другите, каквито и да са те, филмът "Парад" е за вас. Ако искате да проверите дали сте способни на всичко това, също го препоръчвам.


п.п. Извън темата. В началото казах, че до миналата седмица не бях ходила на кино в "голям" салон от "новите" (вече съвсем не нови, освен за мен) кина. Та разбрах, че нищо не съм пропуснала. Най-сетне ми се изясни защо някои се възмущават от силния звук и огромните екрани. Предпочитам звукът да е такъв, че да не се чудя дали ще ми прилошее от него, а екранът да не е толкова голям, че погледът ми да не може да възприема сцените и да мечтая да ги видя на лаптопа си или на телевизор, за да усетя естетиката им. А когато Дейвид Линч направи триизмерен филм, тогава може и да се прежаля да гледам 3D :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.05.2012 г.

как изглежда тайният път


Възможни са много начини за усещане и представяне на поезията. Наталия Йорданова е направила прекрасно кратко филмче върху стихотворението на Стефан Иванов "Тайният път".

Поради особени причини това стихотворение означава много за мен. Филмчето в немалка степен съответства на начина, по който го чувствам. Благодаря и на двамата. Надявам се да заговори и на вашите контексти.

Приятно гледане.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

24.05.2012 г.

Истината за българската азбука


Историческият мит внушава, че Кирил и Методий са създали кирилицата. Академичният мит пък учи, че Константин-Кирил Философ всъщност е създал глаголицата и именно нея е разпространявал с брат си, докато Климент Охридски не решил да въведе по-опростена (и по-близка до гръцката) писменост, а именно - кирилицата.

Трябваше да ида до Тетевен, за да открия истината.

Над Тетевен се извисяват красиви скали. На най-представителната от тях към 11 часа преди обед може да се прочете нещо като "Рим". Мои приятели от Тетевен твърдят, че когато са били деца, учителките в училище ги осветлили, че това "Рим" са го вдълбали в скалата самите римляни.

- Ама на кирилица ли? - питам.

На кирилица, отговарят.

И тогава прозрях. Всъщност древните римляни са измислили тетевеницата (която по-късно била наречена "кирилица"), за да поставят под свое културно влияние племената, които след няколко века щели да се населят по тези земи. Климент Охридски обаче се изхитрил и използвал тяхното културно "оръжие" срещу тях самите, представяйки го за славянско достижение.

В опит да укрепят разпадащата се империя, римляните стигнали чак до Монголия и се опитали да пласират тетевеницата и там. Ала монголците също не схванали културното послание. Близо две хилядолетия по-късно Съветският съюз възродил тетевеницата в Монголия, отново под името "кирилица", за да я използва за целите на собствената си политическа и културна инвазия в Монголия. Ето защо монголците пишат на кирилица.

Каква е поуката? Никой не би могъл да я изрази по-добре от дядо Вазов:



Та по случай празника на българската азбука, нека се поздравим с малко монголски прогресив рок. Хайде всички да припяваме: "Хехрен униартаг тэнгэрийн мандалд... Би чамайгаа"!



п.п. Тази публикация е вторият ми опит за епос. Първият беше за истинската същност на грехопадението. Ако продължавам в същия дух, ще създам етикет "неуютен епос".


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.05.2012 г.

Оферта


Оферта, на която няма начин да откажете.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.05.2012 г.

Google Drive е крачка назад


Google Docs възникна с иновативната по онова време претенция да направи десктоп средата (с изключение на браузъра) излишна, така че човек да може да прави всичко, което му е нужно при работа с компютър, онлайн. Google Docs се опитаха да се превърнат в алтернатива основно на Microsoft Office. Доколко успешно - друг въпрос, но лично аз доста съм ги ползвала - в случаи, в които не се изисква по-специално форматиране, а също и за сътрудничество и споделяне, които възможности намирам за един от най-големите плюсове на платформата.

Google приложиха идеята за минимизиране на необходимостта от десктоп среда и с вградения в Gmail чат, посредством който могат да се провеждат и видео разговори, и с възможността да се прослушват атачмънти в музикален формат и да се гледат клипове, качени в YouTube, направо в електронната поща. Същата е философията и на недостъпната все още в България услуга Google Music.

От тази гледна точка за мен Google Drive е разочарование, особено на фона на развитието на всевъзможни "облачни" услуги.

Първо, десктоп приложението е достъпно само за Windows и Mac, не и за Linux. Основният конкурент Dropbox е достъпен за всякакви платформи. За ползващите Linux остава да използват предоставените 50 MB, за да качват файлове. Но тук стигаме до втория проблем.

Второ, не е помислено за синхронизирането на функционалността между десктоп и онлайн версиите. Не мога например да споделя файл от десктоп версията - трябва да ида онлайн. Ако идеята беше центърът на услугата да се измести онлайн, бих нямала нищо против. Обаче онлайн функционалностите са не по-малко орязани. Примерно, онлайн не могат да се слушат песни дори в най-популярния музикален формат - mp3. Чудно защо, след като Google са разработили вече съответната технология поне два пъти - и за електронната поща, и за Google music. В това отношение Dropbox са по-напред - ако приятел сподели с мен линк с песен, аз мога директно да я чуя.

Трето, не е мислено достатъчно за интеграция с другите услуги на Google. От Drive (само от онлайн версията, както вече уточних) файлове могат да се споделят само по старата система на Docs - с други потребители, но не и в Google+. Пък Google+ уж претендираше да бъде точката на интеграция между всички услуги на Google. Единствената връзка между Drive и Google+ е, че могат да се споделят снимки. Но това е възможно само ако от плюса тръгнете да споделяте снимка и отбележите Drive като източник. Drive и Google+ не е предвидено. А и за това има готова технология - Picasa. Не виждам проблем да се използва и за Drive, както и да се разшири за други типове файлове. Защо в Google+ да не могат да се споделят текстови документи, например? А защо не и да се обработват в колаборация, както е в Google Docs?

Да обобщя. За да се превърне в сериозна алтернатива на Dropbox, Google Drive би следвало да предложи повече функционалност. Смятам, че това би могло да стане сравнително лесно - достатъчно е да се използват технологии, разработени за други услуги на Google, както и да се постигне по-голяма интеграция между тези услуги. В идеалния случай Google Drive би могло изобщо да не се инсталира на компютъра.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.05.2012 г.

17 май - международен ден срещу хомофобията

Днес е Международният ден срещу хомофобията. По този повод ще има велошествие срещу хомофобията. Сборният пункт е Паметникът на съветската армия, в 18,30 часа. Потегля се в 19,15. Маршрутът е таен от съображения за сигурност, аз също не го знам. Който е бил на първия гей парад през 2008, разбира защо има смисъл подобни маршрути да не се обявяват. Колело не карам, ще реша на място какво точно да правя. Миналия път потичвах след колелетата.

Лично за мен денят срещу хомофобията събитие, не по-маловажно от гей парада. А и в него липсват повечето от елементите, които отблъскват някои хора, включително нехетеросексуални, от парада. Няма я платформата, символизираща лайфстайл, с който много ЛГБТ хора не искат да се идентифицират. Няма го и моментът с "гордостта" - имам приятели, които с основание (според мен) твърдят, че не се чувстват горди със сексуалната си ориентация, защото човек има защо да бъде горд с нещо, което сам е направил, а не което в общия случай не зависи от него.

Тези въпроси ще обсъждам - и ще обосновавам личното си решение да ходя на парад - когато дойде времето за парада. Не знам обаче дали има нехетеросексуален човек, в частност - в България, който да не се е натъквал най-малкото на хомофобско говорене. Все едно дали сексуалната му/ѝ ориентация е известна на околните, или не. А говоренето е най-малкото, което може да се случи. Имам нехетеросексуални приятели, които са били малтретирани от съученици, от родители, една приятелка дори е била практически отвлечена от родителите си за цял месец (взели са ѝ личните документи, мобилния телефон, не лишили са я от пари и достъп до интернет през този период, заключили са я, за да не излиза), защото не са приемали, че има връзка с друга жена. Имам и приятел, който успя да съсипе собствения си живот поради неспособност да приеме себе си такъв, какъвто е, заедно със сексуалната си ориентация.

Може би единственият начин ЛГБТ човек да не страда от хомофобията е сам да я прилага. Но и тогава няма гаранции. В тази връзка се сещам за един случай, който ме беше изумил. Преди няколко месеца се случих на един гейски купон. Там имаше момчета, които познавах, както и такива, с които се запознах на място. Един от новите ми познати изрично помоли снимки от купона да не виждат бял свят. Разбира се, изпълних молбата му. После с момчето се добавихме във фейсбук и що да видя. Не само беше качил в профила си снимки на Хитлер, Гьобелс и всевъзможни други главорези (преобладаващо от крайно-десния спектър), които беше обявил за велики личности, ами имаше албуми, в които се съдържаха директни хомофобски послания. Имаше задраскано ЛГБТ знамето с дъгата, както и призив "Да изчистим България от педали", със съответната картинка. Излишно е да казвам, че веднага го изтрих от контактите си. С нацисти и хомофоби не ща да другарувам, независимо от сексуалната им ориентация.

Та според този симпатяга "педалите" са тия, които се борят за правата си, ходят на паради и т.н., а онези, дето се спотайват като него, с амбицийки я за политическа, я за друга "достойна" кариера, са добрите момчета и той нямал нищо против тях - нека си живеят ("тях" казва, не "нас", забележете). Предполагам, че той не усеща да страда от хомофобията, защото сам я прилага в достатъчни количества. Което не означава, че цялото това лицемерие в някакъв момент може да се обърне срещу него и човекът да стане жертва на собствената си хомофобия. Даже е много вероятно да стане така.

Хомофобията има много лица; тя присъства в изобилие не само сред хетеросексуалните, но и сред самите ЛГБТ хора. Единственото лечение от нея, според мен, е публичност и преодоляване на страха. Не може да се надяваш да те приемат и "слънце да изгрее и на твоята улица" така, самичко, без първо да съумееш да приемеш сам себе си.

Затова за втора поредна година се включвам в Международния ден срещу хомофобията. Ако смятате, че тя трябва да бъде борена и имате възможност, заповядайте, ще се радвам да се видим там.

UPDATE. Шествието се отложи поради дъжда. Съжалявам за което - за мен дъждът не беше пречка.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.05.2012 г.

За Маркес и журналистическите стандарти


Преди няколко часа сайтът "Аз чета" публикува информация със заглавие "Умберто Еко потвърди смъртта на Маркес". Първата ми реакция беше да повярвам - известно ми е, че Габриел Гарсия Маркес е болен от рак, а и е на възраст.

Маркес е сред най-обичаните от мен писатели. Веднага започнах да търся повече информация по случая, ала установих, че няма надеждна такава на английски език, пък и на испански, доколкото можах да разбера. Следващата ми стъпка беше да проверя източниците на "Аз чета". Източникът се оказа само един - предполагаем туитър акаунт на Умберто Еко, който ме усъмни с това, че е твърде нов и има сравнително малко последователи. Докато водех дискусии по темата из различни социални мрежи, младежите от "Аз чета" се усетиха и коригираха публикацията.

Надявам се случката да е за урок на екипа на "Аз чета" - независимо дали човек е професионален журналист, или списва блог или сайт, добре е да полага минимум усилия информацията, която предоставя, да е достоверна. Още повече, ако сайтът или блогът е със специализирана насоченост, в случая - литература.

По-интересното е какво последва. "Новината" за смъртта на Маркес беше потвърдена от редица "професионални" медии: "24 часа" (които към сутринта са изтрили новината, но Павел Янчев я увековечи), "Всеки ден", агенция "Блиц", news.bg и дори сериозен вестник като "Сега". Впоследствие част от тях, напр. "Сега", промениха информацията, но от скрийншота можете да видите какви са били първоначалните им заглавия.

Предполагам, че и други от тези медии ще коригират информацията, но не е там работата. Гафът с разпространението на невярната новина за смъртта на Маркес е поредна демонстрация на трагичното ниво на голяма част от българската журналистика. (Не "цялата" журналистика, все пак - "Сега" се оправдават с това, че слухът е обиколил "светкавично всички български медии". Не всички, "Сега", не всички. Няколко, между които и вие. Пък и да бяха всички, това оправдание ли е за вашия непрофесионализъм?

В ерата на интернет сравняването на различни източници за една и съща информация е повече от лесно. Не се изискват много интелектуални усилия, за да се различат сериозните от съмнителните източници - е, не за всичко, но със сигурност за новина от порядъка на смъртта на велик писател. Ала когато "стандартът" за журналистика се свежда до copy-paste, малцина си правят труда да проверяват. Преди време колеги ми бяха казали, че изпратили прессъобщение за събитие, което после обаче по някаква причина не се състояло. Редица медии обаче го "отразили".

От друга страна, така е по-безопасно. Ако журналистите много почнат да проверяват, сравняват, ровят и мислят, могат да се окажат неудобни и това да им струва кариерата. В страна с "относителна свобода" на медиите оцеляват тези, които с най-малко усилия успяват да се носят по течението.

В България има и качествена журналистика. Достатъчно е да споменем имена като Веселина Седларска или Любослава Русева. А те съвсем не са единствените. Тъжното е, че усилието да се прави истинска журналистика на този фон е самотно, неблагодарно и рисковано начинание.

За оправяне на вкуса предлагам един от любимите ми разкази на все още живия Маркес.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.05.2012 г.

insomnia се предава по полов път*


скорпионите сънуват сами
хамелеоните пеят без глас
скорпионите танцуват безсъние в париж
безсънието се предава по полов път
мъжът облича официален костюм
стяга вратовръзка
слага воал на главата си
хваща малко котенце
връзва му лигавче
очите му са подпухнали
гледа мрачно
прави си снимка
качва я във фейсбук
да направи щастливи
ордите
умиляващи се
от сватби
сладки бебенца и котенца
всички харесаха това
освен които не го
слагат лигавчета
да попият стичащото се щастие
хамелеоните гледат на всички страни
въздъхват
излизат от фейсбук
стават невидими

стават невидими

___________________

*Заимствах заглавието от резултат от търсене в Google, посредством което някой е попаднал на блога. Идеята за част от стихотворението пооткраднах от приятел (с негово съгласие). Стихотворението, заедно с тефтера на снимката, е подарък за друг приятел. Тефтерът е монументален труд на Крис (снимката е моя). 




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.05.2012 г.

В траве сидел кузнечик that I used to know (кавър на кавъра)


Денят ми започна с откритието на кавъра на неизвестни за мен руснаци на придобилия нечувана известност кавър на песента Somebody That I Used to Know в изпълнение на Walk off the Earth.



Ето го (ако случайно някой още не го е видял и чул) и оригиналът на Gotye:



Мъчно ми става, като си помисля, че вицът на руския кавър в България може да бъде схванат най-вече от хора от моето и по-възрастните поколения, които сме били закърмени с руски песнички, както и от по-млади хора, които са учили в руски училища или имат роднини от бившия СССР. Затова ми се ще да поразкажа.

"В траве сидел кузнечик" е една от най-популярните руски детски песнички. В нея се разказва за едно скакалче, което си живеело в тревата и било зелено - съвсем като краставичка. Ядяло само трева и другарувало с мухите, докато накрая дошла жабата и го изяла. Пък скакалчето изобщо не очаквало, че ще свърши така.

Текстът на руския кавър на Somebody That I Used to Know се базира на песничката за скакалеца. Лирическият герой започва с популярността на песничката в детството му. Следва невъобразима, но всъщност типично по руски сърцераздирателна, интерпретация на историята на скакалеца: той е описан като мило същество, което никога не биело беззащитните, не било садист, а може би дори било активист на Greenpeace, щом дружало с мухите. В припева става дума за преживяването на първия детски ужас, предизвикан от песничката - как е възможно такова скакалче така безжалостно да го изяде жабата и как лирическият герой пеел песента, плачейки.

"Това е всичко, или, по нашенски - game over", продължава реквиемът. Уточнява се, че скакалецът дори не си доял тревичката и по никакъв начин не могъл да предвиди, предположи, предугади и пр. такъв печален край.

Чудя се дали имаше смисъл да разказвам текста - шегата е предназначена за хора, които са вътре и в онзи контекст на руските детски песнички, и в съвременния - на хита на Gotye и на известния му кавър.

Оттук пък се сетих за нещо, което Стефан Иванов писа наскоро:

бързо се износва разбираемостта
контекстът се размива
препратките стават невидими
скритите цитати биват откривани трудно
ако въобще някой ги търси
обществото и знанието
са прекалено разкъсани и специализирани

Все пак, надявам се да ви е станало смешно :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.05.2012 г.

Хамчо


Хамчо, любимата му играчка - перце за федербал - и аз в Бенгази, трябва да е било през 1981 година. Имала съм много "домашни любимци", към някои съм била много привързана, но никой от тях не съм обичала повече от Хамчо.

Беше последният от общо три хамелеона, които имахме в Либия. Първите два почти не ги помня - единият така и си останал див и сме го пуснали, другият се разболял и умрял, което скрили от мен - казали ми, че е избягал.

Сестра ми (4 години по-голяма от мен, значи на около 10 по онова време) беше измислила система за ловене на хамелеони. Те се разхождаха в двора на партерния апартамент в нашия вход (партерните апартаменти нямаха балкон, а двор с двуметрова ограда). Та сестра ми си "изпускаше" ключовете от прозореца, за да има алиби, ако съседите от партера питат защо се разхожда в тяхната градина. После слизаше долу и прескачаше оградата (беше спортна натура от малка). Когато фиксираше хамелеон в тревата, ми даваше знак. Аз спусках предварително вързана с дълга връв детска кофичка със ситото. Сестра ми захлупваше хамелеона с кофичката, захлупваше със ситото, аз издърпвах кофичката до третия етаж и... си имах хамелеон :-).

Следващата стъпка беше опитомяването. Спомням си как Хамчо седеше на дръжката на велосипеда и се дърпаше при всеки опит да се доближа до него. На третия ден, мисля (вече трябва да е бил порядъчно гладен) се осмели да полази на протегната ми ръка. Първоначално много ме стискаше с ноктите, но колкото повече свикваше, толкова повече отпускаше "хватката".

Категорично отказа да яде хамелеонска храна. Мухите не му представляваха никакъв интерес. Реши, че ще яде това, което и ние. Като седна на масата, се качваше на главата ми и почваше да размахва опашка пред устата ми и да ми пречи да ям, докато не дам и на него (нея?). Яхния, лютеница, диня, пъпеш...

Катереше се на главата ми и когато лежах на пода да рисувам (това ми беше любимата дейност вкъщи, освен да се занимавам с него, с трите ни костенурки и котката).

Хапал ме е само веднъж - при самозащита. Хлапетата от квартала бяха надушили, че имам хамелеон и искаха да го убият. Едно момиче дойде у нас да пита къде е. Сложих го на гърба си и се притиснах за стената, за да не изпълзи. Явно съм щяла да го задуша, защото ми захапа ръката, точно под мишницата. Аз писнах, но не се дръпнах, за да не се покаже Хамчо и да не го убият. Добре че момичето си тръгна скоро, та Хамчо оцеля, пък и аз покрай него. С години имах белег под мишницата.

Като всеки уважаващ себе си хамелеон си сменяше цвета, особено като е уплашен. Трябваше да си плъзгаме краката по мозайката на пода, за да не го настъпим. Веднъж го търсих няколко часа и след дълъг рев, че е изчезнал, забелязахме как един от папратите в саксията е някак по-дебел и се поклаща по-бавно от другите :-). По същия начин шнурът на душа странно се удебели на едно място, секунди след като пуснах Хамчо във ваната, за да го уча да плува, както плуваха костенурките. Веднага се покатери на гърба на най-голямата, а после... после го нямаше, но имаше дебел шнур.

Когато летяхме от Бегнази за София, успях да го вкарам в самолета, скрит в плик от пиле. После го показах на един футболист, който беше на седалката до мен. Човекът много го хареса, та реших да зарадвам и стюардесата. Тя обаче почна да пищи и нахлу при пилота. Но нямаше последствия за нас с Хамчо.

Умря късната есен на 1981 във Видин. Предполагам, от студ. В първи клас не ми беше много ясно защо студенокръвните животни са студенокръвни. Може би не е било съвсем ясно и на баба ми, защото тя настоя да го държим в малката къща, която се ползваше за склад, в двора на тази, в която живеехме. Може би нямаше да оцелее и в нашата къща - нощем печките угасваха. Май тогава за първи път разбрах какво е смърт. Много страдах. За компенсация баба ми домъкна отнякъде бяла мишка с розови уши, която се забавляваше да тича от едната ми ръка, по главата и до дланта на другата, после - обратно. Малко по-късно баба ми я разкара, че акала.

Понякога много ми се приисква хамелеон, но съм чела, че в домашни условия живеели две-три години. Не искам да гледам животинка с цената на това да умре скоропостижно. А и отговорното отглеждане на хамелеон е много трудно - трябват си специални условия, ултравиолетова лампа, живи скакалци (пък и за тях ще ми е мъчно)... И при всички тия грижи - пак умират.

Ех, Хамчо... След 30 години още ми е мъчно.

п.п. Обещавам, че няма да ви причинявам много често такива биографични излияния. Днес сканирах стари снимки, та ме обзеха спомени.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.05.2012 г.

За едно ненаказано хомофобско убийство

На 4 май в 18:30 часа пред Съдебната палата на бул. "Витоша" №2 ще се проведе мълчалив протест срещу мудността, с която се работи по случая с убийството на Михаил Стоянов.

Тази снимка съм я правила преди почти две години. Тогава стана ясно, че има голяма вероятност Михаил Стоянов, убит преди още две години, да е загубил живота си, защото заприличал на гей на двама младежи, които принадлежали към банда, поставила си за цел да "прочиства" Борисовата градина от гейове. А покрай прочистването и да ги поограбва (именно откраднатият телефон на Мишо довел полицията до момчетата, а впоследствие членове на бандата направили и самопризнания). Според полицията има данни за поне десет подобни "прочистващо-ограбващи" нападения на същата банда.

И така. Михаил Стоянов е убит през 2008 г. По случая са задържани две момчета през 2010 г. През май 2012 г. изтича двугодишният максимален срок, в който някой може да е задържан, без да му е повдигнато обвинение. Оказва се, че за убийството на Мишо все още не е повдигнато обвинение. Има задържани, има свидетелски показания, има намерен телефон, следи от кръв и кожа под ноктите на Мишо. И основните заподозрени следва да бъдат освободени. Единият от тях даже е освободен под гаранция преди изтичането на този срок - защото искал да кандидатства за университет и трябвало да се подготвя, а също и да помага на семейството си, като работи.

Не искам да бъда разбрана погрешно. Аз съм последният човек, който ще каже "око за око, зъб за зъб". Дълбоко убедена съм, че всеки е невинен до доказване на противното. Вярвам, че всеки има право на защита на човешкото си достойнство, бил той заподозрян или дори убиец. Протестът ми е срещу липсата на адекватни действия за разкриването на това убийство. Задържането над максимално допустимия срок нарушава и правата на заподозрените. Затова настоявам да има движение по случая, а не да се държат затворени хора без съд и присъда, колкото и доказателства и свидетелски показания за тяхната вина да има.

Но безразличието на отговорните институции по този случай е знак, че в България убийствата по хомофобски подбуди са ненаказуеми - това е, което ме възмущава.

Строго погледнато, повече ме притеснява друго - липсата на обществен натиск за адекватно правосъдие по този случай. Институциите са по-склонни да работят при наличие на обществен натиск. Сравнявам със случаи на други убийства, за разкриването на които има силен и сравнително устойчив обществен натиск, както и достатъчно медийно внимание. Не искам да давам конкретни примери, за да не останете с впечатление, че искам да се омаловажи дадена трагедия. Смятам, че едно жестоко убийство не е по-малко трагично от друго жестоко убийство.

Това, което е най-страшно, е липсата на социална чувствителност към това как някой може да бъде убит само защото заприличал на някого на гей. Не мисля, че това би трябвало да е приоритет само на една шепа гей активисти. По тази логика всеки може да бъде убит, защото заприличал на някое неонацистче на някакъв. Предполагам, че помните как преди години Асен Кисимов беше пребит, защото на други неонацистчета заприличал на турчин. Други хора вероятно приличат на някого на евреи. Трети - на роми. Четвърти - на анархисти, пети - на масони и т.н.

Вероятно смятате, че знаете какво сте, но никога не можете да предположите на какво приличате във всички възможни глави. Предполагам, че здравият ви разум нашепва, че не би било нормално да ви убият само заради това, че приличате някому на някакъв. Склонна съм да се съглася със здравия ви разум.

Ето защо ще бъда на протеста пред Съдебната палата 4 май в 18:30 часа. Ако споделяте каузата на протеста и имате възможност, заповядайте. Гей активистите, които ще бъдат там, ще протестират в името на правото на живот на всички ни.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.05.2012 г.

Нормална европейска столица


Снимка: Кристиян Енчев

Преди няколко седмици се разходих в подобен вид (облечена в два чувала за боклук, потник от пазарска торбичка и шапка от мрежичка за плодове с хартиено цвете) в продължение на няколко часа из центъра на София с Крис и един приятел. Накрая отидохме и на литературно четене. За цялото това време само една позната ме попита защо съм облечена така. А по улиците се разминавахме с хора. Никой не ме загледа, не почна да ме сочи с пръст, не ми подвикна, не се засмя и т.н. Срещахме по пътя и други познати, на които видът ми не направи впечатление, или поне не го показаха. Чувствах се съвсем спокойно и естествено.

През есента беше, мисля (или миналата пролет да е било?), видях двама мъже, хванати под ръка (и нито един от тях не куцаше), най-спокойно да влизат в кварталния супермаркет "Фантастико". Мой приятел пък се целувал с мъж в пицария и нищо не се случило.

София започва да се превръща в нормална европейска столица.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?