Хамчо

Хамчо, любимата му играчка - перце за федербал - и аз в Бенгази, трябва да е било през 1981 година. Имала съм много "домашни любимци", към някои съм била много привързана, но никой от тях не съм обичала повече от Хамчо.

Беше последният от общо три хамелеона, които имахме в Либия. Първите два почти не ги помня - единият така и си останал див и сме го пуснали, другият се разболял и умрял, което скрили от мен - казали ми, че е избягал.

Сестра ми (4 години по-голяма от мен, значи на около 10 по онова време) беше измислила система за ловене на хамелеони. Те се разхождаха в двора на партерния апартамент в нашия вход (партерните апартаменти нямаха балкон, а двор с двуметрова ограда). Та сестра ми си "изпускаше" ключовете от прозореца, за да има алиби, ако съседите от партера питат защо се разхожда в тяхната градина. После слизаше долу и прескачаше оградата (беше спортна натура от малка). Когато фиксираше хамелеон в тревата, ми даваше знак. Аз спусках предварително вързана с дълга връв детска кофичка със ситото. Сестра ми захлупваше хамелеона с кофичката, захлупваше със ситото, аз издърпвах кофичката до третия етаж и... си имах хамелеон :-).

Следващата стъпка беше опитомяването. Спомням си как Хамчо седеше на дръжката на велосипеда и се дърпаше при всеки опит да се доближа до него. На третия ден, мисля (вече трябва да е бил порядъчно гладен) се осмели да полази на протегната ми ръка. Първоначално много ме стискаше с ноктите, но колкото повече свикваше, толкова повече отпускаше "хватката".

Категорично отказа да яде хамелеонска храна. Мухите не му представляваха никакъв интерес. Реши, че ще яде това, което и ние. Като седна на масата, се качваше на главата ми и почваше да размахва опашка пред устата ми и да ми пречи да ям, докато не дам и на него (нея?). Яхния, лютеница, диня, пъпеш...

Катереше се на главата ми и когато лежах на пода да рисувам (това ми беше любимата дейност вкъщи, освен да се занимавам с него, с трите ни костенурки и котката).

Хапал ме е само веднъж - при самозащита. Хлапетата от квартала бяха надушили, че имам хамелеон и искаха да го убият. Едно момиче дойде у нас да пита къде е. Сложих го на гърба си и се притиснах за стената, за да не изпълзи. Явно съм щяла да го задуша, защото ми захапа ръката, точно под мишницата. Аз писнах, но не се дръпнах, за да не се покаже Хамчо и да не го убият. Добре че момичето си тръгна скоро, та Хамчо оцеля, пък и аз покрай него. С години имах белег под мишницата.

Като всеки уважаващ себе си хамелеон си сменяше цвета, особено като е уплашен. Трябваше да си плъзгаме краката по мозайката на пода, за да не го настъпим. Веднъж го търсих няколко часа и след дълъг рев, че е изчезнал, забелязахме как един от папратите в саксията е някак по-дебел и се поклаща по-бавно от другите :-). По същия начин шнурът на душа странно се удебели на едно място, секунди след като пуснах Хамчо във ваната, за да го уча да плува, както плуваха костенурките. Веднага се покатери на гърба на най-голямата, а после... после го нямаше, но имаше дебел шнур.

Когато летяхме от Бегнази за София, успях да го вкарам в самолета, скрит в плик от пиле. После го показах на един футболист, който беше на седалката до мен. Човекът много го хареса, та реших да зарадвам и стюардесата. Тя обаче почна да пищи и нахлу при пилота. Но нямаше последствия за нас с Хамчо.

Умря късната есен на 1981 във Видин. Предполагам, от студ. В първи клас не ми беше много ясно защо студенокръвните животни са студенокръвни. Може би не е било съвсем ясно и на баба ми, защото тя настоя да го държим в малката къща, която се ползваше за склад, в двора на тази, в която живеехме. Може би нямаше да оцелее и в нашата къща - нощем печките угасваха. Май тогава за първи път разбрах какво е смърт. Много страдах. За компенсация баба ми домъкна отнякъде бяла мишка с розови уши, която се забавляваше да тича от едната ми ръка, по главата и до дланта на другата, после - обратно. Малко по-късно баба ми я разкара, че акала.

Понякога много ми се приисква хамелеон, но съм чела, че в домашни условия живеели две-три години. Не искам да гледам животинка с цената на това да умре скоропостижно. А и отговорното отглеждане на хамелеон е много трудно - трябват си специални условия, ултравиолетова лампа, живи скакалци (пък и за тях ще ми е мъчно)... И при всички тия грижи - пак умират.

Ех, Хамчо... След 30 години още ми е мъчно.

п.п. Обещавам, че няма да ви причинявам много често такива биографични излияния. Днес сканирах стари снимки, та ме обзеха спомени.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог