Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

29.03.2011 г.

Пауза.


Или дупка в стената - както ви харесва.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.03.2011 г.

Убийствена коса


Правя кукли с шарени коси, понеже харесвам хора с шарени коси. Като Вики и като момчето, което обикновено виждам с нея. Изкушавах се да пусна в блога някой от портретите на Вики, които съм снимала. Изключително фотогенична е. Но се отказах и предпочетох да използвам снимка на последната кукла, която направих.

Защото Вики могат да я пребият, а куклата - не.

Да, нацитата вече пребиват хора заради цвета на косата им. Не си мислете, че ако не сте ром, африканец или гей и не принадлежите към ляво младежко движение, сте в безопасност. Страх ме е, че утре могат да направят нещо на Крис, защото ходи бос. Или на Краси, понеже е с дълга коса. Или на Иван или Яна, заради растите. Или на друг от познатите или приятелите ми. Или на някой нищо неподозиращ непознат.

По-страшното е, че срещу тези, които пребиват хората заради цвета на косата им, не се предприемат адекватни мерки. Защото (което е най-страшното) те не са просто някаква радикална младежка субкултура, те са еманация на масовите ценности, като се почне от учебниците по история и се стигне до парламента и правителството.

Не, не косата убива. Но оригиналната прическа вече е опасна за живота.

п.п. Между другото, някой няма ли да забележи, че Христина Рафаилова, авторката на материала за побоя над момчето с розовата коса и негов приятел, получава директни и ужасяващи заплахи в коментари под статията? Вижте коментар 4, "подписан" от "Много навреме". 

 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.03.2011 г.

За "некомерсиалното кино" и страха



"Баклава", трейлър 1


"Баклава", трейлър 2

Вчера някои медии и информационни агенции отразиха по между другото пресконференцията на създателите на станалия известен като "скандален" филм "Баклава". Не видях репортаж по телевизията (но и не съм гледала всички централни новинарски емисии - поне по НТВ и БНТ нямаше). Не беше така обаче, когато се заговори за филма преди три години и нещо.

Помните ли истерията около филма "Баклава"? За тези от вас, които са забравили, припомням писаното от мен преди три години:

Детско порно в "Баклава" или?
Различни "цветове", все същото "животно" - нещо като равносметка

Вчера създателите на филма и адвоката на Алексо Петров дадоха пресконференция в БТА. Интересът към нея беше слаб (така де - ако няма порно, няма и новина). След като в продължение на три години беше обявен за международно издирване (въпреки че и кокошкте знаеха къде е), Алексо Петров се прибра в България. Заповедите за издирване тихомълком са били отменени. Очаква се в най-скоро време и делото срещу него да бъде прекратено поради липса на престъпление.

Междувременно "Баклава" е пожънал успехи в Холандия, Англия, Щатите.  След прожекциите е имало дискусии, дълги по час и половина. Тук обаче досега нито една киноразпространителска компания не се наема да го пусне по кината, понеже бил... некомерсиален. Може би всички останали български филми, които се прожектират на голям екран, са комерсиални? Или фирмите за киноразпространение искат да се подсигурят в случай, че все пак някой реши, че филмът е порнографски? Въпреки че създателите му дори са подготвили цензурирана версия - смятат, че посланието им не се губи, ако се махнат "скандалните" кадри.

Според мен трябва да имаме възможност да видим този филм. И е цинично да се обсъждат "естетическите му качества", ако широката публика няма достъп до него. Създателите му, като всички кинаджии, смятат, че "Баклава" се възприема най-добре на голям екран. Попитах ги, ако никоя разпространителска компания не се навие, биха ли го пуснали в Интернет срещу заплащане. Според тях в България никой не би си купил филм от Интернет, но аз все пак реших да ви попитам. 

Моля да се включите в анкетата, като отговорите на двата въпроса горе в дясното поле на блога. Анкетата ще е активна до края на седмицата.

А ето и два други филма на Алексо Петров, за които писах преди време - за информация.

Heavenly Grey
Свирки



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.03.2011 г.

Сбогом, "Блогосфера", и благодаря за рибата :-)!


Влязох в Блогосферата на "Дневник" преди три години в момент, в който се борех срещу корупцията в бившето ми работно място и имах нужда от публичност. Винаги ще бъда благодарна, че в онзи труден период получих такава подкрепа.

Повод да взема окончателно решене да изляза от Блогосферата беше скорошна публикация на Силвия Атипова. Но не, не се махам от нея, защото смятам, че е паднало нивото й. Тя, наред с "Мегафон" (също на Икономедиа) и "Блогоскоп" (на Борислав Борисов) е един от трите агрегатора за блогове, които продължавам да чета през Google Reader. Вярно е, че кулинарните блогове в нея станаха твърде много (не че не позачитам един-два от тях). Вярно е и че блогът "Агросъвети", от който може да се научи, че телевизията "е телекомуникационна технология за приемане и предаване на разстояние на движеща се картина, черно-бяла или цветна (видео), обикновено придружавана от синхронизиран звук", изглежда странно в блог агрегатор на Икономедиа. Особено като се има предвид, че за сериозен блог като този на Асен Генов не се намери място в нито един от двата й агрегатора. Вярно е и че самата "Блогосфера" осъзнава, че е в криза, поради което приемането на нови блогове в нея е преустановено - предполагам, докато се актуализират критериите и се реши какво да се прави с "плявата".

Но има и нещо друго. Критиките срещу "Блогосфера" (много от тях - основателни) са знак за това, че тя бива възприемана като нещо, което трябва да е стандарт за това, що е качествен блог. Да кажем, че "Блогосфера" стане идеалният агрегатор с идеалния подбор на блогове. Тогава там ще са блоговете, които "си струва да бъдат четени", а другите ще останат извън. И все пак, от какво се определя това, което "си струва" да бъде четено? Има ли обективни, независими от нечии ценности и вкусове, критерии? Не мисля. В такъв случай, всяка "идеална" подборка би се превърнала в налагане на дадени ценности и вкусове за сметка на други. Би се превърнала, значи, във власт. Каквато е и в момента (поради което и са споровете кой блог "заслужава" да е в нея и кой - не).

За мен блогърстването е индивидуална дейност (което не изключва интегрирането им към социални мрежи и т.н., разбира се, но в тях потребителите им сами определят правилата). Може да мисля така, защото самата аз съм индивидуалист и не успявам да се впиша в никакви групови идентичности. Вместо това предпочитам персоналното общуване.

Затова ми се иска да четете "Неуютен блог", защото намирате нещо достойно за четене в него, защото той е част от вашите лични блогосфери, а не, защото ви се появява сред поток от други блогове в "Блогосфера", независимо дали искате, или не. А и го дължа на един приятел.

Напускам "Блогосфера" с добро чувство към нея и с благодарност за трите години, през които уютно приютяваше неуютния ми блог. 


Ако искате да продължите да четете "Неуютен блог", знаете как :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.03.2011 г.

Моята информационна агенция от Япония

За земетресението в Япония научих от @bembeni - Албена Тодорова (блог) тази сутрин, когато влязох в Туитър. Албена е в Токио.

Туитър е наистина най-бързата медиа. Чета Албена и научавам за трусовете по-малко от половин минута, след като са се случили.

В Япония вече е призори, но Бени още не може да си легне. Тресе непрекъснато, а тя туити ли, туити за случващото се. 

Смело момиче е Бени. 

А Туитър е не само най-бързата медиа, а и най-човешката.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Българи


Ден 1.

На път към работа минавам през Орлов мост. Мястото е окупирано от "Атака", които се опитват да съберат остатъците от избирателите си, като протестират срещу новините на турски език Гърмят патриотични песни.

На работа. За почивка чета малко новини и научавам, че парламентът е гласувал против обявяването на турски геноцид над българите. Читирима депутати от Синята коалиция са гласували "за". Бих искала да знам кои са те.

На връщане от работа. Пак на Орлов мост. Атака още са там. Налага се да мина покрай шатрата им. Практически са окупирали входа на подлеза. Опитват се да ми пробутат брошура. Избутвам ги доста грубичко.

Ден 2.

Атака още са на Орлов мост. Сменили са "12" с "11" на плаката - дните на ултиматума им срещу новините на турски. Две седмици ли ще ги гледам, ужас.

Слизам от тролея на спирка "Жендов" и тръгвам по пътеката към работа. На известния като "блока на бившето УБО" пише "Турция не е Европа". Край блока минава каручка с дръглив кон. Щото България е Европа, нали.

Вадя фотоапарата, за да започна да снимам събарянето на втората къща до работното ми място (предния ден не носех апарат и пропуснах събарянето на първата). Междувременно каручката се е придвижила току пред входа на работното ми място. Притежателите й ме заговарят. Молят да ги снимам. После искат да ги снимам и с малкото конче.

- Ама няма да пишеш, че сме роми. Ще пишеш, че сме българи!
- Вие българи ли се преброихте?
- Дааа!

Малко са разочаровани, че не съм нито от телевизия, нито от вестник, но пак се радват да ги снимам.

На връщане от работа пак се налага да мина покрай шатрата на Атака. И си мисля за хубавия пост на Сандо за "геноцида".

От днес смятам да заобикалям от другата страна на подлеза. Не искам да ги гледам отблизо. 

 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.03.2011 г.

"Възможните майки": Кекс без брашно, или природата като морал


Текстът по-долу е част от книгата "Възможните майки", която е първата на едва-що регистрираното издателство "Скалино" и предстои да излезе от печат на български и италиански език в близките седмици. Благодаря на Емилия Миразчийска за поканата да участвам като автор наред с още 114 жени, майки и не-майки, както и че в качеството си на издател се съгласи да пусна своя текст тук в блога преди да е готова книгата.

За 71,1% от мъжете и също толкова от жените в България е важно да станат родители (Стоилова, Р., Калоян Харалампиев: “Джендър неравенства и роля на държавата”. В: “Благополучие или доверие: България в Европа? Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (2006-2009)", стр. 354.). За сравнение, например в Германия 35,2% и 39,7% смятат, че е важно да имат деца, а във Финландия - съответно 16,8% и 15,7%. В страна от бившия източен блок като Полша искащите да бъдат родители са 48,2% от мъжете и 50,2% от жените, а в Унгария - едва 14,2% от мъжете и 19,6% от жените (пак там).

Фактите не говорят сами. Числата - още по-малко. Емпиричният материал обаче е предпоставка да започнем да си задаваме въпроси и да се опитваме да разберем. Как така желанието да бъдеш родител, за което сме свикнали да мислим, че е заложен у нас природен инстинкт, всъщност се оказва нещо много относително? И как така то зависи в много по-голяма степен от държавата, в която живееш, отколкото от пола?

Ще се върна на тези въпроси по-късно. Преди това ще опиша една случка от личния си опит с преобладаващите нагласи по отношение на родителството в България.

Централните информационни емисии на телевизиите в България по традиция отделят особено внимание на Международния ден на жените - осми март. Една от емисиите особено ме подразни, тъй като в нея жената беше представена като “крехко създание”, чието естествено място е да прислужва на мъжа, да бъде домакиня и, на първо място, майка, защото жените са създадени, за да бъдат майки. По този повод спонтанно публикувах кратък текст в личния си блог, като накрая, съвсем между другото, споменах, че лично аз намирам живота си достатъчно пълноценен и без деца.

Бурята от реакции, която се разрази в резултат на тези няколко небрежно скалъпени абзаца, искрено ме учуди и ми даде повод за размисъл. В личния ми блог повечето коментари бяха подкрепящи, но трябва да се има предвид, че и голяма част от коментиращите бяха редовни читатели. Появи се един скандализиран коментатор, по думите му, 14 години по-млад от мен, според когото аз съм “заклеймявала” създаването на деца и на семейство, а децата са “най-съкровеното нещо в живота на човек”. Имаше и един анонимен коментатор, който на всяка цена изискваше от мен обяснение на “истинските причини” защо не искам да имам деца.

По-интересните за анализ реакции се появиха в коментари в “Електронен вестник”, в чиято рубрика “В десетката” изненадващо беше препечатана публикацията ми. Социологическата ми закваска помогна да възприема широката палитра от форми на вербална агресия, която се изля върху мен, като част от своеобразен етнометодологически експеримент - ако писанието ми се “радва” на такова отношение, то е, защото съм успяла да поразклатя структурите на всекидневието на читателите. А именно това е условие тези структури да се изявят по начин, благодатен за разбиране.

Ето опит за обобщение на съдържанието на коментарите под текста ми в “Електронен вестник”:



  • от отдавна не съм правила “кекс”
  • със сигурност ще поискам да имам свои деца, но ще бъде късно
  • не трябва да забравям, че имам “срок на годност”
  • ще правя опити да забременея ин витро и така ще се окажа в тежест на държавния бюджет
  • на стари години ще родя “презадоволено и разлигавено дете”, с което ще влоша нацията “не само количествено, но и качествено”
  • аз отричам семейството
  • аз съм курва, която живее при майка си и баба си и си купува плазмен телевизор на кредит
  • мразя мъжете, но мразя и жените
  • аз мразя конкретно българските мъже, затова трябва да се ориентирам към негри и араби
  • аз съм грозна и приличам на гюлетласкачка
  • (след коментиране на снимката ми) – може да не съм грозна, но със сигурност заслужавам съжаление

Показателно е, че желанието ми да нямам деца беше разгледжано като моя лична “вина” и като отрицание на принципа на семейството, без никаква връзка с публикуваната в личния ми блог информация, че съм семейна. Нямаше никаква хипотеза за позицията на съпруга ми по този въпрос.

Спонтанният етнометодологически експеримент ме увлече и реших да го продължа, като публикувах в блога си рецепта за солен кекс, наречен “Електронен вестник” и посветих рецептата на коментаторите в “Електронен вестник”. От вестника оцениха закачката и скоро отпечатаха рецептата ми и там. Очаквано, реакциите бяха изпълнени с опитващи се да ме унижат сексуални намеци, които, като цяло, могат да се обобщят със следния коментар: “Кекс без брашно е като секс, в който има жена, но няма мъж.”

Сега нека се върнем към споменатите в началото данни от Европейското социално изследване. Микро-перспективата на коментарите в един интернет сайт, естествено, няма представителността на едно извършено според строги правила количествено изследване. Ала, доколкото издава типични нагласи, тя може да е от полза за по-пълното му и по-релефно разбиране.

Най-важният аргумент в полза на необходимостта от създаване на деца е, че тази необходимост е природна. Инстинктът за продължаване на рода се представя както като заложен у човека, така и като най-висша степен на себеосъществяване на човешката същност. Ако погледнем данните от Европейското социално изследване, ще видим, че тази необходимост се преживява еднакво силно и от жените, и от мъжете. Детето се възприема не като самоценен индивид, а като поколение; затова и, впрочем, в България няма развита култура на осиновяване и приемна грижа.

Този “зов на природата” е дълбоко свързан с българския национализъм. Възпроизвеждането на рода е същевременно и възпроизвеждане на българската нация. А на възпроизвеждането на българските роми се гледа като на заплаха за българската нация и се чертаят апокалиптични сценарии как “те ще станат повече от нас”. Безспорно, сред предпоставките за подобна нагласа е демографската ситуация в България – ниска раждаемост на етническите българи и по-висока (макар и не толкова висока, колкото се тиражира в публичното пространство) раждаемост на ромите, емиграция на значителна част от образованото население. Зад “очевидните” предпоставки обаче прозират и по-дълбоки, структурни, причини:

В България конструиращ социалността принцип се явява не обществото, а нацията. Самата нация пък се схваща като неразчленимо единство от природа и история. Социалността се възпроизвежда не чрез личните избори и постижения, не посредством общности от индивиди със сходни ценности и интереси и борбата за тяхното отстояване, а чрез възпроизводството на миналото – като кръв и като традиция. Затова и природното се схваща като едновременно нормално и морално, а отклонението от него – като лудост и като зло. Затова съзнателното решение на някого да няма деца буди или снизходително съжаление, или (по-често), агресия. (Докато пишех предишното изречение, получих поздрав за мъжа ми и мен по случай Нова година от професионален философ от женски пол, в който ни се пожелаваше “в скоро време да се сдобием с рожба”.) Затова и, не на последно място, определено фашизоидни идеологии са във възход и получават все по-сериозно политическо представителство.

В схващането на природното като морално има дълбоко противоречие, което не се забелязва от тези, според които е задължително човек да има деца. Обичайно е да се смята, че желанието за деца, хетеросексуалността и безпроблемното вписване в ролите (много повече социални, отколкото природни, между другото) на мъж и на жена са “естествени”, “правилни” и “добри”. От друга страна, в ходенето по нужда в специално създадени за целта места (тоалетни), храненето с нож и вилица, личната хигиена, дрехите, табуто върху експлицитните прояви на сексуална активност няма нищо природно. Напротив, всички те представляват форма на преодоляване на природата от страна на културата. Въпреки това, те също биват смятани за “естествени”, “правилни” и “добри”. А това навежда на мисълта, че кое от природното ще бъде смятано за “добро” и кое – не, зависи от обстоятелства, които не са природни, а, напротив, са продукти на обществото и културата. И в качеството си на такива варират както исторически, така и географски. В страните, в които има развит индивидуализъм, продължаването на рода не е толкова значимо в сравнение със страните, в което ценността на индивидуалните постижения е изместена от ценността на миналото – било като кръв, било като традиция.

Не, в този текст няма да намерите отговор на въпроса – защо не искам да имам деца. Той по-скоро представлява опит за разбиране на въпроса – в неговия масов български вариант. И изхожда от убеждението, че съвременният, за разлика от традиционния, човек, има много пътища за своето себеосъществяване и родителството е само един от тях. А още по-добре би било, ако родителството не се възприема като форма на осъществяване на себе си и дълг към родината, а на отношение на един пълноценен индивид към друг, също толкова ценен и свободен да стане себе си, индивид. Малко е вероятно някой да бъде щастлив, ако научи, че родителите му са го създали, за да преборят демографската криза и да влеят свежа кръв в нацията и да продължат рода, а не, за да го обичат. А за обичта кръвта и потомството вече нямат такова значение.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.03.2011 г.

Първият ъгъл на синята тревожност

Кубчето на снимката е произведение на младия художник Зоран Георгиев, част от "базара" “Музейни сувенири от несъществуващия музей за съвременно изкуство” в галерията на Института за съвременно изкуство
Сдобих се с него в най-абсурдния ден от живота си.

RSS e полезна и опасна технология. Пази информация от изтрити блогове. Както и скрити публикации на съществуващи блогове. Моят Google Reader съхранява част от първия ти блог. Както и плащещо дълбоката "Оранжева тревожност" от втория, с дата 07.03.2010, 3:37 през нощта, която по-късно същия ден си затворил в черна кутия.

Не съм ти казвала, че десетки пъти съм чела и съм се опитвала да разгадая оранжевата ти тревожност. Трябваше ли да си отидеш, за да проумея това, което никой от хабилитираните живи трупове с активни банкови сметки не можа да ти каже:

Не е оражнева тревожността ти. Синя е. И не четвъртият ъгъл е проблемът. Първият е.

Да, така всичко се подрежда. Успях да сглобя твоя пъзел. Липсва само едно парченце. Първото.

То остана у теб.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.03.2011 г.

Синьото, когато си на 20


Краси блогна по повод на вчерашната ми публикация, както обеща. Независимо дали съм съгласна на 100% с написаното, смятам, че е много важно то да бъде прочетено - и от сините избиратели, които сме в по-горни възрастови групи, и от фоторепортерите (ако някой от тях наминава към блога му или към моя), и от сините политици и - най-вече - от Мартин Димитров. Както и от всички политици, не само сини, които се опитват да спечелят на своя страна младите избиратели.

Когато съм тръгнала по митинги, Краси е бил още в корема на майка си. За двадесетте години, откакто е на този свят, аз съм успяла да навляза в онази възрастово-екзистенциална група, в която някои от праговете на поносимост са снижени до здравословни за оцеляването (физическо, психическо, биографично) стойности. За разлика от мен, Краси все още (надявам се - и занапред) има изострена чувствителност за това, що е истина, почтеност, фалш.

Краси е избирател, за какъвто всяка политическа сила може само да мечтае. Млад, но в същото време информиран, критичен, четящ и сравняващ предизборни програми, следящ изкъсо действията на политическите лидери.

Тази година Краси няма да гласува за сините. Ако бях преподавател по политология, щях да вкюча аргументацията му в новия си учебник. Защото, който иска младите да гласуват, трябва да ги разбира. Прочетете я.

Прочети я, Мартине. Какви хора искаш да гласуват за теб?


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.03.2011 г.

Цивил(изова)ната алтернатива


СДС и ДСБ са решили да излязат с общ кандидат за президент. Логично - обратното би било равносилно на самоубийство и на двете партии. За мен по-важният и по-интересният въпрос е - какъв ще бъде синият кандидат-президент.

Няма да се учудя, ако сините предложат силов кандидат-президент, в унисон с тенденциите за "силна ръка", ширещата се полицейщина, мантрата "Шенген", публичната легитимност на национализма и с надеждата такъв кандидат да бъде подкрепен и от ГЕРБ и да обере остатъците от електората на "Атака", както и част от "патриотичните" образувания без парламентарно представителство.

Биха могли да постъпят и по обратния начин - да използват негативизма, натрупан по отношение на настоящото управление и цялата му полицейщина, като се почне от тоталното следене и се стигне до контрола върху цените на храните, и да предложат подчертано цивилна, космополитна по дух (не задължително по биография) личност, която говори за повече за права, отколкото за сигурност.

За да има бъдеще, синьото трябва да си припомни началото. Не, нямам предвид безсъдържателния за днешното младо поколение "антикомунизъм", нито нафталинените "песни на СДС". Имам предвид свободата. Защото преди двадесет години СДС олицетворяваше свободата за онези, които я бяха избрали пред сигурността.

Днес необходимостта да има кой да ни предостави същия избор е болезнена.

За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.

Ето за такива неща се надявам да помислят СДС и ДСБ, докато търсят най-подходящия кандидат за президент. Затова и публикувам размишленията си достатъчно рано.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.03.2011 г.

Честит празник на всички малцинства в България!


Честит празник на всички малцинства в България! Така, де, водят го национален празник, не етнически, православен, хетеросексуален и т.н., нали? Докато в България се научим да различаваме националното от етническото, самото национално, току-виж, изчезнало.

 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.03.2011 г.

Моментна онтология: Колко е трудно...


... да бъдеш оригинален на първи март.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Честита Баба Марта като такава!


С поздрав към проф. Иван С. Стефанов.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?