СДС и ДСБ са решили да излязат с общ кандидат за президент. Логично - обратното би било равносилно на самоубийство и на двете партии. За мен по-важният и по-интересният въпрос е - какъв ще бъде синият кандидат-президент.
Няма да се учудя, ако сините предложат силов кандидат-президент, в унисон с тенденциите за "силна ръка", ширещата се полицейщина, мантрата "Шенген", публичната легитимност на национализма и с надеждата такъв кандидат да бъде подкрепен и от ГЕРБ и да обере остатъците от електората на "Атака", както и част от "патриотичните" образувания без парламентарно представителство.
Биха могли да постъпят и по обратния начин - да използват негативизма, натрупан по отношение на настоящото управление и цялата му полицейщина, като се почне от тоталното следене и се стигне до контрола върху цените на храните, и да предложат подчертано цивилна, космополитна по дух (не задължително по биография) личност, която говори за повече за права, отколкото за сигурност.
За да има бъдеще, синьото трябва да си припомни началото. Не, нямам предвид безсъдържателния за днешното младо поколение "антикомунизъм", нито нафталинените "песни на СДС". Имам предвид свободата. Защото преди двадесет години СДС олицетворяваше свободата за онези, които я бяха избрали пред сигурността.
Днес необходимостта да има кой да ни предостави същия избор е болезнена.
За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.
На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.
Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.
Ето за такива неща се надявам да помислят СДС и ДСБ, докато търсят най-подходящия кандидат за президент. Затова и публикувам размишленията си достатъчно рано.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
