Текстът по-долу е част от книгата "Възможните майки", която е първата на едва-що регистрираното издателство "Скалино" и предстои да излезе от печат на български и италиански език в близките седмици. Благодаря на Емилия Миразчийска за поканата да участвам като автор наред с още 114 жени, майки и не-майки, както и че в качеството си на издател се съгласи да пусна своя текст тук в блога преди да е готова книгата.
За 71,1% от мъжете и също толкова от жените в България е важно да станат родители (Стоилова, Р., Калоян Харалампиев: “Джендър неравенства и роля на държавата”. В: “Благополучие или доверие: България в Европа? Сравнителен анализ по Европейското социално изследване (2006-2009)", стр. 354.). За сравнение, например в Германия 35,2% и 39,7% смятат, че е важно да имат деца, а във Финландия - съответно 16,8% и 15,7%. В страна от бившия източен блок като Полша искащите да бъдат родители са 48,2% от мъжете и 50,2% от жените, а в Унгария - едва 14,2% от мъжете и 19,6% от жените (пак там).
Фактите не говорят сами. Числата - още по-малко. Емпиричният материал обаче е предпоставка да започнем да си задаваме въпроси и да се опитваме да разберем. Как така желанието да бъдеш родител, за което сме свикнали да мислим, че е заложен у нас природен инстинкт, всъщност се оказва нещо много относително? И как така то зависи в много по-голяма степен от държавата, в която живееш, отколкото от пола?
Ще се върна на тези въпроси по-късно. Преди това ще опиша една случка от личния си опит с преобладаващите нагласи по отношение на родителството в България.
Централните информационни емисии на телевизиите в България по традиция отделят особено внимание на Международния ден на жените - осми март. Една от емисиите особено ме подразни, тъй като в нея жената беше представена като “крехко създание”, чието естествено място е да прислужва на мъжа, да бъде домакиня и, на първо място, майка, защото жените са създадени, за да бъдат майки. По този повод спонтанно публикувах кратък текст в личния си блог, като накрая, съвсем между другото, споменах, че лично аз намирам живота си достатъчно пълноценен и без деца.
Бурята от реакции, която се разрази в резултат на тези няколко небрежно скалъпени абзаца, искрено ме учуди и ми даде повод за размисъл. В личния ми блог повечето коментари бяха подкрепящи, но трябва да се има предвид, че и голяма част от коментиращите бяха редовни читатели. Появи се един скандализиран коментатор, по думите му, 14 години по-млад от мен, според когото аз съм “заклеймявала” създаването на деца и на семейство, а децата са “най-съкровеното нещо в живота на човек”. Имаше и един анонимен коментатор, който на всяка цена изискваше от мен обяснение на “истинските причини” защо не искам да имам деца.
По-интересните за анализ реакции се появиха в коментари в “Електронен вестник”, в чиято рубрика “В десетката” изненадващо беше препечатана публикацията ми. Социологическата ми закваска помогна да възприема широката палитра от форми на вербална агресия, която се изля върху мен, като част от своеобразен етнометодологически експеримент - ако писанието ми се “радва” на такова отношение, то е, защото съм успяла да поразклатя структурите на всекидневието на читателите. А именно това е условие тези структури да се изявят по начин, благодатен за разбиране.
Ето опит за обобщение на съдържанието на коментарите под текста ми в “Електронен вестник”:
- от отдавна не съм правила “кекс”
- със сигурност ще поискам да имам свои деца, но ще бъде късно
- не трябва да забравям, че имам “срок на годност”
- ще правя опити да забременея ин витро и така ще се окажа в тежест на държавния бюджет
- на стари години ще родя “презадоволено и разлигавено дете”, с което ще влоша нацията “не само количествено, но и качествено”
- аз отричам семейството
- аз съм курва, която живее при майка си и баба си и си купува плазмен телевизор на кредит
- мразя мъжете, но мразя и жените
- аз мразя конкретно българските мъже, затова трябва да се ориентирам към негри и араби
- аз съм грозна и приличам на гюлетласкачка
- (след коментиране на снимката ми) – може да не съм грозна, но със сигурност заслужавам съжаление
Показателно е, че желанието ми да нямам деца беше разгледжано като моя лична “вина” и като отрицание на принципа на семейството, без никаква връзка с публикуваната в личния ми блог информация, че съм семейна. Нямаше никаква хипотеза за позицията на съпруга ми по този въпрос.
Спонтанният етнометодологически експеримент ме увлече и реших да го продължа, като публикувах в блога си рецепта за солен кекс, наречен “Електронен вестник” и посветих рецептата на коментаторите в “Електронен вестник”. От вестника оцениха закачката и скоро отпечатаха рецептата ми и там. Очаквано, реакциите бяха изпълнени с опитващи се да ме унижат сексуални намеци, които, като цяло, могат да се обобщят със следния коментар: “Кекс без брашно е като секс, в който има жена, но няма мъж.”
Сега нека се върнем към споменатите в началото данни от Европейското социално изследване. Микро-перспективата на коментарите в един интернет сайт, естествено, няма представителността на едно извършено според строги правила количествено изследване. Ала, доколкото издава типични нагласи, тя може да е от полза за по-пълното му и по-релефно разбиране.
Най-важният аргумент в полза на необходимостта от създаване на деца е, че тази необходимост е природна. Инстинктът за продължаване на рода се представя както като заложен у човека, така и като най-висша степен на себеосъществяване на човешката същност. Ако погледнем данните от Европейското социално изследване, ще видим, че тази необходимост се преживява еднакво силно и от жените, и от мъжете. Детето се възприема не като самоценен индивид, а като поколение; затова и, впрочем, в България няма развита култура на осиновяване и приемна грижа.
Този “зов на природата” е дълбоко свързан с българския национализъм. Възпроизвеждането на рода е същевременно и възпроизвеждане на българската нация. А на възпроизвеждането на българските роми се гледа като на заплаха за българската нация и се чертаят апокалиптични сценарии как “те ще станат повече от нас”. Безспорно, сред предпоставките за подобна нагласа е демографската ситуация в България – ниска раждаемост на етническите българи и по-висока (макар и не толкова висока, колкото се тиражира в публичното пространство) раждаемост на ромите, емиграция на значителна част от образованото население. Зад “очевидните” предпоставки обаче прозират и по-дълбоки, структурни, причини:
В България конструиращ социалността принцип се явява не обществото, а нацията. Самата нация пък се схваща като неразчленимо единство от природа и история. Социалността се възпроизвежда не чрез личните избори и постижения, не посредством общности от индивиди със сходни ценности и интереси и борбата за тяхното отстояване, а чрез възпроизводството на миналото – като кръв и като традиция. Затова и природното се схваща като едновременно нормално и морално, а отклонението от него – като лудост и като зло. Затова съзнателното решение на някого да няма деца буди или снизходително съжаление, или (по-често), агресия. (Докато пишех предишното изречение, получих поздрав за мъжа ми и мен по случай Нова година от професионален философ от женски пол, в който ни се пожелаваше “в скоро време да се сдобием с рожба”.) Затова и, не на последно място, определено фашизоидни идеологии са във възход и получават все по-сериозно политическо представителство.
В схващането на природното като морално има дълбоко противоречие, което не се забелязва от тези, според които е задължително човек да има деца. Обичайно е да се смята, че желанието за деца, хетеросексуалността и безпроблемното вписване в ролите (много повече социални, отколкото природни, между другото) на мъж и на жена са “естествени”, “правилни” и “добри”. От друга страна, в ходенето по нужда в специално създадени за целта места (тоалетни), храненето с нож и вилица, личната хигиена, дрехите, табуто върху експлицитните прояви на сексуална активност няма нищо природно. Напротив, всички те представляват форма на преодоляване на природата от страна на културата. Въпреки това, те също биват смятани за “естествени”, “правилни” и “добри”. А това навежда на мисълта, че кое от природното ще бъде смятано за “добро” и кое – не, зависи от обстоятелства, които не са природни, а, напротив, са продукти на обществото и културата. И в качеството си на такива варират както исторически, така и географски. В страните, в които има развит индивидуализъм, продължаването на рода не е толкова значимо в сравнение със страните, в което ценността на индивидуалните постижения е изместена от ценността на миналото – било като кръв, било като традиция.
Не, в този текст няма да намерите отговор на въпроса – защо не искам да имам деца. Той по-скоро представлява опит за разбиране на въпроса – в неговия масов български вариант. И изхожда от убеждението, че съвременният, за разлика от традиционния, човек, има много пътища за своето себеосъществяване и родителството е само един от тях. А още по-добре би било, ако родителството не се възприема като форма на осъществяване на себе си и дълг към родината, а на отношение на един пълноценен индивид към друг, също толкова ценен и свободен да стане себе си, индивид. Малко е вероятно някой да бъде щастлив, ако научи, че родителите му са го създали, за да преборят демографската криза и да влеят свежа кръв в нацията и да продължат рода, а не, за да го обичат. А за обичта кръвта и потомството вече нямат такова значение.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
