Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

27.02.2008 г.

Близкото минало и Hercules в Червената къща


Снощи бяхме с Крис и Стефан на представянето на книгите на Александър Везенков "Властовите структури на Българската комунистическа партия 1944-1989" и Мартин Иванов "Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 - 1989 г." в Червената къща. За събитието, организирано от Института за изследване на близкото минало, се писа от Георги Ангелов в Блога за икономика и от Горноджумайската телеграфна агенция в Anamnesis.

Дори да оставим настрана "пикантната" подробност, че Везенков е споменал Александър Воденичаров в книгата си (което, само по себе си, не е гаранция за научна стойност), представянето й изключително ме впечатли. Първо (което ми е методологически близко), поради обосноваването на структурната значимост на предмета. БКП се разглежда не като една от многото институции през изследвания период, а като структурата, без разбирането на която анализът на която и да е социалистическа институция би бил превратен. На пръв поглед това уж е ясно, но разликата между интуицията и структурираното разбиране е огромна. Второ, бях впечатлена от смелостта и замаха на Везенков. Може би авторът не би си позволил да изговори някои неща (или би ги изговорил не по този начин), ако не беше, по думите на Георги Зеленгора (цитирани и в "Анамнеза") институционално независим. Накратко, нямам търпение да прочета книгата.

За другата представена книга - на Мартин Иванов - мога да кажа по-малко, защото не съм специалист по икономика. Доколкото обаче в нея става въпрос не просто за икономиката по време на социализма, а за разбирането на социализма посредством неговата икономика, няма да ми навреди да прочета и нея :-). При всички случаи, интерпретацията на Румен Аврамов беше вдъхновяваща; като се замисля, преди десетина години именно първият ми сблъсък с текстове на Румен Аврамов накара философската ми глава да се позамисли, че ако искам да разбирам нещо от социология, известна икономическа култура не само не вреди, ами напротив.

Най-сетне се запознах с Везенков, с когото до този момент не бях общувала. Имам си и автограф :-). Освен сред основателите на Инициативния комитет за законното отстраняване на Воденичаров от власт (накратко - едно от основните действащи лица около каузата Hercules vs PIF), Везенков е и сред екипа, осъществил проекта "Митът Батак". Значи, още една причина да го уважавам.

Запознах се и с Андрей Лунин, администратор на легендарния (за тези, които сме малко по-запознати с предисторията на Hercules vs PIF) интернет форум Anamnesis.


П.п. До някои от присъстващите беше стигнала информация, че в блога си твърдя неща, за които никога не съм споменавала в него (дали са верни - отделен въпрос). Предложих им да прегледат блога ми и да видят какво съм писала, и какво - не. Дискусиите са достъпни в интернет и всеки, който желае, може да се запознае с тях и да си направи изводи, каквито намери за добре. Не съм направила нищо, от което да се срамувам.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.02.2008 г.

Как се оказах във "Великолепната шесторка"

Chris Dusauchoit 2008, some rights reserved

Снощи (по-точно - рано тази сутрин) си чатих с една стара приятелка, с която от доста време не бяхме говорили. По едно време тя каза:

"Видях те аз в БТВ като дарител. Оттогава се каня да ти кажа."

Аз: "По БТВ??? Как?"

Не са ме снимали по БТВ (поне през последните десетина години), за да ме дават.

Тя: "В списъка на дарителите на шесторката."

Аз: "Ох. Не съм плащала на "Шесторката", а на УНИЦЕФ (тук малко се цензурирам)."

Тя: "Те не са написали, че на "Шесторката". Всъщност не помня какво беше заглавието."

Аз: "То пък един дарител, 10 лева дадох."

Изобщо не бих споменала за тези мизерни 10 лева, ако в БТВ не ме бяха представили като дарител, от което, честно казано, ми е неудобно. Аз самата не бих желала да се "бия в гърдите" на какви домове дарявам пари и колко. Смятам, че това, което се опитвам да постигна, като пиша за домовете за изоставени деца в този блог е повече, отколкото може да се направи с 10 лева или там колкото давам.

Освен това, не само умишлено бойкотирах "Великолепната шесторка", ами моралните и естетическите ми сетива се "взривяваха" всеки път, когато по погрешка превключех на БТВ по време на предаването, така че не ми се събира да съм го гледала повече от няколко секунди. Можете да разберете защо ми стана неприятно, че са споменали името ми. В блогове и преса се изписа достатъчно за нелепостта на шоуто, нямам какво особено да добавя. Все пак ще кажа няколко думи, без претенцията да бъда оригинална.

Ситуацията на децата (и здрави, и с увреждания) в домове в България няма да се оправи, като им строим златни палати за милиони левове. Необходими са:

- промяна в нормативната база, свързана със създаване на предпоставки децата да останат в родните си семейства, развитие на приемна грижа, промяна на политиката на заплащане в домовете (за да работят там мотивирани специалисти), въвеждане на модерни форми на грижа, строг контрол върху дейността на домовете, прозрачност.

- и, което е по-важно - сериозен обществен дебат за това какво означава да си човек и какво заслужава едно човешко същество. Вместо да роним сълзи, да слушаме естрадна музика и да пращаме есемеси за горките "умствено изостанали" дечица, а ако случайно видим такива на улицата, да ги отбягваме като прокажени, да схванем, че те заслужават уважение и зачитане на човешкото достойнство не по-малко от който и да е от нас.

Струва ми се, че второто, развиването на сетива за човешката ценност, е по-трудно от институционалните реформи.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.02.2008 г.

Кант срещу катедра Социология (или блогърите като психично болни хора)



Все повече хора ме питат кога ще изпълня обещанието да разкажа тук за вчерашното заседание на катедра Социология. Имах нужда да си почина малко и да се позанимавам с уютни лични неща, но вече съм тук :-).

Отново не искам да споменавам отделни имена (следва само да уточня, че от заседанието отсъстваха Марио Маринов и Петрана Стойкова, които са в Испания). Членове на катедрата, които до този момент са писали в блога анонимно, обещаха, че в най-скоро време ще излязат публично с името си, включително и в пресата. Надявам се, скоро. Използвам случая да поканя всеки член на катедрата, който пожелае, за гост блогър тук.

И тъй, доколкото ми е известно, читателите на този блог се интересуват най-вече от позицията на катедрата относно казуса "Воденичаров" и от реакциите по отношение на последните ми постове. Някои се чудят и за съдбата на блога на катедрата. Ще започна с второто, защото е по-кратко.

Взе се решение блогът на катедрата да се закрие - не да се изтрие, а да се "замрази", да не се публикува в него нова информация и коментари. Още снощи изпълних решението. Изразиха се мнения, че блоговете по същество са лични дневници, докато институциите нямат нужда от блог, а от сайт (?). Катерата имаше наченки на сайт преди доста години, появи се идея сайтът да се доразвие. Като че надделя мнението, че ще е най-добре катедрата да има страница в официалния сайт на ЮЗУ. Сметна се, че е било недопустимо от моя страна да публикувам в него последното "сърцераздирателно писмо", защото блогът трябва да изразява позицията на катедрата, а не моята. Станали сме за резил пред студентите, които питали "Какъв е този тоталитаризъм?" Цитираните думи на Кант за просвещението се възприеха като пряко насочени срещу членовете на катедрата. (В главата ми нахлува картинка, в която някой е опрял нож до гърлото ми и пита: "Кант или катедра Социология на ЮЗУ?" Труден избор...)

Що се отнася до интересуващия повече читатели въпрос - всички присъстващи (с изключение на Боряна Димитрова и мен) се обединиха около становището, че катедрата няма правомощия да се произнася дали деканът, факултетът и т.н. са легитимни или не. Изразиха се мнения, че заставянето на членовете на катедрата непременно да вземат отношение по темата е форма на психически тормоз. Според някои колеги, никой друг ръководител не е полагал толкова грижи към колектива си и не е правил толкова компромиси, колкото професор Воденичаров. Та защо да наричаме нещата "закононарушения", вместо да гледаме кой прави добро? А и един юрист ще знае как да използва законите така, че да са от полза на колектива, кои сме ние, че да си въобразяваме, че разбираме от право? Писмото на Боряна Димитрова е "черен PR" за катедрата и факултета. Няма да е в полза на катедра Социология, ако не излезе в защита на декана.

Редно е да призная, че в дискусията имаше и един непредубеден участник, който задаваше адекватни въпроси. Когато човек не е предубеден, може по-ясно да схване за какво става дума...

В обобщение - в катедра Социология няма проблем, проблем има в главата на Светла Енчева. Другото е от Лукавия.

Що се отнася до реакциите по отношение на публикациите в блога ми, научих много удивителни неща. Най-интересното от тях беше, че блоговете се ползват като модерна форма на терапия. На психично болни хора им се дава да пишат блогове и те се изживяват като Наполеон, получават коментари и са много щастливи. Та моят блог ми дава значимост, която в "реалния живот" нямам. Но психотерапията е прескочила границата и аз съм започнала да упражнявам психологически и морален тормоз.

Научих и че съм извършила злоупотреба с лични данни, като в коментар съм сложила линк към CV-то на Мария Серафимова (което съм качила на катедрения блог с нейно разрешение и от което предварително съм изтрила всички лични данни). Също така, че качването в интернет на дневния ред, за който не може да се докаже, че е официален документ, е нарушение.

Разбрах, че с Боряна не сме повдигнали случайно въпроса за легитимността на декана и факултета точно в този момент. Целта ни е била да дискредитираме и да сринем катедрата, която е в период на акредитация, а предстои и международна конференция (кой ще плати за нея, а?). Беше споменато няколко пъти, че ректорът смъмрил нашата ръководителка, че ни е "изпуснала". Бяхме упрекнати и че се държим, сякаш катедра Социология е единствената катедра в ПИФ, та трябва точно тя да се произнася по случая. Съгласна съм, не е единствената.

Друга новина е, че нося наказателна отговорност за всички коментари, публикувани в моя блог, защото съм администратор на блога и от мен зависи дали ще ги изтрия. Чудя се тогава защо Mediapool, както и практически почти всички медии в интернет, които допускат коментари на читатели, не са дадени на съд?

Бях уведомена, че разпечатки от блоговете ми са депозирани "където трябва", за да се вземат съответните мерки. На въпроса ми, мога ли да знам какво ме чака, ми се отговори да чета Правилника на университета и Закона за висшето образование, за да разбера. Ще чета, а междувременно бих предложила на колегите да хвърлят едно око на Закона за достъп до обществена информация.

В интерес на истината, очаквах повече "фактология" относно "професионалното ми развитиe". Най-сериозният упрек беше, че съм докторант от 8 години. Да, така е, не се гордея с това. А за Боряна Димитрова беше казано, че рядко идва на заседания и почти не участва в катедрените конференции. И това е вярно. Ала ако човек трябва да е съвършен, за да си задава въпроси за законността, то кой би имал правото да пита?

Да не забравя. В блога си бях задала въпрос за статута на научния ми ръководител и проблемите с хонорара му. Тази моя постъпка беше оценена като "страшна наглост", защото набяването на съответния документ било задължение на докторанта, не на катедрата. Изведнъж се оказа, че документът бил намерен "за 10 минути", въпреки че това не е работа на катедрата. Очевидно проблемът е бил мой, защото не съм го поискала "както трябва" (?!). Аз пък си мисля, че явно правилният начин да го поискам е бил именно чрез блога ми, защото преди това дори същите хора, които впоследствие са го получили "за десет минути", не успяха да се доберат до него. Хубаво нещо е публичността :-)

За финал ще спомена, че бях посъветвана да не пиша в блога си за катедра Социология на ЮЗУ или за декана на ПИФ, а... за плоския данък. За пример ми беше даден блогът на Йовко Ламбрев. Да, и аз харесвам как пише Йовко; той цени свободата на словото и знае как да я използва :-).


П.п. За разведряване - Крис тъкмо постна Приказка за Торбалан и Батман. Всяка прилика с... хм... и да не смеете да превеждате имена от български на английски или обратно!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.02.2008 г.

Междувремие





Вчера обещах на един човек да не пиша в блога си за каузата Hercules vs PIF, докато не мине петък. Ще удържа на обещанието си и ще кажа две други неща, които нямат особена връзка помежду си.

Първо, напоследък получих по email линк към петиция за реформа в българското образование. Прочетох я, съгласих се и я подписах. Виждам, че е подписана и от представители на социологическата общност, неправителствени организации, някои мои приятели, а от блогърските ми контакти я е подписала Яна Домусчиева.

Второ, тази сутрин в пощата си видях писмо, че Борислав Борисов закрива блога си :-(. Много тъжно ми стана. Както споделих преди време, интерференцията с блога на Борислав в огромна степен повлия на моята собствена идентичност като блогър. Заради подчертаната му хуманитарност / хуманистичност, некомерсиалност, критичност, рефлексивност, виртуозно-изящната ирония, дори когато стигаше до сарказъм, заради умението (което на мен ми липсва) да казва много с малко думи. Утешението ми е, че ще продължавам да си чета старите му постове в Google Reader, но с кой блог сега ще правя такива "културношокови" заигравки? Към кого ще отправям онези тайни и не толкова тайни блогови намигания?

Вярно, че напоследък намерих нови блогърски приятели. Но присъствието на един (или много) не компенсира липсата на друг.

Опитах се да изтрия от блогрола блога на Борислав, тъй като той вече не съществува, но се оказа, че не съм способна. Ако го бях направила, щях да се чувствам, сякаш откъсвам парче от себе си. Ще си държа невалидните линкове и ще чакам Борислав да "възкръсне" с нов блог, дори и да не е "личен"; и тогава направо ще сменя адреса на връзката.

Wish you were here.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.02.2008 г.

По мотиви на В.С. и Оруел


От непотвърден източник подочух, че част от протестиращите млекопроизводители са се отклонили от пътя си от Монтана към София в посока Благоевград. Те били облечени, странно защо, в четнически костюми и развявали знамена, на които пишело "Воденичаров, не работиш с телета!" и "Муууууу!" По пътя към тях се присъединили протестиращи овцевъди, облечени в народни носии и с плакати "Воденичаров, не сме овце, бееееееее!" Двете групи се били запътили съм Факултетния съвет на Правно-историческия факултет (ПИФ) на Югозападен университет (ЮЗУ). Основният проблем бил как ще убедят кравите да се качат по стълбите на университета; с овцете щели да се справят някак.

Уплашени от слуха за протестната акция, от всички краища на Югозападна България към Благоевград заприиждали свиневъди. Те били облечени в университетски тоги и държали папироси, на които пишело "Всички прасета са равни, но някои са по-равни от другите."

Ще се обърна към Горноджумайската телеграфна агенция с молба да потвърди или отхвърли тези слухове. Ще ви държа в течение.

***

Ако случайно още не сте научили какво се случва в ПИФ на ЮЗУ и се чудите за какво, аджеба, е този пост, препоръчвам да се запознаете с предишните две публикации в блога ми:

"... и истината ще ви направи свободни"

и

I prophesy disaster, или Hercules vs PIF

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.02.2008 г.

I prophesy disaster, или Hercules vs PIF



"I prophesy disaster and then I count the cost", както се пее в една от най-великите песни на любимата ми група Van der Graaf Generator. Но тук ви поздравяваме с друга песен - "Ден след ден" на Подуене блус бенд. Излишно е да обяснявам защо.

Предишният пост в този блог "... и истината ще ви направи свободни" предизвика бурни реакции. Каузата, наречена за по-кратко Hercules vs PIF (мерси на Бого Шопов за въвеждането на Еркюл в дискурса) печели все повече привърженици. За справка - sidebar-a. Ако искате и вашето име, сайт, блог или институция да е в списъка, дайте знак :-). Hercules vs PIF вече се сдоби и със собствена интернет страница - малка, но спретната и кокетна. А аз се сдобих със супер приятели. Благодаря на всички, които подкрепиха каузата, които писаха за нея в блоговете си, изразяват открито и неанонимно позицията си в моя блог, пращат ми насърчителни писма.

От друга страна, както се вижда дори само по коментарите, постът предизвика истинска буря сред някой среди в ПИФ. Тук е мястото да съобщя за две предстоящи събития:

1. Преди броени минути се научи, че в четвъртък, 21 февруари, ще има Факултетен съвет на ПИФ. Повече подробности не са известни. Аз не съм член на ФС, но Боряна Димитрова е. Ето го и дневният ред. Най ми е интересно какво ще се разисква по точка 3 - "Организационно-научни въпроси."

2. На 15-ти февруари т.г. членовете на Катедра Социология на ЮЗУ получиха писмо, че на 22 февруари, петък, от 14 часа (мястото не беше уточнено, но предполагам, че ще бъде 342 аудитория на Първи корпус на ЮЗУ, ако не, ще е някъде наоколо) ще има катедрено заседание с една точка - Разни. (Важен ъпдейт в края на поста!) Нещо ме кара да предполагам, че на него едва ли ще се говори за птичките и пчеличките ;-). По-скоро, работата замирисва на другарски съд. Ама някак точка "Другарски съд" не върви, та...

След като точката е "Разни", с Боряна бихме задали въпроса "Легитимен декан ли е Александър Воденичаров". Лично аз бих задала и друг въпрос - ако управлението на Воденичаров е най-добро за катедрата и респективно за нейните членове, каква е причината до ден днешен научният ми ръководител, проф. Георги Фотев, да не може да получи хонорара за научното си ръководство? Кога ще разполагам с официално становище - имам ли научен ръководител? И от кого зависи това? (Не мислете, че отговорът не е свързан с казуса "Воденичаров".)

Защо ли си мисля обаче, че основната дискусия ще бъде за това, какво петно за катедра Социология на ЮЗУ са Боряна Димитрова и най-вече Светла Енчева. Мощна заявка в това отношение беше дадена от доц. Жеко Христов Кьосев. Присъединиха се и анонимни гласове.
За съжаление, мога да разпозная техния автор. Явно съм била наивна, за да си мисля, че всички обвинения към Боряна и мен ще бъдат по същество верни. Тази сутрин един приятел ми писа: "Редно ли е биографията ти да се цапа от виртуалната личност на 2-3 секретарки и чиновници от ЮЗУ, които си мислят, че са непроследими? Не е редно. За това се трият." Съгласна съм, но ако бяха секретарки и чиновници, с мед да го намажеш. Но когато това се прави от изтъкнати представители на социологическата общност, според мен то трябва да се остави като паметник. Подобен на грозния паметник пред НДК, който се руши и е заграден, защото е опасен за живота, но ни напомня за "чудесата" на късния социализъм. Нещо ми подсказва, че скоро тези хора сами ще се разкрият. И тогава изненадата ще е голяма.

Между другото, аз бях против събарянето на мавзолея. От него щеше да излезе хубав музей на тоталитаризма.

Всеки разумен читател може да потвърди, че в предишния си пост не съм казала нищо лошо по адрес на колегите си от катедра Социология. Нито съм публикувала техните отговори на писмото на Боряна, които, впрочем, са безкрайно интересни, нито някои писма лично до мен в тази връзка. Това, че "жестът" ми се възприема като удар срещу катедрата, не ви ли притеснява?

В резултат от реакцията на поста ми прекратих списването на блога на катедра Социология. Едва ли аз съм човекът, който в настоящия момент може да представлява гледната й точка.

В скоро време очаквайте новини за Факултетния съвет и Катедреното заседание. Както доцент Кьосев ме посъветва да кажа - ако можете, заповядайте на катедреното заседание. (За съжаление, повечето от вас работят, а и едва ли имате път към Благоевград.) На него може би ще научите, освен че съм си просрочила докторантурата, също колко пари съм взела, за да напиша предишния си пост и имената на убитите от Боряна Димитрова пенсионери :-D.

I'll keep you posted.


UPDATE. В името на коректността, трябва да уточня нещо. Снощи на членовете на катедра Социология беше изпратен дневен ред за заседанието в петък. Ето го.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.02.2008 г.

"... и истината ще ви направи свободни"




Пиша този пост след два месеца мъчителна вътрешна борба. Създадох "неуютния" си блог, за да мога да изразявам открито гледната си точка. И взе, че се случи нещо, за което не смея да говоря. На 12.12.2007 година в моя факултет - ПИФ на ЮЗУ (Правно-исторически факултет на Югозападен университет) се проведе Общо събрание, на което стотина души бяхме въвлечени в откровена лъжа.

На следващия ден историята гръмна в "Дневник". Когато се прибрах вкъщи, много плаках. Изключително уважавам автора на статията Симион Патеев от времето, когато разкри далавери на тогавашния ректор на СУ Боян Биолчев и беше "порицан". Опитвах се да се успокоя с мисълта, че Симион не взима заплатата си от СУ, а от "Дневник", докато аз съм финансово зависима. Но не ми стана по-леко... Покрай този скандал научих и "одисеята" на колегата ми от катедра Българска история и архивистика Стефан Дечев. Започнах и редовно да чета "скандалния" интернет форум, в който "Горноджумайска телеграфна агенция" и до ден днешен оповестява неудобните за ПИФ истини. Преди време бях дочула, че Стефан се бил "побъркал" и пишел някакви писма, но не знаех нищо повече. Когато прочетох за какво става дума, стигнах до извода, че Стефан има право. В продължение на цяла година той е бил единственият човек, посмял открито да се противопостави на управлението във факултета с цената на публична изолация от колегите му и открити заплахи от страна на декана на ПИФ Александър Воденичаров. Така че се надявам, че разбирате защо се страхувах.

Скоро след Общото събрание на 12.12 видях Стефан пред университета, докато чакахме служебния автобус за София. Говореше с няколко колеги от филологическия факултет, широко нахилен както винаги и изглеждащ непукист. Всички чакащи автобуса от ПИФ се държаха/-хме на почтено разстояние от него. След няколко дни нарочно седнах до него в автобуса. Това беше най-многото, което посмях да направя, нямах сили дори да кажа "Стефане, с теб съм". А и какво ли би му помогнало това...

По-късно научих, че друг преподавател, Петър Дошков, когото за съжаление не познавам лично, преди три години дал интервю в благоевградска кабелна телевизия за някои корупционни практики, свързани със специалност Право. В резултат на това Дошков е уволнен, съден и в момента живее в село Калояново, Пловдивско, където се занимава със селскостопанска работа. Понякога давал и юридически консултации.

В последния брой на "Капитал" излязоха две статии от Росен Босев, посветени на това, което става във факултета. Ако случайно още не сте ги чели, моля да ги погледнете, за да имате яснота върху това, което следва:

За един мандат повече

Кратко ръководство по макиавелизъм

За да не се се впускам в дълги разкази, уточнявам някои важни детайли. Проф. Воденичаров започва втория си мандат като декан през 2003 година. Логично той трябва да свърши 2007. На заседанието на 12.12.2007 обаче изведнъж ни беше "припомнено", че сме го избрали за декан през 2005 година, след като той преди това е бил напуснал (както твърди в интервю за вестник "Струма" - за два месеца). Странно, защото в местната и националната преса няма признаци за отсъствие на Воденичаров за 2 месеца през 2005; напротив, той е медийна звезда почти непрекъснато, и то - все като декан на ПИФ. На парламентарния контрол на 08.02 тази година, в отговор на питане на депутата Мирослав Мурджов, министър Даниел Вълчев каза, че двата месеца всъщност били няколко дена - подал молба за напускане на 19 юни, напуснал на 23-ти и бил избран повторно за декан на 29-ти.

Това уточнение беше важно, за да се изясни кореспонденцията, която прилагам.

На 11-ти февруари т.г. доц. Боряна Димитрова изпрати писмо до членовете на катедра Социология в ЮЗУ. За тези от вас, които не знаят, освен че е директор на "Алфа Рисърч", Боряна Димитрова е и щатен преподавател към катедрата. И не я свързвайте само с проценти, превеждала е трудове на социолози като Емил Дюркейм и Пиер Бурдийо ;-). Ето съдържанието на писмото й:

Уважаеми колеги,

Изпращам ви линк към една статия, която повдига много сериозни проблеми.

http://www.capital.bg/show.php?storyid=456973

Като човек, който навремето остро се противопостави на методите на управление в тогавашния ФФ ("Философски факултет" - бел. Св. Ен.), към който беше и катедра “Социология”, съм силно притеснена, че това може да се окаже устойчива практика в ЮЗУ, този път, проявяваща се в ПИФ.

Мисля, че е добре всеки от нас да се обърне към своята памет, документи, e-maili, работния си график, за да можем да установим, дали на 23 или 29 юни наистина сме били свикани на Общо събрание, за да избираме декан на ПИФ и наистина ли сме гласували избор на такъв?

Всички колеги в Катедра “Социология” сме хора с достойнство, академична етика, спазваме закона и никога не сме се забърквали в корупционни скандали. Неизясняването на този казус хвърля сянка върху името ни, върху взаимоотношенията с нашите студенти, които учим на почтеност и гражданска отговорност, върху предстоящата кандидатстудентска кампания.

Затова се и обръщам към вас – нека всички да съпоставим фактите, да отсеем истината от неистината и да се съберем на Катедрено заседаниe, за да обсъдим нашата позиция.

Боряна Димитрова


Боряна Димитрова е социолог и човек, когото безкрайно уважавам. Очевидно с нея независимо една от друга бяхме започнали за си задаваме сходни въпроси, но, за разлика от мен, тя имаше доблестта да ги зададе открито. Не бях в състояние повече да се крия, ако исках да мога да се гледам в огледалото. Няма да ви занимавам с отговорите на другите колеги, защото не съм искала разрешението им за това. Но публикувам моя отговор, като пропускам две кратки изречения, които засягат писмото на друг колега:

Здравей, Боряна!

Получих писмото ти. Чела съм и двете статии в "Капитал". Нещата, които пише там (както и на други места в пресата и в интернет) не се отразяват добре на авторитета на ПИФ и, в частност, на нашата катедра. Катедрата ми е гласувала доверие да се занимавам с PR-а й, което е голяма отговорност и допълнително ме притеснява на фона на общото говорене за факултета.

(...) Имам основания да се гордея, че работя в тази катедра. При нас студентите се учат в дух на свободомислие и партньорски отношения с преподавателите си. Имат възможност да обогатяват образованието си в Швеция и Испания и да слушат изявени имена в областта на социологията като гост-лектори. Членове на нашата катедра участват в престижни международни конференции и, нещо повече, самата катедра организира такива конференции.

Надявам се резултатите и последствията от проверката, която тече във факултета, да изчистят името му. Смятам, че доколкото и ние работим в този факултет, може да се опитаме да допринесем, с каквото можем. Винаги съм казвала на студентите ни, че от социологията няма смисъл, ако не ценим свободата.

Боряна, обърнах се към паметта си, както ни посъветва и открих много неща. Боя се обаче, че ако ги кажа, едва ли ще мога да ги докажа. Не видях документи, свързани със скандала, из папките и чекмеджетата вкъщи. Потърсих в електронната си поща писма от юни 2005 година и ето какво намерих - писмо, което съм писала на 15-ти юни 2005, а отдолу има писмо от Соня Стоянова:

From: Svetla Encheva
To: sonia@law.swu.bg
Sent: Wednesday, June 15, 2005 10:49:59 PM
Subject: Re: Za Ob6to sabranie

Zdraveyte!

Potvyrjdavam uchastieto si v Obshtoto sybranie na PIF.

S uvajenie,
Svetla Encheva, katedra sociologia

sonia@law.swu.bg wrote:
Dopalnitelen material po t.3 ot dnevnia red za Ob6to sabranie na 23 uni
2005 g.

Надявам се това да помогне на комисията, която прави проверка във факултета.

Поздрави,
Светла


Имейлът от Соня Стоянова (секретарката на декана) първоначално беше анонимно огласен в коментар към блога на Петър Дошков, впоследствие Стефан Дечев потвърди, че и той го е получил, така че аз не казах нещо ново. Целта ми беше да изразя позицията си пред колегите, иначе не знам как щях да мога да гледам студентите си в очите, като почне семестърът.

Така че сега вече позицията ми е публична и спокойно мога да я оглася и в блога си. Не го правя, за да ми е чиста съвестта. Не съм герой. Работя в ЮЗУ от 10 години, голямата част от които в ПИФ. Досега не съм протестирала, значи нямам особени основания да претендирам, че съм кой знае колко морална. За щастие, на 12.12.2007 се оказа, поне имам някаква граница на поносимост към компромиси. Въпреки това, не мога да кажа, че се гордея със себе си.

Защо тогава ви занимавам с тази история? Надявам се, разбирате, че тук не става въпрос просто за един провинциален факултет. Ако сте погледнали статиите в "Капитал", ще ви е ясно, че става дума за същностни проблеми на съдебната ни система, висшето ни образование, свободата на словото в България. Когато един декан заплашва, че ще разкрие анонимността на пишещите в един интернет форум, това не ви ли се вижда притеснително? А като си помислите, че той доскоро е бил във Висшия съдебен съвет, че е председател на Специализирания научен съвет по право към ВАК, че има солидно парламентарно лоби и т.н. и т.н.?

Това, което се опитвам да постигна с този пост, е да предизвикам интереса на възможно повече граждански ангажирани блогъри. До днес се въздържах да включвам блога си в блогосфери, но сега вече обмислям да го направя, защото не рейтингът на блога ми е важен в случая, а каузата.


П.п. Снимката я направих по време на Общото събрание на ПИФ на 12 декември 2007. Тогава не посмях да използвам микрофона по предназначение...



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.02.2008 г.

Blogger, Wordpress и Open ID


Лоша работа. Главата ми е задръстена от идеи за нови постове и непрекъснато се появяват все нови и нови. Тъкмо си мислех да пиша за благотворителност и рейтинги и виждам, че Blogger вече поддържа Open ID коментари. Така че съмишлениците (и опонентите) ми с Wordpress (и други Open ID) блогове вече ще могат да се "разписват" тук с профилите си. Супер! Надявам се скоро да мога да се "разписвам" в Wordpress-ки блогове с Blogger-ския си профил ;-).

Между другото, преди няколко дена си направих пробен Wordpress блог (не го търсете, скрила съм го дълбоко). Създадох го, защото няколко приятели с Wordpress блогове, но неособено технологично изкушени, имаха проблеми с разни настройки - едни с коментарите, други - с други неща. За да знам какво да ги посъветвам, трябваше да видя нещата отвътре.

Когато преди две години и нещо си отворих блог в Blogger, за други блог платформи почти не бях чувала. Впоследствие Blogger ми се оказа много удобен, защото се интегрира с Google-ския ми профил. Да, вярно е, че Wordpress има редица предимства (особено като се сетих как да махна дефолтното SnapShots). Ако сега си отварях блог, може би щеше да бъде в Wordpress. Разбира се, най-готино би било човек да си купи домейн, да му тури един Wordpress и да има пълна свобода да се развихри оттук нататък. Но си имам четири блога в Blogger (един от тях - за проби и един - като част от друг) и, колкото и основания да има човек да мине на Wordpress, за себе си не съм намерила достатъчното основание да мигрирам.

Преди да се появи "новия" Blogger, за мен беше голяма краста да понауча малко HTML, да мога да си бъркам в шаблона, да разширя полето за писане, да си добавям разни работи в sidebar-а и най-вече - о! - да правя target="_blank". "Новият" Blogger уж опрости много неща, но достъпът до кода стана доста по-неудобен. Още си ми липсва добрия "стар" Blogger...

Когато бях в най-възторжения си
target="_blank" период, Майк, един приятел, взе, че си направи блог в Yahoo 360. И се завихриха едни ми ти спорове. За какво ти е тази тъпа система, казвам му аз, тя никаква свобода не ти дава. Е да, отговаря Майк, но така много хора виждат какво пиша и получавам много коментари, а това Blogger е мъртвило. Blogger е каквото си го направиш, отговарям аз. Не е нужно да си в сайт - социална мрежа, може да си създадеш социалната мрежа. Но Майк е технологично неизкушен човек, той си е много щастлив в Yahoo 360, има си 50 приятелки там (и даже един мъж), които оценяват забележителния му стил и чувството му за хумор. И ще е в 360, докато го закрият, което се очертава скоро. После ще мигрира в друга подобна мрежа, барабар с 50-те приятелки.

Сега, с "неуютния" ми блог, виждам, че вече нямам особен хъс да се ровя и да модифицирам кодове. Напоследък си сложих "неуютна" снимка в хедъра, поради което се наложи да бръкна малко в кода, за да намеря и ликвидирам един орнамент, който гадно се подаваше под снимката. Възнамерявам и да разширя полето за писане малко. Но не ме тегли, както преди... Човек и в blog.bg може да има добър блог, а Wordpess платформата сама по себе си не дава гаранция с какво съдържание ще я напълниш. Доста повече ме интересува какво казвам, а не на каква платформа го правя.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Божена за Медвен



Представям ви Божена, 16 годишната ми сестра. Тя още няма блог, но това не й пречи да бъде социално ангажирана. С Божена си говорим за много неща, едно от тях е темата за домовете за деца с увреждания в България. Ето част от писмо, което получих от нея преди няколко дена:

Между другото по Коледа с мама изпратихме колет с храна и играчки за Медвен и останахме изумени как стоят нещата - никой не вдигаше телефона на дома в продължение на 1 седмица, защото "деректорката си е у дома по празниците". След като мама най-накрая се свърза с нея, тя едва ли не я наруга, че я безпокои. Според мен такова отношение би отказало доста потенциални дарители от желанието за някакво дарение.


Благодаря за информацията, сестричке! Убедена съм, че тя ще предизвика съответния интерес.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.02.2008 г.

Guest star: Immanuel Kant


Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapare aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! - ето това е девизът на Просвещението.


Имануел Кант, Отговор на въпроса „Що е Просвещение?“
превод: Димитър Денков


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.02.2008 г.

Вял обяд

(Ани успешно убеждава случаен минувач в каузата на протеста.)



Свободният обяд вчера мина доста вяло. Съдейки по размера и вида на фотоапаратите, като че журналистите бяха повече от протестиращите срещу интернет слухтенето. Далеч съм от мисълта да смятам, че всички, които са против "директивата", са били длъжни да цъфнат на срещата. Още повече, че много от тях работят (или учат) и четвъртък на обяд едва ли е било удобно за всички потенциално желаещи. По-добре щеше да е според мен, ако срещата беше насрочена за събота или неделя. Но така или иначе, като че на този етап огромното мнозинство от българските интернет потребители (и притежатели на мобилни телефони) не се вълнуват особено дали и доколко са следени.

За да спазя традицията при представянето на блогърски срещи ;-) (то май освен журналисти, блогъри и полицаи нямаше други ентусиасти), нека и аз да кажа с кого съм се запознала и видяла. Първо се престраших да се запозная със Симеон Патеев. След това разпознах Ани и се чудех дали човекът до нея е Мишел. След известно колебание я "щурмувах", запознахме се, тя каза "това е Мишел", та и с него се запознах. А Мишел ме запозна с Григор. По-късно видях Жюстин Томс, с която не се запознах, защото се познаваме от, ако се не лъжа, 14 години. Но пък поприказвахме. А с Ани изглежда имаме много общо, дори сме се сме се срещали виртуално и преди, но под псевдоним.

Всъщност най-смисленото, което ми се случи по време на "мероприятието", бяха няколко разговора. Някои от тях полезни (надявам се, в перспектива), други задушевни. Общуването е дефицитно нещо, затова съм щастлива, когато то се случва. Не знам доколко мръзненето ми (в резултат на което днес отново съм болна) е допринесло за "каузата", но поне си струваше заради хората, които срещнах.

Не бях в добра фотографска форма, нямах нито вдъхновение, нито нерви да фокусирам ръчно с джойстика в студа. Все пак, направих онези от снимките, които според мен не са напълно безсмислени, на слайдшоу. Ето и папката, откъдето може да вземете тези от тях, които (ако) искате (cc-by-sa). Качени са с размер 1024/768, ако ви трябват в по-голям размер, пишете и ще ви ги пратя в 2048/1536.

П.п. Някога писала ли съм по-безсмислен пост?

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6.02.2008 г.

Не искам държавата да ме следи в интернет


За първи път от десет години насам ще изляза на улицата, за да подкрепя дадена кауза. Двете каузи, за които в известен смисъл съжалявам, че не излязох навън, за да застана зад тях, е протестът в защита на фотографа Емил Иванов, който беше пребит от полицаи в двора на Съдебната палата през лятото (същия ден, в който разни хора и на мен ми държаха сметка защо снимам, и то в два различни града) и протеста, посветен на свободата на словото на блогърите. (Някой път ще обясня, защо на този етап се въздържам от ангажиране с екологични протести.)

Смятам, че тоталното шпиониране на всичко, което вършим в интернет може да има, би довело страшни последствия. Още повече, като се има предвид, че на българските институции (особено на МВР и съдебната власт) не може да се има никакво доверие.

Личното ми пространство е нещо, на което държа. Огромната част от общуването с близките ми хора минава през интернет. Не вярвам, че самите писма, съобщения и т.н. никой няма да ги чете. Дори и да е така, не ми е приятно държавата да знае с кого и колко си говоря, какви сайтове посещавам и така нататък. Не искам да съм заподозряна априори. Ако примерно вчера съм получила писмо от Алексо Петров или ако си приказвам с фотографи на актови снимки, или ако харесвам Дейвид Хамилтън, това не е работа на държавата.

За да се противопоставя на интернет паноптикума, утре около 12,30 часа смятам да се появя в градинката пред телефонната палата на Гурко 6 (до картата стигнах посредством блога на Богомил Шопов). Ще изглеждам общо взето като на снимката, но по-цветно, по-малко раирано, с очила, доста вероятно и с шапка, с повечко дрехи и, разбира се, със скъпия ми FZ7. Ако някой от вас ме разпознае, може да ми се обади :-).


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.02.2008 г.

Крис Дюзошоа за Могилино

Chris Dusauchoit 2008, some rights reserved

Тези дни за пореден път "откривам топлата вода" - удивлявам се колко велико нещо е Интернет. Когато обработих снимките от представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, ги качих на някои места из интернет. Почти бях забравила за това, когато преди няколко дни получих индивидуално съобщение в социална мрежа от някой си Крис, който ги бил видял. Пишеше, че е разпознал Славка Кукува от Българския хелзински комитет на снимките и че тя е "храбра колкото Кейт" (Блюет). Веднага проверих профила на този Крис, единственото, което пишеше за него беше, че е от Белгия. Веднага му отговорих и получих следния отговор:

Със съжаление те информирам, че посетих дома в Могилино и там наистина нищо не се е променило. Сърцето ми се скъса, когато видях Васки в окаяно състояние, все още твърде слаба, да седи на масата по пижама. Можех да говоря с нея с преводач, тя каза, че иска да излезе навън, предложих да я взема на ръце и да я увия в одеяло, но персоналът не позволи. Вместо това я сложиха в бебешка количка и я закараха в другата стая. В съседство, в тъмната баня видях три деца, които също разпознах от филма. Те седяха на гърнета, не знам от колко време. Това ме накара да се разплача.


Питах го кога точно е бил в Могилино, защото от това, което се чува тук, нещата там значително са се подобрили. Оказа се, че е бил част от белгийската група, която е посетила Могилино миналата седмица. Посетили са също така дом номер 8 в София, Медвен, Искра, Кошарица, Рудник и Бургас. Според него, в Могилино било най-зле.

Постепенно успях да установя, че Крис е всъщност Крис Дюзошоа, известен белгийски актьор, телевизионен и радиоводещ, природозащитник. Оказва се, че той е алармирал белгийската общественост, след като е гледал филма на Кейт. Основал е тръст в защита на децата с увреждания в България, планира, да набере към един милион евро (само за НПО-та и нищо за държавата, ура!) и обещава, че ако дори и един евроцент отиде в грешни ръце, ще приключи "кариерата" си в тази дейност. В последните няколко дена разменихме значително количество писма с него и Яна.

Крис задава прости, но логични въпроси:

  • защо българските медии не показват достатъчно интерес към Могилино и подобните домове в България?
  • защо децата продължават да седят на гърнетата си часове и часове?
  • защо кметът на Могилино му изпраща списък с неща, които иска тръстът му да осигури и в тях на първо място стои... бус, след като бус вече е осигурен от Кейт и той очевидно не се ползва за нуждите на децата от Могилино?
  • защо, когато задава въпрос дали парламентът разполага със списък на домовете, които трябва да бъдат закрити, защо депутатите отговарят, че това не е тяхна работа, а на правителството?

Аз пък от известно време се питам - мислите ли, че прекалявам с темата за Могилино?

Не съм институционално ангажирана с правата на децата с увреждания в България по никакъв начин. Но смятам, че много може да се разбере за едно общество по начина, по който то интерпретира човешкото. Какво разбираме под "човек"? Човешките същества еднакво право ли имат на съществуване и самоосъществяване?

П.п. Информация за Крис Дюзошоа, както и официалното становище на белгийската комисия - в блога за Могилино.

П.п.2 Изрично питах Крис под какъв лиценз да публикувам снимката му, на което той отговори простичко - "разбира се, че нямам нищо против да ми публикуваш снимките". Държа на авторството му и, ако искате да използате снимката, моля уточнете автора.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.02.2008 г.

Филмът "Дом" - поредното тоталитарно лицемерие

Представете си родители, които имат две деца и системно бият и изнасилват едното, а с другото се държат добре. Представете си също, че тези родители са разкрити и изправени на съд. Когато ги питат защо си тероризират детето, те отговарят - ама вижте колко добре се държим с другото! Накрая, притиснати с въпроси за тормозеното дете, измърморват - е, след няколко години ще престанем да го бием и изнасилваме. Какво бихте си помислили за такива родители? Вероятно, че имат сериозни психически проблеми, нали?

Вчера гледах откровено поръчковия филм на БНТ "Дом", направен като контратеза на "Изоставените деца на България". Как да не си спомня онова, което каза Давид Йерохам на представянето на "Изоставените деца на България" в Червената къща, че институциите ни реагират като "психотични"?

Показват ни родители, които са отказали да си изпратят роденото с увреждане дете в дом, след като това им е било предложено (питам се, а защо изобщо им е било предложено?). Обясняват ни как здравната каса поема всичко по лечението и рехабилитацията на детето, включително и обучението на родителите (пак се питам, защо, след като има такива прекрасни условия за отглеждане на деца с увреждания в домашна обстановка, на родителите се предлага да ги оставят в дом?).

Показват ни прекрасни домове със всеотдаен персонал и видимо весели дечица. И защитено жилище ни показват, и дневен център. За чудо и приказ. (Тук е логичен въпросът на Яна Домусчиева - а защо никой не интервюира тези деца и младежи, а само на персонала?)

Показват ни и щастливо момиченце, което живее в приемно семейство, радва се на любов и грижи и е проходило благодарение на правилно лечение. Обяснява ни се, че родителите видели детето по телевизията, поискали да го осиновят, намерили правилните държавни институции и ето, какво по-лесно от това!

Яна ни разкрива, че историята е съвсем друга. Малката Деси първоначално е открита от фондация "За децата", в която Яна е работела по това време. Детето прохожда благодарение на фондацията, дарения и лекари от "Пирогов". Държавата няма нищо общо тук, че да си го приписва за заслуга! Или може би трябва да й благодарим, че е допуснала в България да има едно приемно семейство на дете с увреждане?

Филмът ни показва дом, в който децата имат достъп до образование. Хубаво, но децата от Могилино и другите домове, където няма образование?

Филмът "Дом" напълно тенденциозно се опита да ни внуши, че повечето домове за деца с увреждания в България са прекрасни и, което е много по-лошо, че родителите, които оставят децата си в домове за деца с увреждания, сами са си виновни за това. Защото, ако ги гледат, ще получат най-адекватната помощ от държавата. Следователно, забележете, държавата не носи никаква вина, само родителите са виновни! По същия начин, държавата не е виновна, че има само едно дете с увреждания в приемно семейство - ами другите потенциални приемни родители да са се сетили и те!

В България продължава да има целенасочена политика на геноцид по отношение на хора с увреждания (и хора в неравностойно положение изобщо). Ако са някъде, където не ги виждаме и държавата отделя минимално пари за тях, хем си живеем със съзнанието, че не съществуват, хем на държавата не й се налага да се чуди какво да ги прави. Ето защо лекарите (не че повечето от тях осъзнават това) съветват родителите на деца с увреждания да ги оставят в дом. Едва ли повечето от родителите биха постъпили така, ако получаваха подкрепа вместо обезсърчение в този особено тежък за тях момент.

Следователно, необходимо е да има кампании за популяризиране на приемната грижа и за убеждаването на родители на деца с увреждания да ги гледат в домашна обстановка. Но трябва да има и достатъчно възможности за обучение, рехабилитация, достатъчно дневни центрове... Държавата готова ли е? Едва ли!

Тъй като социалистическото убеждение, че "държавата трябва да се грижи за всичко", ми е чуждо, смятам, че ще е добре държавата да даде възможност за развиване на мрежи от частни дневни и рехабилитационни центрове и т.н., но за тази цел трябва да има цялостна реформа на здравната система в България, гъвкави схеми за застраховане, конкуренция между различни здравни каси, а не единствено да се разчита на благотворителност.

Моля, прочетете поста на Яна Домусчиева за филма "Дом" в блога за Могилино. Полезно е. И отрезвяващо.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.02.2008 г.

Моментна онтология ;-)



Из статистиката за посещенията на този блог.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?