Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.01.2008 г.

Крещящите изключения


"Но на знаците им е позволено да крещят", отбеляза един приятел по повод на тази снимка.

Та нека представителите на държавната "света обител" не ме убеждават, че ограничават свободата ми (офлайн или онлайн) заради моята сигурност. Защото те са там - знаковите крещящи изключения.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

29.01.2008 г.

Sidebar update


От известно време обмислях ремонт на sidebar-a на този блог. Причина за това е, че самата ми концепция за блога се е променила много от времето, когато го създадох. В началото тепърва откривах, че други в България имат блогове, и то доста отпреди да направя своя, и бях оптимистично, направо еуфорично, настроена. В sidebar-a ми намериха място блогове, които си бях харесала, с течение на времето те ставаха все повече и повече, а ми се искаше да засвидетелствам уважение към всички, които чета редовно. В един момент сложих и линк към блогосферата на "Дневник" и, ако бях продължила в същия дух, трябваше да слагам линкове и към други блогосфери...

Междувременно обаче все повече и повече излизах от първоначалния си наивно-еуфоричен период. Блоговите вселени в България, а и където и да е, не са откъснати от социалния свят и съответно носят много от неговите характеристики. Така че е логично и в тях да се обособяват йерархии, борби за власт, комуналност, опити за монополизиране на дискурса... както и други неща, характерни за човешката (в частност - българската) социалност.

Тези "открития" (до които, ако имах малко акъл в главата, или поне ако бях използвала наличния си умствен багаж, нямаше да се налага да стигам, защото ситуацията щеше да ми е ясна априори) ме доведоха до своеобразна мини-криза, което пък откри пред мен въпроса за собствената ми идентификация като блогър. Както съм казвала по един или друг повод, не списвам този блог в качеството си на социолог. Ала доколкото все пак работя като социолог, понякога неизбежно мисля като такъв ;-). Например смятам, че идентичността, както твърди Питър Бъргър (и не само той) е въпрос на социално признаване. Тоест, за да се възприемаш като някакъв, обикновено има и други хора, които да те възприемат като такъв и/или които са ти повлияли да развиеш определени черти у себе си. Та ето защо докосването до вселените на други блогърстващи е от значение за идентификацията ми като блогър.

Оттук вече почнах да се замислям кои са блоговите вселени, които по един или друг начин влизат в (устойчив) досег с моята; кои са блогърстващите, с които имаме повече или по-малко трайно общуване. С течение на времето стигнах до идеята да оставя в блогрола си само тези блогове, "интерференциите" с които (или с чиито автори - това невинаги е едно и също) постоянства. Има много блогове, които харесвам, но с авторите им не сме установили симетрично общуване, както и блогъри, които са харесали моя блог, но на този етап не сме развили кой знае каква комуникация. Така че списъкът ще бъде динамичен, без особени претенции за "обективност". Със съжаление махнах линковете към някои блогове, които много харесвам, примерно този на Мартин Димитров. Но за мен е важно блогролът ми да изхожда от принцип, който да прави дължината му обозрима. Махнах също така някои финтифлюшки, банери, линкове към любими сайтове, защото те нямат пряко отношение към спецификата на блога. Инсталирах обаче показване на последните коментари, защото има блогове, чиито коментари се опитвам да следя, поради което за мен самата това приложение е било полезно. Търсенето по тагове е също нещо, което според мен има смисъл. Ако имате други идеи за подобряване на блогрола ми, моля, споделете :-).

Сега, позволете ми да обоснова присъствието на всяка от блоговите вселени в блогрола ми, като следвам начина, по който съм ги подредила - по азбучен ред, първо латиницата.

Latemoon aka Ваня Клечерова. Добра приятелка, поет и литератор. Тук издавам една тайна - името на блога ми - "Неуютен блог" е скрита (е, вече не) заигравка с начина, по който тя тематизира уюта.

Michel. Кой не знае Мишел, кой не е чувал за него. За моето отношение към него и "оптимишкия" му блог писах в предишния си пост.

Muntzer2 - Георги, живее в Щатите. Георги се интересува от история на протестантството в България, върху което аз пък се опитвам да пиша дисертация. Не знам има ли друг българин, който да е изровил толкова литература по въпроса. Работата по дисертацията ми щеше да е практически невъзможна без виртуалните "тонове" литература, с които той ме е снабдил и продължава да ме снабдява. Иначе е биолог, член на екипа, който откри човешкия геном.

Progagony - Кристиян Енчев или, накратко, Крис. Мъжът ми. Въпреки че в много отношения си приличаме (като се изключи, че той е гениален, а аз не, и че не съм чак толкова космата), блоговете ни са твърде различни. Неговият е ориентиран към общуване и блоговдъхновяване с тесен кръг сродни души. Възхитително е какви хора могат да се намерят, ако човек списва подобен тип блог.

Vselenche. С Таня се знаем от блога на Мартин Заимов. Имали сме много поводи да си говорим и да се подкрепяме в критични моменти. Именно някои от тези моменти, които сме преживели заедно, са били повод да започна да преосмислям битието си като блогър.

Борислав Борисов. И с него се намерихме посредством блога на Мартин Заимов. Трябва да призная, че интерференцията с вселената на Борислав Борисов изигра ключова роля в прехода ми към по-зряла блогърска идентификация. Провокира ме да забележа полета, посредством които да осмисля онова, което ми се случва. Накара ме да разбера, че посланието ми има адекватен адресат. Със сигурност, поне един. На практика, като че повече от един.

Мартин Заимов. Продължавам да търпя последствията от това, че се ангажирах с кампанията му. Сред приятели и в социологическите среди се разпространява убеждението, че съм от ДСБ. Не, не съм от ДСБ. И от СДС не съм. Не че съм против тези партии. Не че обикновено не гласувам за някоя от тях. Зад Заимов обаче застанах публично единствено като гражданин, защото имаше смислени идеи и показваше свободомислие - неща, които в българския политически живот рядко се срещат и поотделно, камо ли заедно. А блогът му продължава да стои в моя блогрол, защото той така и не ме изтри от своя, въпреки всичко, които избълвах по негов адрес след изборите и въпреки че продължавам да "издевателствам" над него в собствения му блог. Ще продължавам да изисквам отчетност за дейността му като общински съветник.

Мая Маркова. С Мая, както тя ми напомни напоследък, се знаем от блога на Мишел. Тя е биолог и преподава в Медицинския университет. С нея много често сме на различни мнения, особено когато иде реч за образование, но това само прави общуването ни по-интересно. Има и редица теми, по които позициите ни съвпадат.

Могилино. Блогът за Могилино се списва от Яна, за която не знаех нищо друго, освен че се казва Яна и че администрира този блог. С известно проучване стигам до хипотезата, че цялото й име е Яна Домусчиева и че е от "Движение на българските майки". Така или иначе, с нея имаме "общо място" - позицията ни спрямо отношението към децата в неравностойно положение в България. Покрай това сме намирали и други теми за разговор. Невинаги сме на едно мнение, но това е обогатяващо, нали? (Update. В коментар към този пост Яна ми показа няколко неточности в това представяне. Извинявам се за грешките и цитирам):


Светла, блогът за Могилино се списва и от Тео, и от Линда. Те двете са български майки. Аз съм свободен елемент. :)

Пиша и за списание Обкетив на Български хелзинкски комитет, все за хора с увреждания и деца!


***

Както виждате, доста хетерогенна картинка. Всяка една от тази блогови вселени е по своеобразен начин част от моята, а те, вероятно, ще стават и повече...

Сега вече млъквам. Честно!

Enjoy!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.01.2008 г.

Похвално слово за Мишел


С Мишел не сме се срещали offline. Ако го видя на улицата, може и да не го позная. Следователно не съм имала възможността да му направя снимка, но пък публикувам такава, която се надявам да му хареса, доколкото съм запозната с вкуса му. Това е един от малкото ми опити да прилагам Orton ефект. И една от малкото ми снимки на "природни хубости" изобщо.

Мишел, ще кажете, си е достатъчно популярен и без мен. Може би ще предположите, че пиша това похвално слово, за да "натрупам точки" на гърба на неговата слава. Може би смятате, че всичко съществено за Мишел вече е казано. Нека обясня.

Случилото се с Мишел беше повод да създам настоящия блог. Преди това имаше период от няколко години, през които пребивах в България предимно тялом. Ако само това беше причината за похвалното ми слово обаче, този пост щеше да е безнадеждно закъснял. А и онзи акт на цензуриране би могъл да се случи и на друг блогър, той не е резултат от някаква изключителна заслуга на Михаил Бозгунов. Съответно, тази популярност можеше да се стовари върху другиго.

Похвалното ми слово се отнася за това, какво се случи с Мишел, след като беше застигнат от славата. Познавам хора, чиято популярност се е отразила пагубно върху личността им. Виждала съм и мнозина, за които известността е инструмент за упражняване на власт - все едно дали осъзнават това, или не. Мишел беше изстрелян в орбитата на "топ блогърите" за броени часове. За него научиха дори хора, които никога преди това не бяха чували какво е "блог". Какво по-естествено от това да се вживее в новата си роля, да почне да налага правила и стандарти, да си направи обкръжение от други "топ блогъри" и да въведе "протокол", в който останалите трябва да са способни да се впишат, за да са достойни да общуват с него. Да назовава онези, които не мислят като него по даден въпрос или не ползват дадена платформа или устройство, с епитети като "идиот". Много от нас биха постъпили именно така, и то не нарочно.

Но не и Мишел. Той продължи (не знам какъв е бил преди, но смея да предположа) да бъде забележително чистосърдечен, добронамерен и скромен. Дори когато изразява неодобрението си, не го прави от висотата на славата, а споделя личното си убеждение. Не съм общувала много с него, но винаги се чувствам добре, когато това се случва. Не се притеснявам, не се потя като на изпит, не се чудя как да си формулирам думите, за да не бъде коментарът ми "жигосан" като оф-топик. И получавам ведра реакция, която прави деня ми приятен. Наскоро получих от него коментар, завършващ с "
поне така мисля аз и още много блог читатели и писатели;-)". Много мило ми стана. Позиция, която не заклеймява възможността и за друга гледна точка.

Идеята за този пост възникна, когато се усетих, че за пореден път казвам на мъжа ми Крис "Мишел е много добро момче". И разбрах, че искам да го кажа на всички, които четат този блог. Знам, че Мишел няма да се възгордее ;-).

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.01.2008 г.

Най-долна цензура

Директорът на Националния статистически институт беше уволнен. Защото данните, оповестявани от него, не били удобни на правителството. Защото НСИ твърде много комуникирал с медиите.

Става все по-страшно, не мислите ли?

Повече по въпроса - Румен Аврамов.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.01.2008 г.

"Клас" - отново за кино (и не само)



За трети път правя нещо много несвойствено - пиша за кино. Дано не взема да се възприема както кинокритик :-). Ако в скоро време пак ме видите да приказвам за филми, моля, кажете ми да млъкна. (Докато не сте ми казали обаче - не, не харесвам "Писмо до Америка". Кухо претенциозен, фалшив, "съшит с бели конци", филм. Един познат, оператор, няма да кажа кой, понеже е известен, му беше преброил четири финала.)

Към филма "Клас" ме насочи Борислав Борисов. Темата за насилието в училище се среща в блога му не за първи път. Смятам "да продължа щафетата", не само защото българските училища са опасни за живота, в буквалния смисъл на думата (и не само защото имам сестра, която още е ученичка), а защото в тях се проявяват в концентриран вид спецификите на обществото, в което живеем.

По този въпрос мога да говоря много и, надявам се, ще имам възможност да го направя. Сега, вместо да сътворя отегчително дълъг пост, по-добре да кажа няколко думи за самия филм.

Не помня дали съм гледала друг естонски филм през живота си; от Борислав Борисов научавам, че имало "естонска филмова школа". Ала това не ми пречи напълно да се съглася с него за достойнствата на "Клас". Изключително силен филм, без да е плакатно морализаторски (като "Lilja 4-ever", например). Направен е на езика и с изразността на таргет групата, за която е предназначен.

"Клас" е по Станиславски/Чехов предвидим. Като има пушка, тя трябва да гръмне. В случая, буквално. От една страна, това не е "мой тип" подход. Откакто за първи път зачетох (в осми клас, ако се не лъжа, или девети да беше) Брехт, спонтанно застанах "на негова страна" в отношението му към школата на Станиславски. Което, от друга страна, никога не ми е пречело да обожавам пиесите на Чехов. Просто предпочитам филми, театър и музика, при които не знаеш какво ще стане в следващия момент.

Що се отнася до "Клас" обаче, непредвидимостта би била проява на излишна маниерност. Силата на филма е, напротив, в неумолимата му, със силата на древногръцка трагедия, логика. Но, за разлика от героите на древногръцките трагедии, модерните хора имат избор, следователно и отговорност. Така че вината не е предопределена - тя е резултат от действия, които са резултат от отношения, които пък са резултат от контекст. И на всяко от тези равнища нещата биха могли да бъдат и други. Защото, ако си позволя да цитирам Питър Бъргър - "обществото е мрежа, брънките на която сме самите ние и която постоянно донаплитаме".

Човешките действия имат последствия. И никой не е по-малко човешко същество от останалите. За такива неща става въпрос във филма...

П.п. За жалост, "Клас" е дублиран на руски. Независимо че някои телевизии сметнаха за излишно да превеждат Путин, докато той беше в България, аз смятам, че не всички са длъжни да разбират руски език. Извинявам се на онези потенциални зрители, които не биха могли да разберат филма.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.01.2008 г.

"Свирки" на Алексо Петров



Както обещах, представям на вашето внимание "Свирки", филм на Алексо Петров от 2002 година. Ако заглавието ви изглежда двусмислено, на английски то е доста недвусмислено - "BlowJobs". Но, оказва се, само на пръв поглед.

(Сега ми предстои да "изпитам на гърба си" колко народ търси свирки в интернет, както още търпя последствията от това, че съм написала "детско порно". Дори един от посетителите на блога ми е стигнал до мен, като директно си е написал в Google "искам детско порно". Иска, човекът! Друг пък търси "детско порно с изнасилване".)

За жалост на голяма част от посетителите на блога ми, както и на институциите и медиите, които се опитват да уличат Алексо Петров, в "Свирки" няма и помен от "такива" свирки. Заигравката е на много по-фино равнище.

Изгледах филма два пъти за един ден и съм способна да го гледам още много пъти, без да ми омръзне. Не толкова заради социалното послание, колкото поради начина, по който е направен. Филмът се води "документален", но изглежда на Алексо Петров не му иде отвътре да се вмести в - дори и пределно широки - жанрови специфики. Така че има и "игрална" нишка, като по някое време "игралната" и "документалната" си дават среща. На кока-кола и fast food.

Ама моля ви се, ще кажат разни родни експерти по кино, изхождащи от естетически критерии, подобни на тези на Юлиан Вучков. Каква е тази мешавица от жанрове? Какви са тези странни планове? Защо не вземе момчето един прожектор да включи, да виждаме по-ясно? Не може ли да фокусира като хората? Аз пък виждам ТЕ какво кино правят. Познавам млади хора, пълни със свестни идеи, които не могат да пробият в българското кино заради такива като тях. Заради това, че онези, които са проповядвали соцреализъм, продължават да определят кой филм да види бял свят.

Ама моля ви се, ще кажат разни патриоти, каква представа за България създава този човек? Защо трябва да гледаме просяци и циганчета, при това евангелисти?

Аз нищо не разбирам от кино, признавам си. Нещо или ми харесва, или не ми харесва. Харесването е нещо много субективно, така че не бих дръзнала да нарека това, което ми е харесало, обективно "хубаво". "Свирки" определено ме кара да се чувствам "в кожата си", разбрана, ценна. Благодарна съм, когато някой прави филми за такива като мен. Да намирам себе си в изкуство е едно от нещата, които правят живота ми смислен. Когато това изкуство е правено в България, съм щастлива.

Ако съм успяла да създам у вас интерес да гледате "Свирки", моля ви, продължете до самия край. На мен лично най-много ми хареса това, което става по време на надписите и след тях. Последният кадър ми донесе онова, което експертите по кино наричат "катарзис".

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.01.2008 г.

Общуване, показване на мускули и комуналност


"Тълпа от поети. Най-нелепата от всички тълпи. Стадо лебеди." (Атанас Далчев)


А тълпа от блогъри? А класация от блогъри?

Преди година и нещо предприех един културен експеримент. Станах член да датската социална мрежа mingler.dk, нещо като нашето blog.bg, но не съвсем. Има списък с приятели, блогове, групи и т.н. (Експериментът се разсъхна, когато най-добрият речник, който ползвах, беше спрян поради проблеми с авторските права, което безкрайно усложни опитите ми да се справям с датския език.) Един ден забелязах, че е въведена опцията да се гласува за постинги. Докато се опитвах да си изсмуча от пръстите наличните знания по датски, за да изложа позицията си против идеята за подобно гласуване, датчаните ме изпревариха и след бурните им протести новата опция беше премахната едва няколко дена, след като беше въведена. Голямата част от членовете на mingler.dk категорично отказаха да оценяват блогове или техните да бъдат оценявани. Защото те бяха в mingler, за да изразяват гледната си точка и да установяват социални контакти, не за да "показват мускули".

Преди малко получих коментар към предишния ми пост, в който ме канеха да се включа в поредната българска класация за блогове. Отказах. Поддържам блог, защото имам какво да кажа, а не за да бъда "номер едно" (или който и да е номер в челните 200-300). Аз лично бих говорила публично основно за неща, които намирам за обществено значими, но не смятам, че всички блогове трябва да бъдат такива. Англоезичният ми блог не е такъв. Датският също не беше. Два от блоговете в блогрола ми са изцяло с поезия и визуални експерименти. Има много начини, по които човек да се съобщи и да бъде чут. (Част от стиховете в единия от споменатите блогове нямаше да бъдат преведени на немски и сложени в един списък с тези на Яворов, ако авторът не ги беше публикувал в блога си.)

С интерес прочетох поста на longanlon "11 съвета за успешен личен блог". В резултат промених RSS емисията си на кратка - не за да стане блогът ми "по-успешен" от това, а да не карам хората, които са се абонирали за него, да "претакат" дълги текстове по теми, които евентуално няма да ги интересуват. Склонна съм да се съглася, че Wordpress ще да е наистина по-добра платформа от Blogger. Но не искам да си създавам допълнителна работа заради това. За мен по-важно е какво казвам, е на на каква платформа го правя.

Също така, не си поставям за цел непременно да "бягам от стадото". Аз изразявам личната си позиция. Понякога тя може да съвпада с популярна такава, както примерно темата за Могилино, понякога може и никой да не я споделя.
В отделен пост ще напиша какви са нещата, за които смятам, че трябва да говоря. Ако дори само един човек съм провокирала да мисли по даден въпрос, съм щастлива. (Когато например писах за Linux, това беше реакция на нещо конкретно и си имаше конкретен адресат, макар да беше ориентирано и към по-широка аудитория. Успях да открия артефакт, свидетелстващ, че човекът, поведението на когото беше повод за този пост, го е прочел и ме е разбрал много правилно, макар и може би да не си е дал сметка, че него съм имала предвид, но ако чак толкова държах да разбере, щях да си кажа.)

Не си и поставям за цел да пиша редовно. Ще пиша, когато имам какво да кажа и когато ми стиска да го направя. Иначе, за неограничаването на коментарите и за отговарянето на коментари съм съгласна, но не "за да ме четат", а от уважение към този, който е изразил желание да ми каже нещо.

Петър Стойков обаче е прав, доколкото дава съвети за "успешен" блог. Аз просто не си поставям такава цел. Ако толкова искам да ме четат, вече съм установила, че номерът е да пиша за порно :-).

Поради подобни причини, не бих отишла на "блогърска среща". За мен общуването е по-важно не само от "меренето на мускули", а и от показването на принадлежност. Ако отида, бих го направила, за да се видя с конкретни хора, но ако с тях толкова искаме да се видим, не сме длъжни да правим това на организирано мероприятие. А ако блогър има нещо да каже, нормално е да го направи посредством блога си, а не с публична лекция. Най-малкото, защото лекцията дели хората на "знаещи" и "не знаещи", а блогърстването изхожда от предпоставката, че всеки има равно право "да си каже". Или греша?

***

Снимката, която виждате тук, е част от фотографска заигравка с двама приятели на тема "Close friends". Идеята беше да се публикуват снимки, намекващи за общуване между двама души. В тази серия имаше снимки на столове, люлки, пейки, работно облекло, окачено на простора, все по две. Надявам се, че с моята съм успяла да постигна усещането за невидимо общуване.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.01.2008 г.

Откровение в небесно сиво и маймуни



Представям на вашето внимание филма на Алексо Петров "Небесно сиво". Това е вторият от двата му филма, които възнамерявах да публикувам тук, но гледането на "Маймуни през зимата" по БНТ снощи ме накара да променя плана си. Така че "първият" филм ще бъде представен следващия път.

За "Маймуни през зимата", не бих могла да изразя впечатленията си по-добре от Иван Бедров. Заставам зад всяка дума в поста му. Да, опитали са се да направят нещо, хората. Да, някои от актьорите не играят, сякаш са глътнали бастун (за разлика от други). Да, като цяло филмът е... хм... поносим (казано възможно най-толерантно).

Но само поносим, нищо повече. Не успя да задържи вниманието ми. Чатех си, докато му хвърлях по едно око. После, за оправяне на вкуса в устата, пуснах два филма на Алексо Петров и ги гледахме с мъжа ми, като преди това изключих не само чата, а и email нотификатора. Първо имах намерение да видим само единия, но после не се сдържахме и преминахме и на другия. След което вече можехме да приключим деня с усещането, че ни се е случило нещо хубаво.

Филмът на Алексо Петров "Небесно сиво" е от 1996 година. Удивително е, че през тази кризисен период в България е имало хора, на които им се е правело кино. И то какво кино!

Исках да сравня това, което изпитах, докато гледах филма, с преживяване по време на гледане на друг филм. Не намерих аналог. Запитах се защо не мога да намеря и си дадох сметка, че киното е изкуство, което винаги съм възприемала от определена дистанция, колкото и да съм харесвала даден филм и колкото и емоционално въздействащ да е бивал той за мен. Някои филми дълбоко са ме разтърсвали, карали са ме да се замисля, но винаги съм удържала границата между себе си и филма.

Докато, гледайки "Небесно сиво", ми се случи нещо много странно. Изведнъж осъзнах, че, без никакво съзнателно усилие, съм загубила всякаква зрителска дистанция, превърнала съм се във филма. Станала съм от стола и съм започнала да обикалям насам-натам в изблик на вдъхновение (та се наложи да върна малко назад, за да видя какво съм пропуснала). Когато се "събудих", седнах отново и догледах филма, изпитвайки невъобразимо удоволствие във всеки един момент.

Досега подобен опит съм имала само със слушане музика, и то съвсем не всяка музика. Van Der Graaf Generator, King Crimson преди 80-те (не че не харесвам и периода с Adrian Belew, напротив, но като че не съм се загубвала така в слушането на "новия" Crimson... впрочем, зависи), някои албуми на Pink Floyd... сигурно, ако се напъна, мога да дам и още примери, нека обаче спра дотук. Никое изкуство не ми е въздействало повече от музиката. Ала понеже съм трагично неспособна да правя музика, както и каквото и да е "времево" изкуство, компенсирам с "пространствено" такова, тоест с фотография. Фотографията също има отношение към времето по особен начин.

Та понеже на друго не съм способна, посвещавам на Алексо Петров тази "небесно сива" снимка, която направих вчера:


Не, изобщо не твърдя, че "Небесно сиво" е най-добрият филм, който някога съм гледала. Нито, че е станал "най-любимият" ми. Мога да го наредя сред филмите, които са ми харесали особено много, а те не са един и два, както и сред един от тези с най-добър (според личния ми вкус) саундтрак, а и те не са малко. Опитах се да споделя единствено субективното преживяване от случването на филма в моя опит. Няма гаранция, че същото ще се случи и на вас.

Но като си говорим за българско кино и като гледам с какви филми ни проглушават ушите, изобщо не се учудвам, че Алексо Петров е заминал за Канада. Кога творчеството му щеше да види бял свят тук? Кога щеше да спечели финансиране от БНТ? Кой щеше да го подкрепи в културна среда, в която и повечето от младите кинаджии, които биват допуснати до публично признание, възпроизвеждат носталгичната импотентност на учителите си - носталгична, защото учителите им са били в състояние на направят нещо значимо единствено по времето на тоталитаризма и сега той безумно им липсва, защото не знаят нито какво да кажат, нито как?

"Небесно сиво" на Алексо Петров е друга вселена. Като концепция и като изпълнение. Приятно гледане.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

13.01.2008 г.

Отговор на седмицата в "Капитал"

Благодаря на Капитал за публикуването на моя отговор на въпроса "Според вас как са прекарали празниците българските политици?" като "отговор на седмицата" в последния брой на вестника! Не се бях вместила в необходимите 700 знака, затова е напълно в реда на нещата, че са съкратили думите ми. Тъй като обаче се притесних, че някой би могъл да изтълкува думите ми в смисъл, че оправдавам всички доходи на политиците, включително и незаконните такива, реших да публикувам тук целия си отговор:

Защо трябва да ме вълнува къде българските политици са прекарали отпуската си? Подобен въпрос провокира събуждане на типичното за България (не само в посттоталитарната и история, а от 1978 насам) противопоставяне на "те", "политиците" и "ние", "народа". Народът тъне в мизерия, а политиците си гледат кефа на гърба на този изстрадал народ. Иван Хаджийски обяснява дълбоко вкоренената у нас интуиция, че всички трябва да са равни, с липсата на българска аристокрация по турско време*.

Нормално е един политик да взима заплата, по-висока от средностатистическата. Нормално е да може да си позволи почивка, каквато аз не мога. Отделен въпрос е дали всички пари на всички български политици са само от законна дейност. Разбира се, не са. Според мен обаче ние, в качеството си на избиратели, трябва да упражняваме граждански контрол върху дейността на политиците, вместо да си "питаме ушите" и после да злобеем къде си били карали почивките. Защото политиците ни са такива, каквито ние сме ги оставили да бъдат.

__________

* Това не е единственото, което Хаджийски казва по въпроса. Основна предпоставка за непоносимостта към социално разслоение за него е периодът на занаятчийството преди Освобождението и преди навлезането на сериозна конкуренция, през който пориод всеки, ако полага усилия, може да стане "от нищо нещо". Но щеше да стане дълго да обяснявам.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.01.2008 г.

Възможна двойна употреба


Това е една от многото снимки, които съм посветила на Дейвид. За Дейвид ще ви разкажа малко по-долу.

След публикуването на предишния постинг, посещаемостта на иначе неособено популярния ми блог надмина всички "рекорди" от създаването му, дори "героичния" период от времето на предизборната кампания за кмет на София. Посещенията са основно от търсене по ключови думи "баклава" и "порно" (с незначителни вариации) в Google, където чудно защо, като напиша тези думи, блогът ми излиза на първо място. Както можете да забележите обаче, това не е оказало влияние върху блоя на коментарите, които получавам - дотук има два коментара върху този постинг и все от хора, с които сме общували и преди.

Сега, нека се върна на разказа за Дейвид. Дейвид е мой добър приятел, фотограф. Макар да не работи като професионалист в тази област, е един от най-добрите фотографи, с които съм общувала; и може би най-добрият (за моя вкус) портретен такъв. Учител му е не кой да е, а Ансъл Адамс. Не мога да кажа, че харесвам абсолютно всички снимки да Дейвид, в доста отношения разбиранията ни за фотография се разминават. Но не мога да отрека, че от него много съм научила. Не само в техническо отношение (случвало ми се е да получа десетина имейла от него, в които той ми обяснява какво не харесва в моя снимка и как да я променя, за да стане - ето резултатът от една от тези кореспонденции), а и като провокация да виждам снимки в дълбочина, под чисто видимото им равнище.

За разлика от мен, която обикновено импровизирам, пък накрая - каквото се получи, Дейвид винаги постига онова, което иска. Ще омеси хляб, ще го опече, ще го разчупи и ще го снима по такъв начин, че ще добия усещането, че за първи път осъзнавам какво всъщност е хлябът и колко велико нещо са трохите. Ще снима приятелката си (на видима възраст между 50 и 60 години) гола така, че да се възхитя от величието на "презрялата" й красота и да не видя абсолютно нищо мръсно в подобна снимка. Степента, в която Дейвид се стреми да реализира точно онава, което е в ума му, понякога ме плаши. Имам чувството, че светът за него е едно голямо фото студио. Някой път може да го гръмнат, че е навлязъл в чужда собственост, за да снима, примерно, пън.

Признавам, че Дейвид е на светлинни години по-добър фотограф от мен. Но във Flickr моите снимки се радват на много повече коментари и популярност от неговите. Защо? Ами Дейвид не е много общителен, рядко коментира снимки и невинаги отговаря на коментари. Аз коментирам много повече. "За повечето хора - каза ми той вчера - коментарите се основават на социалната връзка между коментатора и фотографа. А аз просто коментирам това, което харесвам."

В повечето случаи, Дейвид не слага тагове на снимките си, почти не ги публикува в групи и често те остават незабелязани, освен за малцината, които се интересуваме от фотографията му. Онзи ден обаче той публикува серия актови снимки, на които сложи тагове като "nude", "tits", "erotic", "nipples", "sexy". За часове, ако не и минути, някои от снимките получиха стотици посещения. Коментирахме обаче пак само онези, които коментираме снимките му по принцип.

Като гледам статистиката на блога си от последните дни, не може да не се сетя за паралелната история, която се случи на Дейвид по същото време (е, има и разлики, на първо място - аз не съм толкова добър блогър, колкото той - фотограф, на второ - с предишния си постинг изобщо не съм си поставяла за цел да привлека много посещения). Интересно, дали повечето, които са попаднали на блога ми, просто са били любопитни да видят "онова порно" "Баклава"? Или са търсели и съпоставяли гледни точки? Едва ли някога ще разбера.

Възнамерявах да напиша постинг на тема "що е порнография" (и вероятно все някога ще го направя), но все повече виждам, че филмът "Баклава" отваря полета за много по-важен дискурс. Дали създалата се (или по-точно - създадената) истерия около него не цели да отвлече вниманието ни от други неща - какво наистина се случва в този дом и в много други домове за деца и за което допринасяме и ние, най-малкото, защото не искаме да го забележим? В тази връзка, въпреки че Яна от блога за Могилно изрази несъгласие с позицията ми, аз лично виждам тясна връзка между "Баклава" и "Изоставените деца на България".

Още една серия от въпроси - дали казусът "Баклава" не отвлича вниманието ни от други важни проблеми в социалния и политическия живот в България, като поредното "природно бедствие" (тоест, последствията от факта, че тази зима има сняг), неспособността на настоящото управление да се справя с това или онова, трагедията с българските моряци и питането какво точно се е случило с тях и т.н. и т.н.?


П.п. Съжалявам, ако сте очаквали да попаднете на порнография в моя блог. Това няма да ви се случи.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

8.01.2008 г.

Детско порно в "Баклава" или?

След като две от двете новинарски емисии, които гледах тази вечер, представиха като топ новина скандалните кадри на "детско порно" във филма на Алексо Петров "Баклава", реших да видя набедения трейлър със собствените си очи. Исках да го "вградя" в този постинг, за да го гледате направо оттук (и да видя Явор Колев дали ще ме прибере), но - '"Embedding disabled by request".

Детско порно не видях. Видях един гол мъж, видимо пълнолетен, както и две деца, които се целуват. В устата. Според определението на самия Явор Колев за порно, порното е "от кръста надолу" (язък, че Бернардо Бертолучи не знае кой е Явор Колев). Видях и деца, които пушат, но макар върху пушенето да тегнат медийни рестрикции и макар да е забранено за непълнолетни, то също не е порно, нали? Интересно, защо тогава по новините не казаха за пушенето, а за детска порнография, каквато в трейлъра очевидно няма?

В трейлъра обаче се мярна и нещо друго - лицето на Бойко Борисов. Хм... дали това не е причина за създалата се истерия около филма?

Update. Изтрих линка към трейлъра по молба на близки хора, които сериозно се притесниха, като чуха по новините, че тези, които разпространяват филма или дори само трелърите към него, ще подлежат на преследване. Според мен ситуацията е на ниво "рибата в морето" - няма готова експертиза дали това е "порнографски материал", или не. Имайки предвид редица абсурдни казуси в България обаче, може би близките ми се прави да се тревожат, знам ли. При всички случаи, не искам да давам повод за допълнителни притеснения на скъпите си хора.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Как не станах клиент на ОББ

(кликнете върху снимката, за да видите подробности)

Отдавна си бях наумила да купя на мъжа ми нов телефон за Коледа, защото той "износваше" моя бивш телефон, който пък ми беше харизан от сестра му преди две години и нещо, след като тя го е използвала неизвестно колко години преди това. Не разбирам от мобилни телефони, исках да взема нещо, на което да му държи батерията (за разлика от стария телефон), да е качествено, без излишни опции и не много скъпо. Посъветваха ме да му подаря Nokia 2610 и на мен ми се видя добър вариант.

Разрових се в Интернет и видях, че Хенди предлагат телефона изгодно (разбира се, с договор, но и без това се бях решила за целта да се простя с предплатената си карта, с която нямах достъп до MMS и GPRS), при това на изплащане без лихва, с кредит от ОББ. 79 лева за телефон не са толкова много, дори да бъдат платени наведнъж, но не бях сигурна кога ще ми преведат 13-та заплата, а трябваше да се купуват още много подаръци. Не знаех какви са им на ОББ условията за кредит, дали няма да "тръснат" някоя неприятна такса, но смятах да проверя това, когато отида да купя телефона.

Междувременно, заех се да търся опции да изплащам въпросния кредит по интернет. Плащам си всички сметки по интернет освен самия интернет и мисълта да ида до някакъв офис, за да плащам, ми е силно неприятна. ОББ обаче не са част от системата e-pay, така че исках да разбера какви начини за плащане по кредитни карти на ОББ по интернет съществуват. В сайта на ОББ видях онлайн раздел и малко се обнадеждих, въпреки че не бях сигурна дали могат да се извършват плащания от карти, които са към системата на БОРИКА. Все пак, пробно кликнах на "регистрация" и - о, ужас:

Горния скрийншот го направих преди по-малко от час. В интерес на истината, когато сега кликнах отново, се натъкнах на нещо друго:


Очевидно сайтът бива редактиран в момента, в който пиша това, много странно!

Като кликна на ОК, се появява нещо като страничка, но като кликна на "регистрация", ето какво се случва -


Явно системата все още не зацепва, че има и други браузъри, освен IE.

Продължавам след два дена. Реших да изчакам ден-два да видя какво ще стане със сайта на ОББ и да довърша постинга тогава... Резултатите са повече от странни. Като кликна на "регистрация", се появява онази удивителна на син фон. Но като отворя нов таб и вкарам същия адрес отново - https://ebb.ubb.bg/reg/ - се появава другото съобщение, онова на белия фон. Като натисна ОК, изниква нормална страница за регистрация. Ако сте на Firefox или на друг браузър, различен от Internet Explorer, при вас как е?

Както и да е, разказът ми се отнася за времето преди Коледа. Та когато видях онова некадърно съобщение на син фон с гадна въртяща се удивителна, реших, че по-скоро ще се разкарвам до офис на ОББ (три вноски, преживява се), отколкото да ме принудят да използвам IE, въпреки че на работа съм на Windows и мога да се регистрирам и да плащам там, ако искам. Но ползвам IE само в краен случай - тоест, когато съм на компютър, на който няма друг браузър и не ми е позволено да инсталирам такъв. У дома сме на линукс, което прави използването на опцията на за интернет банкиране на ОББ невъзможно.

Следва другата част от историята. Дойде време да купя самия телефон. Отидох в Хенди в Благоевград, имаха този модел. Когато обаче поисках да го купя на изплащане, момичето, което ме обслужваше, каза, че не можела. Защо, питам аз, и обяснявам какво съм видяла в сайта на Хенди. Момичето отговори, че не знае защо в сайта пише така, но от ОББ не давали кредити за суми, по-малки от 129 лева. Ако съм искала, мога да си купя същия телефон на изплащане, но без договор към Мтел, щяло да ми струва точно 129 лева.

По принцип смятам, че за някой като мен, който почти не говори по телефона, предплатената карта излиза доста по-изгодно от месечния абонамент. От друга страна, телефонът ми няма друга възможност за връзка с компютър, освен интернет, и когато и тази опция не работи като хората, не мога да използвам част от функциите, заради които съм го купила. От трета страна, мразя да отида да си купя нещо и, ако с него има някакъв проблем, да ме убеждават да си купя нещо друго (в случая - същия телефон при други условия). (Друг е въпросът, ако примерно ми е хрумнало да си купя некачествено или неизгодно нещо и продавачът ме разубеди и предложи алтернатива - в такива случаи съм благодарна.) От четвърта страна, проблемът с Firefox. Ето защо, предпочетох да платя 79 лева наведнъж, за всеки случай имах стотина лева в портмонето си.

Виждам, че от сайта на Хенди са махнали невярната информация. Надявам се, че това не е било рекламен трик за сугестиране на бедни клиенти като мен, но едно гадничко гласче в главата ми ми нашепва, че е доста вероятно да е било тъкмо това.

За щастие, преведоха ми 13-тата заплата навреме, на мъжа ми също дадоха някаква коледна добавка, така че се видяхме с доста пари и липсата на онези 79 лева изобщо не натежа. Сега се радвам на разширените функции на телефона си, мъжът ми пък за първи път, откакто го познавам, си играе с мобилен телефон като дете :-). Бурната ни радост ще пресекне, когато си видим сметките, но пък сега ни е хубаво да ни е гот...

Що се отнася до ОББ, изпитвам голямо облекчение, че не й станах клиент, и дано да не ми се наложи да стана някой ден, преди в България да има по-гъвкава система за плащане по интернет, вместо две несъвместими системи, и преди ОББ да са се справили с шизофренното си отношение към Firefox.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.01.2008 г.

Мартин с обновен блог

След всичко, което изприказвах по повод на занемаряването на блога на Мартин Заимов (тук и тук), се чувствам длъжна да отбележа в отделен постинг, че блогът му е възстановен и обновен, дори името му е сменено. Поздравления! Когато Мартин разбере, че на коментари се отговаря, това ще заприлича на истински блог! А когато започне да ни държи в течение на това той лично какво се опитва да постигне като общински съветник, надявам се, че ще имам основание да кажа, че не съм гласувала за него и призовавала и други да го правят напразно.

Сайтът "Обичам София" даде признак на живот преди няколко седмици, след което пак изпадна в летаргия. Ще видим, този път ще се опитам да проявя търпение...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.01.2008 г.

Линукс и идеология


Това е един от двата постинга, с които предполагам, че бих станала несимпатична на част от цвета на блогърската общност в България. Вторият предстои, той ще е за екология. Третия смятам да си (ви) го спестя, засега. Не че си поставям за цел да бъда несимпатична (или симпатична) на когото и да било. Но доколкото блогърстването има за цел публичното изразяване на собствена позиция за неща, които по един или друг начин могат да се приемат за обществено значими, има теми, които не бих премълчала, просто за да не се конфронтирам.

И така - линукс, идеология и връзката между тях.

Не съм аз човекът, който би се наел да обясни какво е линукс. Мнозина от вас биха го направили по-добре от мен. Ще цитирам опрелелението от linux-bg.org, макар и то да не е особено изчерпателно:

Линукс е операционна система - нещо като Windows, но доста по-добро.
Освен за сървъри Линукс е подходящ и за крайни потребители благодарение на огромния брой графични приложения.

Как изглежда Линукс можете да видите в Галерията.

Историята на създаването и развитието на Линукс можете да прочетете от тук.

Можете да пробвате Линукс, без да го инсталирате на харддиска, като ползвате Knoppix.

Любопитен факт е, че според ZDNet Линукс е най-голямата заплаха за Mайкрософт.

Линукс е безплатен и свободен софтуер. Какво ще рече това? Накратко: можете да си го инсталирате легално на колкото компютъра си искате и да го настройвате за вашите нужди, без да е нужно да плащате лицензни такси.

Що се отнася до идеологията, съществуват много определения за идеология. Като известно обобщение нека кажем следното - идеология е, когато интересите на една социална група се представят за всеобщи. Питър Бъргър пък го е казал така - идеология е, когато човек вярва на собствената си пропаганда. Карл Манхайм и други "юнаци" твърдят, че човешкото познание е същностно идеологическо - нещо, което дълбоко приемам, но не е тук мястото да го обосновавам. Следователно, за да бъда честна, аз трябва да се опитам да проясня собствената си идеология. В случая, това е идеологията на "обикновен потребител".

Сега, да се върнем на линукса. От близо година и половина съм на линукс у дома. Вкъщи имаме два компютъра, и двата под линукс. Като цяло, харесва ми да съм с линукс и нямам намерение да се връщам към Windows, поне засега. Нито съм платила на монополиста Microsoft (мразя монополисти), нито ползвам пиратска версия. Имам легална и безплатна операционна система. Нямам антивирусна програма, нямам и вируси. При наличие на проблем мога винаги да ида във форума на моята дистрибуция (ако не се занимавате с линукс - дистрибуция ще рече нещо като операционна система; има много видове линукс и те се наричат "дистрибуции") и там почти със сигурност поне един от тези, които са създали дистрибуцията, ще ми обърне внимание. Да сте си говорили с някого от тези, дето са правили Windows?

От друга страна, аз съм с отчайващо хуманитарна нагласа и нямам никакво желание да се превръщам в програмист. Компютърът ми е нужен за работа, фотография, интернет. Искам да имам работеща правописна проверка на български, когато пиша в Open Office Word Processor. Искам да имам работещи принтер и скенер. Искам да мога да инсталирам програма без страх, че тя може да бъгне важен модул на дистрибуцията или направо ядрото й, че после да трябва да преинсталирам всичко. Искам да ми се налага да пиша в конзолата (тоест в команден ред) възможно по-рядко, защото това ме ужасява. (Е, с малки изключения - понякога обичам да отварям програма от конзолата за по-бързо, или да пиша sudo apt-get install. Така че повечето обикновени потребители са по-тежък случай и от мен.)

Ала вместо да се радвам на чисто новите си принтер и скенер, днес съм с болящи и неестетично подути очи, защото снощи до никое време се опитвах да подкарам скенера - разбира се, посредством конзолата. И мой приятел, който принципно много разбира от линукс, не можа да ми помогне, та загубих и неговата вечер. Що се отнася до принтера, и него още не съм успяла да го подкарам (друг приятел, италиански програмист, ми предложи да направи модификация на ядрото на дистрибуцията ми, за да може да тръгне принтера, представяте ли си?!). Разбира се, аз съм дебил, като се стигне до конзолата, но се питам защо и специалисти не могат да се справят, включително и тези, дето са създали дистрибуцията...

Не уточнявам коя ми е дистрибуцията, защото все ще се намери кой да каже, че еди-коя-си дистрибуция е по-добра, но в крайна сметка едва ли има такава, при която всичко тръгва без проблеми. При моята повечето неща тръгват, очевидно обаче не всички. Ще се намерят и такива, които да ме упрекнат, че съм си купила точно тези принтер и скенер, а не други. Ами тези можахме да си позволим, тези си купихме. Все пак, едното е HP, другото Canon, не са куча марка, я.

Знам, ще кажете, че в голяма степен вината е на самите производители, които не правят драйвъри за линукс, а само за Windows и в най-добрия случай за Mac. Съгласна съм. Ала, ако искат да са конкурентно-способни, създателите на линукс дистрибуции трябва да ги правят възможно най-използваеми за "обикновения потребител".

Тъй че, когато си говорим за линукс за държавната администрация, според мен е нечестно да се абстрахираме от проблеми като горните. Аз самата харесвам тази идея, но въвеждането й не е безпроблемно. Трябва да има достатъчно на брой компютърни администратори, които да са в състояние да конфигурират периферията и да направят така, че на компютрите да може да се работи безпроблемно. Тези, които ще ползват компютрите, едва ли ще се натъкнат на особени проблеми, освен ако не тръгнат да инсталират програми по свое усмотрение или не се промени нещо в периферията (а то рано или късно се променя). Open Office е доста приличен офис пакет (като се изключи, че аз още не мога да се справя с проклетия спел чек). Като цяло идеята е принципно изпълнима, но с много "но", които следва да се имат предвид от онези, които толкова пламенно я лансират.

Така изглеждат нещата от гледна точка на моята идеология на задръстен обикновен потребител. Що се отнася до линукс адептите, те особено много настояват да се осъзнае обстоятелството, че линукс не е просто безплатен, а свободен софтуер. В английския език думата "free" има и двете конотации. И звучи гордо. Тъй като не смея да обяснявам що е то "свободен софтуер", се объщам към Уикипедия:

Свободен софтуер е термин, който се използва за компютърни програми, авторите на които дават на потребителя правото да ги изпълнява, копира, изучава, променя и подобрява.

За да бъде свободен един софтуер, лицензът му трябва да гарантира следните четири основни свободи на потребителя:

  • Свобода да използва програмата за всякакви нужди. ("свобода 0")
  • Свобода да изучава начина на работа на програмата и да я променя за собствени нужди. ("свобода 1")
  • Свобода да разпространява програмата. ("свобода 2")
  • Свобода да променя програмата и да публикува променената версия. ("свобода 3")

За да бъдат осигурени свободи 1 и 3 е необходим достъп до изходния код на програмата.

За една компютърна програма казваме, че е свободна (свободен софтуер), когато потребителят получава тези четири свободи заедно с програмата.


От въпросните четири свободи, аз съм в състояние да осъществявам 0 и 2. Иначе, да, възползвам се от направени промени в определени програми (има приложения за Firefox, поради които вече не мога да си представя да работя с IE). Ама аз да правя промени в програма - сакън! Намирам за прекрасно, че има хора, които се осъществяват свободи 1 и 3 и понякога с удоволствие и благодарност използвам продукта на техния труд. Доколкото обаче на мен 0 и 2 ми стигат, очевидно свеждам "свободността" на свободния софтуер предимно до неговата безплатност. Користно копеле съм, а?

Няма свобода изобщо, има конкретни видове свобода. По един или друг начин, особено за модерния човек, свободата изглежда достойна кауза, за която да се бориш. Дори и в употребата й да влиза убиване на човешки същества. "Свободен софтуер" звучи определено възвишено, но хайде да помислим кой има полза от развяването на идеологията на свободния софтуер.

Със сигурност, не обикновените потребители. Тях просто ги интересува софтуерът и хардуерът да работят, а не да се налага да правят технологични чудеса, за да ги накарат да заработят. Затова и огромната част от тях са на Windows, въпреки че линукс е безплатен. Съответно линукс адептите се отнасят с определено презрение към такъв тип хора, изпаднали в плен на монополизма и комерсиализма и загърбили Свободата.

А защо линукс адептите така пламенно прегръщат идеята за свободата? Въпросът изглежда тъп, защото отговорът е като че самоочевиден - разбира се, свободата е хубаво нещо. Коя обаче свобода? Свобода за кого? Свобода за тях, защото те са тези, за които "свобода 1 и 3" имат конкретен смисъл. Защо тогава те толкова настояват и останалите да правят разлика между "безплатен" и "свободен"? Защото, извинявам се, най-безболезнено е да минеш на линукс, ако бъдеш като тях, ако разбираш от или започнеш да се занимаваш с програмиране, за да си в състояние да решиш по-голямата част от проблемите, които линукс ще ти стовари на главата. Цялото усилие е оправдано само тогава, когато линукс се превърне от средство (да работиш на компютър) в цел сама по себе си, в кауза. А, както вече казах, каква по-достойна кауза от свободата ;-).

Ала, докато са опиянени от линукс като ценност, като се държат високомерно и презрително (извинявам се за синонимите) към тези, които "не разбират смисъла", те на всяка крачка рискуват да загубят обикновените потребители като мен, които въпреки всичко са решили да преминат на линукс. Да не говорим за такива, които са на Windows. А без обикновени потребители линукс ще продължава да се поддържа много трудно и производителите няма да са мотивирани да правят драйвъри за, образно казано, една шепа хора.

Ето защо, "линукс за държавната администрация" е, освен безспорно икономически оправдана идея, също също така опит за силово решение на горния проблем. Както го е казал Русо - принудително въвеждане в състояние на свобода. Ако принудим повече хора, особено пък държавни институции, да минат на линукс, после можем да изискваме от производители и софтуерни разработчици да се съобразят с това.

Но не е там работата, нали? В моето разбиране за свобода се включва да уважаваш тези, които са различни от теб. И по възможност да не ги унижаваш, особено ако се надяваш да ги привлечеш към своята идея. А и изобщо.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?