Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

30.03.2009 г.

За религиозните "сламки" и религиозните "греди"

Гледам по късните новини на Канал 1 - построили православна църква в двора на училище. Голяма гордост, голям празник. Пак по новините, няколко часа по-рано - репортаж против използването на "религиозни символи" (разбирай забрадки) в образованието.

То и в двора на Югозападен университет се е цвъкнал православен параклис. Но не, това не са религиозни символи. Така ви се струва. Българското образоване е светско.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

29.03.2009 г.

Гениален "маймунски" статив



За първи път забелязах подобни стативи по време на разходка с Lynn в Благоевград преди десетина дена и толкова поисках такова нещо, че направо превъртях. Имам харизан от баща ми стар статив за (аналогова) видеокамера, който става и за фотоапарат. Хубав е, но го ползвам само вкъщи, защото е много голям и тежък, не се побира дори в най-голямата ни раница. От известно време насам си търсех някакъв портативен статив, но този надмина всичките ми очаквания, понеже може не само да се поставя на равни повърности, а практически на почти всякакви. В магазина имаше малък размер за 13 лева и голям за 32. Прецених, че малкият може да не държи моя Panasonic FZ7 стабилно и реших следващия път да си купя големия (който също е със сравнително малък размер - към 25 сантиметра - и може да се смотае в чанта или вътрешен джоб).

Като се прибрах у нас обаче се сетих да проверя във Фото Павилиона, където веднага открих новата ми фикс идея под името Gorillapod. Там видях, че има и среден размер, който, след малко повече ровене в нета, установих, че е по-подходящ за моя случай, защото големият е за огледално-рефлексни апарати с по-тежки обективи и за по-добра стабилност няма горните две топчета, които позволяват на малкия и средния да се въртят така, че да позволяват и вертикални снимки. Тъй че за големия си трябва и специална допълнителна глава. Във Фото Павилиона и цените се оказаха по-изгодни, отколкото в Благоевградския магазин - съответно 28 лева за големия размер, 21 за средния и 12 за малкия.

Любопитството ме отведе до сайта на Gorillapod, където установих, че този "маймун" може дори повече, отколкото си представях. И при мисълта как ще го омотавам около клони, дръжки, огради и т.н., съвсем превъртях. По цените се ориентирах обаче, че това, дето го продават тук, не ще да е оригинален Gorillapod. Ама аз не съм и маниак на тема оригинални продукти - важното е да върши работа. Обсъдих тази тема с момчето от Фото Павилиона, което ме консултираше, той рече, че преди са продавали оригиналните, но почти не са се купували, понеже са три пъти по-скъпи. В магазина се разнесе глас като от отвъдното (може би шефът наблюдава отнякъде и се включва с микрофон, когато прецени), че единствената разлика между оригинала и ментето била в марката - само тя давала високата цена.

Не знам дали беше прав безплътният глас, но "маймунът" наистина е доста стабилен, не е твърде мек, както бях чела за някои имитации; изисква се леко усилие да се върти насам-натам и като застане в дадена поза, изобщо не мърда. Може да не е горила, но е поне... орангутан. В други магазини съм го виждала в разни отровни цветове, за щастие моят е елегантно черно-бял. Единственият (но доста неприятен) проблем/дефект е, че фотоапаратът не може да се завинти плътно към него и "играе", което е тъпо, ако човек иска да снима под по-особен ъгъл. Консултантът в магазина пробва с два статива, все същото, и каза, че за първи път му се случвало. Може да е от апарата, ала с големия статив вкъщи нямам такива проблеми. Но Крис още снощи оправи този "бъг" с разрязана на две по дължина гумичка за чешма и сега всичко е перфектно.

След като взехме орангутанчето, се замъкнахме във Veda House да го изпробваме, да купим чай за вкъщи и да изпием по един чайник. Понаправихме доста снимки, тези, които публикувам тук, са от тоалетната ;-). Симпатичните отблясъци се дължат на четирите секунди експониране (при ISO 80), има мъъъъъъничко хроматичен шум, но не съм го "замазвала". Ех, като си помисля за всички снимки, които не съм направила или съм провалила и за всичкия selective gaussian blur, който съм "изляла", защото съм нямала маймун...

За финал преписвам характеристиките на орангутанчето от опаковката. Марка: не пише. Или ако използваме термина на Фото Павилиона за куча марка - "General Brand" ;-). Размер - 260 на 50 на 50 милиметра. Носи до кило и двеста (оригиналният Gorillapod от този клас носи до 800 грама, аз не бих се доверила да прикача повече от 800, just in case). Тегло - 165 гр.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

28.03.2009 г.

Принос към "простотията"








Благодаря на Балтазар Иванович, че ме светна откъде е взел този банер, на Марфи, че е публикувал кода към него и на Елфа, че го е създал.

Humble bow, guys!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.03.2009 г.

Промяна на "политиката" към коментарите в блога


Досега в блога си съм допускала анонимни коментари, с няколко изключения. Макар мнозина да са ме съветвали да не ги допускам, имаше период, в който публикуването им беше смислено. В битката за законност в Югозападен университет имаше различни гледни точки и аз държах да им дам възможност да бъдат изговорени, все едно дали зад тях стои име, или не. Смятах, че коментарите на отсрещната страна трябва да бъдат публикувани, за да ги видят всички, макар че често пъти това си беше равносилно на психически тормоз за мен и други хора.

Днес времената са други. Свалихме Воденичаров, с това обаче не се възцари демократичност и законност в университета. Не сме го и очаквали. Защото проблемът не е в самия Александър Воденичаров, а в това, което го прави възможен. Пък то си е същото.

Както и да е, думата ми беше за коментарите. Преди известно време въведох модерация - заради приятел, когото смятам за добър човек, но който често не уцелва мярата, пише off topic и отблъсква други читатели и коментатори. Не ми се разсърди, защото знае, че не съм била злонамерена към него.

Понякога обаче ми се случва да получавам анонимни коментари, ни в клин, ни в ръкав, повечето пъти - върху стари постинги, за да не ги забележат много хора. Беззъбо-злобни коментари, в повечето случаи off topic. Макар да са анонимни, стилът на комплексарски "аристократизъм" ми е повече от познат, някои хора не могат да прикриват маниера си на писане и поведение. Тези хора може би имат причини да се чувстват нервни напоследък. Не знам, не ме и интересува. Но не виждам никакъв смисъл блогът ми да се пълни с изблиците на тяхната нервност и читателите да се чудят какви са тези "розички".

Затова оттук нататък ще пускам анонимни коментари само ако преценя, че наистина си струва и други да ги прочетат. Все едно дали съм съгласна с тях, или не.

П.п. Ако толкова пък не можете да изтърпите да не ме наругаете, не искам да се чувствате фрустрирани - ползвайте блога на Дошков, моля!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.03.2009 г.

Трети брой на NotaBene


Излезе и третият брой на списание NotaBene. Доколкото съм част от екипа, виждам отвътре какво е да се прави списание, да се почне от нулата, но да се удържа амбицията за нов брой всеки месец, в последния момент да се спасява темата на броя, заплашена от непредвидени обстоятелства (сърдечно благодаря на проф. Ангел Стефанов за великолепната му статия, благодарение на която темата на броя беше спасена).

Освен две статии за времето, в списанието може да се прочете и превод на Джон Стюард Мил, любопитно фото-есе за Куба, превод на хайку от немски и шведски и още интересни неща. Колонката за фотография този път е посветена на снимки "бяло върху бяло".

Колкото и да съм опитвала, не ме бива особено в снимките "бяло върху бяло", тази е комай най-бялата, която съм правила. Общото във всичките ми опити за бели снимки е, че ги посвещавам на Питър Пик. В колонката съм разказала някои неща за Питър, но ми се ще в блога да му направя кратко аудио представяне. Искам, първо, да публикувам едно негово парче, което много си харесвам. Казва се baby grenade (питър не обича главни букви, обикновено и името си пише с малка), е по-мелодично и слушаемо, въпреки това винаги ми е безкрайно приятно да го слушам:







(Имаше и още едно парче, но го махнах по молба на Питър, понеже му се е случвало песента да бъде превратно политически тълкувана. Ако някой случайно чул вчера - чул.)

Другото нещо, което ще се радвам да чуете, е разказът за болничния престой на Питър, който разказ впоследствие той превръща в радио шоу (по онова време се подвизава като водещ в местно радио). Ако имате половин свободен час, който сте готови да "загубите" в слушане на история, разказана по, меко казано, необичаен начин (и на изключително приятен бритиш), чуйте го. Историята, по-подробна и с някои разлики по отношение на радио шоуто, може да бъде прочетена тук.

И тъй, оставям ви насаме с Питър:










Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.03.2009 г.

Блогосферна RSS мистерия


В моя опит съществува асоциативна връзка между "Еленко" и "Google Reader": благодарение на блога на Еленко открих бутона "Next item" в Google Reader (каквато съм си завеяна и астигматична, иначе хич и нямаше да го видя).

Напоследък ми се случва на няколко пъти да се натъквам на реклами докато преглеждам блогове в Google Reader. Рекламите са все в постове на Еленко.

Попадам на блога на Еленко, понеже съм абонирана за Блогосферата на "Дневник". В същата Блогосфера има изрично условие: "Да няма реклами в RSS емисията, която вашия блог ще задава към нас." Аз ли нещо не разбирам?

Сигурно това несъответствие е само в главата ми. Ако бях топ блогър, щеше да ми е ясно. Ама не съм.

UPDATE. Сред коментиращите се появи Еленко, който първо уточни, че става въпрос за технически проблем, а не за злоупотреба, а след няколко часа писа, че е премахнал изобщо рекламите в емисиите си. Така че всякакви подозрения отпадат - правилата си важат и за Еленко :-).



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.03.2009 г.

Вавилонската рибка

(снимката е от серията "Чакайки Пикасо")


Действащи лица:


1. Светлето
2. Момък

Декор:

Трамвайна спирка, на спирката - пицария с външно светещо меню. Вечер.

Действие първо:

Светлето (чака трамвая, скучае, чете менюто на пицарията).

Момък (ту влиза, ту излиза от пицарията).

Действие второ:

Малко по-късно.

Момък (към Светлето): Фром Бългерия ли сте, или не?

Светлето (видимо объркана, на чист български): Не.

Момък: Ду ю спик инглиш?

В този момент идва трамвай. Светлето се затичва и се качва на трамвая.

КРАЙ.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.03.2009 г.

Опашка за Пикасо



Наистина не очаквах, но явно много хора (като Крис и мен) се бяха наканили да посетят изложбата на Пикасо в Националната галерия за чуждестранно изкуство в последния момент. Не помня друг път да съм изпадала в такъв възторг при вида на опашка. Въпреки студеното време и неприятния режещ вятър, всички тези хора бяха там заради изкуството. Имаше и други, които като мен снимаха опашката - някои с големи огледално-рефлексни апарати, други със "сапунерки", трети с мобилните си телефони. Аз понаправих доста абстрактни снимки, докато чаках.

А изложбата си струваше.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.03.2009 г.

Психологът Николай Михайлов за университета


Не познавам Николай Михайлов, от блога му разбирам, че е магистрант по клинична и консултативна психология в Софийския университет, копирайтър и други неща. Не помня да съм обръщала внимание на блога му досега, но послидният му пост "Люлкоскачане" дълбоко ме впечатли и искам да го споделя с читателите на моя блог. В него става дума за това - как университетът у нас третира студентите, както авторитарен родител третира децата си. Как това води до неспособност на хората, излезли от университета, да се справят с елементарни практически ситуации. Как университетът пречупва и преподавателите.

Ако сте студенти, с цялото си сърце ви призовавам да прочетете тази публикация.

Ако сте преподаватели, също (но за вас съм почти сигурна, че ще го направите, особено, ако сте ми колеги, пък току виж и някой от вас се "разписал" там на тема "коя е Светла Енчева и защо още не е защитила дисертация"... лошо няма, светът е шарен).

И така - "Люлкоскачане" на Николай Михайлов.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.03.2009 г.

Що така, съседи?


Живея в ж.к. "Западен парк" и съм ядосана на съседите ми от "Гевгелийски", яд ме е и че много хора безкритично ги подкрепят.

Тази снимка е правена близо до Западен парк. Не точно в парка, защото не бих посмяла да вляза там с единствения ми фотоапарат. Откакто там ограбиха и биха сестрата на Крис и един семеен приятел, изобщо пък не искам да влизам в него. Въпреки че старата част на парка е много приятна - дива гора със стари високи дървета, пътеки и полянки. Но си е опасно. Виждала съм конна полиция там, но минава от дъжд на вятър. Ако имах деца, не бих си и помислила да ги пращам да играят там, освен ако не са в компания на достатъчно много на брой и достатъчно яки възрастни.

През този опасен и красив парк минава влакът от Перник. Както стана широко известно, има проект да се направи спирка на влака, за да могат част от перничани, които работят в София, да ползват метрото от станция "Вардар". И ето, хората от "Гевгелийски" станаха изключително граждански ангажирани и се вдигнаха на протест - къде ще играят децата ни, защо ще отсечете хубавите дървета, как тъй пред блока ми ще спира влак.

Общественото мнение много лесно може да бъде манипулирано, когато се играе на струни като "екология" и "пространство за игра на децата". Но нека се опитаме да видим ситуацията в цялост.

1. През парка вече така и така минава влак. Въпросът е просто да се изгради спирка - не цяла гара, а спирка. За тази цел едва ли ще бъдат отсечени много дървета и храсти.

2. Ако близо до блока ви минава влак, има ли чак такова значение дали спира, или не?

3. Ако близо до блока ви спира трамвай, каква е същностната разлика със спирката на влак?

4. Ако толкова държите децата ви да играят в този парк, преценихте ли съотношението на пространството, което ще се заеме от една влакова спирка и пространството, което остава свободно за игра?

5. Циркулацията на повече хора в парка ще го направи по-сигурно място - поне в тези му части, в които има непрекъснато движение на хора.

Нека се опитаме да погледнем ситуацията в по-широка перспектива. Какви са алтернативите на перничани?

Основната им алтернатива се нарича бул. "Цар Борис Трети". Какво е състоянието на този булевард и какви са екологичните щети от всички отровни газове, които отделят безкрайните колони от коли с пернишка регистрация? В колко отсечени дървета може да се измериКакъв е рискът за живота на едно дете (или пенсионер, или който и да е) от кв. Княжево, което се опитва да пресече булеварда?

Разбира се, има и гара "Захарна фабрика", но от нея няма бърз и удобен транспорт за центъра. Ако пътуват до "Централна гара", отново се натъкват на неприятен трафик и задръствания.

Алтернатива, макар и в бъдеще време, е магистрала "Люлин". Ама против нея, доколкото си спомням, също имаше екологични протести. Със сигурност заради построяването й ще се отсекат повече дървета, отколкото за една спирка в Западен парк.

Освен това, и влаковете, и метрото, са екологичен транспорт. Неслучайно в много европейски страни основната форма на транспорт е релсовият. В Дания например (извинявам се, че пак пиша за Дания, но обещавам, че няма да е за последно) не че няма автобуси, но влакчетата са основна форма на вътрешноградски и междуградски транспорт. Понеже огромна част от Дания се състои от гористи местности, много гарички са - естествено - в гората. Затова пък там въздухът е невероятно чист и може да се диша!

Да, екологията е важно нещо, но нека не маскираме егоизма си като екология. Може на хората от "Гевгелийски" да не им е приятно "някакви си перничани" да им швъкат из квартала и да им се возят в метрото. Но спирка на влака в близост до метростанция "Вардар" е добро решение и за перничани, и, в не по-малка степен, за софиянци.

Ето такива неща си мислех вчера, докато в продължение на около час и пет минути служебният автобус на ЮЗУ стоеше блокиран на бул. "Цар Борис Трети" - заради непочистения път и заради километричните колони с коли, идващи от Перник. Не смея да си помисля хората в тези коли в колко часа са успели да се доберат до работните си места. Но моите колеги, които имат часове от 9,30 сутринта, закъсняха с 15-20 минути, което в някои случаи означава - избягали студенти, прекъснат учебен процес.






Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.03.2009 г.

Отношението към децата в Дания


Представям ви едно обикновено датско семейство, което живее в стандартна къща в градче на около 12 километра от Копенхаген (нещо като предградие). От ляво на дясно, това са Йеспер, Вини, Микел, Лесе и Томас. Котките Растер и Юли бяха доста стари, когато направих тази снимка преди около три години, и вече не са между живите. Семейството има нова котка - Флора. И понеже това е Дания, естествено на снимката има и свещи.

Вини и Томас работят в Копенхаген. Вини се грижи за деца с увреждания, а Томас преподава как се правят книги (и други печатни произведения) в Колежа за графични изкуства. Бях им на гости за четири дена през 2006 и това, което ми направи най-голямо впечатление, беше емоционалната пълнота, в която растат децата им. Никой не казваше на Микел: "вече си на 11 години, не се гушкай в майка си, докато гледаш телевизия, момчетата не правят така" или "не седи на коленете на гостенката, не е прилично". Малкият и средният брат се случваше да се поскарат, но не си крещяха и не се биеха. Големият ги гледаше кротко и с усмивка - като човек, който знае какво е, но вече е преживял този етап. На къмпинг вечерта около огъня компания от десетина деца се държеше съвършено кротко - говореха си, играеха някакви от нашенска гледна точка изключително скучни игри и отвреме-навреме някое от децата разпалваше огъня. Гледах ги и си мислех, че тези деца може би просто нямат сдържани емоции, които да напират да излязат навън.

Когато в България започна да се чува за филма на Кейт Блюет "Изоставените деца в България", взех импровизирано интервю по ICQ от Томас. Интервюто отлежава повече от година и чак днес се наканих да го преведа и да го пусна в блога:

Аз: Това място, където Вини работи, защо хората си оставят децата там?

Томас: Децата са там само ден-два в месеца, защото семействата имат и други, здрави, деца и така им дават възможност да правят неща, без да се налага децата с увреждания непрекъснато да присъстват.

Аз: Когато в Дания се роди дете с увреждане, какво прави държавата?

Томас: Тя помага на родителите да се грижат за детето с помощи и със специални детски градини, и училища, и обучение.

Аз: В България, когато се роди дете с увреждане, обикновено докторите казват на родителите: "Вие не сте способни да се грижите за такова дете, по-добре го оставете в институция, където ще получава специални грижи", а в институциите е ужасно и децата често умират в тях :,-(.

Томас: Да, тъжно е. Не е толкова трудно да се грижиш за дете с увреждане.

Аз: В Дания родителите на такива деца биват ли обучавани как да се грижат за тях?

Томас: Да, от болничния персонал.

Аз: Това е хубаво :-). Държавата дава ли някакви допълнителни пари за грижи за такива деца?

Томас: Да, понякога дори специален автомобил с място, където да се постави инвалидна количка.

Аз: WOW!

Томас: И специално легло.

Аз: В България, често няма никаква помощ :,-(.

Томас: Това е ужасно и за децата, и за родителите.

Светла: Там, където работи Вини, как се грижат за децата?

Томас: Децата идват следобед, играят и вечерят. След вечеря се къпят и към осем часа се слагат в леглото, в отделни спални. След осем Вини трябва да подготви някои неща за другия ден (дрехи, лекарства...). През нощта един дежурен наглежда децата, дали всичко е наред, понеже някои не могат да се движат и може нещо да им се случи, дори в леглото. Сутринта децата стават и закусват, и ги обличат (преди това). После идва такси и ги закарва на училище. Ако е събота, Вини ги извежда някъде, понякога до копенхагенската зоологическа градина :-).

Аз: Супер :-). Е, в България не е така :-(.

Томас: В Дания, ако здраво дете не може да остане в семейството си - поради проблеми с алкохол или нещо друго - държавата ще плати на друго семейство да се грижи за детето, за да живее то в семейна среда.

Аз: Значи няма деца, оставени в институции?

Томас: Някои деца може и да бъдат оставени, ако са проблемни и ако са на 14-15 години, но не малки деца.

Аз: И предполагам, че те биват третирани добре в институциите?

Томас: Разбира се, те е възможно да се чувстват нещастни и да усещат, че не получават достатъчно обич и ласки, както нашите деца получават от Вини всеки ден.

Аз: Разбира се! Но българските деца в институции не получават никакви ласки, откакто се родят :-(.

Томас: Вини обича да прегръща и децата с увреждания, и те я обичат.

Аз: Късметлийчета, че са родени в Дания...

Знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление от всичко, което ми каза Томас? Не, не спациалните автомобили с място за инвалидни колички в тях, нито отделнатата стая, с която разполага всяко дете с увреждане, на което му се налага да остане сред специални грижи за ден или два в месеца. А дълбокото убеждение, че всяко дете, независимо от това дали е здраво, болно, послушно, проблемно, момче, момиче, бебе, тийнейджър, има нужда от обич и ласки. И ако не му се показва достатъчно обич и не получава достатъчно нежност, детето ще бъде нещастно.

Разликата в отношението към децата в Дания и България не е въпрос на пари, а на ценности, на сващане на това - какво означава да бъдеш човешко същество и от какво един човек има нужда.

У нас има и щастливи изключения в грижата за деца с увреждания, но в областта на държавната политика към децата - както с увреждания, така и здрави, нещата са трагични. Да хвърлим поглед само на реформите в образованието. Те могат да се обобщят като ограничения и санкции, ограничения и санкции. Вечерен час, униформи, "характеристики", общественополезен труд, гонене от час - все едно, че става дума за рецидивисти, не за деца. Ако на тези от министерството поне малко им пука за учениците, на първо място ще се замислят - от какво образование имат нужда съвременните деца. И все пак, не мисля, че проблемът е в политиците ни, а в отношението към децата в нашата култура като цяло. Културата се променя най-трудно, макар да не е невъзможно.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?