Патици плуват по "Шишман" в летен следобед

Специално за Стефан, който харесва патици и с когото тази вечер бавно ще изговаряме света. И на когото още не ми е хрумнало как да направя пате, но не съм забравила, че съм му обещала да напиша една рецензия. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Love kills

(Freddie Mercury & Giorgio Moroder: Love Kills - оригиналният видеоклип в блога, ако не го виждате)

Песента на Фреди Меркюри и Джорджо Мородер Love Kills е от саундтрака на версията на Мородер на немия филм на Фриц Ланг от 1927 г. Metropolis. Съществуват множество версии и възстановявания на този филм и никоя от тях не е оригиналната. Последната версия е публично представена през февруари 2010 г., след като през 2008 в Буенос Айрес е намерено някакво копие, което съдържало почти всички липсващи сцени. От ноември т.г. тази версия се разпространява на DVD и Blu-Ray.

В саундтрака на версията на Мородер открих и интересно (ако харесвата Yes) парче на Jon Anderson - Cage of Freedom.

Между другото, оригиналният видеоклип на песента на Queen Radio Ga Ga също съдържа кадри от Metropolis.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

18 е повече от 1000

Вчера дадох интервю за едно бъдещо предаване на БНТ в качеството на човек, номинирал Валерия Иларева за наградата Човек на годината. От всичко, което наговорих, естествено няма да бъде излъчено много. (Любопитна съм дали ще оставят нещо от спонтанния монолог за юристите, който избълвах, преди да съм разбрала, че вече ме снимат). Искам специално да подчертая една от тезите, които отчлених.

Казах, че не очаквам, че Валерия ще спечели наградата на публиката за Човек на годината, но за мен е много по-важно, че тя е най-номинираният кандидат за наградата. Отсрещната страна видимо се учуди и затова поясних. Тук ще обясня още по-подробно.

Когато номинирате някого, вие излизате със собственото си име (случва се и псевдоним или име на роднина, понякога) и разгръщате аргументация - защо смятате, че даден човек заслужава наградата, по какъв начин отговаря на критериите за нея. За Валерия това са направили 18 души - 16 плюс двама за общата й номинация с Диана Даскалова, която впоследствие отпадна. И не ми е известно някой от тях да е използвал псевдоним или чуждо име. Тези номинации са издигнати от хора с много различни политически, ценностни и биографични позиции. Това означава, че за последната година проблемите на чужденците в България действително са се превърнали в легитимна тема в българското общество. (Остава да се надявам и депутатите да го разберат, преди да е станало твърде късно.)

В подкрепа на горната теза дадох пример, че тази година има и други номинации, свързани с чужденците в България - номинирани са неформалната група "Хора срещу расизма", бежанецът Джавед Нури (с блестящо аргументирана номинация), чужденката (цветнокожа, при това) Пенелопе О'Съливан. Беше номинирана и Диана Даскалова, че дори и аз (последното не го казах за БНТ, де).

За разлика от номинирането, което се прави от личности, гласуването е в много по-голяма степен подвластно на групови импулси. Да гласувате е много по-лесно, отколкото да номинирате - иска се само да оставите e-mail адрес. Нищо не ви пречи да гласувате пет пъти, ако имате пет адреса. (Аз все пак призовах за Валерия това да не се прави. Нека всичко бъде почтено, тя е честен човек.) Хората с лекота гласуват за роднините си, за приятелите си, за някой, който ги е помолил (е, сещам се и за един случай, в който номинацията е направена, защото номинираният се е скъсал да моли някого за това, но се надявам, че това е по-скоро изключение).

Лесно е да гласувате за някого, който е популярна публична личност. Гласувате, защото личността и ви е добре известна и я харесвате, одобрявате публичните й позиции. Правила съм го и аз.

Валерия не е популярна публична личност.

Лесно е да гласувате за някого, който защитава достойна и хуманна кауза, която е свързана с деца, хора с увреждания, пациенти. Дълбоко съм убедена, че тези каузи заслужават уважение, имайки предвид родните "грижи", полагани за такива "създания", както беше казала една министърка. В България обаче е много по-вероятно да бъде подкрепена кауза, свързана с хора, които се схващат като стоящи по-ниско от нас, като обект на съжаление, макар, според мен, никой човек да не заслужава такова отношение. По-трудно се защитава каузата за защита на някого, който ти е равен.

Чужденците в България не са обект на съжаление и снизхождение, те са толкова пълноценни хора, колкото и ние. Много от тях са здрави, прави мъже. Те не искат милост, а признание на правата си. Затова защитата им не е популярна кауза.

Лесно е да гласувате за някого, който защитава правата родните си деца. Каузата, в името на която се защитават правата на нечии деца, може действително да е достойна за уважение. И все пак много хора ще гласуват от съпричастност към борбата на родителите (особено ако са майки - в България образът на майката има свещен статут).

Валерия не защитава децата си, а чужди хора, огромната част от които - пълнолетни. Не говори за майчина любов, а за човешки права.

Лесно е и да гласувате за собствения си интерес, за правата на собствената си група. Затова съм доста изненадана, че ЛГБТ хората в България (умишлено не казвам "общност", защото за общност се искат и други неща освен общи характеристики, каквито в случая май че няма) като че не припозна никоя от ЛГБТ номинациите като своя, гласовете се разпръснаха и дори и събрани са много по-малко, отколкото очаквах. Да гласуваш е по-лесно, отколкото да идеш на парад - никой няма да те види.

А Валерия не просто не защитава интереса и правата на собствената си група, ами защитава хора, които дори не са българи. Само поради това мнозина смятат, че тези хора изобщо нямат права - само "нашите" имат права.

Няма нищо по-лесно от това да гласуваш за човек, който те е помолил за това. Мнозина го правят, без да се замислят, по същата логика, по която действат и верижните спамове. Един от номинираните (поне аз за един знам) непрекъснато агитира за себе си, саморекламира се, трупа нови и нови контакти, които също призовава да гласуват за него, цвъка по стените на фейсбукските си контакти линкове за гласуване. И хората масово гласуват - едни, защото им е приятел, други, защото ги е помолил, трети, заради нелеката му съдба, четвърти, надявам се, заради това, в името на което е номиниран.

Валерия никога не би си направила самореклама. Не само не би агитирала за себе си, а дори не би публикувала или изпратила линк с номинацията си. И хората, които иначе биха я подкрепили, не се сещат...

Ето защо мисля, че Валерия Иларева едва ли ще спечели най-много гласове за Човек на годината. Но за мен 18 обосновани номинации тежат повече и от 1000 гласа, много от които - пуснати по инерция и с всякакви други мотиви, различни от мотивите за номиниране. Все пак се надявам, че журито ще присъди грамота или нещо такова на най-номинирания кандидат.

Ако все пак си мислите, че си струва да я подкрепите, а още не сте го направили, може да гласувате тук.


п.п. Понякога си мисля, че говоря в прав текст, но не бивам правилно разбрана и получавам куп обвинения. Затова държа специално да подчертая - не подценявам никоя от каузаите, в името на които са направени номинациите за Човек на годината. Единствено саморекламирането ме дразни и разочарова.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Аревик роди!

Аревик Шмавонян - арменското момиче, което беше затворено четири месеца в Бусманци заради любовта си с живеещия в Монтана арменец Давид, който няма документи за самоличност, роди момче преди по-малко от половин час. Младежът, по непотвърдени данни с име Ерик или Самуил, е нелегален по рождение според българското законодателство, което се надявам съвсем скоро да се промени в това отношение.

Аревик роди на свобода, в Монтана, близо до любимия Давид. Това нямаше да стане, ако не бяха както усилията на гражданското общество и медиите, така - и най-вече - професионализмът на адвокат Валерия Иларева и отдадеността й на призванието. Ако бебето и Давид бъдат легализирани посредством промяна в Закона за чужденците, това пак ще се дължи в голяма степен на Валерия. Затова използвам случая пак да призова да я подкрепим за наградата Човек на годината.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моментна онтология на пародията

Проследявайки търсене по ключови думи, посредством които търсещият е стигнал до блога ми, установявам, че на питането "какво е пародия", на първите шест места Google поставя:

- две определения (едно енциклопедично и едно - речниково)
- две неща, посветени на родната полиция
- две неща, посветени на българското образование.

Коментарът е излишен, комай.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Шиш в сърцето

Грижа за сърцето versus институционализирана защита

Не, не е, каквото си мислите :-).

От близо месец се каня да разкажа нещо, което ми се случи преди участието ми в дискусия в Червената къща и което не се стърпях да споделя по време на дискусията и по-късно вечерта в "Аларма" по БНР.

Бях си оставила малко време, за да похапна преди дебата. Дискусията в Червената къща беше за чужденците в България и реших да ям нещо тематично; още повече, че обичам арабски сандвичи. Затова отидох в "Мимас", но не на Попа, а в по-малко популярния, този на "Любен Каравелов".

Поръчах си шиш таук. С приготовлението му се зае един арабин (беше арабин, а не кюрд, както други по-късно предположиха, понеже определено говореше на арабски, освен българския, който владееше почти без акцент). Наблюдавах го как работи - със завидна скорост и отработени движения. Когато стигна до моя шиш, преди да се усетя, вече беше сложил кетчуп. Спонтанно реагирах:

- Ама не, не искам кетчуп, не обичам кетчуп!

В следващия момент не се харесах в ролята си на придирчив европейски клиент и въздъхнах:

- Е, щом вече сте го сложили, няма проблем, оставете го така.

Арабинът обаче веднага остави сандвича и започна да ми прави нов. Рече:

- Ти трябваше да ми кажеш, че не обичаш кетчуп, аз откъде да знам?

- Вие трябваше да ме попитате дали искам! - отново влязох в несимпатичната роля на придирчив европейски клиент. Ролята ми обаче беше направена на пух и прах в резултат на отговора на арабина:

- Когато те гледам, аз не мога да разбера какво има в сърцето ти.

След което специално ме попита какво искам и какво не искам в сандвича и тържествено ми го връчи.

Изпаднах във възторг. В този момент бях щастлива. Един непознат ми направи шиш таук, мислейки за сърцето ми. Какво повече му трябва на човек? Липсваше само Селинджър, който да опише това в разказ.

Благодарих на арабски и излязох да изям сандвича отвън.

Още от ранните си детски години в Либия (прекарах там между 5 и половина и 7-годишната си възраст) имам слабост към отношението към храната в арабската култура. Не бих казала същото за отношението към хигиената. На пазара в Бенгази се ходеше върху дебела една педя настилка от смачкани до еднородна маса динени кори, над която кръжаха радостни ята мухи. И като едни гълъби в Рим кацаха навсякъде. Но арабинът ще ви даде най-добрата стока, която има, най-прясното и крехко месо, най-свежите плодове, и ще го направи с искрено желание и удоволствие.

Трябваше да минат 30 години, за да разбера в "Мимас" на "Любен Каравелов", че всъщност не става въпрос за отношение към храната, а за отношение към човека.

Знаете ли, готова съм да жертвам известно количество хигиена заради малко грижа за сърцето. Може би трябва да подам обява: разменям една единица цивилизована, пластмасова, конвейрна стерилност срещу една единица човешко отношение.

п.п. Ако сте вегетарианци и особено, ако сте вегани, моля, не четете! Снимката горе не е от "Мимас" на "Любен Каравелов", а от едно прекрасно място, където никога няма да сложат в сандвича ви простотии като кетчуп, майонеза или пържени картофи, а само месо, подправки, хумус, домати. И където можете да наблюдавате, ако сте достатъчно храбри, почти целия процес на приготвяне на месото, което е в сандвича ви - рязане, махане на ципи с остър нож една по една, мелене, добавяне на подправки... От процеса са ви спестени само клането и дрането на клетото животно. (Което ми напомня - веднъж, докато живеехме в Бенгази, баща ми отишъл да купува телешка глава. Продавачът го завел в склада, който се оказал пълен с най-живи теленца. Казал му да си избере едно от тях. Баща ми, шашнат, на посоки посочил едно. Продавачът рекъл: "Дръж!" Последващите събития не са за описване...)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Десети на 21: американско пълнолетие

Мемориалът край НДК с парчето от Берлинската стена, 

преди да му се случи това

Днес родените на 10.11.1989 година стават пълнолетни и според американските стандарти. Някои от днешните ми приятели дори не са били родени през 1989 година. Други са били, но имат толкова смътни спомени, че говорят за времето на тоталитаризма единствено в преизказно наклонение.

Много от тези приятели са с леви политически убеждения. Това не ме притеснява. Намирам ги за много готини хора. С Крис много често сме си казвали, че индикатор, че "нещата" в България се "оправят", ще бъде левите у нас да станат готини. А когато нещата съвсем се "оправят", продължаваме да мечтаем с Крис, и ние ще станем леви.

Защо? Защото в демократичните страни лявото е необходим коректив. То се бори за правата на маргинализирани групи - етнически, расови, сексуални и пр. малцинства, чужденци, хора с увреждания и т.н. То припомня, че сфери като наука, изкуство, образование не се свеждат до икономическата си ефективност. То се противопоставя на онова, което Питър Бъргър нарича "добропорядъчна посредственост".

Всъщност ние, помнещите времето преди 1989, сме се самоопределили като "десни" в голяма степен заради същите неща. Защото бяхме против насилственото преименуване на българските мюсюлмани и прогонването на голяма част от тях от страната. Защото искахме да не ни забраняват да носим дънки и да не ни четат тъпи сказки на тема - колко са лоши западните рок групи. Защото смятахме, че науката, изкуството и културата стоят по-високо от партийната правилност. Защото не искахме системата да заклеймява някого за това, че е "дете на разведени родители", Отечественият фронт да дава разрешение за аборти, а интимните връзки да се обсъждат от партийните организации.

На моите леви приятели може би горните съображения им звучат хем изтъркано, хем чуждо. Но все пак това е, което е формирало нас, гласуващите за СДС/ДСБ хора на и около средната възраст. Това беше животът ни. Когато си нямал свобода на словото, се научаваш да я цениш и да браниш.

Като се замисля, моите леви приятели не биха могли да бъдат това, което са сега, по времето на социализма. Никой нямаше да им разреши дори да задържат общуването помежду си, какво остава да организират публични акции. Приятелите ми, разбира се, са умни хора и знаят това. И ми казват, че "соцът", в който съм живяла, не е това ляво, което те искат. В същото време обаче, някои от тях реагират като ужилени, ако прочетат дори и намек на критика към "соца".

Мисля си, че в това е голямата драма на българското ляво. За да стане такова ляво, което е генератор на автентична социална критика, то трябва да направи анализ и оценка на времето от 1944 до 1989. И да се разграничи от него.

Но твърде много искам, май. Какво ще е лявото и какво ще е дясното зависи не толкова от самото ляво и самото дясно, колкото от особеностите на социалната структура. От друга страна, социалните структури се правят от хора. И затова има смисъл да не преставаме да се борим - и моите леви приятели, и аз, за този свят, в който ни се иска да живеем.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гост блогър: Борислав Борисов

Портрет на Борислав Борисов (снимка: моя)

Седмоноемврийско интервю със Светла Енчева

Гугъл Толк, Интернет, 7.11.2010 г., неделя следобед.

Как се чувства социологът в общество на аномията? Ситуацията не го ли превръща принудително в терапевт?

Въпросът предпоставя съществуването на аномията като обективен факт. За мен тя, както и останалите социални "неща", е по-скоро въпрос на конструиране, на определена интерпретация. Що се отнася до "терапевт" - това отваря по-сериозния въпрос - дали социологът е само изследовател, или се намесва в света и го променя. Дълбокото ми убеждение е, че социологът се меси в света, иска или не, та затова е по-добре да го прави осъзнато. Доколкото осъществявам някакви "терапии", не знам обаче дали не са повече човешки, отколкото социологически.

Човешката ситуация у нас обаче сякаш моли за намеса?

Да, и то, което е по-трудното, моли за намеса с разбиране (на въпросната човешка ситуация). В противен случай човешки намерения могат да доведат до античовешки резултати; наблюдавам това във всяка сфера, за която мога да се сетя. Разбирането, от своя страна, е важно условие за прошка, за приемане на другия, за способност да се опитваме да изграждаме заедно общ свят - по дефицитен и неаномичен начин.

В нашата култура има някакво табу над въпроса за Другия?

Въпросното табу е в основата на обособяването на модерното национално съзнание в България. Характерно е, впрочем, за изграждането и на други национални съзнания, но проблемът е, че у нас ценностите на Възраждането продължават да се смятат за свещени. Когато едно общество е в криза, логично се вторачва в миналото си, както беше писал Георги Фотев. В България като че всекидневието е кризисно.

Възможно ли е днес у нас човек да бъде умен, ерудиран, отворен за света и жаден за знания, и да бъде щастлив от това?

Трудно. Почти невъзможно е да се намери среда, особено - професионална, в която да се ценят и да не биват смазвани умът, ерудицията, отвореността и т.н. на човек. И все пак, не е невъзможно, може би - зависи как дефинираме щастието. За Кант щастието беше, доколкото си спомням, "състоянието на едно разумно същество, в което всичко се извършва според неговото желание и воля". Практически невъзможно е всичко да се извършва според желанието и волята не само на умния и ерудиран човек в България, а и комай на всеки модерен, мисля, човек (а за немодерните въпросът за щастието стои по друг начин). Но има моменти, които, с интензивността си, замъгляват всичко, което не е "според нашето желание и воля". И тогава, може би, сме щастливи... Както се чувствах аз веднъж, когато крачех по една магистрала в Испания, между Албир и Бенидорм, опитвайки се да се добера до Аликанте. Тировете, които преминаваха покрай мен с риск за живота ми, изчистиха от съзнанието ми всичко излишно. Или както се е чувствал умният, ерудиран и жаден за знания Мишел Фуко, когато веднъж го блъснала кола. Почувствал се щастлив.

В коя чужда страна би искала да се изгубиш?

Япония. В Токио. Да е огромно и по възможност да няма надписи на език, който разбирам.

Каква е генеалогията на твоята страст към фотографията?

Знам ли, още от малка ми се е занимавало с това. По мое време в училище въведоха т.нар. практики. Та първия срок в десети клас бях на практика в хлебозавод, а втория - на практика по фотография. Имаше тъмна стаичка, проявявахме филми, правихме експерименти... Но не съм случвала на добър апарат и не съм снимала редовно до момента, в който се снабдих с полусапунерката Panasonic FZ7 в края на 2006 и изпаднах във фотографска логорея, ако мога така да се изразя.

Ако трябва да занемеш художествен портрет на Светла Енчева, в каква обстановка би го направила? Какво ще има в снимката, освен тебе?

Кеворкянски въпрос :-). Опитвала съм се да си правя художествени портрети, като обикновено съм се стремяла на тях да съм само аз и да елиминирам фоновете, доколкото е възможно. За съжаление, вкъщи, в апартамент 37 квадрата, това е много трудно изпълнимо. А според настроението или повода се случва снимките да включват и някакъв предмет, особено плод или зеленчук. Обичам и играта със светлината, затова съм щастлива, че имаме щори.

Каква музика би взела със себе си, ако трябва пътуваш до Луната и обратно?

Не знам дали бих взела музика, или бих предпочела да се наслаждавам на преживяването и да не го смесвам с други усещания. Предполагам, бих избрала втория вариант. Ако питаш коя е любимата ми музика - както е добре известно, това е Van der Graaf Generator.

Водим този разговор в деня, в който дълги години чествахме Октомврийската революция. Дигиталната революция, която протича през последните две десетилетия, не е ли окончателната в този цикъл на промени от Ренесанса насам?

Зависи как дефинираме "този цикъл". Доста съм скептична по отношение на всякакви окончателности. По-скоро съм склонна да мисля, че ние подреждаме някакви телеологии според някакви очевидности и значими неща, които в следващ етап биха могли да бъдат други. Както в интерпретацията на историята, така и в науката, така и в личния живот. Не съм оригинална - и Питър Бъргър го твърди в "Покана за социология". В която книга и той не си е поставял за цел да бъде оригинален.

А имаш ли усещането, че благодарение на технологиите, на Интернет, най-сетне човечеството започва да преживява себе си като едно цяло, че светът се интегрира мисловно и емоционално? Това дава ли повече шансове на човешкото?

На технологично равнище "човечеството" би могло да стане едно цяло тогава, когато цялото човечество има достъп до глобалната мрежа. А това не е така. Друг е въпросът за мисловното и емоционално интегриране. Не бих казала, че е възможно светът да се интегрира мисловно и емоционално посредством Интернет, защото Интернет не премахва различните екзистенциални, политически и пр. позиции. Въпреки това съм убедена, че Интернет дава повече шанс на човешкото. Защото, посредством него, от една страна, става много по-лесно да се намерят себеподобни, сродни души. А в преддигиталната епоха се налагаше да разчитаме само на личното си обкръжение, което беше, каквото се случи. От друга страна, посредством Интернет можем да усетим по много по-непосредствен начин от преди, че светът е шарен, хората са разни, нашият кръгозор не е единственият на света. И да се опитаме да живеем заедно. Е, не че някои не ползват Интернет за обратното...

Има ли автори в хуманитарното и социалното знание, които са повлияли решително върху формирането ти като личност? Какво обичаше да четеш като студент?

В университета обичах да чета най-вече Кант. Всичко от Кант. Начело с "Критика на практическия разум". На второ място, може би, Киркегор, по-специално - "Или-или". В четвърти курс се увлякох по социологията благодарение на проф. Георги Димитров (тогава доцент), тогава започнах да чета с настървение Георги Фотев, Иван Хаджийски, Питър Бъргър... Книга, която много повлия на интелектуалното ми формиране е и "A Sociology of Sociology" на Робърт Фридрихс. А формирането ми като личност започна в пубертета, с четене на много поезия и литература.

Коя е най-важната ти мечта?

Не знам. Май нямам такава.

Постижението, на което най-много се радваш?

И това не знам. Може би предстои. Или може би кауза, за която съм се борила и е имало ефект. Примерно, освобождаването на Аревик. Но то далеч не е само мое лично постижение. В момента не мога да се сетя за мое лично постижение, на което да се радвам. Кой знае, може би така е по-добре - може би е свидетелство, че съм немислима сама по себе си, без човешкия свят.

Сърдечно благодаря на Борислав Борисов, че се отзова на поканата ми да гостува в Неуютния блог и че одобри идеята да осъществи гостуването в качеството си на журналист по образование и призвание - като ми вземе интервю.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Демокрация и екзистенция

Наскоро писах за Олег Мавромати.

Замисляли ли сте се колко много неща зависят от нашето действие или бездействие, одобрение или несъгласие? Нееднократно съм казвала, че светът ни е такъв, какъвто ние сме допуснали да бъде. А в света има истински, живи хора. Рядко си даваме сметка за това, когато призоваваме някой да бъде осъден, да се провеждат военни действия, да се пускат бомби, чужденците да си ходят, откъдето са дошли, ромските гета да се "ликвидират" и т.н. и т.н.

Е, сега имаме повод да се замислим за собствената си отговорност в демократичния свят. Моля, прочетете, ако сте над 18 години (за тези под 18 г. - не, няма никакво порно) информацията за новия експеримент на Олег Мавромати, който започва днес, в 19 часа българско време. Резултатите от експеримента зависят от нас, от нашето активно одобрение, неодобрение или бездействие. За мнозина идеята на Олег е "безумие". Много от същите едва ли биха нарекли "безумие", ако Олег бъде депортиран, съден и вкаран в затвор, където му се случат неща, по-страшни и от това, което е замислил в "безумния" си експеримент, и то - без да има лекар наоколо. Много от същите не разбират и защо му е било на Джавед Нури да се самозапалва в Бусманци. Не разбират какво притеснително има в това, да държиш хора затворени с години без съд и присъда. Или държиш един човек в продължение на една година в изолатор. Или да искаш да цензурираш чешки художник за това, че е показал страната ти с чувство за хумор, или историци за това, че си позволяват да преосмислят обявени за свещени митологеми.

Накратко - за да демонстрира значението на човешката отговорност, Олег Мавромати призовава хората да гласуват за или против него. Ако гласувалите против са повече от гласувалите за, Олег ще пусне по тялото си високо напрежение. Ако защитниците му са повече от противниците, няма да пусне.

Топката е у нас - ние решаваме изхода на експеримента. Можем да го подкрепим, да решим, че трябва да бъде осъден, или да пасуваме. Пряка демокрация, както се казва.

Лично мен мисълта Олег да се подложи на нещо толкова болезнено ме ужасява. Но той го е решил и не мога да го спра. Животът му е поставен на карта и без това. Знам как живеят хора без документи, с опасност да бъдат убити в родината им. Има и много други хора, чиито съдби са буквално в нашите ръце. И символният му жест има смисъл заради всички тях.

Затова ще гласувам "за" по възможно най-бързия начин.

Сайта, на който можете да подкрепите или да не подкрепите Олег Мавромати.

п.п. Снимката е от фотосесия в подкрепа на Олег, която направих след партито в негова защита. Ръкавичката с чеврена точка, нарисувана от жена му Боряна Росса, символизира филма, заради който се налага Олег избяга в България.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Article 327

Статистиката на блога отчита, че днес той два пъти е бил посещаван посещаван от сайта на ЦРУ: http://www.cia.gov/studies/open_source_inteligence/article327.html. Достъпът до мистичния article 327 не е публичен, така че нямах честта да разбера с какво моят неуютен, но скромен, блог, е станал предмет на изследване от страна на ЦРУ.

Кой знае, може би е по-добре да не знам. Понякога знанието наистина е скръб.

UPDATE. Мистерията е разбулена: никакво ЦРУ не ми е посещавало блога, а има добавка за Firefox, наречена RefControl, с помощта на която могат да се пращат фалшиви линкове към тракерите, за да скрият истинските. Същият линк е описан тук.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защото така!

Историята, която ще разкажа, е тема за размисъл между първо и второ четене на промените в Закона за чужденците. По повод на тези промени миналата седмица дадохме една почти импровизирана, но пък интересна за присъстващите журналисти, пресконференция с Анна Кръстева (CERMES, НБУ), Валерия Иларева (Правна клиника за бежанци и имигранти) и Стефан Кръстев (Хора срещу расизма). Не нея стана дума за много неща, не на последно място - за българските граждани, които страдат от липсата на законово гарантиране на правата на чужденците. Та за един от многото случаи ще разкажа сега.

Бременната жена на снимката се казва Венцислава Боро. Снимах я една седмица преди да роди. Днес дъщеричката й е вече на един месец и никога не е виждала баща си. Бащата на бебето не го е изоставил, не е и в затвора. Иска да бъде със семейството си, но не може. А защо не може?

Защото така.

Ще обясня.

През 2004 година Джони Боро от Нигерия влиза в България с идеята да се опита да стане бежанец. Докато траят процедурите по кандидатстване за статут, откази и обжалвания, Джони се запознава с Венцислава, която работи в магазинче в Студентски град. Влюбват се и, за разлика от Аревик и Давид, имат късмета да успеят да се оженят, понеже Венцислава е българска гражданка, а Джони е дошъл с нигерийския си паспорт.

По всичко личи, че получаването на бежански статут е мисия невъзможна (бежанците в България са всичко на всичко хиляда и нещо). По-реалистично изглежда статутът на Джони да бъде уреден посредством брака му с Венцислава. Джони подава молба за статут на временно пребиваване в известната Дирекция "Миграция". Оттам отговарят, че за да му бъде предоставен такъв статут, Джони трябва да прекрати всякакви отношения с Агенцията за бежанците.

Джони Боро е съвестен гражданин, вярващ християнин. Съобразява се с изискването на "Миграция", прекратява всички процедури в Агенцията за бежанците и така се лишава и от "вълшебната хартийка" (както казва моят нигерийски приятел Ола), издавана от Агенцията, която му е гарантирала още два месеца легален престой.

Новият отговор на "Миграция" на молбата на Джони за статут на временно пребиваване е, че за да получи лелеяната виза Д, която би му дала право да остане в България на основа на брака си, той трябва да излезе от страната, да отиде в нигерийско посолство (към 2006, когато се развива действието, това е могло да стане и в посолството на Нигерия в Скопие), оттам да му изкарат виза, с която да се върне и да заживеят с Венцислава весело и щастливо.

През октомври 2006 година, при едно от многото ходения до "Миграция" (ту по желание на Джони да разбере, най-сетне, как да напусне страната за виза, ту по желание на "Миграция" - да го питат дали нигерийският му паспорт е редовен, дали такова, дали онакова), Джони Боро най-изненадващо е арестуван. На на Венцислава, която пита - защо го арестуват, има ли заповед за арест и т.н. й се казва да не пречи и бива изгонена да чака навън. Защо го арестуват?

Защото така.

Венцислава чака няколко часа, докато случайно познат чужденец й казва, че може да са закарали Джони в Бусманци. Както и се оказва - Джони е изкаран тихомълком през задния вход, а оттам - право в Бусманци.

Защо Джони Боро, който прави всичко възможно, за да е изряден гражданин и изпълнява безпрекословно изискванията "Миграция" се озовава в Бусманци, със заповед за депортация и десетгодишна забрана да влиза в България, където е законната му съпруга? Дали е виновен, че се е лишил от временното си разрешително от Агенцията за бежанците, за да получи имигрантски статут и така се е оказал на практика без разрешително? Или може би е заплаха за националната сигурност? Защо?

Защото така.

Венцислава се свързва с адвокатката на Джони от времето на опитите му да получи бежански статут. Тя взима нещата в свои ръце и нещата се развиват много бързо (имайки предвид други случаи, които са ми известни) - януари 2007 съдът излиза с решение, че Джони трябва да бъде освободен. Изкарват го от Бусманци обаче чак през март, след като загубилата всякакво търпение Венцислава публикува статия по темата в "Телеграф". Освобождават го същия ден, в който излиза статията. Защо трябва да се чака с месеци изпълнението на едно съдебно решение и защо това трябва да стане след медиен натиск?

Защото така.

Вече на свобода, Джони успява да спечели и делото за десетгодишната забрана да влиза в страната. На последна инстанция печели през пролетта на 2010 г. Понеже продължава да иска да легализира престоя си в България, от "Миграция" отново го съветват да подаде молба за статут на временно пребиваване, но не и преди да си е взел заветната виза Д. Която вече не може да се вземе от Скопие, а трябва от Нигерия.

Билетите до Нигерия са скъпи. Венцислава и Джони Боро не са богаташи. Джони няма право на легална работа, Венцислава работи, съвестно си плаща данъците и изкарва достатъчно, за да не се налага семейството й да разчита на помощта на държавата, но не чак толкова, че да има и за билет за Джони. А и вече с Джони чакат дете. Добре, че роднините й я подкрепят, което е рядко срещано за жена на чернокож в България. Та със заеми от роднините на Венцислава успяват да купят билет и Джони заминава за Нигерия.

Там обаче чака нова изненада. Джони подава молба за виза плюс куп документи - доказателства, че е женен за Венцислава от вече пет години, че тя гарантира за издръжката му и работи на трудов договор и т.н. След близо два месеца чакане, в началото на септември Джони бива уведомен с sms (?!), че му е отказана виза. На логичния въпрос на Венцислава - защо е отказана виза на Джони, консулът отговаря, че не е длъжен да коментира решенията на Министерство на външните работи, нито пък то е длъжно да мотивира отказа си.

Та защо на Джони Боро му е отказана виза?

Защото така.

Венцислава Боро не се предава. Отправя запитвания, праща акта за раждане на бебето по институции, за да докаже, че Джони има всички основания да живее легално в България, но засега - без успех.

Успокоителното е, че Венцислава и Джони е много вероятно да успеят да осъдят България в Страсбург, ако решат. За подобни случаи България е осъждана много пъти, но предпочита да продължава да плаща обезщетение след обезщетение (по хиляди долари всяко), вместо да направи законодателството и административните си практики по-малко абсурдни.

Защо?

Защото така.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог