Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.10.2012 г.

Добра новина за Атанас Далчев на Halloween




Къщата

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

Атанас Далчев, 1925 г.

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев, 1927 г.

Днес цял ден не мога да си намеря място от радост. Случи се нещо прекрасно, което, признавам си, не очаквах.

Бях решила да отбележа Halloween естетски, според собствените си критерии. Не празнувам Halloween, може би е въпрос на поколение, може би - на непоносимостта ми към масови ритуални веселия. Но уважавам хората, които го празнуват, та затова исках да ги поздравя. За тази цел подбрах две стихотворения на Атанас Далчев, които могат да се прочетат и през стилистиката на Halloween, както и (ефектен и слушаем, според мен) откъс от операта на Peter Hammill с либрето на Chris Judge Smith The Fall of the House of Usher, която е по едноименния разказ на Едгар По. За мен в някои пунктове Далчев и По много приятно си подхождат.

И така, споделих Далчев в страницата на блога (без музикалната добавка) и на профилите си във Facebook и Google+ (с музикалната добавка). Бях забравила, че някога съм въвела функция статусите в страницата на блога, ако не са с линкове, да се публикуват и в Twitter, та така Далчев се озова и там.

И се започнаха едни масови харесвания, коментари и споделяния, каквито изобщо не очаквах. Изключително приятно се изненадах да установя, че много хора във виртуалното ми обкръжение харесват Атанас Далчев, четат го, имат нужда да говорят за поезията му.

Радвам се, защото усилията на образователната система Далчев да бъде представен като "много сложен" (както често пъти се внушава на учениците още преди да са се докоснали до него) и да бъде възпроизвеждан посредством малоумни шаблони не са постигнали пълен успех.

Лично аз от седми клас насетне към имала все прекрасни учители по литература, които ни учеха да мислим, а не да зубрим клишета. Но ми е мъчно за учениците, на които им се набива колко "труден" е Далчев и на които се дава да пишат теми като (видях я в интернет, не съм си я измислила) "Раздвоението на лирическия аз в "Дяволско" от Атанас Далчев". Ако смятам, че "лирическият аз" в това стихотворение изобщо не е "раздвоен", какво да пиша?

Според мен Атанас Далчев е много по-близък на душевността на тийнейджърите (поне на чувствителната част от тях) от Вазов, примерно. Но при него не вървят "мантри" като "подвига на героя", "саможертвата за родината" и пр. Много тийнейджъри се чувстват отчуждени, самотни, неразбрани, не им се живее. Някои свършват като "лирическия аз" от "Дяволско". И си мисля, че ако имат възможност да обговарят такива теми в часовете по литература, някои от тях няма да се чувстват толкова отчуждени, напротив - ще знаят, че това, което преживяват, не е прецедент, че е описвано в художествени произведения и признато като екзистенциална позиция, заслужаваща най-малкото опит за разбиране. А това дава смисъл и усещане за собствена ценност. Съответно - и желание за живот.

Добрата новина е, че Далчев се чете. Защото има вдъхновяващи учители, интелигентни и чувствителни тийнейджъри (а колко хубаво е, когато едните и другите се случи да се срещнат), прекрасни родители, случайни моменти, които преобръщат живота и те карат да мислиш... Има неща, които са по-силни (и неимоверно по-смислени) от инерцията на образователната система, която е заета най-вече със собственото си възпроизводство и оцеляване.

Та... честит ви Halloween!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

30.10.2012 г.

Първият ми собствен бас


Внимание: следва дълъг и обстоятелствен текст на тема "бас китара". Ако не се интересувате от разните му там детайли, може да преминете направо към заключението след трите звездички. Или, ако предпочитате, да преминете към друго четиво (или занимание). Няма да се сърдя :-).

В събота, 27 октомври, се сдобих с първия си собствен бас. Дали само аз съм се сдобила с него, или и той - с мен, предстои да се установи. Надявам се сдобиването да е взаимно.

Планирах басът да ми е подарък за Коледа, но фалшивостта на старата бас китара ми ставаше все по-голяма пречка. Не става въпрос за неправилна настройка, а за по-сериозен проблем. Ако свиря само на първите няколко прагчета, не си личи много, но ако се разхождам из целия гриф, фалшивостта почва да бие на уши.

Басът е Cort Action V-WS. Открих го (по-точно - черната му версия) случайно при едно от похожденията си в магазин Dynacord на Петте кьошета. В сайта на магазина беше неоткриваем, освен за посветените (впоследствие пропускът беше поправен). Веднага попитах един от работещите в музикалния магазин, на когото имам доверие (Иво Арабаджиев - препоръчвам ви го, ако смятате да купите нещо от този магазин много е коректен, няма да ви прецака), защо петструнен бас, и то Cort (което е читава марка, препоръчана ми от няколко професионални музиканти), е толкова евтин. Четириструнният, който си бях бройнала преди, беше по-скъп от него, а на сайта към онзи момент нямаше по-евтин поносим вариант за бас. Иво отговори, че според него басът бил много добър, макар и с базови характеристики, единственият проблем била пасивната електроника (уточнявам, адаптерите, които се поставят под струните, се делят на активни и пасивни в зависимост от това, дали са с батерии, или не) и затова било възможно да бръмчи малко. В краен случай - адаптерите са сменяеми, могат да се заменят с по-добри. После научих, че и дървото, от което е правено тялото на китарата (agathis - няма име на български), е доста евтино и вероятно и това допринася за цената. Но не съм на равнище да имам претенции за дървото.

Докато не видях този бас, определено смятах да си купя четириструнен. Защо? Защото не броят струни не прави някого по-добър басист, а свиренето. И защото петструнните бас китари, които бях виждала, бяха стотина лева повече от четириструнните версии на същия модел. Сто лева отгоре за една струна, след като на Флий четири струни не му пречат на гениалността, а аз съм съвсем начинаеща, ми се виждаше гъзария. С този бас обаче аргументът за цената и гъзарията отпадна. И се замислих, че дебелата пета струна все пак дава повече възможности.

А и знаех, че учителят ми ще ме поощри за петте струни. Както и стана. Той свири на шеструнен бас, но при него това не е гъзария, защото много добре знае защо и как да използва шестте струни. Един от аргументите му беше, че Роджър Уотърс, за да изсвири прословутата втора част на Another Brick in the Wall, пренастройвал баса с един тон надолу, което с дебелата пета струна няма да ми се налага. Освен това и той много похвали баса, който съм си харесала - рече, че го намирал за по-добър от доста модели по-скъпи бас китари с активна електроника.

Позволих си малко да се поглезя с цвета на новия бас. В повечето случаи цветове на китари, различни от черно (или черно и бяло) струват няколко десетки лева отгоре, но при моя бас разликата е по-малко от четири лева. Черният модел, който видях в магазина, беше с някакъв лак, по който остават много следи от пръсти, а дървено-червеникавият ми се видя и някак по-приветлив, та реших да поръчаме него (нямаха го в наличност, та ни го доставиха).

И така, в събота отидохме да вземем новия бас. В магазина основно го настроиха пред очите ми. Като видях как бърка и огъва с разни железа момчето, което го оправяше, направо лошо ми стана, но резултатът беше прилично свирещ инструмент. Като подрънках вкъщи, си мисля, че трябва струните да му се дигнат още малко, понеже леко бъздят, но това е дребен и оправим проблем.

Сега се опознаваме. Усещането от новия бас определено е по-приятно, отколкото от предишния, по-удобен ми е. Що се отнася до звука, няма и база за сравнение.

Имах известно притеснение да не би грифът да е много тесен. Старият бас е с широк гриф и разстояние между струните, по-голямо от обичайното. За мен това си имаше добрите страни - когато човек стигне до slap техниката, малкото разстояние между струните може да бъде пречка, особено за неопитен човек като мен. Грифът на новото басче обаче е тесен към ключовете, но комфортно се разширява към тялото, така че удрянето с палеца и завирането на пръсти под струните няма да е такъв проблем. Или поне проблемът ще е в мен, а не в инструмента.

Не се оправдаха надеждите ми разстоянието между прагчетата да е по-малко, отколкото на стария бас, защото прагчетата му са 24, а на стария - 20. Напротив - дори е по-голямо, тъй като грифът на стария бас се оказа с десет сантиметра по-къс от този на новия. Е, след като инатливо не се вслушах в съвета на учителя да помисля за маломерен бас, ще си разчеквам пръстите, това е. Щом "ние детски бас китари не щем"... По-важна от дължината на пръстите е гъвкавостта им, и без това трябва да развивам своята. Засега на по-широките прагчета си плъзгам пръстите насам-натам по струните. А струните са новички и грапави, не изтъркани и гладки като на стария бас. Предчувствам нов слой мазоли. Е, от мазоли не се плаша...

***
Когато купихме новото Cort-че, приятел ме попита защо не съм изчакала да спестя за Rickenbacker 4003. Rickenbacker били "най-хубавите басове" по негово лично мнение. Друг приятел не пропусна да спомене, че Rickenbacker 4001 била любимата му бас китара.

Ако съм се спряла на най-евтиния от поносимите варианти, причината не е в парите. Можех да си позволя и доста по-скъп бас, дори с цената на това после да го отгладуваме. А и без гладуване нямаше да е проблем да вземем поне два пъти по-скъпа бас китара от тази. Така че е въпрос не на пари, а на убеждение. Смятам, че трябва да свиря на инструмента, на който заслужавам. Инструментите, дори най-скъпите от тях, не свирят сами. Ако съм "най-добрият басист", би могло да има някакъв смисъл да свиря на "най-добрия бас". Макар да не е задължително.

Марките и всякакви имиджови истории за мен нямат значение, важното е функцията - нещо да ми върши работа за целите ми. А засега целите ми се свеждат най-вече до собственото ми свирене, като от инструмента, на който свиря, искам най-вече да не е дефектен, да не ме затруднява излишно (да не ми е неудобен) и звукът му да не ме дразни. И да ми е симпатичен, да ми е приятно усещането от него. Другото вече зависи от мен. От качеството и количеството на усилията, които полагам.

Ако напредна толкова, че сегашният ми Cort престане да ми е достатъчен, ще мисля за нещо по-добро. Смяната на китара е нормална практика. Но и тогава ще съм по-наясно от какво точно имам нужда, а няма да купувам бас, защото е Fender, Rickenbacker и т.н.

Сега обаче като дете се радвам на първия си бас - дружелюбния и непретенциозен Cort Action V - и се надявам, че още дълго време ще ни е хубаво заедно.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.10.2012 г.

Петкан, или любов от пръв поглед в книжарница

Трудно е човек да устои на лична молба от Жюстин Томс. Ако я познавате, знаете - Жюстин е съкровище, "еманация на човешката усмихнатост".

Събудих се към 3 през нощта, повъртях се, пък станах. Гледам - писмо от Жюстин, която ме пита бих ли блогнала за любимата си детска книга и бих ли я дарила на детския отдел на Столична библиотека.

Да съм била осми или девети клас, когато, при едно от редовните ми посещения в кварталната книжарница в "Младост" 1, близо до ХМС, погледът ми се спря върху една книга. Нещо в корицата привлече детския ми акъл, който се радваше на шарено. А и тогава бях на "антицивилизационна" вълна - попивах Кенет Уайт, Хенри Дейвид Торо, възхищавах се на отшелниците... Книгата се казваше "Петкан, или дивият живот", авторът - Мишел Турние. Авторът не ми говореше нищо. Не помня дали съм я прегледала в книжарницата, вероятно съм я отворила поне. Но още щом я видях, ми беше ясно, че ще си я купя.

Вкъщи веднага започнах да я чета и не ми отне много време, за да стигна докрая. Оказа се чаровна, но и многопластова, история, в която Робинзон предпочете да остане на острова, а Петкан - да отиде в цивилизацията. И това беше само началото на страстта ми към Мишел Турние, която ме държи и до днес. И която е сравнима само с тази ми по Питър Хамил. Всъщност "Петкан, или дивият живот" е детска версия на първия роман на Турние - "Петкан или чистилището на Пасифика". Харесвам и "възрастния" "Петкан", но предпочитанията ми си останаха към детския.

После четох много Турние.

В гимназията беше "френският ми период". Непрекъснато се мъкнех в библиотеката на Френския културен институт, която имаше страхотен детски отдел и която остана библиотеката, за която имам само хубави спомени. Там намерих сборник на Турние на френски, изгълтах го и дори се опитах да преведа един разказ - "Бягството на Палечко" (потресаващо некадърно, както след време си дадох сметка).

Когато в университета прочетох "Горски цар", със сигурност разбрах, че срещата с Петкан в книжарницата не ще да е била случайна. Толкова бях луднала по "Горски цар", че го включих и в курсова работа по средновековна философия, където май не му беше мястото. По случай новата 2011 г. подарих на близък приятел екзепляр от книгата, който скоро след това изчезна мистериозно и така и не беше намерен - съвсем по Турние.

А "Метеорите"... "Метеорите" си остават комай любимата ми книга. Преди близо година я дадох на един приятел с надеждата, че не само книгата ще попие тютюневия дим, който се пропива във всичко около него, а и той (приятелят, не димът) ще попие нея. Второто още не се се случило, но не губя надежда.

В блога (и не само в него) съм писала за Турние нееднократно. Ето само няколко от споменаванията: "Не било чай за двама, най било език за трима (или: истинската същност на грехопадението)", "Паралели на обърнат прогрес", "За Григор и устойчивото развитие", "рани от нощ"...

Ала всичко започна от една случайна среща с една корица в кварталната книжарница. Уж нямам особено доверие в любовта от пръв поглед, а тази ми към Турние се оказа точно такава.

След ремонта нещо не мога да намеря "Петкан, или дивият живот". Може да изникне след пререждането на библиотеката ни. Може да е някъде в мазето. Дано книгата не е необратимо загубена, защото няма ново издание. Признавам си - бих я дарила на библиотека само в случай, че имам екземпляр за мен и още един - за библиотеката. Ако не намеря книгата у дома или в мазето, ще се разтърся из антиквари.

Въпросът на Жюстин дали бих дарила книга или пари за детския отдел на Столична библиотека ме затруднява не за друго, а защото, дори и да допуснем, че понякога нещо дарявам, противно ми е публично да се тупам в гърдите - ето, видите ли, много съм благородна. Ще кажа само, че вместо да се оплакваме как децата не четели книги, можем да направим, каквото зависи от нас, за да стане светът на книгите по-привлекателен за тях. За да имат оазиси, в които да се чувстват така, както аз навремето в библиотеката на Френския център. И в които да открият своя "Петкан" и своя Турние.

Имам проблем и с говоренето в повелително наклонение. Но ако ви се иска да има библиотеки, от които на децата да не им се излиза, сами можете да прецените какво да направите. За която и да е обществена или училищна библиотека. А в Столична сега има кампания за книги, има и касичка, така че няма опасност да се натъкнете на бюрократични пречки или нечия незаинтересованост в опита си да помогнете. (Опитите на приятели на починал приятел да се дарят книгите му тук-там срещнаха неочаквани трудности, помня.)


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.10.2012 г.

Три танца

Наскоро бях на премиерата на книгата на Мила Искренова "Радостта на тялото: 6 танцови измерения". Надявам се скоро да я прочета, че да блогна за нея. Малкото, което видях и прочетох дотук, ми подейства вдъхновяващо. Затова ми се иска да споделя с вас три танца. Тоест три видеоклипа, които представят основно танц.

Първият танц е в клипа на песента In Slow time на Peter Hammill. Хореографията, както надлежно е упоменато на видеото, е на Nicolas Dixon. Освен че 
Hammill, както с голяма вероятност знаете, е любимият ми музикант и това е почти единственият му клип, за който се сещам (зависи дали броим за клип този... вчера обърнах внимание, че всъщност било клип), в този танц ми прави впечатление внушението, което може да се постигне и чрез сравнително прости движения, и без специални костюми. Пълен антипод на претрупаните балетчета към разни поп парчета, чиято преизобилност - на плът, на костюми, на движения, на специални ефекти, не ги прави по-малко излишни.


Вторият клип е на песента Lotus Flower на Radiohead и в него е известният танц на Thom Yorke. Хореограф е Wayne McGregor. Това, което всеки път ме удивлява в този танц (а съм го гледала много пъти), е гениалната сплав между спонтанност и хореография, между лудост и премисленост. Изглежда, че Thom Yorke е в делириум. Изглежда, че изкарва от дълбините си, без никакъв вторичен контрол, усещането си за песента. И все пак, това е танц и в него всичко си е на мястото...


Третият танц е в клипа на песента Deli Halayi (не успях да разбера със сигурност как се превежда, може би е нещо като "Все още луд") на турската банда Replikas, която открих в Любляна - свиреха на живо в едно кино - и която ви препоръчвам от сърце (да започнем с това и това). Не знам кой е хореографът и има ли такъв, но закачката с попкултурните клишета ме докарва до възторг. Мъже по бели (и съвсем не секси) гащи правят нещо средно между танц, придвижване в стил "модно ревю" и неособено изящни подобия на гимнастика (подскоци в клек, например). Особено много ми харесва включването на лампите в танца.


Сега се замислих, че и в трите клипа декорът e семпъл и не се променя, което допълнително насочва вниманието към движенията на танца.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

18.10.2012 г.

Bernays Propaganda преди две години и днес



На този ден преди две години. Отиваме с близък приятел на концерт на македонската банда Bernays Propaganda. Есенната привечер е мека, не чак толкова топла като днешната. Сядаме на открито кафе близо до Софийския. Говорим. Вади от вътрешния джоб на палтото стария си диктофон, предлага да ми вземе интервю. Притеснявам се, отказвам. Тръгваме към Орлов мост, където хапваме. Той си купува палачинка с шоколад. Вървим по алеята към Българското национално радио, където е концертът.

Разказва ми за историята на радиото и на залата, в която сме. Танцуваме. Правя снимки, издебвам да снимам и него. Забелязва и ме поглежда с добродушен упрек, снимам и този поглед. Излиза да пуши във фоайето, връща се. И пак танцуваме.

Днес отново има концерт на Bernays Propaganda (представяне на новия им албум в тяхно отсъствие, а концертът е след няколко дни, побърза да ми пише скъп приятел). И отново - към "Аларма пък джаз" феста. Само че с Крис отдавна имаме билети за друг концерт по същото време.

Поздравявам ви с едно парче на любимите ми македонски пънкари, приятно слушане!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.10.2012 г.

Моето (до)разкриване



Днес е Денят на разкриването. Става дума за акта, в който хората с различна сексуална ориентация я разкриват пред близките си и/или пред света. По този повод младежите от "Действие" издадоха сборник с лични разкази "Моето разкриване". Сред авторите в сборника е и моя милост.

Сигурно мнозина от вас се чудят какво правя в такъв сборник, след като съм с Крис от 18 години, а не се е чувало и преди това или междувременно да имам връзки с жени. В текста си разказвам историята на един свой статус във фейсбук, който предизвика бурни реакции - повече от сто коментара, между които обаче не забелязах опит за разбиране. И за сборника реших все пак да обясня онова, което остана неразбрано. Благодаря на редактора, че не възрази да публикувам текста си онлайн. Ако проявявате интерес, може да кликнете тук.

Човешките общности не са нещо принципно различно от религиозните общности. Имат си свои свещени постулати, икони, ритуали и тъй нататък. Хетеронормативната на хетеросексуалната "общност" на мнозинството например има за основен постулат, че допустими са единствено привличането и интимните отношения между хора от различен пол. Има си ясна представа за "човешката природа". Има си "свещени писания" - от приказките, в които принцовете се женят за принцеси, през рекламите и медиите, до куп наукообразни томове. Има си икони - играчки, филми и тъй нататък.

Когато една общност е дискриминирана, в някои отношения тя става огледален образ на онази, която я дискриминира. Има и "хомонормативност". Хомосексуалната "общност" (и в двата случая използвам "общност" в по-общ смисъл - не хора, които са непременно лично свързани помежду си, а които ги свързват общи характеристики) също съдържа основни постулати, представи за това, що е "човешката природа", "икони", ритуали и тъй нататък. Разкриването например е ритуал, равносилен на протестантското "обръщане".

Като цяло хомосексуалната "общност" ми е по-симпатична от хетеросексуалната, но не се чувствам част от нито една от двете. И нито една общност не ме има за част от себе си, така че сме квит. От мен допропорядъчен член на църква не става. Пробвала съм и с истинска църква. Задавам си въпроси, а това не е полезно, когато си в среда, която смята, че знае отговорите.

Имам нехетеросексуални приятели, които са се разкрили изцяло, такива, които са се разкрили частично, както и такива, които са дълбоко прикрити. Като цяло смятам, че разкриването е полезно - и за конкретния човек, и за социалната среда - колкото повече са видимите нехетеросексуални хора, толкова повече обществото ще свиква с тях/нас. Ето, в момента и аз се разкривам - предоставям на целия свят толкова откровен текст, колкото рядко съм писала.

Но не фаворизирам разкриването. Никой не може да решава вместо друг човек, нито да го кара да става жертва в името на дадена общност и нейните права. 


А понякога и това, което е предмет на разкриване, е достатъчно сложно. Представете си една жена да каже на родителите си, че има интимни отношения с жени, но да каже и на приятелките си лесбийки, че се е влюбила в мъж или има интимни отношения с мъж. Не е невъзможно, случва се даже, но е трудно и понякога резултатът е изолация отвсякъде.

По-важно е, според мен, човек да се опита да бъде максимално честен със себе си, вместо да бърза да "прегърне" онази общност, която ще му каже каква е истината за живота, света и човешката природа. Да погледнеш какво има у теб. Да го признаеш. Да се приемеш. 


Само че това е по-трудният вариант. От "моята камбанария" си мисля, че ако хората постъпват така, и хетеросексуалните, и хомосексуалните ще станат доста по-малко.

Клипът в началото на поста не е случаен. Към края му е знаменитата страстна целувка между Антъни Кийдис и Дейв Наваро, благословена от Флий. Както е известно, всички тези юнаци са хетеросексуални. Но очевидно са над хетеронормативността и нейните етикети.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.10.2012 г.

Хигиенисти-убийци и контрольори с метални пръти


Наскоро в два последователни дни се случиха две привидно отделни събития.

На 30 септември се навършиха четири години от убийството на Михаил Стоянов в Борисовата градина. Както е известно, Мишо е убит от неонацистчета, на които заприличал на гей. Прочиствали парка от гейове, момчетата, както сами си признали. Не пропускали да вземат ценните вещи на "прочистените" - и без това вече не им трябвали. Днес чистниците са на свобода, защото разследването толкова се е затлачило, че е изтекъл максималният срок за задържане.

На 1 октомври имаше дело по случая с побоя в трамвай 20. Всъщност не точно имаше, защото е било отложено, тъй като на един от обвиняемите не са изпратени материалите по делото. Както е известно, на 6 юни 2010 г. банда маскирани неонацисти, въоръжени с метални пръти, пребиха няколко младежи, отиващи на митинг в защита на правата на чужденците в България. Защото не харесват политическите им убеждения, защото не одобряват митинги в защита на чужденците или, най-вероятно, и за двете (анонимен коментар в блога ми след побоя гласеше: "e, показаха ви, че не сме ксенофоби - хайде първо да решим проблемите на българите в България, а после на "гостите"... малко са ви били днес!").

Също като при делото за убийството на Михаил Стоянов, и по този случай делото е доникъде. По информация на БНР  са отхвърлени исковете на обвиняемите "с аргумента, че доказване на претърпените от тях болка и страдание, вследствие на побоя, ще забави процеса". Чудно дали медицинските експертизи, които едва ли са особено двусмислени - все пак младежите бяха буквално размазани - са причина за мърлявата работа на разследването и прокуратурата до този момент. Или пък може да са били размазани, но от това да не следва, че ги е боляло и са страдали? Може би сега, когато няма да се доказва, че жертвите са претърпели болка и страдание, делото ще потече като по вода и скоро ще има адекватни присъди. Вярва ли ви се?

Тениската, която виждате по-горе, се продава в "патриотичен електронен магазин", редом с националния флаг, куп неонацистка литература и всевъзможни наци лайфстайл атрибути. Можете да си я купите за 15 лева. Не искам да си цапам блога с линк, но магазинът е този:



Макар на самата тениска да не пише "трамвай 20", на сайта го пише. С опит за тънък хумор, доколкото изобщо "тънък хумор" е нещо възможно за същества с подобие на мозък, ни се казва, че тениската е насочена "срещу гратисчиите в градския транспорт". Надписът отпред обаче е "Good night left side" - известен неонацистки лозунг. Само дето стилизираната сцена на насилие срещу лице с леви убеждения, която обикновено бива изобразявана редом с лозунга, този път е заменена с (червен) трамвай.



Задната страна на тениската е още по-интригуваща. На нея е се кипрят череп, кръстосани патерици вместо кости (за какво са му на череп патерици, се чудя; или пък черепът е предупреждение какво следва след патериците?), лице зад маска и пише: "когато пътуването завърши различно от очакваното...". Цялата тази патриотична естетика е на фона на червено петно, наподобяващо стичаща се кръв.

Какво означава факта на съществуването на такава тениска, питам се?

Не се ангажирам да твърдя дали създателите на концепцията за тениската, както и онези, които я носят (или биха я носили), са пряко свързани с "наказателната бригада" в трамвай 20. По-важното е, че подобен фешън артикул изразява одобрение към неонацисткото насилие и превръщането му в нещо "куул", в мода, както и превръщането на извършителите в герои, в "готини" юнаци, достойни за подражание. Жертвите са представени като "гратисчии", един вид - нарушители на реда, които си заслужават наказанието. Посланието е заплаха не само към тях, а и към всички, чиито убеждения не се харесват на "контрольорите" с металните пръти.

Как е възможно да има такива "патриотични електронни магазини" и такива тениски? Възможно е, защото в България на този етап престъпленията от омраза са ненаказани, а словото на омраза е легитимният език на форумите на електронните медии и това комай не притеснява почти никого. Възможно е, защото извършителите на престъпления от омраза се радват на любовта онези, които смятат, че буламачът от възрожденски ценности от 19-ти век и съвременна омраза към всичко различно от мнозинството е достатъчен, за да бъдат значими, без на практика да постигат нищо със собствени усилия. А такива хора са много. Възможно е, защото обвиняемите за побоя в трамвай 20 се ползват с политически протекции. На делото е присъствал общинският съветник от ВМРО Ангел Джамбазки, а един от обвиняемите - Димитър Лазаров Хоумлеса, беше в листа на ВМРО за общински съветник, за да влезне Джамбазки в Общинския съвет с гласовете на нацитата.

Възможно е, защото го позволяваме. Кой от безразличие, кой от страх, кой от разочарование и от чувство на безсилие. Затова няма да се учудя, ако се появят в някой "патриотичен електронен магазин" тениски за "хигиенизиране" на парка от "вредители" (разбирайте хора с предполагаема хомосексуална ориентация) или за "прочистване" на София от хора с розови коси, или на България - от чужденци-антифашисти и т.н.

Само че аз няма да мълча. Знам, че съм мъничка и беззащитна, като едно грахче, като една мравчица, пък съм и пацифист, а възбуждащите се от мустаците на Хитлер (иначе уж хетеро) "патриоти" са яки мачовци, пък имат и метални пръти. Освен това понякога пътувам в трамвай 20. Имам карта за градския транспорт, но нещо ме кара да си мисля, че контрольорите с прътите не биха ми я поискали. И все пак имам неблагоразумието да не се страхувам в достатъчна степен и да не се обезсърчавам на фона на цялата безнаказаност.

Затова ще поздравя тези, които пребиват и убиват различните от тях, включително и тези, които се кефят на "патриотични" тениски като споменатата, с песента на Red Hot Chili Peppers за грахчето. Песента се изпълнява от басиста на групата, великия Майкъл Балзари - Флий. "Контрольори в градския транспорт", съжалявам, ама текстът  е на английски. Някои от думичките се обзалагам, че ги знаете, за други думички и идиоми помолете някой по-грамотен от вас да ви ги преведе (както и да ви обясни какво е "идиом").

Приятно слушане!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.10.2012 г.

старостта е

онова, което
ни се случва всеки ден
по малко
докато престанем
да се случваме


***
Вдъхновено от:

Ваня Клечерова: Да поиграем?
Албена Тодорова: не искам да умираме млади

А тук можете да откриете великолепни заигравки по темата и да добавите свои.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

1.10.2012 г.

Моля, не ме номинирайте!

От днес са отворени номинациите за наградата "Човек на годината" на БХК.

Молбата ми е да не ме номинирате. Казвам го, защото някои хора май са "абонирани" да бъдат номинирани за тези награди, независимо дали са направили нещо значимо през съответната година. Ако съдя по предишните две издания, боя се, че може да съм от тях.

Молбата ми е напълно сериозна, без поза и без проява на отношение към самите награди "Човек на годината" - нито положително, нито отрицателно.

Предпочитам, доколкото ми е възможно (трябва и да се оцелява, все пак), да правя нещата, които са значими за мен, заради смисъла, а не за да трупам актив - награди, CV, пари, популярност и т.н. Не ми е приятно да "осребрявам" онова, което обичам. За мен институционалното признание (от страна на организация, жури и пр.) не е по-важно от неформалното. Не съм способна да агитирам да се гласува за мен.

Знам, че от прагматична гледна точка екзистенциална нагласа като моята не е печеливша. Но си мисля, че може би не всички трябва да бъдат лидери и да се чувстват свойски в конкурентна среда, колкото и това да не се цени в съвременния свят.

Замислих се, че може би затова ми харесва толкова бас китарата. Вчера един приятел съжалително ме попита: "Но защо, Светле, бас китара? Това е поддържащ инструмент! Защо не класическа китара?" След този разговор си припомних финала на един урок по бас на Флий, басиста на Red For Chili Peppers. В него Флий говори именно за "поддържащия инструмент" като мисия. Работата на басиста, казва той, е да накара другите от групата да засияят. Не може да слушаш само себе си, не може да имаш претенциии да изпъкваш, без да мислиш за другите. И великите басисти, продължава Флий, са станали такива, защото са успели да свирят така, че другите в групата да засияят. Басът, разбира се, не е само поддържащ инструмент - и самият Флий е един от най-добрите примери за това - но патосът му е, че добрият басист трябва да може преди всичко да служи.

Мисля си, че не само в рок музиката е така - за да има кой да сияе, трябва да има и на кого да му идва отвътре да служи.

Та ако ме номинирате, ще си направя отвод. А на онези, които ще бъдат номинирани, пожелавам успех.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?