Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

30.06.2011 г.

Почерпка за опечалените при надгробната плоча на Музея за съвременно изкуство (САМСИ)



В понеделник с Крис решихме да се включим в акцията на уважаваните от нас WhATA за поклонение пред надгробната плоча на Музея за съвременно изкуство (САМСИ). Запътихме се към САМСИ без конкретна идея, смятахме да решим в движение как да изразим скръбта си. Както си вървяхме, пред нас изникна, на неизменното си колело, безценният ни познайник Черен Шоколад, който сподели, че се е запътил към същото място и по същия повод. За разлика от нас, Черен Шоколад имаше план, и то какъв - да остави на надгробната плоча кутия с лимонови резанки - почерпка за опечалените в крак с времето (в което пребивават съзнанията на създателите на САМСИ). Идеята му ни хвърли във възторг, а на Крис му хрумна, че ние пък бихме могли да оставим там кутия с обикновен локум. От онзи, с момата. Скоро въпросните артикули бяха закупени от супермаркет наблизо.

Когато се появихме пред САМСИ, там нямаше никого - явно съществената част от акцията е била предната вечер. Нямаше ги и цветята, оставени от опечалените. Що за уважение към скръбта им, а? Черен Шоколад беше въоръжен с тефтерче, химикалка и кламер. Написа на две листчета "Почерпка за опечалените", откъсна ги, едното закачихме за резанките с кламер, другото - за локума с клечка. Аз, като много опечалена, си хапнах по някое и друго парченце и от двете. 

Седнахме леко встрани, между пилоните на двете знамена пред музея, и зачакахме. Предвидливият Черен Шоколад си носеше и фотоапарат. По едно време от музея излезе пазачът и се запъти право към паметната плоча (вероятно е следил подривната ни дейност). Гледа, гледа, чуди се, пък накрая остави инсталацията-почерпка, както си беше, и се прибра.

Продължихме да наблюдаваме скришом. Минаха няколко души, очевидно специално с цел да разглеждат музея, приличащ по-скоро на исторически музей в село без особена история (и малко стъклария), отколкото на музей на съвременното изкуство. Въртяха се оттук, оттам, но така и не забелязаха паметните плочи. Единствените зрители на инсталацията ни, освен пазача, се оказаха мъж с малко момиченце. Мъжът видимо се изкефи на инсталацията и дори я снима с мобилния си телефон.

Седяхме до към 8 без 20, когато Черен Шоколад вече беше необратимо гладен, та яхна велосипеда и полетя към дома, където го чакала, рече, вкусна вечеря - не черен шоколад, а собственоръчно приготвени пълнени чушки. Ние също си тръгнахме, така че не узнахме каква е била по-нататъшната съдба и колко дълго е продължил животът на инсталацията "Почерпка за опечалените при надгробната плоча на Музея за съвременно изкуство (САМСИ)". 

UPDATE. Премахнах линковете, понеже поради изтриването на Facebook профила на Черен Шоколад снимките вече ги няма.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

29.06.2011 г.

Петър Дошков на 50+1


Днес, на имения си ден, Дошков щеше да навърши 51 години.

Ще ми се да ви разкажа толкова много неща за него. Ще ми се да можете да си го представите така, както си ги спомням аз.

Дошков, който страдаше от хронично безсъние. Когато не можех да спя поради нещата, свързани с борбата срещу корупцията в ЮЗУ, понякога включвах скайпа и той беше неизменно там. Опитваше се да ме успокоява, за да заспя поне аз. Така една нощ, да е било към 3 часа, взех да го разпитвам какво точно е преподавал, преди да го уволнят, и той почна да ми обяснява основните принципи на генеративната граматика. Дори ми даде няколко упражнения, за да се увери, че съм разбрала. Представяте ли си - урок по генеративна граматика в три и кусур през нощта.

Дошков, както го видях за първи път. Беше денят на връщането му в университета в резултат на възстановяването на работа след второто уволнение. Вече се бяхме сприятелили посредством Интернет. Дошков, излизащ от кафето на третия етаж на Първи корпус на Югозападен университет, дребничък, топло усмихнат, разтворил широко ръце за прегръдка.

Историята с Ванката. Скоро след "физическото" ни запознанство с Дошков трябваше да сме квестори на кандидатстудентска кампания и се налагаше да прекараме два-три дена из Благоевград. В свободното си време се моткахме заедно. По едно време Дошков вика: "Сега ще те водя при Ванката." Ванката бил някакъв негов приятел, който имал заведение в квартал "Грамада". Беше приятен пролетен ден, вървяхме из "Грамада", а Дошков все ми се чудеше как така не възразявам да ходя с раница на гръб - не бил виждал друг път "такава жена". Когато пристигнахме при Ванката, се оказа, че заведение вече няма, в двора на къщата имаше няколко маси, потънали в прах и листа на дървета, може би още от есента. Обаче Дошков, когото горноджумайското обществено мнение считаше за опасен луд, не бързаше да си тръгваме. По някое време се появи и въпросният Ванката, който за зла участ беше в мизантропски период на екзистенциална криза и не се зарадва на Дошков така, както Дошков му се зарадва. За сметка на това се съгласи да ни закара до преподавателското общежитие в местността Бачиново. Та качихме се ние в един супер скъп мутренски изглеждащ ван, а по пътя Ванката занарежда как не може да понася хората и как иска да отиде да живее в усамотена къщичка в планината. Дошков слуша, слуша и по едно време изтърси в присъщия си наивно-добродушно-директен стил: "Ти не си лош човек, Ванка, ама нещо си мръднал."

Дошков, който до последно се раздаваше за приятелите си до пълно изтощение, но не искаше да бъде в тежест никому. Бяхме се разбрали веднъж да пътуваме от София до Благоевград заедно. Дошков не се качи в автобуса. Когато пристигнах в университета, той вече беше там, почти замръзнал от студ. Оказало се, че хората, при които е разчитал да пренощува в София, ги няма. И вместо да звънне на някой от нас, софийските му приятели, той прекарал нощта в студената чакалня на Централна гара, по една блузка и черното си дънково яке, и сутринта хванал първия рейс за Благоевград.

Дошков, който харесваше дзен, минимализма в езика, оттам и елиптичния изказ - пропускаше всичко в речта, което можеше да се подразбере, а понякога и малко повече. В резултат повечето му писма бяха къси, без обръщение и подпис, човек трябваше да се досеща за какво иде реч, на два-три реда в един и същи абзац се сменяха няколко различни теми. Не уважаваше въпросителните и удивителните знаци ("Добре си, нали.") Често, като израз на самоирония, в писмата най-неочаквано се промъкваше нещо, свързано с живота му на село - я за козите, я за магарето Бистра, я необходимостта да се свърши някаква селскостопанска работа. Ето типичен пример за писмо на Дошков (тайната я запазвам, защото от самото писмо няма как да разберете каква е тя):

Много е сложен, защото и пак не го включих. Запази тайната, плевих и ходих да купя на тати бира. Включвам Скайпа. Извинявай

Търсейки някое типично "дошковистко" писмо, което да ви покажа, попаднах и на това, което ми стана толкова мило, че ми се прииска да го споделя с вас (Дошков едва ли би възразил, в писмото няма лична информация):

Добре съм, но за мен е важното, че сте заедно и на море. Да не вземеш да доказваш уменията си на плувец, можеш да ги оставиш и за догодина. Заслужила си си снимките. И не икономисвай, снимай. Грижи се за Криси. Бъди щастлива. Всичко хубаво. Виж и синьото, това е цветът на чакрата ми. Виж вълните. Не мисли за мен и за есента, тя ще е добра. И накрая - понеже съм възрастен - И карай умната, защото ще се видим. Не го забравяй. Изпитай всичко. Усмихвай се.

Ех... такъв човек беше Дошков.

п.п. Вече публикувах това, но се сетих, че забравих да ви разкажа за Дошков и розите:

След второто уволнение на Дошков жена му подала молба за развод (не бих я обвинявала, предполагам, че не й е лесно). Дошков не си и помислил да води дело за делба на апартамент или имущество - та нали е обичал жена си. Събрал само личните си вещи и книги. Но най-важното, което отнесъл, били... розовите храсти пред входа. Понеже той се грижел за розите и не искал да запустеят без него, ги отскубнал, транспортирал ги до село Калояново и ги присадил в двора. Първоначално промяната не им се отразила добре и започнали да линеят, но с течение на времето се възстановили.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.06.2011 г.

НАШ'ТА БЪЛГАРИЯ (писмо от приятел)


Снощи получих писмо от приятел и го публикувам с негово разрешение. Запазвам идентичността му в анонимност, защото, както ще се уверите, приятелят е в уязвима позиция.

Дошъл в България съвсем законно като малък. Като много други чужденци, оказал се е нелегален и без лични документи не по собствена вина, а поради административно-правни абсурди. Той е от тези чужденци, към които българите като цяло са най-толерантни - от бившия от Съветски съюз, православен християнин, говори български без акцент, има светли очи и кожа и ако не знаете, че е чужденец, няма как да разберете. (Не че тези неща имат някакво значение за мен, но живеем в расистко общество, знаете.)

Може би заради тези си характеристики той е и от малкото от чужденци без документи, които са облагодетелствани от промените в Закона за чужденците. Според тези промени може да бъде даден статут на постоянно пребиваване на чужденец, ако е дошъл в България преди края на 1998 г. от бившия СССР. И понеже СССР вече няма, се е случило така, че никоя страна не го признава за свой гражданин.

След изясняването на контекста, ето го и писмото:

Днес за пореден път се сблъснах с един огромен български абсурд и ако не го споделя с умни и определени хора, може би ще се пръсна от яд.

- Разрешено ми е "постоянно пребиваване" (което е много добре), но аз вече отдавна не се радвам, тъй като не си го държа още в ръката - глупаво, но факт!

- Платил съм си абсолютно всички такси около 1100 лв. и по-значимото за в случая - 95 лв. за ЕКСПРЕСНА поръчка,10 работни дни.

- Днес ми е вече срокът за да си получа личната карта (мнооогоо адреналин).

- На гишето почват да ми искат документи, много документи, каквито много пъти съм им давал :-), но това не ме плаши, взел съм си дебелата папка с мен, от всички документи има по 3 копия (за всеки случай) - дадох им, каквото искат.

- и тук идва АБСУРДЪТ - Правилникът не е готов: "...съжаляваме, върнат е от МС за преразглеждане или дооправяне" - вече не слушах, не ме интересуваше... Викам им - "добре, кога ще е готов този правилник, аз вече имам ЕГН, разрешено ми е постоянно пребиваване, направил съм си всички такси...", а те ми казаха - "еми чакаш, момче - предполагаме, че до края на другия месец може и да го приемат".

Светле, не искаааам да живея в България, искам да се махам оттук, но не мога :(. Тази ми каза, че и след като получа личната си карта, пак не мога да пътувам, защото съм бил с гражданство: НЕИЗВЕСТНО, няма да мога дори и в трети страни да пътувам, картата ще ми е за 1 година, всяка година ще я продължавам, ама то ми давало право само за в България да мога да ползвам здравеопазване, образование и да си намеря работа, всичко в рамките на България, НАШ'ТА БЪЛГАРИЯ.

Въпросният правилник е новият Правилник за прилагане на Закона за чужденците в България. Фактът, че явно не е бил окончателно приет, не е попречил на родната администрация да вземе от приятелчето ми 1000 лева за такса за статута, и, забележете, близо 100 лева за експресна поръчка. Разбира се, без да се интересува как е успял да събере тези пари - чужденците без документи нямат право да работят легално. А ако допуснем, че правилникът е приет, но някой е решил, че той трябва да бъде доизкосурен, според всяка разумна логика той би трябвало да действа в първоначалния си вид, докато влязат в сила промените.

Но къде ти разумна логика - важното е, че държавата пак е на далавера - нали си е взела парите. А приятелчето ми ще продължава да трепери дали някой път, след "рутинна проверка на документите", няма да го вкарат в Бусманци. И дори когато го легализират, той, ако се вярва на представителите на администрацията, с които е говорил, ще бъде втора ръка чужденец.

Ето с такива строги, но справедливи мерки България се готви за влизането в Шенген.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.06.2011 г.

Извинение за тоталното омазване с коментарите


Днес Неуютен блог премина на системата за коментари Disqus. Причина за това е кошмарната липса на елементарни възможности за администриране на коментарите в Blogger, поради което се налагаше години наред да модерирам всички коментари. В Blogger, колкото и пъти да маркирате коментари от един и същи профил като спам, машинката така и не може да разбере, че не желаете коментари от този човек. И това е само един от проблемите... С Disqus вече няма да се налага добронамерените читатели на блога да търпят негативи заради отделни мизантропски настроени люде, тролове и прочее същества.

Интегрирах старите коментари от Blogger в Disqus, но забелязах проблем с един коментар. Впоследствие с неудоволствие осъзнах, че много от коментарите са с объркано авторство. А в блога има хиляди коментари, няма как да прегледам всички и да оставя уточнение на всеки един от тях.

Този проблем е валиден само за старите коментари, отпреди инсталирането на Disqus. За коментарите, оставени отсега нататък, се очаква всичко да е наред.

Искрено се извинявам на всички коментатори в блога, които са станали жертва на това омазване. Моля да не ми се сърдите, ако видите коментара си под чуждо име, или своето име с чужд коментар.

Специално се извинявам на Боби, който няма да има възможност да остави коментар оттук нататък.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.06.2011 г.

Средства за масова информация?

Докато снощи от телевизиите се лееше успокоителна информация как всичко на прайда е минало добре и БТВ иронизираха колко много били полицаите, социалните мрежи мълниеносно разпространиха информацията за петима бити след прайда младежи от "ЛГБТ действие".

Социалните мрежи за пореден път се доказаха като по-бързи и по-човешки медии от традиционните. 

 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.06.2011 г.

Невидимите хора, или защо отивам на прайд


Пет процента звучи абстрактно. Повече от 375 хиляди звучи невероятно. А и неволно си ги представяме някъде далече от нас. Нека си го представим така - един от 20. Един от 20 колеги. Един от 20 съученици (състуденти). Един от 20 преподаватели. Един от 20 приятели. Един от 20 роднини. Един от 20 души в градския транспорт. Един от 20 патриоти. Един от 20 неонацисти ;-). И т.н. И понеже 5% е твърде консервативна хипотеза (много хора не биха признали различната си сексуалност дори анонимно, не по-малко - дори и пред себе си), нека го кажем така - поне един от 20.

Разбира се, зависи. В големите градове и в определени среди се очаква хората с различна сексуалност да са повече. Сред по-млади хора се очаква да са по-видими. Но пък има среди, в които на практика няма как да оцелеят, ако не са невидими.

От 2008 не съм пропускала прайд.

През 2008 нямах нехетеросексуални познати. По-точно, така си мислех.

На прайда 2009 вече познавах неколцина. По-късно същата година на гости на морето ни дойдоха две мои бивши съученички и ни признаха, че са двойка. Зарадвахме им се. Писала съм за тях и преди, ето тяхната история днес.

През 2010 призовавах всички нехетеросексуални да се разкрият и да отидат на прайд. Вече не смятам така.

През 2011 отивам на прайд заради невидимите (поне) един от 20.

Неотдавна бях на кафе с мой стар приятел, мъж на средна възраст. Да го наречем А. Той очевидно се опитваше да сподели нещо. Започна отдалече:

- Ти си първата жена, на която ще го кажа.
- Може би точно на жена трябва да го кажеш - отговорих аз.
- Но ти не знаеш какво ще ти кажа - погледна ме той недоверчиво.

Последва кратко мълчание, след което А. си пое въздух и изрече притеснено-тържествено:

- Последната ми връзка беше с мъж.

Гледах го внимателно. Той мен също. Очакваше да съм скандализирана:

- Учудена си, нали?
- Не - отговорих с усмивка на просветление. Сега той изглеждаше скандализиран. Или поне - неприятно изненадан.

Всъщност, отдавна ми беше хрумнало, че не е хетеросексуален. Не че външно му "личи" (никой от колегите и приятелите му не предполага каква е сексуалността му). Бях усетила на по-дълбоко равнище, бях си направила някои връзки. Дори веднъж опитах да го предразположа да сподели с мен. Деликатно, отдалече. Явно не е бил дошъл моментът - А. положи специални усилия, за да приспи подозренията ми. (Трагично доверчива съм по отношение на приятелите си.)

Когато усети, че нито съм си променила отношението към него, нито го обичам и му се възхищавам по-малко от преди, а напротив - дори ми е станал по-близък, А. се поотпусна и разприказва. Оказа се, че не само последната му връзка е била с мъж, а и предпоследната, всъщност - повечето връзки, въпреки че предпочита да се идентифицира като бисексуален.

Не, А. няма да отиде на прайд. Предполагам, че ще прекара дена вкъщи и ще плаче. За него coming out пред света изглежда немислим - това би означавало да загуби работата си (да, има и такива професии), почти всичките си приятели, социалния си престиж, който е изграждал цял живот. Затова си е изработил стабилна система от принципи как нехетеросексуалните не трябва да се отличават от другите и реагира с хомофобно отвращение, ако някой му "прилича на гей".

Предполагам, че да осъзнаеш, че не си хетеросексуален в общество, в което това не е добре прието, винаги е трудно. Но е неимоверно по-лесно днес, въпреки омразата, тормоза, подигравките и нацитата, отколкото, примерно, преди 30-40 години. Тогава дори е нямало подходяща дума, с която човек да опише собствената си сексуалност, без това да изглежда унизително. Едно е да осъзнаеш, че си гей, друго, че си "педераст" или "с обратна резба". Най-толерантното, което би могъл да чуе по свой адрес А. преди 30 години, би било: "абе умно момче е, ама е обратен". Коя съм аз, че да го виня, че не ходи на прайд.

Историята на А. е само една от стотиците хиляди истории, които се крият зад невидимите над 375 000 души в България. Имам познати, които само деликатно са ми намеквали за сексуалността си. Имам и познати, за чиято сексуалност съм се досетила по една или друга причина (без да им личи външно), но не повдигат темата, не я повдигам и аз. Имам и познати, които знаят, че съм се досетила за тях, обещала съм да пазя тайна и сексуалността им не е сред обичайните ни теми за разговор. Има и един, за чийто coming out станах неволна причина, след като го изпортих във Facebook (нямаше как да предполагам, че аз, която съм му почти непозната, знам, а състудентите му не знаят.) Имам и познати, за които знам от други познати и с които никога не сме говорили за това.

Например приятел на бившия шеф на мой познат ми беше казал преди години, че щели да уволняват моя познат, понеже го хванали във връзка с мъж и какво щели да си помислят клиентите. Първоначално не повярах - неведнъж бях виждала моя познат да демонстрира интимности с жени. С течение на времето започнах да забелязвам дребни детайли и стигнах до извода, че "нещата не са такива, каквито изглеждат" (тези думи на Питър Бъргър са комай любимият социологически цитат на студентите ми). Човекът, който ми го каза, не разбра аргумента ми, че подобно основание за уволнение е дискриминационно. За късмет моят познат скоро замина за чужбина и сам напусна, което му спести уволнението. Видях го на отиване към един от предишните прайдове. Попита ме на парад ли отивам и не пропусна да уточни, че не, той не отивал на парад. Наблюдавам как в последно време позицията му еволюира и няма да се учудя, ако го видя на прайда - ако не на този, на някой от следващите.

Разказвам тези истории, защото зад всеки невидим поне един от 20 души стои жив човек. Защото никога не знаем кого и колко нараняваме с "невинни" шеги по отношение на хомосексуалните.

Защото съм убедена, че въпреки че тези невидими хора няма да отидат на прайд, а много от тях дори смятат, че подобно "демонстриране на сексуалност" е излишно, колкото повече хора отиват на прайд, толкова по-нормална ще изглежда различната сексуалност и толкова по-леко ще дишат те.

За вас отивам на прайда, невидими хора. И дори да ме упреквате, че отивам, аз не ви виня, че няма да дойдете.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.06.2011 г.

Митинг за толерантност на 12 юни


Преди една година и един ден няколко младежи, отиващи на митинг за правата на чужденците в България, организиран основно от мен, бяха пребити от неонацисти с метални пръти в трамвай 20. Въпреки че побоят не беше в резултат на грешки в организацията, все още изпитвам чувство на вина, че някакси не съм предвидила всички възможни развития и съм допуснала това да се случи.

На 12 юни 2011 г. от 13 часа на Света Неделя моите приятели от "Хора срещу расизма" организират митинг под наслов "Заедно за толерантност и мир". Формалният повод е годишнината от побоя в трамвай 20, както и всичко, което се случи след това, най-известното от което е:

- информацията, че две години по-рано в Борисовата градина е убито момче, само защото някому заприличало на гей
- побоят над група роми след някакъв мач - ей така, заради спорта
- побоят над афганистанеца Джавед Нури, защото заприличал някому на "мангал"
- побоят над двама младежи в Борисовата градина, понеже единият имал неблагоразумието да бъде с розова коса
- нападението над църквата на "Свидетели на Йехова" в Бургас от активисти на ВМРО и побоят над нейни членове
- побоят над молещите се в джамията в София от страна на "Атака"

Междувременно се случиха и неща, които не влязоха в центъра на общественото внимание, но са част от моя опит с националистките и неонацистките нагласи в България:

- разбрах какво е да си гей в България, когато ме освиркваха на гей парада
- разбрах какво е да си с различна сексуална ориентация в България и докъде можеш да стигнеш, само защото искаш да бъдеш приет от обществото и обичан от приятелите си, след като мой близък приятел разкри пред мен как е живял цял живот
- разбрах какво е да си ром в България, когато отидох на митинга на ромите, протестиращи пред френското посолство срещу "доброволното" депортиране на български и румънски роми от Франция - когато пресичахме улицата с митингуващите, от колите се подадоха глави на шофьори, които ни крещяха - мръсни цигани, връщайте се във Франция, тук никой не ви иска
- разбрах какво е да си чернокож в България, когато видях разбитата глава и кръвоизливите в очите на мой близък африкански приятел, чието единствено прегрешение е, че е пътувало в автобуса - според група късо подстригани младежи нямал това право
- разбрах какво е отношението към чужденците в България на политическо равнище в качеството ми на част от неформалната група, която се опитваше да убеди парламента да гласува читави промени в Закона за чужденците
- разбрах колко е страшно в България, когато се случи да мина покрай "Луков марш" и се разплаках от ужас и гняв заради всичко, което изброих по-горе
- разбрах какво е безразличието в България, когато реших да повдигна въпроса за окупирането на Орлов мост от "Атака"

Не си правя излюзии, че всички тези събития са нещо ново. И не знам дали можем да говорим за ескалацията им, или просто сме започнали да ги забелязваме повече и да ги назоваваме по правилния начин, което всъщност е хубаво. Но виждам, че вече говоренето за липсата на толерантност в България излиза от тесните рамки, в които беше доскоро, и става все по-разпространено и обхваща и представители на групи, които досега не са отваряли дума по този въпрос. Което също е хубаво. Затова и митингът, организиран от ХоРа, има подкрепа от широк и разноцветен кръг личности и организации.

И така - заповядайте на митинг в неделя, 12 юни, в 13 часа на площад "Света Неделя". А тези, на които митингът не им харесва, поздравявам с любимото си парче на Bernays Propaganda (но да се чувстват поздравени с него и всички, които го харесват като мен):



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4.06.2011 г.

37



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?