А защо е критично състоянието на висшето образование?

(Из автобиографията на университетски преподавател, публикувана на сайта на български университет)

Днес прочетох отворено писмо на преподаватели по философия от различни университети, озаглавено "За критичното състояние на висшето образование". Преподавателите по философия, подписали писмото (между които има мои познати и дори приятели, както и философи, които безкрайно уважавам), според мен слагат каруцата пред коня. Диагностицират реални проблеми, след което предлагат решения, които мога да окачествя като неадекватни. Вярно, че самата аз не сполучих с академичната кариера, защото нямах достатъчно здрав стомах. Затова, според авторите на писмото, едва ли имам право да давам акъли. Ама си задавам такива едни простички въпроси:

• Как ще се подобри висшето образование, ако преподават само хора, защитили дисертация, след като много докторанти защитават дисертации с копи-пейст и само защото са любимци на съответното академично звено?
• Как ще се подобри образованието, ако се прекрати практиката на гостуващи преподаватели, след като университетите систематично произвеждат собствени кадри, образец за посредственост (не че има гаранция за качеството на гостуващите преподаватели, но и местен преподавател, както и гостуващ, може да бъде или да не бъде читав)?
• Какво се разбира под "нужната квалификация"? Тапия? (Вж. по-горе).
• Няма доказателства, че окрупняването е решило какъвто и да е проблем в академичната сфера, но има примери, че е създало редица проблеми. Сливането на институти в БАН е особено подходящ пример за това.
• "Централизирано разпределение на обучаемите" - сега какво, варианти на социалистическото разпределение ли да се въвеждат? (Пример: ако искаш да си студент - класиран си за Шумен, върви там, твой проблем, ако си от Сандански и не ти изнася.)

Аз, тъй, като един прост човек без дисертация, си мисля с ограничения си ум следното - два са основните проблеми на висшето образование в България (ако сведем проблемите само до образователните и се абстрахираме от социалните, които са не по-маловажни):

1. Трагичното равнище на училищното образование - чутовен проблем, с който новият Закон за училищното образование няма ясна идея как да се справи. Този проблем не зависи изцяло от висшето образование, но то може да повлияе в положителна посока, като произвежда качествени специалисти, които после да се занимават с предучилищно, начално, основно и средно образование. И такива, които да предлагат смислени реформи
2. Потресаващата девалвация на качеството на висшето образование и на академичното и научното развитие. Тук вече университетите има какво да направят, доколкото в тях са останали читави хора (сред авторите на отвореното писмо определено има такива). Хайде да не почвам да питам как може определени хора (и да ги изреждам поименно, почвайки от мои преподаватели в СУ) да са професори. За доцентите и докторите дори не споменавам. Признаци на такава девалвация имаше още в средата на 90-те, когато аз бях студентка и принципът на финансиране не беше "парите следват студента" (не че този принцип се е доказал да работи).

Накратко - мисля си с моя незащитил дисертация ум, че:

• ако в университетите се преподава съвременно знание на високо равнище;
• ако плагиатството е забранено - както за студентите и докторантите, така и за преподавателите;
• ако корупционните практики са забранени, включително - принуждаването на студенти да си купят книгите на преподаватели, за да си вземат изпит;
• ако не се принуждават преподаватели да напускат или да се местят, защото са си позволили да имат изисквания към студентите си;
• ако се съкращават некадърните, а не личностите;
• ако степени и звания се дават за качество на академичната и научната продукция, а не за лоялност, лични отношения и/или извънакадемични зависимости;

висшето образование в България ще стане доста по-привлекателно за бъдещите студенти и ще има по-малко поводи за оплакване и отворени писма.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Петър Дошков на 50+2 (елиптично)

Липсваш.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Момиченца, момченца и техните гурута

Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).

Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".

На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".

Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?

Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.

Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".

Грешката е вярна.

Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.

После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.

Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?

Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.

Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.

Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.

Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.

UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Петър Дошков на 50+1

Днес, на имения си ден, Дошков щеше да навърши 51 години.

Ще ми се да ви разкажа толкова много неща за него. Ще ми се да можете да си го представите така, както си ги спомням аз.

Дошков, който страдаше от хронично безсъние. Когато не можех да спя поради нещата, свързани с борбата срещу корупцията в ЮЗУ, понякога включвах скайпа и той беше неизменно там. Опитваше се да ме успокоява, за да заспя поне аз. Така една нощ, да е било към 3 часа, взех да го разпитвам какво точно е преподавал, преди да го уволнят, и той почна да ми обяснява основните принципи на генеративната граматика. Дори ми даде няколко упражнения, за да се увери, че съм разбрала. Представяте ли си - урок по генеративна граматика в три и кусур през нощта.

Дошков, както го видях за първи път. Беше денят на връщането му в университета в резултат на възстановяването на работа след второто уволнение. Вече се бяхме сприятелили посредством Интернет. Дошков, излизащ от кафето на третия етаж на Първи корпус на Югозападен университет, дребничък, топло усмихнат, разтворил широко ръце за прегръдка.

Историята с Ванката. Скоро след "физическото" ни запознанство с Дошков трябваше да сме квестори на кандидатстудентска кампания и се налагаше да прекараме два-три дена из Благоевград. В свободното си време се моткахме заедно. По едно време Дошков вика: "Сега ще те водя при Ванката." Ванката бил някакъв негов приятел, който имал заведение в квартал "Грамада". Беше приятен пролетен ден, вървяхме из "Грамада", а Дошков все ми се чудеше как така не възразявам да ходя с раница на гръб - не бил виждал друг път "такава жена". Когато пристигнахме при Ванката, се оказа, че заведение вече няма, в двора на къщата имаше няколко маси, потънали в прах и листа на дървета, може би още от есента. Обаче Дошков, когото горноджумайското обществено мнение считаше за опасен луд, не бързаше да си тръгваме. По някое време се появи и въпросният Ванката, който за зла участ беше в мизантропски период на екзистенциална криза и не се зарадва на Дошков така, както Дошков му се зарадва. За сметка на това се съгласи да ни закара до преподавателското общежитие в местността Бачиново. Та качихме се ние в един супер скъп мутренски изглеждащ ван, а по пътя Ванката занарежда как не може да понася хората и как иска да отиде да живее в усамотена къщичка в планината. Дошков слуша, слуша и по едно време изтърси в присъщия си наивно-добродушно-директен стил: "Ти не си лош човек, Ванка, ама нещо си мръднал."

Дошков, който до последно се раздаваше за приятелите си до пълно изтощение, но не искаше да бъде в тежест никому. Бяхме се разбрали веднъж да пътуваме от София до Благоевград заедно. Дошков не се качи в автобуса. Когато пристигнах в университета, той вече беше там, почти замръзнал от студ. Оказало се, че хората, при които е разчитал да пренощува в София, ги няма. И вместо да звънне на някой от нас, софийските му приятели, той прекарал нощта в студената чакалня на Централна гара, по една блузка и черното си дънково яке, и сутринта хванал първия рейс за Благоевград.

Дошков, който харесваше дзен, минимализма в езика, оттам и елиптичния изказ - пропускаше всичко в речта, което можеше да се подразбере, а понякога и малко повече. В резултат повечето му писма бяха къси, без обръщение и подпис, човек трябваше да се досеща за какво иде реч, на два-три реда в един и същи абзац се сменяха няколко различни теми. Не уважаваше въпросителните и удивителните знаци ("Добре си, нали.") Често, като израз на самоирония, в писмата най-неочаквано се промъкваше нещо, свързано с живота му на село - я за козите, я за магарето Бистра, я необходимостта да се свърши някаква селскостопанска работа. Ето типичен пример за писмо на Дошков (тайната я запазвам, защото от самото писмо няма как да разберете каква е тя):

Много е сложен, защото и пак не го включих. Запази тайната, плевих и ходих да купя на тати бира. Включвам Скайпа. Извинявай

Търсейки някое типично "дошковистко" писмо, което да ви покажа, попаднах и на това, което ми стана толкова мило, че ми се прииска да го споделя с вас (Дошков едва ли би възразил, в писмото няма лична информация):

Добре съм, но за мен е важното, че сте заедно и на море. Да не вземеш да доказваш уменията си на плувец, можеш да ги оставиш и за догодина. Заслужила си си снимките. И не икономисвай, снимай. Грижи се за Криси. Бъди щастлива. Всичко хубаво. Виж и синьото, това е цветът на чакрата ми. Виж вълните. Не мисли за мен и за есента, тя ще е добра. И накрая - понеже съм възрастен - И карай умната, защото ще се видим. Не го забравяй. Изпитай всичко. Усмихвай се.

Ех... такъв човек беше Дошков.

п.п. Вече публикувах това, но се сетих, че забравих да ви разкажа за Дошков и розите:

След второто уволнение на Дошков жена му подала молба за развод (не бих я обвинявала, предполагам, че не й е лесно). Дошков не си и помислил да води дело за делба на апартамент или имущество - та нали е обичал жена си. Събрал само личните си вещи и книги. Но най-важното, което отнесъл, били... розовите храсти пред входа. Понеже той се грижел за розите и не искал да запустеят без него, ги отскубнал, транспортирал ги до село Калояново и ги присадил в двора. Първоначално промяната не им се отразила добре и започнали да линеят, но с течение на времето се възстановили.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

In memoriam Петър Дошков (1960-2011)

"Не се притеснявай, всичко ще бъде наред", казваше Дошков в ситуации, когато нещата изглеждаха толкова зле, че повече не може. 

Преди малко разбрах, че внезапно е починал. Вероятно инфаркт. Още не мога да дойда на себе си. Обичах Дошков. Беше от хората, които ми беше хубаво да знам, че са наоколо, въпреки че не говорехме често. Беше гениален юрист, но така и не намери време да се подготви за адвокатски изпит, защото помагаше на другите безплатно. Казваше, че то си е призвание и не може да взима пари за това. След третото си уволнение живееше на село и се грижеше за болния си баща. Баща му го надживя. Можеше да спечели делата си за връщане в университета, но предпочете трудния начин - не просто да се върне, а да победи. Да въздаде справедливост. Не дочака. Милият Дошков. 

Животът в България не обича такива хора, не е пригоден за тях. И те за него.

За две седмици скъпата ми "бойна група" в ЮЗУ загуби двама от членовете си. А Дошков, макар и уволнен, беше сърцето на групата. Сега сред тези, които останаха, е самотно и страшно. Но не искам да пиша за ЮЗУ сега. Нито за съдебната система. И се надявам, че на тези, които искаха да унищожат Дошков, им е поне малко мъчно или гузно. Защото и те са хора. Не искам да обвинявам никого.

"Не се притеснявай, всичко ще бъде наред".
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

In memoriam доц. Димитър Кр. Димитров

Преди два дена е починал доц. Димитър Кр. Димитров, известен сред приятелите си като "Митьо Димитров". Не бих си позволила да го наричам така - не бяхме близки. Говорили сме няколко пъти накратко и на "Вие", при случайни срещи - в или около Югозападен университет. Все си обещавахме да седнем някой път да поприказваме за по-дълго. Не се случи.

Димитър Кр. Димитров беше сред малкото принципни преподаватели в ЮЗУ и сред още по-малкото от тях, заемали ръководни постове. Не се страхуваше да казва нещата, в които беше убеден, официално и с името си. Единствен той депозира официално становището си, че е имало фалшификации по време на изборите за ректор на ЮЗУ през 2007 (чела съм съдържанието на този документ някъде, но сега не можах да го открия). Както и информация за това, какво точно се е случило на събранието на Правно-историческия факултет на 23 юни 2005 г. (1, 2). Самата аз не събрах смелост да кажа, че тогава не е имало избор на декан, а само "вот на доверие", а се ограничих само до това, което мога да потвърдя с документ - на коя дата е било съответното събрание.

Димитър Кр. Димитров беше не просто смел, а смел със стил. И той като мен беше от "избраните", които бяха следени с камери в колко часа влизат в час и в колко излиза от час. Бяха ми разказвали, че когато получил писмо с информация от камерите в университета, отговорил нещо такова: Още от социалистическо време имам съветски часовник "Слава". Моят часовник "Слава" е точен и никога не ми е изневерявал. Той показва, че влизам и излизам от час навреме. Моля, сверете си камерите по моя часовник "Слава".

Не знам дали именно неговите смелост и принципност не го убиха. Но знам, че живееше в среда, в която не се толелира да бъдеш нито принципен, нито смел. В която дори приятелите сред колегите му го поздравяваха за имен или рожден ден в блога на Петър Дошков... анонимно. Той и така ги обичаше, а и те намираха други начини да засвидетелстват обичта си към него.

Поднасям най-искрени съболезнования на онези, за които доц. Димитър Кр. Димитров беше просто Митьо.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Казусът "Венелин Стойчев"

Или: Широко затворените очи на Шърли Темпъл в Алма Матер

В книгата си „Двойната Лотхен“ Ерих Кестнер повдига въпроса дали в детски книжки бива да се засягат проблемите на „големите“, когато от тях страдат и децата. И дава известния пример с Шърли Темпъл – дете-кинозвезда от 30-те години, на което не му било позволено да гледа собствените си филми, защото „не били за деца“.

Следва нещо много дълго и предполагам, че малцина ще го прочетат, но пък ще го прочетат онези, които трябва.

В брой 27 на вестник "Седем" беше публикувана моя статия под заглавие "За голямата правда и малкия гражданин". Този пост съдържа някои откъси от нея. "Голямата правда" според Тато беше, че социализмът бележи успех след успех и върви към комунизъм, а "малката правда" - че не всичко е наред. Днес, тридесетина години по-късно, имаме много големи и малки правди, които вече имат други имена. "Голямата правда" може да се маскира като "национална сигурност", "класифицирана информация", "престиж", "авторитет", "автономия", "колегиална етика" и по много други начини. "Малката правда" са едни такива странични явления, които не бива да оставяме да хвърлят сянка върху голямата.

Казано по друг начин, "голямата правда" е правото на голямата (не непременно като обем, а като власт) институция срещу правото на малкия гражданин. В статията дадох като пример историите на двама души - на пловдивчанина Максим Савов и на вече бившия преподавател по социология Венелин Стойчев - как и в двата случая институциите "оправдават" собствените си грешки чрез още по-големи такива.

За Макс знам само от интернет и медиите, но що се отнася до станалото с Венелин Стойчев, не може да се каже, че съм безпристрастна. Поне по няколко причини, които честно ще споделя, за да улесня читателите да си направят собствена преценка:

Първо, с Венелин сме приятели. Познаваме се от началото на 1997 година, когато участвахме в студентските протести за свалянето на Жан Виденов. И двамата сме се преориентирали към социологията от други специалности (той от политология, аз от философия) благодарение на интелектуалното влияние на проф. Георги Димитров.

Второ, доц. Димитър Денков - заместник-деканът, който е част от скандала, е научен ръководител на дипломната ми работа, един от любимите ми преподаватели, към когото продължавам да изпитвам пиетет.

Трето, знаем се и с Кирил Миленов от Асоциацията на студентите по социология (АСССУ), който е бил особено активен при внасянето на писмото срещу Венелин в катедра "Социология". Бях рецензент (и нещо като доброволен консултант) на дипломната му работа, когато той беше още ученик в Класическата гимназия, после животът отново ни срещна покрай историята с камерите в СУ.

Четвърто, познавам и част от преподавателите в катедра "Социология" на СУ, с някои от тях поддържаме много добри отношения.

Така че, въпреки че не съм била студент в тази катедра (като се изключи, че съм посещавала един курс и малко от друг курс неинституционално) и съм преподавала в нея само в продължение на една учебна година, не бих могла да пиша от позициите на "външен наблюдател".

Пето, самата аз напуснах катедра "Социология" на ЮЗУ, в която съм работила 11 години, поради несъгласието на катедрата и ректора да изразявам желанието си в университета да се спазват законите. И поради съгласието на декана на Философски факултат да бъда неправомерно оставена без часове заради това, че не се страхувам да изразявам гражданската си позиция. Което ме прави още по-пристрастна в случая с Венелин. Колкото по-навътре навлизам в тази история обаче, толкова повече се уверявам, че в нея всъщност безпристрастни няма и няма как и да има...

За незапознатите, историята е, накратко, следната:

Като титуляр на дисциплината „Теории за модернизацията“, Венелин отказал на студент да бъдат зачетени като оценки по тази дисциплина оценките по други курсове, които студентът е взел в чужбина, поради несвързаност с проблематиката. Студентът се явил на тест. Изкарал двойка. После отишъл да се жалва на заместник-декана Димитър Денков, който в изблик на великодушие му писал 4,50 и с присъщата си философска извисеност пропуснал да уведоми титуляра на курса и кредитния инспектор на катедра „Социология“. Преподавателят може би е нямало да научи какво се е случило, ако самият студент не му се бил похвалил, че е намерил начин да се справи с него, без да трябва да учи. Венелин отправил питане към деканата и получил отговор, че заместник-деканът е бил заблуден от студента и си е превишил правата. Самият Денков се извинил (чест му прави, все пак) и поискал оценката да бъде анулирана, а дипломирането на студента – замразено. Няколко месеца по-късно деканът заявил, че въпреки констатираното нарушение ректорът е признал оценката на студента, за да не бъде съден университетът.

Така една грешка бива замазвана с още по-голяма грешка, в името на „Голямата правда“ - „Алма Матер“.

В желанието си да предизвика дебат, Венелин запознал студентите с казуса и дал възможност на желаещите от тях да развият курсови проекти по тази тема. Най-интересна е реакцията на Асоциацията на студентите по социология. Те внасят в катедрата осъдително писмо, в което не само протестират, че другарчето им е направено за резил (приятелската солидарност е човещина), ами обвиняват преподавателя, че руши авторитета на университета.

За горното изречение (публикувано във в-к "Седем") получих доста упреци, но едва ли някой ще отрече, че Атанас Гроздев не е просто един (вече дипломиран) студент по социология - той е сред движещите сили на същата АСССУ, която внася въпросното осъдително писмо. На това ще се върна после.

Младежите са научили най-важния за българското общество житейски урок, този за двете правди – не покварата на институциите (в случая – нарушаването на основните принципи на образованието) руши авторитета им, а говоренето за нея. Чака ги блестящо бъдеще. А Венелин Стойчев си търси работа.

Преди повече от десет години социолингвистката Любима Йорданова ми каза, че нещата в България ще тръгнат на добре тогава, когато умрат всички, които са били родени по времето на социализма. Тогава прогнозата й ми се стори песимистична. Днес се чудя дали не е била твърде оптимистична. Та днешните деца разбират още от малки колко са правдите и на чия страна трябва да бъдеш, за да просперираш в живота. Те са бъдещите полицаи, съдии, политици и ректори.

***

Така завършваше статията ми за вестник "Седем". В следващия брой, в рубриката "Право на отговор" беше публикувано становището на третокурсника по социология от СУ (и също член на АСССУ, както разбирам от негов коментар в блога на Венелин) Петко Циков със заглавие: "Аз също искам реформа" (за съжаление, поне засега го няма онлайн).

След прочитането на отговора на Петко Циков окончателно се убедих, че част от проблема е, че двете страни в конфликта говорят на различни езици. Докато Стойчев набляга на темата за законността и необходимостта да се спазват правилата, Асоциацията на студентите по социология (АСССУ) и съгласните с позицията й обръщат далеч по-голямо внимание на това, че случаят със студента е възлаган като тема на курсова работа от страна на преподавателя, който е страна в конфликта. И докато всяка от страните не обсъди аргументите на другата, не може да става въпрос за дебат. Дебат на аргументи, а не на емоции. Разбирам защо авторът на статията „Аз също искам реформа“ реагира емоционално на моята, но обективирането на емоциите му в „обидни квалификации“, които привижда в моя текст, вреди на разбирането.

Преди да продължа, нека направя едно важно уточнение. Според Петко Циков аз съм била „подведена“ от Венелин Стойчев и би трябвало, в качеството си на социолог, да се „свържа“ и с другата страна. Свързването със страните не е задължение на социолозите; отделен въпрос, че не в качеството си на социолог съм написала статията („не всичко, което социологът прави, е социология“, казваше проф. Георги Димитров). Все пак е редно да отбележа, че не съм се „свързвала“ нито с едната, нито с другата страна с цел да чуя позицията й. Разбрах за случая от Интернет и се запознах с наличните документи и писма по темата, включително и с изявлението на АСССУ, протокола от споменатото от П. Циков катедрено заседание, темите за курсови проекти по „Модернизация“. Смятам, че така е честно.

В отговора на Петко Циков има два основни пункта – първият е неговата интерпретация на действията на студента, отървал се от изпит при Стойчев, вторият засяга становището на АСССУ. Ще започна от втория. Той, от своя страна, има два аспекта – първо, „уронването“ на „честта, достойството и доброто име“ на студента и, второ, наличието на конфликт на интереси в това, един преподавател да дава на студентите си казус, по който страна е самият той.

В изявлението на АСССУ уважението към честта и достойнството на колегите, закрепено в чл. 115 на Правилника на СУ, се разглежда като съответстващо на чл. 32 на Конституцията: „Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“ На това основание се стига до извода, че използването на „лични имена“ и „данни за конкретна личност“ е в противоречие с Правилника на СУ и Конституцията.

Студентите по социология би трябвало да са учили за разликата между частно и публично пространство. Поставянато на отношенията на Атанас Гроздев с гаджето му като тема за курсова работа би било „незаконна намеса в личния живот“. Но университетът е публично пространство. Ако някой нарушава правилата в рамките на изпълнението на публична дейност, това не засяга само него, а и всички, които по един или друг начин са свързани с тази дейност, включително и данъкоплатците, които плащат, за да произвежда университетът истински висшисти.

Позовавайки се на Конституцията, АСССУ не е докрай последователна, защото според Конституцията не само студентите и преподавателите в СУ имат достойнство – всеки човек има. По тяхната логика това би означавало, че не би трябвало да се споменават ничии имена без съгласието на съответните хора. Ала асоциацията не протестира срещу даването на темата „Румяна Желева“ в рамките на курса на Венелин Стойчев. Може би студентите не знаят, че и Желева е колега социолог, бивш студент и преподавател в същата катедра. Или достойнството на бившите студенти и преподаватели е без значение? В такъв случай не би трябвало да протестират и срещу казуса с името на Атанас Гроздев, защото и той е вече бивш студент. Да де, ама, за разлика от Румяна Желева, е активист в АСССУ. И като такъв участва в много проекти, в които участват и преподаватели от катедрата (която, между другото, въпреки че смята, че Венелин е прав да протестира срещу незаконно поставената оценка, подкрепя изявлението на АСССУ на катедрено заседание).

Тук може да се възрази, че Румяна Желева все пак е публична личност. Атанас Гроздев може да не е в същата степен публична личност, но не е и съвсем да не е. Той е сред публичните лица на студентите по социология, дори, навръх скандала, именно той е избран да връчи наградата на АСССУ на участник в предаването "Големият избор". Аз намирам за притеснително, че тази награда се връчва от човек, завършил по нелегитимен начин. Трябва ли да се кандидатира за еврокомисар, за да стане проблем как е взел дипломата си?

По-важното, в което намирам позицията на АСССУ за непоследователна, е, че свежда уронването на честта, достойнството и доброто име единствено до публичното говорене, а отказва да се запита – дали честта, достойнството и авторитетът на един преподавател и на цяла катедра са уронени, когато някой извън катедрата си позволява да поставя или легализира оценки вместо преподавателя и без знанието на катедрата. Или достойнството на студентите, които са се потили да си вземат изпита по модернизация по „балъшкия“ начин. Значи няма проблем да се случват нарушения, особено, ако са с благословията на ректора, проблемът е, когато някой не иска да си затвори очите за тях. Проблемът е, когато отказваме да се разбираме неформално, "по човешки", когато не "помагаме" на този или онзи, а искаме да се спазват правилата, които гарантират права на всички, а не само на избраните.

Още нещо – един социологически грамотен анализ на нелегитимно дипломиране на студент не би могъл да урони достойството му, а напротив – ще го оневини него, Димитър Денков, декана и дори ректора (въпреки че те са много по-виновни от самия Гроздев, който просто е пробвал дали номерът ще мине), защото ще покаже социалната нормалност на случилото се. Та нали това е най-важното – Атанас Гроздев не е някакъв злодей, той просто е действал рационално спрямо възможностите, които му е предоставила системата в СУ, в която правилата много-много не се спазват, защото не се спазват много-много почти навсякъде у нас – от пресичането на улицата до публикуването на законите в Държавен вестник.

Друг е въпросът за това – дали бива на студентите да бъде даван казус, по който страни са преподавателят, който дава казуса, и колега на студентите, които пишат по него. Признавам, тук вече мнението ми не е еднозначно.

Първо, намесва се проблемът с известната на социолозите „ценностна неутралност“ - как да напишем безпристрастен анализ за нещо, в което всички сме замесени и ни е ясна позицията на преподавателя? Би било проблем, ако се докаже, че Стойчев е поставял по-високи оценки на студентите, които са били съгласни с позицията му и по-ниски на несъгласните, но не ми е известно случаят да е такъв.

Който е учил социология, е чувал за ценностна неутралност, а който е учил по-задълбочено, с голяма вероятност е стигнал до извода, че тя е само стремеж, защото и социолозите са хора и имат своите контексти – исторически, социални, културни, биографични, професионални, парадигмални, понякога и финансови, поради които неизбежно заемат някакви ценности. Ако един преподавател е, примерно, запален последовател на Бурдийо, студентите естествено ще избягват да защитават пред него анти-бурдийовистки тези, ако държат на високите си оценки и повечето от тях ще възприемат това като нещо нормално, въпреки че проблемът е същият (дори по-сериозен, защото оценката зависи от споделянето на парадигмата на преподавателя), само типът ценност е различен.

Социологията няма смисъл, ако не ни помага да разбираме света около нас, включително и нещата, в които сме пряко замесени. В противен случай тя престава да бъде хуманистична дисциплина. В този смисъл, аз не виждам нищо лошо в това студентите да анализират корупционните практики в собствения си университет, дори напротив.

Второ, сериозен е въпросът с принудата върху студентите. В изявлението на АСССУ се твърди, че студентите са в позицията да „трябва“ да разработват казус, засягащ техен колега. Студентите съвсем не са били задължени да разработват този казус – той е един от многото възможни, наред с казусите за Румяна Желева, „Биг Брадър“ и много други. Теоретично, би могло и никой да не избере да пише по него.

Трето, въпреки всичко, ако аз бях на мястото на Венелин Стойчев, не бих дала такъв казус на студентите (мога да го твърдя, тъй като съм изпадала в не по-леки ситуации). Защото, от една страна, това ги въвлича в конфликта – става въпрос за техен колега и техен преподавател. И притеснителното за мен е не толкова, че Атанас Гроздев е техен колега (той, впрочем, не им е и пряк колега, понеже вече е завършил, а студентите са от втори и трети курс), колкото, че преподавателят е страна в конфликта, пък и покрай АСССУ "падат проекти". Студентите са най-ниското и затова – най-беззащитното звено в системата на университета и мога да разбера защо някои от тях може са се почувствали използвани като залог в играта на „големите“. Логично сред най-засегнатите са АСССУ, които не са точно "беззащитно звено", но това е друга тема. Не ми се вярва, че и в реномиран западен университет би се погледнало добре на подобен провокативен жест. Не че там би се наложило преподавател да се чуди как да предизвика вниманието върху такова грубо нарушение на правилата.

От друга страна, щях да си дам сметка, че даването на казуса би изместило центъра от истинския проблем върху моите действия. Което не е беда, доколкото Венелин признава, че се е опитвал да предизвика скандал. Бедата е в това, че скандалът логично се случва по такъв начин, че измества проблема – така, както една Шърли Темпъл, която не иска да гледа собствения си филм, би се разсърдила на онзи, който се опитва да й отвори очите, а не на сценариста, който е измислил филм не за деца, не на режисьора, който я е накарал да играе в него и не на родителите си, които са му позволили.

Съгласна съм с Петко Циков, че има нужда от сериозни реформи – не само във Философски факултет на СУ, а в цялостната система на държавното ни висше образование. Бюрокрацията е огромна, а свободата и правото на избор на студентите са сведени до минимум. Те са принудени да учат всякакви дисциплини насила, без да са убедени в техните смисъл и полезност, защото такава е системата на заплащане на преподавателите им – трябва да имат определен брой часове, за да получават заплата, поради което имат сметка дисциплините, които преподават, да са задължителни (но и преподавателите не са си избрали сами системата на заплащане). Студентите са по-мотивирани тогава, когато могат сами да избират какво и кога да учат. Ако зависеше от мен, нямаше да има „задължителен учебен план“. И съм убедена, че щяха да се намират достатъчно студенти, които да избират и тежки дисциплини като „Теории на модернизацията“ с взискателни преподаватели като Венелин Стойчев – така, както навремето записваха курсовете върху Маркс при Георги Димитров и Вебер при Кольо Коев, които бяха избираеми.

Но намирам опита на П. Циков да оправдае Атанас Гроздев за несериозен. Че някой иска да се дипломира, защото има планове, не е основание да "прескача" процедурите. Аз мога да реша, че имам план да отида на море с кола и затова ми трябва шофьорска книжка. И с повечко връзки и/или пари нищо чудно да взема книжка, без никога да съм хващала кормилото. Но това би било в буквалния смисъл на думата убийствено и за мен, и за всички, които срещна по пътя си.

Реформата не е в заобикалянето на правилата, а в борбата за промяната им. А борбата е смислена тогава, когато се осъзнават истинските проблеми. Ако на един преподавател му пука за това, което преподава, няма да му хареса да се поставят оценки зад гърба му. Ако преподавателят е безразличен към дисциплината си, толкова по-зле за образованието на студентите. И проблемът (имам предвид проблема на Атанас Гроздев и Петко Циков, но това е само един от проблемите на висшето ни образование) не е, че гадният Венелин Стойчев държи на дисциплината си и на изпита по нея, а в структурата на учебния план. Ако не е така, значи след напускането му студентите по социология вече нямат проблеми нито с „Еразъм“, нито с бюрокрацията, нито с честта и достойнството си. Но знаем, че това не е така, нали? В момента в групата във Facebook в защита на Венелин има бесни студенти, които чувстват честта и достойнството си уронени поради това, че са си взели изпита по честния начин, а друг е минал между капките, пък преподавателят им е напуснал.

Точно социолозите би трябвало да правят разлика между личностни проблеми и структурни проблеми, както и между личностни желания и структурна необходимост. Така обаче е на теория, защото на практика у нас често структурите са такива, че предпоставят доминацията на личния произвол в тях, което създава привидността, че ги няма, което също си плаче за социологическо разбиране. От една страна, за свободомислещите хора е кофти да има структури, от друга - тъкмо те (зависи от структурите, разбира се) са гаранция, че ще се спазват правата на всички.

Ако студентите от АСССУ насочат интелектуалния си потенциал, какъвто безспорно имат, в инициатива за отпадането на задължителните учебни планове, публично ще ги подкрепя в това – така, както бяхме заедно и в дискусията за наблюдението с камери в СУ. Още повече ще ги подкрепя, ако решат да се борят срещу корупцията и непрозрачността в СУ, а не срещу говоренето за тях.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За лицата, куража и... парите

Младежът на снимката е Krijs - авторът на един от най-любимите ми блогове, приятелче, студент по психология в Германия и - не на последно място - гей. Снимах го в Червената къща на миналия гей парад, с уговорката да я публикуваме, все едно дали в моя или в неговия блог, когато събере кураж за това. Преди време му напомних за уговорката ни и се оказа, че той междувременно бил набрал кураж, но бил забравил за разговора :-). И се разбрахме да кача снимката.

Докато е в космополитния и толерантен Мюнхен, Krijs е в безопасност. Но не се знае дали снимката му няма да се окаже в някой списък за "прочистване" тук, в България. Както и снимката на който и да човек с различна от традиционната сексуалност. Или пък хетеросексуален, но евреин. Или чужденец. Или правозащитник. Или анархист. Или твоята снимка. Или моята.

Да си призная, трудно ми е след митинга в защита на чужденците. Искаше ми се да мога да кажа - не ви трябват пари за охрана, полицията си върши работата. Искаше ми се да напиша наръчник за това, как се организира митинг без пари. Искаше ми се да кажа - няма от какво да се страхуваме.

Сега не мога да кажа нито едно от тези неща. Не защото самият митинг не се получи - напротив, много добре стана, според мен - може би леко хаотичен, с голяма доза на импровизация, но пък от сърце. А защото не съумях да опазя всички, които искаха да бъдат част от него. Вместо това, ще се присъединя към призива на организаторите на гей парада, който ще се проведе в събота, за набиране на средства. Като не мога да дам достатъчно добър пример как нещо се прави без пари, мога само да призная, че гей парадите в София досега са добър пример за това, как нещо се прави с пари :-).

Да се върна обаче на темата за страха. Много от приятелите ми няма да се съгласят, но отново ще кажа - според мен, ако участваме в публични акции, все едно дали митинги, протести, гей паради, флашмобове или каквото и да е, няма смисъл да крием лицата си. Основанията ми за тази теза се делят на две групи: прагматични и граждански.

Прагматични основания:

Когато човек е на някакво публично събиране, всеки има право да го снима. На познати можеш да обясниш, че не искаш лицето ти да се показва на снимки или на видео, но на непознати и особено на журналисти - трудно. А на недобронамерени нацистчета, документиращи кой ходи на гей паради - още по-трудно. Ако наистина имаш основания да се притесняваш, че ще си имаш неприятности с работодатели, колеги или познати, ако разберат, че си гей/лейсбийка, по-добре не ходи на прайда. Пък нали и прайдът е уж за това - да покажеш, че не ти пука, напротив - гордееш се. Как се гордееш, като се криеш?

Познавам много храбри и с пиперлив език активисти, които почти изпадат в шок, ако разберат, че всъщност знам как се казват. А ако се окаже, че знам и как изглеждат, не ми се мисли :-). Познавам хора, които съвсем основателно се опасяват, че снимките им са разпространени по разни нацистки сайтове и затова крият лицата си. Но защо ги крият, след като снимките им вече са разпространени? Какъв е проблемът, че са били на някакво събитие? По-важно е много добре да се обмисли маршрутът от и до събитието и да не изтича информация за него. Не знам дали младежите от "23 септември" щяха да крият лицата си на митинга в Бусманци - причакани са в трамвая, с който са пътували, и е нямало как да се скрият, дори и да са искали.

Граждански основания:

Знаем, че има хора, които открито се борят за определени каузи. Понеже сме на вълна "гей парад", ще спомена например Аксиния Генчева и Станимир Панайотов, не че няма и други. Както стана ясно, има и хора, които не са искали открито да се борят за каузите си, но са били разкрити и също се знае кои са. Колкото повече хора се крият (успешно), толкова по-малко ще бъдат онези в списъците за "прочистване" и, съответно, толкова по-разпознаваеми ще бъдат те. Колкото повече са лицата, толкова по-малко ще има кой да бъде бит.

Сиреч, ако си гей и се криеш, натрисаш хора като Аксиния и Станимир. Същото важи за която и да е друга област, в която храбро раздаваш акъли или дори участваш, ама да не видят кой си.

Не искам да ти обещая, че няма да си имаш неприятности, ако се разкриеш. Покрай митинга в защита на чудженците прочетох из нета ужасяващи неща по адрес на Кулеков, Яна Тавание и моя милост, включително заплахи (само за Виктор Лилов май нищо лошо не прочетох - късметлия).

Не ми беше за сефте: когато преди две години и нещо с Боряна Димитрова се осмелихме открито са се обявим срещу корупцията в ЮЗУ, бяхме подложени на тормоз на работното място, включително отнемане на часове (аз получих и дисциплинарно наказание), плюс анонимни клевети и заплахи в интернет. В резултат напуснахме (първо аз, след два дни тя), защото вече нямаше начин да преподаваме и да останем верни на себе си. Същите хора, които анонимно ме плюеха и заплашваха тогава, продължават и сега, година след като съм напуснала. Само душат и търсят повод. Въпреки че преподаването ми липсва, не съжалявам, че навремето излязох от анонимност. Защото иначе нямаше да мога да се гледам в огледалото.

Така че не мога да ти кажа, че всичко ще е по мед и масло, като се разкриеш. И само ти решаваш дали ще го направиш, или ще останеш храбър като част от масата, скривайки се зад лицата на Аксиния, Станимир, Krijs и останалите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Минимализъм по Великден и линкове (вместо яйца)

Няколко неща из блоговете, които ме впечатлиха и ме наведоха на размисъл по Великден:

"Метаморфози" на Надежда Московска. С Надето се запознахме първо офлайн, а веднъж имахме изключително приятен разговор в едно задимено място. Човек, с когото можеш да говориш за много неща и който, освен ум и ерудиция, има и сетива. Чак напоследък открих, че пише. Харесва ми да се мотая из блога й и да изравям разни съкровища.

"възкръсването на христос/смъртта на Тибалт":  Стефан припомня Георги Рупчев. Винаги е време за Георги Рупчев.

Доктор Колевски разсъждава за великденските страсти на чалга поколението. Хареса ми не заради моралния патос, а заради есеистичния дух. Установявам, че понякога чета блога му с интерес.

"Как се купува журналист - към коментара за Валерия Велева"  . По повод аферата Доган/Велева Иван Бакалов препечатва в e-vestnik своя статия, публикувана в "Новинар" преди почти 6 години. Реакциите на голямата част от журналистическата "гилдия" по отношение на писмото на Доган за Мадам В. поразително ми напомят щраусово-самозащитните реакции и на други гилдии:

- Академичната "общност", която с усърден план почерня живота не на корумпираните и злоупотребяващите с власт, пари и статус, а на тези, които се осмеляват да говорят за това. Която развява знамето на борбата срещу корупцията само когато иска да се разправи с някой неудобен, когото е защитавала, докато е имала полза от него. Карикатурната комисия по етика в Югозападен университет - Благоевград, която е създадена с цел да смазва и малкото несъгласни преподаватели в университета според ръководния принцип "преклонена главица сабя не я сече".
- Ръководството на БАН, което имитира "реформа", за да бетонира статуквото си и да разкара неудобните и обвинява всеки, който нададе глас, че "руши авторитета" на БАН
- лекарите, които реагират на всяко твърдение за корупция в здравеопазването с вой, че се поругава достойната лекарска професия
- магистратите, които правят същото
- и така натакък...

При такава "гилдийна етика", личности като Иван Бакалов и Иво Инджев се опитват да оцелеят на малките си независими островчета, уволненият за трети път от ЮЗУ Петър Дошков си живее в село Калояново и продължава да се надява, че в България ще се намери съд, който поне да се съгласи да постави на разглеждане въпроса дали ректорът на ЮЗУ е нелегитимен... много други или изпадат от "гилдиите" си, или накрая се пречупват.

Иво Инджев за показните арести на Николай Цонев и Борислав Гуцанов. Да си невинен до доказване на противното е важно човешко право и не зависи от политическата ни принадлежност, нито от тази на обвинените. Демонстрирането на (излишна) сила, унижаването на тези, които до вчера са разполагали с власт и показното поведение в стил посредствен полицейски сериал са радост за масите. Притеснително е обаче, че правителството на ГЕРБ легитимира полицейското насилие, за което много важен знак беше и оправданието на полицаите, убили Чората. Притеснително е поне поради две причини. Първата е, че ако допускаме и, нещо повече, насърчаваме полицейския произвол, той много бързо ще се разпростре и ще се насочи и към журналисти, фотографи, обикновени граждани... (Не че това не се случва и сега, но все пак случването още не се е легитимирало като нещо напълно правилно и редно.) Втората е, че цялото това показване на муксули не на последно място замества липсващите неотложни реформи. И колкото повече лъсва липсата, толкова по-интензивна ще трябва да става мускулната показност, за да прикрие реалната управленска немощ.



Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Неуютният блог и бежанците: продължение

(Благодаря за видеото на blue, коментатор в блога ми с опит като имигрант в Испания. На него можете да видите истински бежанци, без народни носии и китки в косите.)

We're refugees, walking away from the life
that we've known and loved;
nothing to do nor say, nowhere to stay;
now we are alone.
We're refugees, carrying all we own
in brown bags, tied up with string;
nothing to think, it doesn't mean a thing,
but we can be happy on our own.

Refugees by Van der Graaf Generator

И така, това е продължението на предишния пост.

Какво се случи, след като потърсих съдействие в интернет? Получих доста коментари, и в блога, и във facebook. Някои бяха в стил "помощта на незаконни имигранти може да бъде само незаконна, ти пък къде си тръгнала", други (повечето) бяха искрени опити на авторите им да помогнат, за щастие имаше само един ксенофобски настроен коментатор, а се появи и българин, който има опит с това да е нелегален имигрант в Испания. Междувременно направих мое собствено проучване с помощта на чичко Гугъл.

Благодаря на всички, които се опитаха да помогнат с коментарите и особено на:

- lyd, която взе проблема навътре и си загуби целия ден, за да търси информация, а пък днес направи акаунт в Twitter за проблемите на бежанците в България
- Оля Николова, която не познавам, но която изпрати първия коментар, и то с възможно най-точния линк
- добрата стара (но не по възраст) Яна Домусчиева, която ме насочи към същата организация, към която и Оля Николова
- blue, който поразказа що е да си бежанец и нелегален имигрант

При търсенето в интернет се натъкнах на доста организации, които помагат на бежанци, ама само ако са легални (а тъкмо нелегалните бежанци са тези, които имат най-голяма нужда от помощ). Най-голямо доверие ми вдъхна една малка и неособено популярна неправителствена организация - Правна клиника за бежанци и имигранти към Юридическия факултет на Софийския университет. Харесах ги, защото коренно се различават от голямата част от НПО-тата, които "развиват дейност", усвоявайки пари - те работят абсолютно безвъзмездно, което не им пречи да са помогнали реално на много бежанци.

Трудно ми е да си представя юристи, които работят абсолютно безвъзмездно (с изключение на Петър Дошков, който още няма адвокатска правоспособност, но и да има, според мен това няма да промени нещата - все ще се раздава за без пари и няма да има време да се погрижи за себе си), но от Правната клиника са такива и една от основните цели на клиниката е студентите да видят смисъл в доброволческата работа. След като ми бяха препоръчани и от Оля Николова и от Яна, реших да се свържа с тях. Исках да съм сигурна, че организацията е действаща и би се заела със случая, за да не давам напразни надежди на О., затова им писах. За мое изумление, Валерия Иларева, която е основна движеща сила в Правната клиника, ми отговори след няколко часа. За мое още по-голямо изумление, тя изави готовност да приеме О. на другия ден, остави телефон за връзка и не само това, ами на другия ден, още преди да се усетя да й пиша как се е развил разговорът ми с О., ми писа писмо с въпрос дали срещата ще се състои.

И тъй, на другата сутрин, като пристигнах на работа, изрових телефона на О. и му се обадих. И чак тогава установих, че той говори български доста добре. Казах му за правната клиника и се опитах да му вдъхна кураж с това, че те са помогнали на много хора. Той прие да отиде на срещата. Нямах възможност да го придружа, но бях сигурна, че щом е намерил ЦИД, няма проблем с ориентацията и ще открие и този адрес, освен това Валерия изрази желание да излезе на улицата и да го посрещне. Каза, че трябвало да дава някакво интервю, но междувременно щяла да излезе и да го посрещне. Когато наближи времето на срещата, играх телефонна централа между него и Валерия, докато тя предложи да й дам телефона му и тя да му звънне (той естествено нямаше импулси в картата си). После Валерия не се обади пак и аз реших, че са се намерили.

След час и половина телефонът ми звъни. Валерия. Казва - още сме тук с О. И - което вече ме изуми окончателно - ми благодари, че съм я свързала с О., въпреки че се заема с него напълно безвъзмездно и въпреки че в момента Правната клиника няма нито финансиране, нито постоянен офис. "Неговият случай - казва - е много показателен за правния вакуум в България". И ми разказва, че случаят с бащата на О. и бил известен - той бил протестантски пастор и когато починал, след като го съсипали в Бусманци, не искали да го погребат, защото нямал документи. Тя по това време била в Испания, но се свързали с нея за съдействие и накрая човекът все пак бил погребан.

И сега следва най-неочакваният елемент в цялата история. Интервюто, което Валерия е давала по времето, когато е трябвало да излезе да посрещне О., е било с Иван Кулеков за Шоуто на Слави. А самият Иван Кулеков нарича домът в Бусманци "Българският Гуантанамо" в известната статия на Яна Бюрер Тавание за "Капитал". Та като се появил О., импровизирано решили да го включат в интервюто. Като знам какви са ораторските му способности, предполагам, че е блеснал :-). Но ще видим в Шоуто на Слави след около седмица, още не знам кога (това е комай единственото, заради което бих се прежалила да гледам Слави).

Накрая Валерия ме покани на среща, посветена на проблемите на бежанците, в Червената къща - днес, поденелник, 16 ноември, в 18,30 часа. О. се е съгласил да участва в дискусията. Ако имате възможност и проявявате интерес, заповядайте :-).

Така че засега нещата се развиват добре, но не мога да кажа, че това е happy end, защото нито О., нито някой от другите бежанци, с които се запознах, е получил легален статут. Но е голям късмет, че се свързах с Валерия около един месец, след като тя се е прибрала от Испания. Защото все по-силно се убеждавам, че именно тя е точният човек в България, когато става дума за бежанци в беда.

Искам да кажа няколко думи специално за Правната клиника. Както подчертах, членовете й работят абсолютно безвъзмездно, а в момента нямат никакво финансиране. Пожелавам им в най-скоро време да спечелят проект (но знаете, когато кандидатствате за проекти, обикновено питат колко пари има организацията ви... леко порочен кръг става). Преди са разполагали поне със стая в СУ, но в началото на миналата година тя е била запечатана по искане на заместник-декана на Юридическия факултет и до ден днешен май стои празна. Явно СУ има пари за камери, които разпознават лица и за поддържането им, а да предоставят стая на Правната клиника е твърде много.

Надявам се да се намери някой в академичната общност на СУ - преподаватели, студенти, който да вземе отношение по въпроса. Надявам се и да е повече от един.

И така, някои от вас ме питаха в коментари към миналия пост с какво биха могли да помогнат. Тъй като Правната клиника помага на бежанци безвъзмездно и няма финансиране, мисля, че ако искате да проявите съпричастност, най-добре ще е да помогнете на клиниката, за да продължи тя да помага на бежанците. Тук е описано това, от което клиниката има нужда, оставена е и банкова сметка. Моля ви, преценете дали може да им помогнете с нещо.

Както виждате, сайтът им е много Web 1.0 ;-) и навигацията би могла и да е по-добра. Но той, доколкото знам, е правен от студентите в клиниката, а те са студенти по право, все пак, не по уеб дизайн. Направили са го заради каузата. Аз самата не мога да направя нещо много по-добро. Обаче сайтът има нужда от обновяване и от механизъм да се добавя периодично ново съдържание, а в този си вид не е много user friendly да се поддържа. Ще ми се да направя нещо по-Web 2.0, интерактивно, с добавени плъгини към facebook, twitter, бутон към е-pay и т.н. Започнах, както ме съветва и Мишел, блог на клиниката в Wordpress.com, но той е още на доста зачатъчно равнище. Знам как мога да направя нещо, което да прилича на блог, но да прилича на сайт и все пак да е динамично - това ми е по-трудно. Защото структурата на един сайт е по-различна - основният текст си стои на заглавната страница, а новините се появяват, без да го изместват. Не знам дали Wordpress може да се качи на hit.bg и има ли смисъл да се прави това, след като обемът на сайт в hit.bg е само десет мегабайта, а има далеч по-добри безплатни алтернативи... Та ако се намери доброволец, който да ми помогне със сайта, ще съм много благодарна. Ако не, ще пробвам да се справя сама.

На срещата в Червената къща смятам да понаправя малко снимки и после ще разкажа как е минало. Ще се радвам да видя там и някои от вас!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Помощ! Хартия!

Най-сериозно предлагам: Европейският съюз да забрани използването на хартия за административни нужди, като подписите и печатите се заменят с електронни аналози. Реализирането на предложението ми ще доведе до спасяването на безброй гори от изсичане, по-малко канцерогенни вещества (основно тонер) в околната среда, повече пари, които да се използват там, където наистина има нужда от тях. А хартията нека се използва за достойни за душата неща като книги, вестници, списания, брошури, снимки, тетрадки, тефтерчета, скицници, гланцови блокчета, плакати (но броят на предизборните драстично да се намали), тапети, такива работи.

Преди няколко години, когато вече практически всичките ми студенти доимаха електронна поща, започнах да им предлагам да ми пращат курсовите си работи по мейла. Хем по-лесно за техния бюджет, хем им пести време (нали знаете - на студента никога не му стигат точно няколко часа), хем по-грижовно за околната среда, хем пести място (вкъщи имаше цели шкафове, пълни с курсови работи), хем по-лесно можете да намерите дадена курсова работа.

Още докато работех в ЮЗУ, се впечатлявах от огромното количество излишна хартия, която се прахосва за нуждите на бюрокрацията и от свойството на тази хартия да се превръща в още повече хартия. Трябва да си осребриш билет за рейса - и хоп - от това се пръкват седем листчета. Трябва да си пишеш часовете в огромна прашасала тетрадка, която непрекъснато се налага да търсиш, вместо в прегледна онлайн система, за достъпа до която не е нужно да изчакваш колегата, който също иска да си попълни часовете. Трябва да пишеш семестриални и годишни отчети на хартия и да смяташ като идиот, след като при наличие на онлайн система часовете ти сами ще се сметнат. Така и не разбрах смисъла от студентските книжки, колкото и скандално да изглежда неразбирането ми от гледна точка на статуквото. (Тоест - социологически мога да обясня защо са се наложили, но не виждам полза от тях в наши дни.) Ученическият бележник има за цел да бъде показан на родителя, а студентската книжка? Има и т.нар. главни книги, в които се вписват всичките оценки от изпитите на студентите от даден курс, всеки студент си има заделени няколко страници, голяма част от които остават празни. Щеше да е много по-лесно, ако вместо книжки, главни книги и изпитни протоколи информацията се вкарва по електронен път (но задължително се прави бекъп с цел защита от хакване). Има и докладни записки, протоколи от заседания и други приноси към бумащината, които прашасват при секретарките, вместо да бъдат публикувани онлайн и така всички да видят какви предложения се дават и какви решения се взимат "зад кадър".

Но откакто работя в ЦИД, осъзнавам, че бумащината, на която съм се натъквала в универсисета в качеството си на преподавател, не може да се мери с бумащината, когато се налага да вършиш и административна работа, в конкретния случай - да се занимаваш с проекти.

Подаваш проект. Искат ти го в три екземпляра, един трябва да остане за твоя архив, значи - още четири. Проектът, ако е сравнително малък, е, да кажем, около 60 страници, но после следват автобиографии, годишни отчети и сума ти документи и документчета, които трябва да се прилагат и за сдобиването с повечето от които трябва да се ходи до различни места - документ за регистрация, документ, че организацията ти не е в ликвидация, друг документ, че не е фалирала и т.н. и т.н. и т.н. Общо стават поне 100 страници. Да ги закръглим на 100. Те трябва да се отпечатат в 4 екзепляра - три за институцията, където кандидатстваш и един за твоята организация, за архива. Значи, 400 страници. Отиваш да си подадеш проекта и се оказва, че са променили правилата в движение и трябва да си преправиш проекта. Хоп, още 400 страници. А междувременно срокът на разни документи - за актуално състояние, ликвидация и т.н. е изтекъл - хайде пак опашки и плащане. Ала всичко това е нищо в сравнение с историята, която ми разказа един колега, когато научи за идеята ми за забрана на хартията за административни нужди. Неговата програма трябвало да подава проект от 1500 страници. Искали им го в 6 екземпляра. После им казали - хубаво, ама трябва да нанесете някои поправки и пак да го пратите. Като добавим и копието за архив, стават общо... 21000 страници, огромната част от които никой никога няма да прочете. "Унищожихме цяла гора", беше заключението на колегата.

Ако мислите, че бумащината се приключва с подаването на проекта, дълбоко се лъжете - тя истински започва едва тогава, когато го спечелите. Всяко нещо, което се прави по съответния проект, трябва да се опише на хартия и да се разпечата в определен брой екземпляри. А после трябва да описвате, че сте описали... и така почти до безкрайност. Всичко се подрежда в джобове, папки, класьори, огромната част от които със сигурност не са произведени по екологичен начин. А накрая всичко, плюс финалният отчет, се трупа във вашия архив (защото не знаете кога в следващите пет години тия, дето са ви дали парите, ще дойдат на одит) и става част от огромни камари, заемащи цели коридори, в институцията, където сте кандидатствали.

Освен чисто екологичните и здравословни вреди, които следват от подобно разхищаване на хартия, има и други:

- От бумащината не остава много време за истински съдържателната работа, за която, аджеба, се дават парите. Ако всичко, което се прави, се подрежда в някаква електронна система, то ще е лесно проследимо и няма да се налага да повтаряте, потретвате и почетвъртвате, че сте го направили.
- Ако от парите, които взимате от един проект се приспаднат тези, които отиват за бумащина (не само хартия, а и заплащане на времето, отделено за запълването й с тонер - понякога се налага да се отварят щатове специално за администриране на проекти, за да могат другите служители да вършат останалата работа), ще останат много повече пари за реални резултати.
- Физическото пренасяне на цялата тази хартия, на час по лъжичка, също хаби време, ресурси и замърсява (посредством транспорта) възхуха.
- Налага се да давате грешни пари и да хабите време за изкарване на документи, информацията за съдържанието на които би трябвало да бъде достъпна онлайн за тези, които я търсят. Не мога да го кажа по-добре от колегата ми Тодор Ялъмов, цитиран в статията на Иван Михалев "С гръб към хората" в "Капитал":

Ялъмов смята, че най-сигурното доказателство за работещо е-правителство е, когато администрацията престане да иска от хората и бизнеса документи, които вече са издадени от нея. Има много удостоверения (за раждане, за съдимост, за липса на неплатени данъци, за актуално състояние на фирми и т.н.), които се изискват при кандидатстване. Обикновено тези удостоверения имат срок на валидност - три или шест месеца. "Хората и фирмите трошат маса пари да ги вадят на хартия. Правилото трябва да е, че щом веднъж са били издадени, те би трябвало по служебен път да се набавят от администрацията, вместо хората да се принуждавани да ги вадят всеки път", коментира Ялъмов.

Повечето хора (с изключение на един-двама), с които споделих идеята си за забрана на хартията за административни нужди, заявиха - това не може да стане, не е реалистично. Замисляме ли се обаче колко каузи не са "реалистични", но в качеството им на цел, на регулативен принцип, са в състояние да променят нагласи и поведение? А промяната в нагласите и поведението, от своя страна, може да доближи до целта. "Да спрем войната по пътищата", "да пазим природата чиста", "да се преборим с престъпността", "не на войната" и т.н. и т.н. са все нереалистични желания, но това не им пречи да бъдат легитимни цели.

Ако споделяте каузата, чувствайте се добре дошли да се присъедините. А аз обещавам в някой друг пост (че този много се проточи) да посоча някои реалистични мерки, полезни, ако човек иска да върви към такава цел.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гост блогър: Александър Николов от "Призив"

Понякога (рядко) получавам писма, свързани с публикации в блога ми. И критични, и похвални, и с молба за съвет във връзка с теми, за които съм писала. Преди няколко дни получих писмо от Александър Николов от студентско-ученическото движение "Призив за образование" и в отговор го помолих да публикувам писмото му тук в блога. Радвам се, че Александър се съгласи, и му благодаря. Цялостната позиция на движението по въпроса с камерите в СУ може да бъде прочетена тук.

Може и да не съм съгласна с някои от идеите на "Призив", но това в момента няма никакво значение - по въпроса за камерите в университетите сме на едно мнение :-). Както и за друго - добре е да има независими (от казионните структури) студентски и ученически организации. (С Ники Михайлов си говорихме веднъж за студентските съвети и колко рядко се срещат в тях хора, които се опитват да променят нещо... въпреки че самият Ники е доказателство, че се срещат и такива.) Добре е да има млади хора, които имат идеи за образованието си и ги отстояват, без да използват това просто за трамплин към професионална или партийна кариера. А ако има различни организации, които спорят в защита на различните си идеи, е още по-добре. В гражданското общество е така.

Публикувам писмото и заради бившите ми студенти от ЮЗУ. Ще ми се да видят, че някъде едни други студенти се борят за своето и на преподавателите си (повечето от които, както и в ЮЗУ, послушно си траят) да учат и работят в обстановка на академична свобода, а не в "Биг Брадър".

Прилагам част от своя отговор на писмото:

Преподавателите и студентите разчитат, че като се сложат камери, за тях няма да има никакъв проблем. Преподавателите си знаят, че щом се съобразяват със статуквото, камерите няма да следят точно тяхната работа. Студентите не си и помислят, че посредством камерите много лесно може да се установи дали присъстват на иначе задължителните занятия, или не. И когато част от едните или от другите станат "неудобни", тогава ще видят какъв таралеж в гащите са си сложили...

Та вината не е нито в ректора на СУ, нито в този на ЮЗУ (...) - те не биха могли да вилнеят, ако има истинска академична общност. Пък академична общност има, ако има гражданско общество... и т.н.

Затова съм съгласна, че има нужда от независими, не казионни, студентски (и ученически) организации. Дори и да не съм съгласна с някои от идеите им, наличието им показва, че има млади хора, които се опитват да отстояват правата си, без това да е пряко свързано с кариерата им и без да разчитат на властта. Ето защо е и нормално, че се опитват да ви ограничават - всяка държава се опитва да ограничава гражданското общество - в степента, в която гражданското общество допуска това.

И тъй, давам думата на Александър:

Госпожо Енчева, здравейте!

Пиша Ви след като от студентско-ученическо движение „Призив за образование” (www.priziv.org) се запознахме с Вашия текст „(Академична) свобода, а не страх”. Материалът Ви ни впечатли приятно, а към това следва да се прибави още, че е от малкото текстове, които има ясно отношение (на неодобрение) по въпроса с камерите в СУ (и университетите въобще) и позиция, убедително аргументирани с личен опит. По подобен начин сме се стремили и ние, група студенти и ученици, да изразиме отношението си в текста „Не на камерите в СУ!” (може да бъде видян на сайта ни), който беше прочетен от студентка от движението ни на самия протест от 12 септември.

Вие изтъквате аргументи и привеждате примери, които засилват убедеността ни в това, че поставянето на камери във ВУЗ-овете и въвеждане на други още ограничения (като магнитни карти за достъп) е недемократична, но целенасочена проява, която освен материални интереси (на възложители и изпълнители на техниката и управлението й) има и други, съвсем противоположни на официално изтъкваните, основания. Впрочем Вие много на място посочвате и оборвате формално изтъкваната причина за въвеждането на видеонаблюдението като ограничаване на престъпността. Действително престъпност и крадене има, но тяхното естество, което има пряка връзка с превръщането на образованието и науката в бизнес (за сметка на общодостъпността и културната значимост на следването), не подлежи на следене и контрол с подобни методи. Излиза, че тези, които повече или по-малко са съпричастни и отговорни за подмяната на образованието в покупко-продажни операции- средите, ръководещи ВУЗ-овете, се провикват „Дръжте крадеца!”, а самите те са сред неправомерно присвояващите. Това е особено видно и при начина на управление на Софийския университет. През последните няколко месеца (от пролетта) не спират да излизат наяве редица факти и предположения, изказвани от различни хора, сочещи как се изпълняват обществени поръчки при пълна непрозрачност и се прахосват университетски средства в явно нарушение на обществения интерес (по случай честването на 120 години СУ; огромният скандал около ремонта на бл.8 в Студентски град, в който посредници са членове и председателят на Студентски съвет; доклада на Сметната палата относно преотстъпване на имоти под наем на занижени стойности и т.н и т.н).

За нас особено ценен се явява споделеният от Вас опит с използването на видеонаблюдението за оказване на натиск, предупреждения и пряко насилие над инакомислещите и неудобните в университета. Още от самото начало за нас, студентите от „Призив”, аргументи от типа на това , че с камерите уж щяло да проличи дали преподавателите си вършели задълженията или не (твърдение на Иван Илчев), звучаха неубедително, нелогично и отправени с цел прикриване на действителните намерения. Споделеното от вас подкрепя предположенията ни и не оставя съмнения относно истинските намерения на ръководството. Защото камерите, както пишете, започват да не следят с еднаква строгост, а избирателно. Тук ще приведем като пример печално известния случай с убийството на студента Стоян Балтов, когато се оказа, че поставените там камери уж не работели. Изчезнаха и редица други, многобройни записи точно в моментите, когато се е налагало използването им с цел уточняване на деянията и отсъждане на виновност или невиност. Причината- записите не съдействат на „правилната” страна и на силните на деня, ето защо въпросните камери се оказват неработещи, повредени или с юридически неиздържани сведения (впрочем законово записите и сега нямат тежест в съда, освен в много редки, специални случаи). Потърпевши от използването на камерите за съвсем други от официално посочените цели, сме и ние, студентите.

Така например ние, от движение „Призив”, сме доброволно обединение, независимо умствено и материално от властови среди както в университетите, така и на по-високо равнище. Поради това обстоятелство, имаме възможността да заемаме несъвместими с техните позиции отношение и да разкриваме целенасочено прикривани факти и обстоятелства, свързани с нарушаване на правата и интересите ни като студенти. Сред „провиненията” ни са и тези, че не се задоволяваме единствено с публикации и говорене, но и че работим сред колегите ни по всевъзможни начини: раздавайки листовки, печатно издание-бюлетин, канейки ги на свободни дискусии и/приканвайки ги на протестни прояви. С въвеждането на камерите имаме основания да предполагаме, че в неизгодните за управата случаи, когато сега използваните методи се окажат недостатъчни за възпирането на млади хора, осъществяващи и/ въвличани от дейност, подобна на нашата, тези властови фактори не биха се поколебали да използват следенето над нас като допълнителен натиск и контрол. Това много добре е изразено и в международният текст-призив за участие в инициативата „Свобода, а не страх 2009”, в който се сочи една от истинските причини за шпиономанията, а именно контролиране и възпиране на всевъзможни демократически групи и организации по света. Вие самата точно отбелязвате и това, че камерите не се слагат заради един или друг конкретен ректор и ръководство, а се залагат като предназначение напред във времето и отвъд мандата на взелия решението за тях. По сходен начин ние изтъкваме пред колегите ни- „Камерите остават, но властта се сменя. Утрешните силни на деня могат, следователно, да употребят тези технически средства по начин, угоден единствено на техните интереси!”.

На вниманието ни във връзка с горната тема и споделените от вас начини на насилие спрямо преподавателите ще споделим накратко и друг аспект. Дейността ни от „Призив” често настъпва доста силни икономически интереси (примерно кампанията ни „Студентски град-на студентите!”, свързана със стремежа ни да се напомни за окаяното състояние на Студентски град-София и за виновните, не се нрави на реститути, съмнителни бизнесмени-строители, притежатели на дискотеки, общински среди и т.н), които явно търсят и намират политическо противодействие на влянието ни. Тези кръгове, както е известно, не могат да противопоставят идеи и аргументи, а разчитат на сплашването и на първичното въздействие на грубата сила. Само така, може да си обясним и извършеното над наши активисти нападения едва 20 минути след края на протеста „Свобода, а не страх 2009”, за което вие може да прочетете повече от сайта ни („Впечатленията ни от протеста „Свобода, а не страх 2009”, проведен на 12 септември”). Разбира се, хората на духа и тези с борбени нагласи, за каквито считаме себе си, не могат да бъдат сломени и отказани от активност с подобни начини, от подобни среди. Животът ни е научил на това, че истината не може да бъде пренебрегване, нужно е да бъде отстоявана!

И така, след прочитане на Вашата публикация, намерихме за необходимо да се свържем с вас. И не само водени от обстоятелството, че хора, които да се обявят категорично и аргументирано срещу подобни действия, са малко на брой. Разбирането ни е, че студенти, ученици, преподаватели (както университетски, така и училищни) е нужно да поддържат контакт помежду си. От наша страна подготвяме тази есен няколко дискусии, свързани с борбата за подобряването на образованието (конкретно висшето) и по други теми. Предвиждаме да ги проведем в сградата на Ректората на СУ, ще ви съобщим за тях своевременно и ще се радваме, ако имате желанието и възможността да дойдете. Дотогава бихме могли да поддържаве връзка по електронната поща:

Поздрави от нас!

Студентско-ученическо движение „Призив за образование” e-mail: priziv.org@gmail.com

С уважение:

един от участниците в движението Александър

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Свобода, а не страх (в едър план)

Не харесвам особено масовите сцени във филмите. Затова и не обичам да гледам суперпродукци. Предпочитам близките планове. Затова, дори когато съм на "масово събитие", за мен голямото изкушение е да уловя лицата на участниците, да акцентирам не върху тълпата, а върху индивидите. Дори и върху детайли от тях:


Хората, които излизат на площада, за да защитят каузата си, не се страхуват да покажат своите лица. Ето някои от лицата, които успях да уловя:


Господин И (който неочаквано се сдоби с нова снимка на профила си във Facebook).


Самият Бого и Краси, с когото се запознах и offline и който харесва Van der Graaf.


Симпатяга, когото не познавам Великият Гонзо (благодаря на Мишел за осветлението), но всички с фотоапарати и камери се утрепахме да го снимаме - има защо, нали?


Осъществих намерението си най-сетне да се запозная с Павел Николов. Като го видях, веднага го щурмувах.


Нели Огнянова, с която имах удоволствието да се запозная. (Не беше ли светлината супер за снимки?)


Люба, близка приятелка (една от малкото) с която участваме в граждански активности още от бунтовната студентска 1997... и светлината... (през зимата на 1997 веднъж отидох на шествие с една цаца и Люба успя да направи от това достойно събитие за централните новини... ех... спомени...)


Момиче, което не познавам, но е направило впечатление не само на мен.


Бого със студентка от СУ, която прочете протест против инсталирането на камери в Софийския. (Когато още навремето говорех за камерите в ЮЗУ, никой не обърна внимание, сега, като се вдигна данданията за СУ, дали някой ще се сети, че има и други университети?)

Повече снимки (не само в близък план) - в албума във Фейсбук.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

(Академична) свобода, а не страх

(камера на входа на ЮЗУ... а в сградата са много!)

"В университета пише "Обектът е под видеонаблюдение".
Но аз не съм обект, аз съм субект."
(преподавател в Югозападен университет)

Днес отивам на събитието "Свобода, а не страх". Едно - заради мераците на всяка нова власт да ни постави под информационен контрол. Второ (и по-конкретно) - защото не искам българските университети да бъдат опасани от видеокамери.

За камерите в Софийския се водят дискусии - как било по света, дали предпазват от престъпност, дали сигурността, която евентуално ще създатат, е условие за свобода, или напротив. Всички тези дискусии, според мен, изместват акцента - вместо пространство на свободно търсене на знание, университетът се превръща в потенциално местопрестъпление - място, където може да се краде и да се упражнява насилие.

Всъщност, това не е далеч от истината, но в един друг смисъл.

Вярно е, че в българските университети може да се краде доста успешно. Например, чрез поръчки (на консумативи, техника, ремонти, строежи, логота и каквото си помислите) на силно завишени цени, различни форми на нерегламентирана "стопанска дейност", чрез непрозрачно класиране на проекти, чрез кухи щатове и отдели (и длъжности без ясна длъжностна характеристика, да кажем "главен експерт", за което се дават, примерно, по две минимални заплати върху основната), чрез изготвяне на фалшиви финансови справки, далавери с университетски издателства и бази... Да не забравяме и всякакви не- и полу-легитимни форми на обучение, които съществуват, защото парите от тях не отиват само в университета и в преподавателските заплати.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Вярно е, че в българските университети има насилие. Студент по журналистика бива мъмрен от ректор заради материалите му в качеството му на журналист за университета. Имейли на преподавателка се обсъждат на факултетни съвети. Преподаватели биват гонени от академични конференции, съкращават им се часовете, не им се дават или им се дават по начин, по който не могат да ги вземат и после ги уволняват, че не са си ги взели. Или пък биват докарани дотам да напуснат, защото са си позволили да отстояват позицията си, че едни студенти са преписвали на държавен изпит. В много специалности студентите само на теория имат избираеми дисциплини, а всъщност повечето от тях биват понасилени какво да изберат. Студенти биват заставени да дават обяснения защо изследват качеството на образование. Студенти биват карани да възпроизвеждат думите на преподавателите си едно към едно.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Общото между всички изброени неща е, че тях камерите не ги ловят. Сериозните кражби - тези за стотици хиляди левове - остават невидими за камерите. Какво може да улови системата за видеонаблюдение? Че някой краде компютър? Или няколко компютъра? Заслужава ли си, тогава, инвестицията в подобна скъпа система?

Също така, ако преподавател има лошата участ да бъде Ламбо Кючуков, никому не би хрумнало да го убива в сградата на Ректората - има си Витоша за това. Ако преподавателят е Манол Рибов, защо да го бият в УНСС, като може и пред дома му. Ако преподавателят е с широки разбирания и организира академични дискусии върху нестандартни теми (като "Перверзията") във вилата си, току виж точно там студент го наръга с нож (случаят е истински и имената са известни, но не искам да ги споменавам).

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

От какъв зор, тогава, се пръкна проектът за инсталиране на камери в СУ? Според мен изкушението на властта да бъде "всевиждаща" е трудно преодолимо, ако няма достатъчно гражданска активност, която да противостои. Пък проблемът на родната власт е в това, че не може да й се има доверие.

Споменавала съм и преди, самата аз съм била обект на наблюдение с видеокамери в Югозападен университет. Чувствате се странно, когато получите писмо, от което разбирате, че са ви следили непрекъснато - в колко часа влизате в час, в колко излизате (за един от случаите имаше и детайлно обяснение - цитирам по памет - Енчева надниква, вижда, че няма студенти и си тръгва). Трябваше да пиша обяснение дори за дните, когато съм излизала по-рано, защото сме имали катедрени заседания. (После се научих - написвах на лист А4 с дебел маркер, че имаме катедра, и го показвах пред камерата.) Но това е нищо в сравнение с аналогичното писмо до Боряна Димитрова, която пък трябваше да пише обяснение - защо не е била в аудитория, в която по програма тя няма часове. В резултат от писмото, аз чинно си стоях в аудиторията, дори да е началото на учебната година и студентите от по-горните курсове, по стара традиция, да са си по родните места. Поради това ми се случи да проведа някои доста интересни разговори с чистачките, които идваха понякога да ми правят компания.

Не си мислете, че камерите следяха с еднаква строгост всички преподаватели в сградата - не, разпечатки от шпионирането получавахме само пет човека на кръст. Всички останали - който не си взимаше часовете, продължаваше да не си ги взима, който си ги взимаше, когато си поиска, също.

Има ли някаква гаранция, че в Софийския университет би било по-различно? Дори да допуснем, че ректорът на СУ заслужава пълно доверие, системи за видеонаблюдение не се правят за този или за онзи ректор, а за бъдещето. (В ЮЗУ инсталирането им започна от предишния ректор, но чак следващият се сети, че може да ги използва за разправа с непослушните).

Изобщо - докато властта не се подчинява на строги формални правила, а на личната воля на тези, които я упражняват, опасността такива системи за контрол да се превърнат в средства за упражняване на насилие и саморазправа е огромна.

Не само в университетите, а навсякъде.

Ето защо отивам на събитието. И благодаря на Бого, че и този път износи огромната част от организацията.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог