Неволите на начинаещия пишман програмист

Отскоро си имам и занимавка, която малко ме разсейва от писането на код – сдобих се с безогледален фотоапарат Sony a5100.

Занемарих си блога, знам. Планирах няколко сериозни публикации, а все не ми остават време и сили за тях. Карам втори семестър на курс по web development изпива всичката ми енергия – дори когато не се занимавам с него, нещо в мен човърка, че трябва да седя и да пиша код, а не да правя нещо друго.

Самият курс е уж за начинаещи. Като се има предвид, че е вечерен (аз карам дистанционната му форма, всъщност), е замислен за хора, които работят или имат друга основна дейност. Ала изведнъж начинаещият се оказва удавен в масиви, цикли, функции, обекти и тяхното инстанциране и какво ли още не. Нямам предвид масиви от дървесина и циклене на паркет, а математически по същество операции, присъстващи в определени езици за програмиране. И ако въпросният начинаещ не се е занимавал с математика и програмиране през живота си, му се налага да развива съответните видове интуиция в движение. Ако може.

От призмата на 11-годишния ми преподавателски опит, такъв курс не е точно за начинаещи. Ако курсистът има известни предварителни познания (аз имам по HTML например, това няма нищо общо с програмирането, но ми помага, когато нещата опрат до HTML и CSS), се справя. Иначе... пак не е невъзможно да се справи, но с цената на непрекъснато „вдигане за косата“.

Засега общо взето се крепя. На проекта за първия семестър имам 92 точки от максимум 100. И все пак, пред всяка нова задача заставам като пред скок с бънджи.

Признавам, че ми е трудно. Може би е въпрос и на възраст, а също и на способности – искам да кажа, че човек е подходящ повече за едни неща, отколкото за други. И друг път съм „скачала в дълбокото“ и съм учила нови неща, които ми е трябвало практически веднага да прилагам на практика. Така беше със социологията, английския език, SPSS-а, бас китарата (е, с нея големи дълбочини и висини не постигнах), журналистиката и... може би пропускам нещо.

В същото време, дори и да не успея да се справя с курса докрай, след него ще знам и ще мога повече, отколкото ми е нужно за целите, които си поставям. Не искам да ставам програмист (не че някой ще се залети да наеме начинаеща програмистка на 40+ години), а да мога да правя читави сайтове, най-вече с готови шаблони, които обаче да мога да модифицирам в известни граници. Някои прехвалени агенции, които правят уеб страници, предлагат по-малко и от това. (Тоест предлагат повече, но на практика служителите, натоварени да ви направят сайт, понякога не могат да добавят един празен ред с HTML в готовия шаблон – била съм свидетел на такъв случай и въпросния ред накрая го добавих аз.)

Вече мога да направя прилично изглеждащ статичен сайт и без готов шаблон, и този сайт да има версия и за мобилни устройства. Сега имам за задача да направя и динамичен. Така че, колкото и голяма да е паниката ми от циклите, масивите и различните видове синтаксис, напредвам.

Добре, а защо тогава ми е целият зор, щом не искам да ставам програмист?

Първо, наистина нямах представа за сложността на курса, който записвам (курсът, сам по себе си, може да не е толкова сложен, важното е, че на мен ми идва сложен). По-важното обаче е, че го записах най-вече за обща култура. Правят ми се сайтове. Дори да използвам готови шаблони, ми се иска да имам понятие какво стои зад тях.

Изобщо, смятам, че известна теоретична култура не вреди, с каквото и да се занимава човек. Макар днешният инструментален свят в голяма степен да отрича значението ѝ. Да вземем социологическите изследвания. Можете да направите представително изследване, без да имате понятие от класици на социологията като Макс Вебер, Емил Дюркейм или Толкът Парсънз, както и от по-нови сациологически теории. Но ако имате теоретична социологическа култура, това помага – и на формулирането на въпроси, и на интерпретацията им.

Неглижирането на теоретичната култура в съвременния свят е една от темите, по които все не ми остават време и сили да пиша в блога.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Тоест да

От един месец насам българската публика се сдоби с ново онлайн издание – Тоест. Зад него стоят добре известният от златните блогърски години Йовко Ламбрев, Ан Фам, Владислав Севов, Лина Кривошиева и отбор от неслучайни автори, някои от които са от немногото хора на този свят, които обичам.

Появата на „Тоест“ почти не беше отразена – поне по каналите, които аз следя.

„Тоест“ не е новинарски, а е по-скоро коментарен и аналитичен сайт, който тръгва с амбицията да е почтен и да утвърди нов модел на финансиране. Изданието смята да разчита изцяло на дарения от читатели, по възможност редовни, с които да може да плаща хонорари на авторите си.

Според мен тази амбиция е прекрасна и си струва идеята да бъде изпробвана. Боя се обаче, че очакванията може да се окажат нереалистични. Дано да греша. Но тези 3000 души, на които изданието разчита, са общо взето потенциалната му аудитория (имам предвид кръга от относително редовни читатели, до повечето от които „Тоест“ тепърва ще трябва да стигне). Естествено, има ентусиасти, които ще даряват повече от 5 лева на месец. Повечето от тях вероятно ще са или от екипа и авторите на сайта, или техни близки хора. И/или живеещи в чужбина.

В България обаче дарителството като цяло не е много развито. Доколкото се случва от страна на частни лица, е най-вече за болни деца. Дарителството за независими медии и организации е по-скоро непопулярно. За справка – Бивол или Либерален преглед, които разчитат на този модел. И получават дарения, но не толкова, колкото са амбициите им.

Проблемите с дарителството са само едно от измеренията на родната „публична среда“, която е в, меко казано, насипно състояние.

Много се надявам, че „Тоест“ няма да се плъзне по наклонената плоскост да обвинява читателите си, че не даряват достатъчно. Защото с мрънкане и обвинения не се печели аудитория, а може и да се загуби част от спечелената. Надявам се, че това, за което все повече хора ще искат да отделят все повече средства, ще е съдържанието.

Вторият риск, който виждам пред „Тоест“, е възможността сайтът да стане твърде елитарен. Не че виждам нещо лошо в съдържанието, предназначено за тясна и експертна аудитория. Но мисля, че не това е идеята на сайта, а и едно интелектуално елитарно издание на български език съвсем не би могло да се издържа от читателски дарения.

Включването на автори като Татяна Ваксбер, Жана Попова и Полина Паунова обаче ми дават надежда, че „Тоест“ няма да се превърне в елитарна капсула. И трите (както и други от авторите на сайта) умеят да пишат хем достатъчно умно, хем четимо и интересно. Достъпността не е непременно недостатък. Да говориш разбираемо, без да правиш компромис със смисъла, а още по-малко – с посланието, а въпрос на уважение към събеседника.

Не вярвам в мантрата, че медиите трябва да предлагат това, което хората очакват. Медиите и хората взаимно се правят. Убедена съм, че едно качествено издание може да издига аудиторията си на по-високо равнище, както и да позволява да бъде издигано от аудиторията си на по-високо равнище. И ще се радвам, ако „Тоест“ показва как се прави това.

Успех, „Тоест“!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог