Кока-Коледа 9

За девети пореден път - глътка свеж въздух насред коледната суматоха.

И - както винаги - в чест на Боби и неговите коани vs Коледа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Енчева пита: госпожо Беновска, кои са неграмотните и кукувиците в журналистиката?

Госпожо Беновска,

Кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика?

Питам Ви в качеството Ви на журналист с претенции за професионализъм, морал и независимост.

Може би се чудите каква е връзката между неграмотността и кукувицата. Уверявам Ви, че други се чудим каква е връзката между хомосексуалността и наркоманията. Може би връзката е там, че има индивиди, при които и двете се срещат. Както има и хетеросексуални наркомани, хомосексуални хора, които не са помирисвали наркотици, журналисти, които не са кукувици и кукувици, които, за щастие, не са журналисти.

Ще Ви кажа личното си мнение за неграмотните и кукувиците в журналистиката. Не ги съдя. Разбирам ги. Ако не се упражняват върху българското общество, а общуват само със себеподобни, съм толерантна с тях. Но когато се упражняват да управляват общественото мнение, когато се упражняват да определят бъдещето на нас и децата ни, когато се упражняват да влияят върху политиката, да редят коалиции и да влияят върху реформите, ги намирам за опасни.

Прощавайте, госпожо Беновска, но обществото има право на грамотна журналистика и да не бъде манипулирано. Затова трябва да знаем кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика.

Съгласна ли сте, госпожо Беновска, че трябва да стоите пред аудиторията си в откритост, с яснота чии точно интереси защитавате и кой и колко Ви плаща за това, а не с измама да демонстрирате, че сте една, а всъщност да сте друга? Сигурна съм, че самата Вие бихте искали да знаете кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика, когато един ден станете просто слушател, читател и зрител.

Затова се надявам, че бързо ще проучите моя въпрос и ще отговорите пред цяла България. И че няма да правите истерични кризи - защо съм попитала точно Вас, а не някой друг.

Моля Ви, госпожо Беновска, да установите и да обявите светкавично кои са неграмотните и кукувиците в българската журналистика! Ако се направите, че не сте прочели отвореното ми писмо, ще е подозрително, нали?

Аз съм Светла Енчева и няма да питам повече, но призивът ми към Вас ще продължава да стои в интернет. Както и снимка на Вашето питане към Росен Плевнелиев и Радан Кънев - в цялата прелест на синтаксиса и семантиката му.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

МВР лови шарани в леген

В "Маргиналия" нееднократно съм писала за пиар акциите на МВР с ловене на бежанци и всякакви други мигранти (вж. напр. тук, тук и тук). Макар темата да беше леко заглъхнала между двата тура на изборите, сега отново се експлоатира винаги, когато е необходимо да се отклони общественото внимание. Тоест - непрекъснато.

Атентатите в Париж бяха повод за нова вълна на тормоз срещу мигрантите в България и вече зад почти всеки бежанец, търсещ убежище или мигрант без документи се търсеше потенциален атентатор.

Наскоро обаче МВР надмина себе си. Преди два пресцентърът на министерството разпространи информация, че се провежда "акция за проверка на лица с рисков профил". Къде се провежда акцията, мислите? В центъра за задържане, известен като "специален дом за временно настаняване на чужденци" в Бусманци.

Ами че в Бусманци чужденците вече са задържани! Принципно на такива места хората би трябвало да се затварят най-вече по две причини: ако има сериозни основания да се смята, че представляват опасност, както и ако в скоро време ще бъдат депортирани и са временно прибрани, за да не избягат. В България обаче се задържат чужденци по всякакви причини, така че огромната част от принудително "настанените" в Бусманци едва ли представляват каквато и да е опасност.

По същата логика МВР може да иде да търси престъпници в затвора. Само че чужденците са по-интересни, нали?

И кое е най-абсурдното в тази ситуация? "Спецоперацията" е проведена от служители на Дирекция "Миграция" към МВР и Главна дирекция "Национална полиция". Кой затваря чужданците в Бусманци? Ами същата Дирекция "Миграция". Значи - първо затваряме чужденци с ясното знание защо точно ги затваряме, после проверяваме същите чужденци, които сами сме затворили.

Със същия успех МВР може да организира следната акция по повод днешния Никулден - да накара служителите си да купят шарани, да ги пуснат в легени с вода и после да ги ловят. Успеваемостта на акцията ще е стопроцентова!

Ако ви е интересно какви са резултатите от "спецакцията" с проверката на чужденците в Бусманци, МВР се е похвалило на сайта си:

Целта бе проверка и установяване на лица с рисков профил, недопускане и евентуално пресичане на нерегламентирани действия от настанени в СДВНЧ-ДМ чужденци. В рамките на акцията бяха открити множество забранени съгласно вътрешния правилник вещи: мобилни телефони с камери, лаптоп, флашки, устройства за мобилен интернет със СИМ-карти в тях, както и неразпечатани СИМ-карти.

Извод: "лица с рисков профил" не са открити. Открито е, че има чужденци в Бусманци, които "нерегламентирано" се опитват да се свързват със света, използвайки съвременни технически средства. Не става дума за каквото и да е съмнително съдържание във въпросните телефони, флашки и т.н.

И още нещо - със специализирана акция на две структури на МВР е направено нещо, което би трябвало да е рутинна работа на охраната на центъра за задържане в Бусманци. Но никой не пита как тези "забранени вещи" са попаднали там.

Накрая излиза, че май шараните сме всички ние, дето четем услужливо публикуваните от медиите прессъобщения на МВР.

Апропо, два дни преди "спецакцията" в Бусманци се навърши половин година от убийството на 16-годишното момче в Борисовата градина. Заподозрени по случая няма (има неясна снимка на неизвестно кого), за задържани - да не говорим.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Логика на Холокоста

Табела от влак за концентрационния лагер в Треблинка, Полша, в който са намерили смъртта си дeпортираните от новоприсъединените български територии евреи, за да не оцелеят.

От известно време си мисля за логиката в тезата на Дянко Марков, изразена в речта му пред Европейския парламент "Оцеляхме, защото бяхме добри хора". В нея известният легионер и антикомунист първо цитира думите на д-р Никола Грозев:

"Не бойте се, ето аз излизам от ада! Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си, имате възможността да оцелеете.!" (Пунктуацията е от публикацията в "Дневник")

После самият той казва:

"Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора."

И допълва:

"Добрите хора при всички обстоятелства могат да изпитват щастливи моменти. Злото е ненаситно и нещастно. (...)

Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна България от дъното!"

Та се замислих за формалната логика в съждението "Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора."

Ако сме добри хора (А), ще оцелеем (Е). А→Е (стрелкичката е знак за следване).

Ако не оцелеем, добри хора ли сме били? В логиката отговорът на този въпрос е изразен в закона модус толенс, а именно: (А→Е)&Ē→Ā (& e знак за "и", а горната чертичка - за отрицание).

Преведено на човешки език: ако оцеляват добрите хора и не оцелеем, значи не сме добри хора.

В речта на Марков става дума и за седем души, осъдени на смърт. Но са имали късмета да бъдат осъдени задочно. Може би защото са били добри хора.

Надявам се Дянко Марков да не ме даде под съд за тези думи. Не съм ги измислила аз - така излиза според законите на пропозиционалната логика. Може да се опита да осъди модус толенс, ако желае. Или наследниците на съставителите, разгласителите и разпространителите му. Ако ползва адвокат Захари Генов, който го защитава и в делото му срещу "Маргиналия" (повече по темата: тук и тук), перспективата модус толенс да бъде даден на съд изглежда комай реалистична.

Мисля си обаче - защо онези над 11 300 евреи, депортирани от новоприсъединените територии на България, не са оцелели? По логиката на Дянко Марков излиза, че не ще да са били достатъчно добри хора. По този повод на 27 юли 2000 г. в качеството си на депутат той казва дословно следното:

"Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. (...) Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано."

Защо евреите са "враждебно население" (повече по темата съм писала тук), не става ясно. Може би защото, по логиката на Дянко Марков, не са били добри хора и са си заслужавали изпращането на смърт?

Наясно съм, че естествената прагматика на езика е нещо много по-широко от формалната логика. И все пак, добре е да мислим, преди да говорим, преди да се възхищаваме, преди да се възмущаваме и преди да даваме под съд.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Фреди: краят и началото

Фреди Меркюри през 1991:

... и през 1964:

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Мали и Малинке

"Пука ни и пишем за Ливан и Нигерия, но вие не четете" - това беше заглавието на един много добър коментар на младата журналистка Александрина Гинкова (която имам честта и удоволствието да познавам лично), който прочетох преди няколко дни в "Дневник".

Лично аз не бях на себе си, когато превеждах за "Маргиналия" данните на „Амнести интернешънъл“ и „Хюман Райтс Уоч“ за размерите на пораженията, нанесени от "Боко Харам" в нигерийския град Бага. И ако тази новина може да се похвали с около 300 прочитания (което си е много за новина в "Маргиналия", която се отнася до Африка), то много други, свързани с драстични нарушения на човешките права в различни точки на света, нямат този късмет. Превеждаме ги с ясното съзнание, че едва ли някой ще им обърне особено внимание, но защото смятаме, че е важно да могат да бъдат прочетени и на български.

Както и да е. Скоро имаше заложническа криза в Мали - в хотел, в който повечето посетители не са африканци. Самите граждани на Мали обаче също не живеят в безопасност, напротив. В страната има отцепници, ислямисти, сражения и жертви. Затова Мали е една от страните, от които има бежанци.

Малинке е бежанец от Мали в България, който преди време направи песен за личния си опит като бежанец. Ето опит за мой превод на текста - превеждала съм онова, което разбирам от френския (оригиналния текст на френски го нямам в писмен вид, а на моменти ми е трудно да се оправям със слушането) в комбинация с превода на песента на английски, който е публикуван под клипа.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Sofia Dream…
Малинке в сградата

Напуснах страната си, за да избягам от звука на бомбите
Напуснах моята разпадаща се страна, за да изградя друг свят
Братя, които се убиват помежду си, проблеми, които постоянстват
Никога защитен от заблудени куршуми
Тъмно минало, пропиляна младост
Бягам, бягам, за да се защитя
Надеждата, надеждата ми убягва
Религията не е източникът на мир -
У нас религията провокира война.

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

Забравям тревожното си минало
Летя към по-светло бъдеще
С високо вдигната глава
Провал - това не значи краят
Африка, обичам те до лудост, но системата ти е гадна
Лидерите ни са срам за нас
Само драма в семействата ни

Да напуснеш дома не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно
Не е лесно
Не е лесно
Да напуснеш дома не е лесно

София, ти ме прие, искам да ти кажа благодаря
Град с мир и бъдеще, заедно ще успеем
Как можем да го направим, ако сме на колене
Моята Африка е в капан
Опорите ѝ са сринати

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

R.I.P. Стоян Бабалев

В превод от английски:

Учителят: Можете да ме наричате, както искате - "сър" или "Стоян".
Аз: А може ли "Капитане, мой капитане?"
Учителят: Да, но ще трябва да носите униформа.

Така протече запознанството ми със Стоян Бабалев, който ми преподаваше английски в ИЧС. Преди малко получих анонимен коментар в блога, че днес е починал. Потърсих повече информация и в сайта на Софийската математическа гимназия, където работеше той, намерих съобщение за смъртта му. Щял е да стане на 52 години само след няколко дена, на 26 ноември.

Бабалев беше от онези немного преподаватели в живота ми, които съм обичала, защото са ме провокирали и вдъхновявали. В негова чест прекарах рождения си ден, пишейки домашно в стил Кърт Вонегът. Ядосвах му се, че е демотивиран и не изисква достатъчно от нас, а той ми отговаряше, че само на мен от курса ми се пишат домашни.

Разказваше, че си е купил къща в Суходол и какво удоволствие му доставя, след като толкова дълго е живял в апартамент, сутрин да си пие кафето и да преглежда интернета в градината.

Идеше ми отвътре да го наричам "Captain my captain", както в "Обществото на мъртвите поети", но след шегата му за униформата не посмях.

Снимката свих от акаунта му във Facebook. Ако това оскърбява някого, ще я сваля. Но такъв го помня - пушещ в двора на ИЧС през почивките, със замислен, иронично-благ и уморен от живота вид.

Имал е семейство и деца. Ако четат това, моля да приемат моите съболезнования. Както и учениците, колегите и приятелите му, които са го обичали.

Това блогнах за Бабалев, след като ми стана учител: Английският и аз: второ действие.

А ето и домашното ми в стил Вонегът, което написах на рождения си ден вместо купон: 38 (Домашно по английски език).

Тези дни нещо се бях присетила и доста мислех за него. Чудех се дали да го потърся някой път. А то...

Почивай в мир, o captain, my captain.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Електронна система за проверка на матури, или: "да не се занимаваме с компютърна грамотност"

Вие сте български учител, който иска да е в крак с времето. Уведомяват ви, че има нова, електронна система за проверка на матури. Супер, казвате си. В сряда ще трябва да присъствате на обучение, на което ще ви обяснят системата. Дотогава обаче вие трябва да сте я проучили. За тази цел получавате от лице на име Николай Овчаров мейл с инструкции.

Първото, което разбирате от мейла, е, че лицето Николай Овчаров не е добре с пунктуацията. Едновременно с това разбирате, че ви смята за идиот. Господин Овчаров обосновава необходимостта да се запознаете със системата така:

"Това ще позволи по време на презентацията да не се занимаваме с компютърна грамотност"

И дава блестящ и пълен с уважение практически съвет:

"Моля, тези от Вас, които имат затруднения с влизане в системата , както смяна на паролите да се допитват до колеги,деца и до нас."

Приятели, настоящи и бивши гаджета и съпрузи, както родители и други роднини (освен деца), не се споменават, защо ли? Сигурно и те са идиоти като вас.

После разбирате, че системата можете да ползвате само с Internet Explorer. Ако сте на Windows 10, който върви с Microsoft Edge - не става, трябва Internet Explorer. Ако сте под Linux - к*р.

След това разбирате, че трябва да си свалите Microsoft Silverlight, за да работи системата. Той върви само под Windows и Mac. Ако сте под Linux - вж. по-горе.

Освен няколко помощни файла, прикачени в писмото, има и линк към видеоклипове с упътвания за матурите по различните предмети. Видеото по вашия предмет трябва да си го свалите - кой ще ви глези да ви го качва в YouTube?

Сваляте клип с обем 100 MB и нещо във формат .tvs, който нито една от програмите за филми, с които разполагате, не може да отвори. Господин Овчаров ви е предупредил: "За да ги гледате трябва да си инсталирате Team Viewer" (курсивът - мой, Св.Ен.).

Какво да правите - сваляте програмата. Оказва се, че това всъщност е софтуер за отдалечен достъп - за дистанционно управление на компютъра ви. Защо ви е такава програма, за да изгледаде едно клипче, след като има далеч по-популярни файлови формати като .avi и .mp4, чудите се.

И така, вече можете да видите лелеяния клип. На него се вижда компютърен екран със заредена система за проверка на матури, и подчертано отегчен мъжки глас (дали на същия Николай Овчаров) обяснява кое как работи.

Докато преглеждате файловете с инструкции, забелязвате един, който е озаглавен с големи букви и на кирилица "ПОМОЩ". В него ви се обяснява, ако имате проблеми, да свалите еди-кой си зипнат файл, в който ще намерите... същата програма Team Viewer, която ви беше нужна, за да гледате отегчителното клипче. Трябва да си я инсталирате и да дадете на Овчаров потребителското име и паролата си за системата, за да влезе в компютъра ви и да нагласи нещата.

Не сте параноик, но вече започвате да си мислите, че не само ви имат за идиот, ами искат достъп до компютъра ви. За ваше добро, ама...

А за отрицателно време трябва да станете на "ти" със системата за проверка на матурите, защото, заповядва ви Овчаров с големи сини букви: "До обучението да сте напълнили системата с проверени работи!"

Седите и гледате в една точка. Ще се "занимаваме с компютърна грамотност" в сряда, май... Как ли пък не. Ще се оправите, без да давате достъп до компютъра си...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Книжарница в Букурещ

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Личната ми мечта за София

Източник на снимката: ecotrike-bg.

От години си имам една мечта - за велосипед-триколка. В България се изработват в Пловдив по индивидуална поръчка.

Така и не се научих да карам колело (в един период като дете уж малко карах, но не можех да спирам). А вече доста години имам и проблеми с равновесието - затруднявам се сериозно със слизането по стълби без парапет, а какво остава да балансирам велосипед.

Та си мечтая как си поръчвам триколесен велосипед - красив, зелен, със сгъваем механизъм, с калници, предна и задна кошница, и се придвижвам из София с него.

Като си представя обаче ситуацията реалистично - примерно как бих стигнала до центъра - се обезсърчавам. Как да карам такова сравнително широко нещо, без да преча на пешеходци, автомобили и велосипедисти, и без да съм заплаха за другите и за себе си?

Ето защо засега не виждам смисъл да инвестирам едни 1000 лева в нещо, което евентуално би ми вършило работа в Поморие, но не и в София.

В Копенхаген например ситуацията е съвсем различна. Датската комуна "Кристияния" е известна с производството на триколесни велосипеди. Те вървят с едни огромни сандъци, в които можете да сложите няколко дечица, двама-трима възрастни, да ги направите на бебешки колички или на каквото си помислите.

Тази мечта ми е и една от мечтите за София - един ден да стане такъв град, в който спокойно да мога да си карам триколката.

И като в неделя гласувам за Виктор Лилов, знам, че мечтата ми е съвместима с неговите идеи и с тези на ДЕОС. Пък някой ден може и да доживеем да ме видите на триколка из София, кой знае...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Какво електронното гласуване не е

Както споменах в предишния пост, на референдума в неделя ще подкрепя електронното гласуване. Ще го направя без еуфоричния ентусиазъм, обхванал немалка част от проповедниците му. Но и със съзнанието, че фактът, че мнозинството от големите проекти в България после трябва да се преправят, не означава, че нищо не трябва да се прави. И че по-важен от самият референдум ще е гражданският контрол върху изпълнението на евентуално положителната народна воля.

Прави ми впечатление обаче, че някои хора, които пишат в защита на електронното гласуване, говорят като че то ще отмени традиционното. Такива са например аргументите, че то ще направи изборите по-евтини, както и че ще доведе до масова компътърна грамотност из страната.

Електронното гласуване не отменя традиционното. И за добро, и за лошо.

Това означава, че за период от доста години то няма да доведе до значително по-евтини избори, а напротив - за осъществяването му ще е нужна солидна първоначална инвестиция. Докато няма достатъчно устойчиви данни какъв приблизителен дял от населението гласува електронно, ще се печатат толкова бюлетини, колкото и преди. Броят на избирателните секции вероятно ще намалее в чужбина, но в България не очаквам да има бърза промяна.

В същото време, при хипотетично компрометиране на старта на електронното гласуване, няма да се касират целите избори, защото мнозинството все пак ще е гласувало по традиционния начин. Евентуално ще се наложи само повтаряне на вота, който е подаден електронно.

Неотменянато на традиционното гласуване е облекчение за хората, които по една или друга причина не ползват компютри. Не мислете само за гетата (немалка част от обитателите на които имат интернет и го използват, впрочем). Повечето от хората, които не могат да четат и пишат, са и компютърно неграмотни. Не всички обаче - племенникът ми например, преди да се научи да говори, камо ли да чете, се оправяше прекрасно с таблет. За много деца, а вероятно и за някои възрастни, ситуацията е аналогична. Но може би всеки от нас може да се сети за свои възрастни, а и не чак толкова възрастни, роднини, които ги е страх от технологиите, не могат да им свикнат.

Да не забравяме, че в България има населени места, в които достъпът до интернет е практически невъзможен. В някои дори мобилните връзки са почти или изцяло липсващи. В други дори няма и ток. Това е ситуацията в 21 век в България - една от страните в света с най-бърз и евтин интернет.

Лесно е човек да си седи в София, сред себеподобни по възраст, образование и социален статус, и да си мисли как всички трябва да гласуват електронно. Но не е особено демократично.

Електронното гласуване обаче ще е от полза на първо място на българските граждани, които живеят в чужбина. Сега те често пъти се налага да пътуват на големи разстояния и да плащат сериозни суми, за да могат да упражнят правото си от глас. Това спира доста от тях да гласуват.

На второ място, електронното гласуване ще е облекчение за хората с трудности в придвижването - поради двигателни увреждания, временни двигателни проблеми (примерно счупен крак) или друго заболяване.

На трето място, електронното гласуване ще е от полза на широк кръг от хора, които по една или друга причина са възпрепятствани да стигнат до избирателните секции. Сред тях има такива, които не искат да се регистрират да гласуват по настоящ адрес, а не им се отделят излишни пари и/или излишно време да пътуват постоянния си адрес. И такива, които нямат удобен транспорт до избирателните си секции, обаче имат компютри с интернет. Има и хора, които в деня на изборите са в командировка в страната или чужбина или искат да отидат на екскурзия, на романтичен уикенд и т.н.

На четвърто място, има и хора като мен, които биха гласували електронно заради принципа. Плащам си сметките и данъците по електронен път, за да си спестявам опашките и административната бюрокрация, а и за да изпитвам някакво удоволствие от олекването на джоба си, все пак. Ако мога да свърша свое задължение по интернет, не бих се разкарвала да го върша по традиционния начин. И - макар избирателната секция да ми е на по-малко от десет минути път пеша от къщи, бих гласувала електронно.

Електронното гласуване може би ще мотивира някои млади хора, които живеят с дигиталните технологии, да гласуват. Не трябва да мислим обаче, че въвеждането му ще промени политическата ситуация в България като с магическа пръчка.

Технологията не е заместител на политиката. Все пак, трябва да има и за кого да гласуваме.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

35/1, или: Виктор за София

Ако следите блога и/или Facebook профила ми, едва ли сте изненадани, че ще гласувам за Виктор Лилов на местните избори.

Всъщност това е вторият път, когато гласувам за кмет с убеденост, граничеща с еуфория. Първият беше през 2007, когато кандидат за кмет на София беше Мартин Заимов. Тогава Мартин не пребори бат Бойко, но въведе радикално ново говорене за градската среда, което до този момент беше присъщо най-вече на архитекти и урбанисти. Вместо да мисли само за изграждане на булеварди, кръстовища на две нива и кръгови движения, той имаше идеи, свързани с екологията, ограничаването на трафика, развитието на велосипедния транспорт. От него много народ научихме какво е компостер. Макар и "десен", той твърдеше, че и ромите са граждани на София, мислеше как градът да е достъпен и за хората с увреждания.

За съжаление, като изключим, че има повече метростанции (и без да коментираме качеството на изработката им), за осем години не забелязвам положително развитие в София. Основният приоритет е движението на автомобилите - което може, да е на две нива или кръгово (ако може - и двете), а което вече е кръгово (кръстовището на Руски паметник например), да стане още по-кръгово. Освен това - ремонти на ключови места в София без обществена дискусия (или с ненавременна и неадекватна такава), кичозни и некачествени резултати, инвестиране основно в центъра и занемаряване на кварталите, особено на северните. Да не говорим за състоянието на селища, които не са в София, но се водят в софийските избирателни райони. "Чистотата" на въздуха е под всякаква критика, и то - след като вече няма "Кремиковци".

Кого, мислите, подкрепя осем години след кандидатирането си Мартин Заимов за кмет на София? Виктор Лилов :-).

Казах го и когато Виктор се кандидатираше за евродепутат: не го подкрепям, защото ми е приятел, напротив - ние сме приятели, защото споделяме общи ценности. Така е от началото на 2010 г., когато се запознахме. За пет години и половина ценностите и темите, които ни свързват, само се множат. Започна се от защитата на бежанците и мигрантите, после се оказа, че сме на едни позиции по отношение на

• ромите, включването им в управлението и узаконяването къщите им, които са единствено жилище; 
• ЛГБТ хората; 
• расизма и неонацизма; 
• тютюнопушенето (подкрепяме забраната за пушене на обществени места);
• декриминализирането на тревата;
• разбирането, че хората са по-важни от автомобилите;
• културното наследство (което трябва да се съхранява в своята автентичност, а не да се руши или да се надграждат древни селища с лъскави тухлички и камъчета);
• ACTA и, по-общо, авторските права;
• електронните услуги и отворените формати;
• масовизирането на алтернативни и екологични източници на енергия;
• театъра (имам особен театрален вкус, съчетан със склонност към минимализъм, но постановката на пиесата на Петер Турини "Най-сетне край", на която Виктор е продуцент, е скроена точно като за мен);
• прогресив рока (не че има отношение към политиката, но фенове на Peter Hammill не се срещат под път и над път); 
• и още много други неща, за които в момента не мога да се сетя.

Накратко: Виктор се застъпва за правата на бежанци, мигранти, роми, ЛГБТ хора. Виктор разбира от работа с роми, защото в продължение на много години, бидейки музикален продуцент, е работодател на роми. Разбира от правене на култура - показва го и с музикалния си бизнес, и с издателството Black Flamingo Publishing, което се развива по страхотен начин. Наясно е, че градът е за всички - и за шофьорите, и за пешеходците, и за мнозинството, и за ромите, и за гей хората, и за мигрантите, че в него има място и за култура, и за бизнес, и че не е задължително всички тези неща да си пречат, а напротив - могат да изграждат общ свят заедно.

Нещо повече - имам основания да смятам, че идеите му не са кухи фрази. Виктор си държи на думата. Например: каза, че ако РБ се коалира с ГЕРБ, той ще напусне РБ, и го направи.

Освен това е и много смел човек - той е първият български политик, който се кандидатира за изборен пост, без да крие сексуалната си ориентация. С ясното съзнание за цялата простотия, която ще му се стовари, но "разчиствайки пътя" пред онези български политици, които ще се разкриват занапред.

Не че е има ключово значение, но Виктор Лилов е и секси. Особено на фона на други кандидати за кмет на София.

Ще подкрепя Виктор и като кандидат за общински съветник. Притежавам дотолкова реализъм (подплатен със социологическа култура), че са смятам, че има по-големи шансове да стане общински съветник, отколкото кмет. Останалите от листата на ДЕОС за София също са чудесни хора, с някои от тях сме и близки приятели. Виктор обаче в най-голяма степен въплъщава онова, което бих искала да видя в човек, който работи за София.

Освен Виктор, бих препоръчала и номер 4 от листата - Емилия Данчева. Тя е журналистка, ромска активистка, изследовател и е прекрасно опровержение на широкоразпространените стереотипи за ромите (далеч не само с това, че има едно дете).

Добре, а защо не РБ и Вили Лилков?

Въпреки надеждите на мен и много хора, Реформаторският блок не се оказа формирование, което стои на страната на човешките права. Дори напротив. Това стана ясно както от коалирането на РБ с откровени неонацисти (и за предстоящите избори това се случва на някои места, примерно във Варна), които в предизборната кампания предлагаха концлагери за роми, така и от убедените действия и твърдения на ключови фигури на блока. Достатъчно е да споменем здравния министър Петър Москов.

Вили Лилков е подходящ за хора, на които пъпът им е хвърлен в центъра на София; за тях градът е на богатите и образованите, а ромите, мигрантите, хомосексуалните нямат място в него. Подходящ е за избиратели, за които да си антикомунист е по-важно от това дали имаш уклони към нацизма и които не ги интересува ангажираността на Богдан Филов с режима на Хитлер, щом е бил добър учен. Аз не съм такъв избирател.

А защо (като изключим Виктор Лилов) ДЕОС?

Ако защитата на човешките права е важна за вас, няма голям избор за кого да гласувате - остават ДЕОС и в редица отношения "Зелените".

От доста години мрънкам как искам в България да има истинска либерална партия и най-сетне се появи нещо, което се доближава до идеята ми. Имам предвид "либерално" не толкова в икономически смисъл (РБ като цяло са предостатъчно икономически либерални), колкото като разбирания за човешката ценност. Преди четири години и половина написах - и ще се самоцитирам, докато е нужно:

За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Ако прочетете програмата на ДЕОС за София (ето я в пълен вид, както и в обобщен), ще видите, че тя в огромна степен въплъщава идеите, които в началото на 2011 г. споделих, че нямат политическо представителство. Е - най-сетне имат. На този етап - само в София, Перник и Хасково. Скоро, надявам се, и в цялата страна. Но това зависи от нашата готовност да подкрепим един автентичен либерален проект.

А ако се чудите как ще гласувам на референдума - ще гласувам "ЗА".

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

А защо е критично състоянието на висшето образование?

(Из автобиографията на университетски преподавател, публикувана на сайта на български университет)

Днес прочетох отворено писмо на преподаватели по философия от различни университети, озаглавено "За критичното състояние на висшето образование". Преподавателите по философия, подписали писмото (между които има мои познати и дори приятели, както и философи, които безкрайно уважавам), според мен слагат каруцата пред коня. Диагностицират реални проблеми, след което предлагат решения, които мога да окачествя като неадекватни. Вярно, че самата аз не сполучих с академичната кариера, защото нямах достатъчно здрав стомах. Затова, според авторите на писмото, едва ли имам право да давам акъли. Ама си задавам такива едни простички въпроси:

• Как ще се подобри висшето образование, ако преподават само хора, защитили дисертация, след като много докторанти защитават дисертации с копи-пейст и само защото са любимци на съответното академично звено?
• Как ще се подобри образованието, ако се прекрати практиката на гостуващи преподаватели, след като университетите систематично произвеждат собствени кадри, образец за посредственост (не че има гаранция за качеството на гостуващите преподаватели, но и местен преподавател, както и гостуващ, може да бъде или да не бъде читав)?
• Какво се разбира под "нужната квалификация"? Тапия? (Вж. по-горе).
• Няма доказателства, че окрупняването е решило какъвто и да е проблем в академичната сфера, но има примери, че е създало редица проблеми. Сливането на институти в БАН е особено подходящ пример за това.
• "Централизирано разпределение на обучаемите" - сега какво, варианти на социалистическото разпределение ли да се въвеждат? (Пример: ако искаш да си студент - класиран си за Шумен, върви там, твой проблем, ако си от Сандански и не ти изнася.)

Аз, тъй, като един прост човек без дисертация, си мисля с ограничения си ум следното - два са основните проблеми на висшето образование в България (ако сведем проблемите само до образователните и се абстрахираме от социалните, които са не по-маловажни):

1. Трагичното равнище на училищното образование - чутовен проблем, с който новият Закон за училищното образование няма ясна идея как да се справи. Този проблем не зависи изцяло от висшето образование, но то може да повлияе в положителна посока, като произвежда качествени специалисти, които после да се занимават с предучилищно, начално, основно и средно образование. И такива, които да предлагат смислени реформи
2. Потресаващата девалвация на качеството на висшето образование и на академичното и научното развитие. Тук вече университетите има какво да направят, доколкото в тях са останали читави хора (сред авторите на отвореното писмо определено има такива). Хайде да не почвам да питам как може определени хора (и да ги изреждам поименно, почвайки от мои преподаватели в СУ) да са професори. За доцентите и докторите дори не споменавам. Признаци на такава девалвация имаше още в средата на 90-те, когато аз бях студентка и принципът на финансиране не беше "парите следват студента" (не че този принцип се е доказал да работи).

Накратко - мисля си с моя незащитил дисертация ум, че:

• ако в университетите се преподава съвременно знание на високо равнище;
• ако плагиатството е забранено - както за студентите и докторантите, така и за преподавателите;
• ако корупционните практики са забранени, включително - принуждаването на студенти да си купят книгите на преподаватели, за да си вземат изпит;
• ако не се принуждават преподаватели да напускат или да се местят, защото са си позволили да имат изисквания към студентите си;
• ако се съкращават некадърните, а не личностите;
• ако степени и звания се дават за качество на академичната и научната продукция, а не за лоялност, лични отношения и/или извънакадемични зависимости;

висшето образование в България ще стане доста по-привлекателно за бъдещите студенти и ще има по-малко поводи за оплакване и отворени писма.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Блогърско-маргиналско чудене

Когато започнах да пиша в Marginalia, реших, че не искам да анонсирам текстовете си за сайта тук в блога. Струваше ми се излишно, а и сега ми се вижда проява на лош вкус, като се има предвид, че пиша в Marginalia редовно, както и че останалите членове на екипа нямат блогове. Освен това смятах, че като работя от къщи, ще имам повече време за блогърстване.

Времето го има, но с вдъхновението е трудно - когато основното ми занимание е да пиша и почти всяка седмица търся тема за нов текст (новините не ги и споменавам). Затова (а и поради присъщата ми инерция) трудно стигам до блога. Имам идеи, които си стоят неразвити. А това не е хубаво.

В същото време, Facebook прави един много интересен номер. Когато пусна линк към собствен текст, като автор се показва не името ми, а "Неуютен блог". Идея си нямам защо става така; може би има нещо общо, че съм администратор и на страницата на Marginalia, и на тази на личния си блог. Но как поради това името ми като автор на сайта се асоциира със страницата на блога - това вече е висш пилотаж за ограничения ми ум.

Резултатът от този бъг е, че има хора, които кликат на страницата на блога, когато видят мой текст, споделен във фейса, и така страницата се сдобива с нови последователи, "харесали" я именно защото са чели "Маргиналия". Луда работа.

За мен изводът, че трябва да се опитам да поддържам блога по-редовно, примерно веднъж в седмицата да публикувам нещо, дори мъничко да е. Не за първи път казвам това, този път дано успея да го удържа.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има и такава българска музика 2

Открих, че имало българска група, която се казва Airbag, съвсем случайно. Трябваше да прекарам няколко часа на летището на Виена, където човек може да си включи мобилното устройство в електрическата мрежа. И така, въоръжена с бърс WiFi интернет, ток и слушалки, слушах напосоки музика от YouTube. Докато тубата не ми предложи това и не започнах да го въртя отново и отново, докато стане време за самолета:



Поразиха ме - първо, размазващо добрият (според моите музикални вкусове) вокал и, второ, интелигентността на парчето. Някои елементи от парчето може да не са напълно мой стил, но структурата и хармониите намирам за възхитителни. За мен качеството на вокала е от огромно значение (поради което и упорито отказвам да пея, колкото и Янко Бръснаря да ме навива - дори и да успея да изпея нещо вярно, какво от това). Има например един много вървежен български музикален проект (няма да кажа кой, за да не се обидят), който, според мен, страда от абсолютната безличност и неизразителност на вокала на фона на иначе интересната инструментална част. Среща се и обратното - нелоши вокали, набутани в стилове, които не им отиват и ги обезличават. Докато тук вокалът не само е размазващ, а е и на мястото си.

Същото парче в официалния си вариант се изпълнява от Руши Видинлиев. На Руши някак не успях да му стана фен, макар да го уважавам. Тази версия на песента също си има достойнства и Руши се вписва добре, но пристрастието ми остава към изпълнението на Николай Славов.

Разрових се и стигнах до извода, че в основата на тази група Airbag са двама братя - Петко и Николай Славови. Интересното е, че всеки от тях има специфична чувствителност и стил на пеене, но заедно се допълват много добре. Пристрастието ми е определено към парчетата, в които Николай Славов доминира. Слагам стила му някъде близо до Стивън Уилсън, без обаче да става дума за стилово плагиатство. Без да искам да обиждам Петко Славов, който също пее прекрасно, но като че е повече в чувствителността и стилистиката на The Beatles.

Airbag имат разхвърлени акаунти в YouTube (този като че е най-актуален, но не е особено пълен), връзки към неработещи сайтове. Имат и поне два албума, които се продават в iTunes, което не ползвам. Тяхна страница във Facebook не откривам. Не мога да разбера дали и кога имат концерти и дали на тях ходят само най-близките им приятели. Дори The Pomorians се справят много по-добре в социалните мрежи, като се има предвид, че Бръснаря дори не ползва интернет.

От друга страна - радва ме, че има хора, които очевидно правят музика не заради популярността и комерса, а за да изразят идеите си. В същото време си е жив срам, че клипът в началото на поста е видян по-малко от 100 пъти. И музиката, и пеенето, и визията, и текстовите послания, които вървят покрай песента - всичко му е прекрасно.

Пожелавам ви приятно слушане, и, надявам се, откривателство на Airbag.

П.п. Първият пост "Има и такава българска музика" беше за група "Секта". Три години по-късно групата е в доста по-различен състав, но в основата отново са Анелия Тотева и Георги Варамезов. От по-новите им парчета съм луднала най-вече по това - препоръчвам, особено ако харесвате King Crimson, но и иначе няма лошо да се пробвате да го чуете.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Виктор Лилов и журналистическата ограниченост

В един стар руски виц чукчето (жител на Чукотка, а не чук) вижда чернокож човек и спонтанно възкликва:

- Я, маймуна!
- Не съм маймуна - отвръща обидено чернокожият.
- И тя говори! - още по-изумено възкликва чукчето.

Напоследък, когато гледам телевизионни интервюта с Виктор Лилов, неизменно се сещам за този виц. Едва-едва (ако изобщо) погледнали биографичната справка за него, подготвена от ДЕОС, журналистите бързат да преминат към единствената тема, която ги интересува - сексуалната ориентация на Виктор.

Репортерът Стоян Георгиев от bTV съвсем директно си признава, че е отишъл да го интервюира само заради сексуалната му ориентация. Виктор се опитва да обясни, че не се кандидатира за кмет със сексуалната си ориентация, а със солидна програма за управлението на София, но репортерът очевидно не от програмата на ДЕОС се интересува.

Репортерката на "Нова" Мария Йотова в прав текст казва: "Аз разбрах за съществуването на Виктор Лилов покрай това, че той е гей." После с Лора Крумова и Галя Щърбева надълго и нашироко обсъждат гейскостта на Виктор. Следва и интервюто на Мария Йотова с него, в което тя за нищо друго не го пита и нахално се опитва да го придума да разкрие някой гей политик.

Ограниченият човек не е този, който не знае нещо. Ограничен е онзи, който няма потребност да знае повече.

Миналата седмица бях поканена в предаване по БНР, програма "Христо Ботев". Журналистката Мариана Ганчева си беше направила труда не само да разбере коя съм, а и да прочете мои текстове, така че между нас естествено се получи адекватен разговор. Тя имаше поглед не само върху мен и не само върху "Маргиналия", която беше основната ни тема, а и върху хората, които съм интервюирала. Не трябва ли така да постъпва всеки журналист?

Когато в началото на 2010 г. получих имейл от Виктор Лилов, никога не бях чувала за него. Виктор имаше идеи как нигерийският ми приятел Ола, който беше направил рап парче, да представя по-добре посланието си (впоследствие направи всичко възможно да му помогне) и в писмото си спомена, че е музикален продуцент. Проверих го в Гугъл - от естествено човешко любопитство; нямала съм задача да го "отразявам". И разбрах, че е мениджър на Ибрям Папазов и на оркестър "Карандила", както и че е бил радиоводещ в RFI. Научих и коя е Нина Хаген от публикация на Виктор по темата, полюбопитствах да чуя и нейни песни.

Ако си журналист, не трябва ли да си любопитен към човешкото и хората по дефиниция? Случаят с Виктор Лилов обаче показва как в България интересът към човешкия свят, който е в основата на порива да предоставяш информация, е заместен от евтиното желание да предизвикаш сензация. На Запад за тази цел има "жълти" издания; тук с това се занимават големи медии като bTV и "Нова". Тук топ журналисти и репортери дори не ги е срам, че пред тях стои мениджърът на музикант, за когото пише в учебниците (наскоро разгърнах учебник по музика за 8 клас, в който пишеше за Ибряма), а те не намират за какво друго да го питат, освен за сексуалната му ориентация.

А има толкова други неща, за които биха могли да го питат. Например:

• Може ли опитът като музикален мениджър и книгоиздател да бъде полезен в управлението на София? Как?
• Какво е да бъдеш работодател на роми? Как опитът му като мениджър на "Карандила" може да помогне в решаването на проблемите с ромите в София? Има ли работата му с "Карандила" връзка с идеята му за узаконяването на къщите в гетата?
• Какво е да работиш с ромски деца? Прави ли са онези, според които ромските деца не могат и не искат да учат? От своя опит в работа с ромски деца, какво би предложил да направи София за образованието на ромите?
• Какво може да направи един кмет, за да намалеят проявите на омраза в града?
• С какво София може да подпомогне културата?

Бих се запознала и с идеите на ДЕОС за София и бих задавала и въпроси, свързани с тях. Сигурно бих задала и въпроси, свързани със сексуалната му ориентация и правата на ЛГБТ хората, но това нямаше да бъдат единствените теми, които ме интересуват.

Докато обаче журналистите го питат само за сексуалната му ориентация, моят съвет към Виктор е следният: да прави като в стария скеч на Мирча Кришан за краставицата, ама наопаки: питат го едно и също, а той извърта темата и говори за това, което иска. Например: "Как се чувствате като гей?" "Ами гей хората имат нужда от повече сигурност, когато са на улицата, но другите хора също дишат мръсен въздух, не могат да се разминат от автомобили, затова моите идеи за София са..."

Ако някой има смелостта да бъде открит гей и да има политически амбиции, това не го прави панаирджийска атракция. Ако си гей, не значи, че не си личност и че нямаш никакви други качества и постижения, освен да си гей. Да виждаш в хомосексуалния човек единствено сексуалната ориентация, а не какво е създал досега, какви са идеите му, какви са ценностите му, е признак на неосъзната омраза - както писах в "Маргиналия" по друг повод, хората, които мразят, виждат в мразените само онова, което мразят. А да твърдиш, че някой си прави пиар с нещо, което е признак на дискриминация, е цинизъм.

А съветът ми към журналистите, които питат Виктор Лилов само за сексуалната му ориентация, е:

Образовайте се малко бе, хора. Просвещавайте се. Ако не ви е срам, положете поне усилия да не се срамуват наследниците ви един ден. Защото много по-вероятно е в българската култура да остане името на Виктор Лилов, отколкото вашето. Немският философ Имануел Кант казва, че просвещението е изходът на човек от непълнолетието, което сам си е причинил. Според него самопричинено е това непълнолетие, чиято причина "лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго."

За да имаме просветена журналистика, трябва да има журналисти, които не виждат единствено капаците на собствените си стереотипи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Нормалност по немски

Ели беше блогнала (препоръчвам публикацията ѝ) по повод на американски учебник по испански език отпреди близо век. Ще я цитирам, тъй като не бих могла да го кажа по-добре:

(...) един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание.

(...) мисълта ми е, че ако искате да се позабавлявате и да научите нещо любопитно за една култура и нейнте идеологеми, особено за миналото, най-интересният пренебрегван начин са учебниците по чужди езици, в които те се разкриват като мисловни сблъсъци.

Тази картинка открих в съвременен учебник по немски език (Shritte International на издателство Hueber, 2006, стр. 99. Можете да кликнете върху картинката, за да я видите в по-голям размер). Учещият немски трябва да отговори на въпроса как "е нормално" да се поздравяват хората в немскоезичните страни. Съставителите на учебника са си давали ясно сметка, че учебникът не учи само на език, а и на култура. И са преценили, че "неандерталците", които искат да живеят или да пътуват в Германия или Австрия, трябва да владеят основни правила на поведение, за да стават за смях и/или да не шокират достопочтените местни хора. Да не вземат случайно да ги пощипват по бузите или да търкат носовете си в техните.

Трудно е това да направи впечатление днес и на нас, защото сме потопени в подобна култура, поне що се отнася до "нормалността" на поздравите. Нормалността обаче е конвенция, не е нещо абсолютно. Във Франция например е нормално мъжете да се поздравяват с целувки по бузите. В България това би изглеждало "гейско". В Япония поклонът за поздрав също е нормален.

Спомням си за учебник по български отпреди 1989. В него се обясняваше, че правилните официални обръщения са "другарко" и "другарю", а "господине", "госпожо", "госпожице", "господинчо" и т.н. могат да се казват само на шега. После се върнаха "господине", "госпожо" и "госпожице", а днес "госпожице" е на път да отпадне, след като на други езици вече официално не се използва.

Как биха изглеждали критериите за "нормален поздрав" от този учебник преди един век в немскоезичните страни? И - на представителите на кои социални групи? Нормално ли е било тогава жените да се целуват по бузите за здрасти, а мъжете да се потупват по рамото? За кои социални групи? А как би изглеждала тази картинка след един век?

Повод да се замислим колко ефемерно и контекстуално нещо е нормалността, колко много общо има с културата и колко малко - с природата.

 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Цаца, ама риба!

Докато целокупният български народ яде цацата предимно през лятото, на морето и само пържена (като изключим консервите копърка и бурканчетата "Перла"), аз си я хапвам през цялата година. И понеже пържено почти не ям, я приготвям по всевъзможн начини. Кой е казал, че цацата трябва да се яде само пържена? Понякога си фантазирам как създавам ресторант, в който няма пържена храна, и в който цацата е основен продукт.

На снимката горе например цацата е елемент от запечен сандвич, в който има още домати, маслини, извара, розмарин, босилек и мащерка. Можете да модифицирате идеята и във вариант с пица.

Според баща ми, морски човек, на цацата трябва да се махат главите, барабар с вътрешностите, защото иначе горчало. Въпрос на вкус, на мен не ми горчи. И ме мързи да късам главите на дребните рибки. А и очите на рибата са ми критерий - като побелеят и се втвърдят, цацата е готова. Често пъти една-две минути са ѝ напълно достатъчни.

Един от основните начини, по които обичам цацата, е варена. Като казвам "цаца", по-често си купувам замразени шпроти - тоест пак цаца, но по-едра и безсолна. Сега съм си купила някаква дребна цаца, май латвийска беше, пак безсолна. Та сварявам я в най-различни комбинации - примерно, със сушени зеленчуци и/или в китайска супа с водорасли от китайския супермаркет на "Пиротска" и "Самуил", в импровизирани супи за обяд, в които нярязвам и/или сипвам каквото още ми хрумне. Като импровизираната супа стане готова, добавям мъничко студено пресован зехтин. Може и пресен джинджифил да настържа...

На тази зимна снимка например шпротите са сварени в зелева чорба, а виолетовите кръгли неща, дето плуват, са пресовани черни оризчета от един плик каша с черен ориз, купен от китайския супермаркет. Поради липса на джинджифил в момента бях сложила шарен пипер, но и двете вървят.

А преди няколко дни сложих в микровълновата цаца, отгоре домати на кубчета, ромзарин, мащерка и босилек, захлупих и след няколко минути имах прилична между супа и манджа.

Бульонът от цаца може да е много добър акцент от морска риба в рибената супа. Сварявате малко цаца, вадите я с решетъчна лъжица, ако искате, отделяте филетата и ги пускате пак в супата, когато е практически готова, ако не - изяждате си я тъй варена, с лимонче и малко зехтин, ако искате. После в същата вода варите глави от сьомга, толстолоб или от каквато риба ще правите супа.

Може просто да си сварите цаца, за да си я изядете - с лимонче, зехтинче, червен пипер или каквото ви харесва. На ваше място бульона не бих го хвърлила, а бих го замразила, за да го ползвам за рибена супа.

Цацата може и да я запечете с някакъв зарзават. Плакията от цаца си е класика. Рецепти за нея в нета - бол.

Лично аз съм правила гювеч с цаца - добавям я в съда с гювеча (тава ли ще е, глинен гювеч ли ще е) малко преди края на готвенето, защото на цацата съвсем малко време ѝ трябва.

И не забравяйте - когато очите ѝ побелеят и се втвърдят, цацата е готова.

Ако сте купили солена цаца, в някои случаи ще е добре първо да я поизплакнете - ако ще правите плакия например. Ако ще я варите, солеността ѝ даже е плюс - не се налага да слагате допълнително сол. Ако е безсолна, може да ви се наложи да добавите сол. Вие си решавате за всеки отделен случай.

И една тайна, ама не казвайте на никого. Цацата най я обичам сурова, безсолна и замразена - направо от камерата на хладилника. Вадя по някоя рибка от камерата и си я хапвам - вместо сладолед.

Абе изобщо...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Решение на проблема след ъпгрейда до Windows 10

В неделя блогнах за странен проблем с черен екран, който ми се случи след ъпгрейд на лаптоп HP 250 G3 K3X79ES от Windows 8.1. към Windows 10. После изпратих линк към поста си на екипа на PCStore, защото този модел няколко месеца оглавяваше класацията им за най-продаван лаптоп, така че предположих, че много скоро те ще се сблъскат със същия проблем.

Още понеделник сутринта получих отговор от Росен Русев. С него вече сме на "ти", след като няколко пъти сме приказвали в чата на PCStore във връзка с мои въпроси за един или друг продукт и след като два пъти участвах в купуването на този модел лаптоп - веднъж за приятел и веднъж за себе си. И двата пъти Росен поръча от склада и продаде лаптопите, а втория път дори настрои компютъра по собствена инициатива.

Та какво ми написа Росен:

Здрасти, Светла!

Благодаря ти за обратната връзка и труда, който си положила, за да опишеш всичко в блога си!

Един съвет и от мен във връзка с казуса, тъй като и аз се сблъсках с идентично затруднение при инсталацията на друга 250-ка към 10-ката. Оказа се видео драйвера на Intel, който прави мизериите (поне при мен), така че опитай следното - деинсталирай от Device Manager-a драйвера на Intel за видеото, след което не инсталирай нов, а пусни ъпдейта на Windows-a и той да си свали драйвера - при мен поне така се оправи. Проблема е че се бърника в осветеността на екрана - т.е. като ти даде черен екран, натисни F2 мисля, това което увеличава яркостта и виж дали ще изгрее.

Виждам, че си се върнала към 8-цата, но ако правиш надграждане към 10-ка, което препоръчвам - опитай това - би следвало да реши проблема (при мен след тази манипулация не го е правило повече).

Ще се радвам да споделиш обратна връзка, ако решиш да се опиташ отново, дали всичко е ОК и ако има нещо, което те затруднява или имаш нужда от съвет - имаш ми координатите - насреща съм :)

Поздрави,
инж. Росен Русев
търговски отдел
PCStore.bg

Намерила съм на кого да пращам съвети :-). И, да, "гениално" от моя страна е да вадя кабели и батерии, вместо да натисна функционален клавиш, на който има нарисувано слънчице... Защото, като натисна F2, екранът наистина се оправя, макар и до следващото включване на компютъра.

След като зададох на Росен няколко уточняващи въпроса какви са конкретните стъпки на процедурата, получих повече от конкретни инструкции:

Здрасти отново, Светла!

Обяснявам веднага:
- да, нищо не махаш на този етап и надграждаш до 10-ка
- ако проблема го има - т.е. директно получиш черен екран опитай с бутоните за изсветляване/затъмняване на екрана (мисля бяха F2/F3) да промениш осветеността - би трябвало да сработи
- ако да - отваряш Device Manager-a и намираш Display Adapter
- там ще пише Intel HD Graphics -> десен бутон в/у него с мишката и даваш Uninstall
- ще те пита, дали да махне всички драйвери и софтуер - даваш "да"
- рестартираш лаптопа и после пускаш ъпдейтите на Windows-a ръчно, за да си засече то драйвер за видеото
- рестартираш и би следвало всичко да е ОК и вече да не го прави този номер

Опитай и ми пиши какво е станало и дали всичко е наред.

Опитах и всичко протече гладко. Първоначално при ъпдейта на драйвъра даде грешка, при втория опит се оправи.

Преди време похвалих PCStore в блога, без да са ме молили за това (както и за настоящата публикация, впрочем). Сега за пореден път се убеждавам, че съм права да препоръчвам магазина. Ако си купувах компютрите от някоя голяма верига, каква обратна връзка щях да получа?

Надявам се шефовете на Росен Русев да прочетат това, а защо не и да му дадат бонус :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Проблем с черен екран след ъпгрейд на лаптоп HP към Windows 10

UPDATE: Проблемът е решен. Описание на решението: тук.

Като човек е нетърпелив, си носи последствията.

Супер интересен проблем ми се случи, след като ъпгрейднах лаптопа - HP 250 G3 K3X79ES, от PCStore, разбира се) към Windows 10.

Всичко протече гладко, новият Windows се зареди. Поразцъках го, понастроих го, порадвах му се. После изключих лаптопа. Когато пак го включих, се показа екранът на HP за зареждане и преди да стигне до уиндоуския, изгасна. Чакам, чакам да зареди - цъ. Рестартирам, и пак, и пак - същото.

Реших да пробвам да извадя батерията - много проблеми се оправят така. Но като издърпах кабела, още на батерия и - хоп - дисплеят светна като слънце и се показа уиндоуският екран за вход. Включвам кабела - изгасва. Изключвам кабела - оправя се. Рестартирам, вадя батерии - все същото. И се оказах с лаптоп, който може да работи само на батерия. Което е много забавно, но може да е само временно решение.

Скубейки коса, че съм избързала с пустия ъпдейт и че трябваше да изчакам да се понатрупа обратна връзка за всевъзможни бъгове, започнах да търся все пак информация в нета. Веднага попаднах - и то, забележете, преди още в термините за търсене да съм се сетила да напиша HP, на ето това: HP Notebook PCs - Computer Starts but Screen Remains Blank (Windows 10, 8). Вчера сутринта, на свежа глава, реших да пробвам. Сработи, но частично, първият съвет, с малък нюанс, който ще уточня. Превеждам инструкцията:

Първа стъпка. Дълбоко изключване (изразът в оригинал е "hard reset"; преводът ми не е много точен, но целта ми е да е ясно за какво става дума)

1. Изключете компютъра.
2. Извадете всички периферни устройства (тоест предвид принтери и т.н., бел. моя) и всички флашки и карти памет.
3. Изключете захранващия кабел.
4. Извадете батерията.
5. Натиснете и задръжте бутона за включване за поне 15 секунди.
6. За да изцедите всякаква остатъчна енергия, включете отново захранващия кабел, но не включвайте батерията.
7. Включете батерията.

Та какво се получи при мен. След като изпълних процедурата точка по точка, проблемът продължи. След като обаче я направих за втори път, но

1. вкарах батерията
2. включих лаптопа и зареди нормално

- и реших, че се е оправило. След рестарт нещата още бяха наред. Но когато изключих компютъра и пак го включих, почна всичко отначало. И всеки път, когато изключвам лаптопа, трябва после да му правя hard reset. Или да карам на батерия.

Пробвах и някои от другите съвети. Търсих драйвъри за екраня за Windows 10 на сайта на HP, но още няма такива. Ъпдейтнах биоса, но нищо не се промени. Прецених, че няма смисъл да рискувам да махам и паметта, след като с Win 8.1 си върви.

Тази сутрин безславно даунгрейднах лаптопа до Windows 8.1. Сега Windows 10 досадно напира да ми се инсталира като ъпдейт при всяко включване на лаптопа. Накрая изключих автоматичните ъпдейти, но се опасявам този Windows 10, дето толкова иска да се инсталира, да не прецаква възможността да се ъпдейтва Windows 8.1.

Надявам се проблемът скоро да се реши, защото иначе Windows 10 ми хареса много.

Реших да блогна по темата, защото този модел лаптоп - HP 250 G3 K3X79ES - е много популярен в България поради ниската си цена и сносните параметри. Само поради мен още двама души имат същия модел. Затова вероятността доста народ тук да се окаже със същия проблем не е за пренебрегване.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Спокойствие и само спокойствие

Миналото лято се случи да съм повече от седмица сама на море. И помня, че ми беше тъпо, все търсех приятели да се виждаме. Тъпо ми беше и на плаж сама да ходя, и из града сама да се разхождам.

Тази година пак стана така, че съм повече от седмица сама на море. Този път обаче ме е обзело едно такова блажено спокойствие. Добре ми е със себе си и при себе си. Да се разхождам сама, да плувам сама към 8-9 вечерта, когато вече няма почти никой на плажа, да решавам кога какво да правя, да готвя, да ям и т.н. Да търся приятели не защото имам нужда, а защото са приятели. Или защото има повод. Да си седя сама в музикалния клуб, който е на има-няма минута от морското ми вкъщи, и от време на време да се включвам с някое парче на баса.

Същевременно посвършвам работа и за "Маргиналия", както обикновено. Приятно ми е да поработвам, да хвърлям по едно око на морето през прозореца (гледката се вижда на първата снимка, камерата на телефона преосветява морето, когато искам да хвана и масата) и да слушам гларусите. Само да не бяха толкова шумни хората от магазина отдолу и техните гости-кибици, но дори непрекъснатото каканижене под балкона не ме дразни вече.

Дори спя добре (което наистина е новина).

Опитах се да си спомня кога за последен път съм била толкова спокойна. И не успях. Помня края на 2007, когато със сигурност трайно престанах да бъда спокойна. Преди това... губи ми се.

Не знам дали това е спокойствие пред буря, или само спокойствие. Но ми харесва. И не ми се излиза от него. Ще му се радвам, докато го има.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Жендов" - подлезно

Видях снимки на новия облик на бившия си служебен подлез още преди няколко седмици. Наскоро имах път натам, та нащраках и аз няколко. Споделям ги в блога в контекста на завършилата реконструкция на бул. "Витоша".

Хубавите неща в градската среда на София не са тези, които стават с височайши градоустройствени идеи и много пари. Напротив, те в повечето случаи са дело на младежи ентусиасти и се промъкват някак между кичозното залитане към ретрото (напримар лампите на "Лъвов мост" и "Витошка"), малоумните плочки (тук списъкът ще бъде дълъг), обсесията по кръговите движения (да направим кръстовището на Лъвов мост кръгово, а това на Руски паметник - още по-кръгово), абсурдните архитектурни конкурси и т.н.

Подлезът на "Жендов" е решен музикално. Дали заради прекрасния китарист Атанас М., който често свири там джаз, не знам. Но в подлеза дори може да се научите да играете хоро:

И да се качвате и слизате по клавиши на пиано:

Ето още няколко снимки - за оправяне на вкуса от "обновената" "Витошка":

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог