Тази година
седмокласниците писаха преразказ на разказа на Захари Карабашлиев „Череши“.
Опитах се да вляза в ролята на дете, което расте в България и днес е на 13-14-годишна
възраст. Представям преразказ на версията на разказа, по която са писали седмокласниците.
Разказът „Череши“
е написан от името на главния герой. Читателят не научава името му, но разбира,
че е живял в Америка единадесет години. Главният герой отива в селото на баща
си, за да помогне на майка си и леля си с продажбата на къщата на баба си и
дядо си. До този момент, когато се е прибирал в България, той не е ходил до
това село, защото там няма приятели и не му е забавно.
Селото се намира
на север от Варна. Главният герой е учуден, че пътят до него не е на дупки като
преди, а е гладко асфалтиран. И аз много се изненадах да прочета, че в България
има села, пътищата до които са добре асфалтирани. Може би това се дължи на
управлението на ГЕРБ и най-вече на Бойко Борисов, който винаги лично инспектира как
се асфалтират пътищата.
С нашата вила
край Своге, за съжаление, нямахме този късмет. Уж пътят беше асфалтиран и Бойко
Борисов тъкмо го беше открил официално, но скоро се оказа целият в дупки. Докато татко ни
караше с колата към вилата, едната гума пропадна в голяма дупка и колата се
счупи. Татко я продаде, продаде и вилата и с парите от двете купи джипка. Втора
ръка, разбира се. Защото, каза, и с тези дупки по улиците в София една кола
няма да оцелее, ако не е високопроходима. Но аз започнах да се отклонявам.
В началото на
пътя главният герой е намусен. После настроението му постепенно се оправя. Може
би поради гладкия асфалт, по който колата лети, и хубавата гледка – поля,
макове, синьо небе с перести облаци. Героят сравнява пейзажа със снимка от
лъскав календар. Предполагам, че в Америка, където живее, не е красиво, а е
грозно и затова пейзажът му прави такова впечатление. Доколкото знам, в Америка
има гета и хората се стрелят. Чудя се защо много българи отиват да живеят в
Америка, като там е грозно и опасно. Мама иска да ида да следвам в Амстердам,
когато завърша и ме заклева да не се връщам „в това блато“, освен на гости. В
Холандия е красиво като на картичка.
Главният герой
пристига в селото на баща си. Очаква то да е опустошено, но е изненадан, че е
добре поддържано, тревата е окосена, пейките не са счупени, даже има нови
лампи. Може би е ремонтирано по европейска програма.
Героят вижда
паметник на войник, гледащ на север, а под него са имената на десетките
загинали във войните за национално обединение. В основата на паметника има
чешма с лъвска глава. Лъвът е символ на героизма на българите. От устата му
тече чиста добруджанска вода. Радвам се, че водата е чиста, защото тези дни
гледах по новините, че в някакво село водата е пълна с манган. Още по-хубаво е,
че в селото има вода, защото в това на баба например няма.
Къщата на главния
герой не е ремонтирана като останалата част на селото, а е цялата в руини. Покривът
е рухнал, а дворът е буренясал и в храсти, така че не може да се влезе. По пътя
към кметството героят вижда черешово дърво, натежало от многото череши. Може би
другите хора в селото си имат свои черешови дървета и не искат да ядат от това.
Главният герой хваща един клон и започва да яде череши. Те са червени, твърди и
сладки.
Майката на
главния герой започва да нервничи, че трябва да отидат в кметството навреме, за
да оправят документите за продажбата на къщата. Докато яде череши обаче, той се
отказва от продажбата на къщата и предлага сам да купи дела на леля си. На
напомнянето на майка си, че заминавайки за Америка, е казал, че няма повече да
стъпи в това село, той отговаря, че толкова му е бил акълът. И ѝ предлага да
яде череши. Тук изведнъж разказът свършва.
Аз мисля, че главният
герой е решил да запази къщата, защото яденето на череши е събудило родолюбието
му. Тоест му е оказало решаващо въздействие след асфалтирания път, хубавата гледка, ремонтираното село и паметника с чешмата. В Америка сигурно не може да яде безплатно череши, а и не са толкова
вкусни. Както е известно, в България доматите са най-вкусни на света. Сигурно и
черешите. Освен това сокът на черешите е червен като кръвта на героите,
загинали за свободата и обединението на България – като тези, чиито имена пише
на паметника в селото. Само че са по-вкусни.
Само не разбрах с
какви пари главният герой ще ремонтира къщата, която трябва направо изцяло наново
да се построи, защото е цялата в руини. В грозното гето в Америка той сигурно
няма много пари. Може би ще кандидатства за финансиране за къща за гости. И
после майка му и леля му ще ходят там и няма да приемат гости. Много хора така
правят. И ще ядат череши без пари. Важното е, че ще бъде спасена една българска
къща.
Да живее
България, красивата ѝ природа, великата ѝ история и ремонтираната ѝ
инфраструктура! Слава на героите, пролели кръвта си с цвят на череши за
свободата и обединението на България!
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
