Insomnia

За учудване на някои (например), невинаги блогвам дисциплинирано и в нормално време.

Снимката е правена в една гореща лятна нощ през 2007 г., само на светлината на уличната лампа, с шумничкия ми Panasonic FZ7, нагласен на ISO 400. 
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Паралели на обърнат прогрес

6 април 1938 г. "Рено" предлага нова гама коли с газ-генератор. Камиони от един до пет тона и автобуси с по осемнайсет или трийсет и едно места, които ще се задвижват с дървени въглища след пет-шест минути горене. (...)

Характерно за нашето време е, че прогресът върви наопаки. Ако само преди няколко години някой бе казал, че ще има коли, задвижвани с дървени въглища, всички щяха да го вземат на подбив. Няма да се учудя, ако скоро ни представят като последен вик на техниката мотор, който се захранва със сено - така ще можем възхитено да преоткрием конската тяга.

Мишел Турние: "Горски цар", 1970 (в превод на Изабела Георгиева, прекрасното издание на "Парадокс" от 1994, стр. 64-65)

Технологиите днес напредват като раци, т.е. заднишком. Един век, след като безжичният телеграф направи революция в комуникациите, интернет възстанови телеграфа с жици (телефонни). Видеокасетите (аналогови) позволиха на киноманиаците да изучават внимателно всеки филм, превъртвайки го напред и назад, разкривайки всички тайни на монтажа, докато днес дисковете (цифрови) позволяват единствено да се прескача от тема на тема, т.е. в големи отрязъци. С бързия влак човек стига от Рим до Милано за три часа, докато със самолет, като броим и смяната на превозните средства, на човек му трябват три часа и половина. Ето защо, няма да е нещо невиждано, ако политиците и техниците по комуникацията се върнат към колите с конски впряг.

Умберто Еко: "Уикилийкс: отмъстителни хакери и шпиони в дилижанси", 2 декември 2010 г., в. "Либерасион" (превод от френски за вестник "Култура" - Момчил Христов)

Препрочитала съм "Горски цар" на Мишел Турние не знам колко пъти и чак напоследък обърнах внимание на пасажа за прогреса наопаки и преоткриването на конската тяга. Макар и писани в рамките на разгръщането на темата за "отрицателния обрат" в контекста на навечерието на Втората световна война, думите на Турние ми се видяха много актуални с оглед на една много съвременна вълна, свързана с еко, био и пр. начин на живот, връщането към прости и нерафинирани храни, материали и т.н.

Затова, когато вчера прочетох статията на Умберто Еко по повод на Wikileaks в "Култура", се удивих от паралелите. Първо, от паралела между Турние и Еко (въпреки че е повече от вероятно вторият да е чел първия, не вярвам да го е имал предвид, нито да го е възпроизвел несъзнателно, защото контекстът е много различен). Стряскащо е, че нещо, казано, за да изрази предчувствието от варварството на Втората световна война, се оказва толкова буквално актуално днес. Второ, от социалните "паралели" - съвсем различни наглед неща като био-идеологията и страхът от "всевиждащата власт", която дават съвременните технологии, всъщност са част от една и съща социална структура и придобиват твърде сходни проявни форми.

Ето защо анализът на социалните структури ми е по-интересен от изследванията на всекидневието.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Déjeuner du matin

Открих този запис благодарение на lynn. В училище бях луда по Жак Превер и тази слабост ми е останала. Разрових се за превод на български и открих един на Веселин Ханчев, който не ми хареса. Ханчев  излишно се е опитал да "опоетизира" езика на Превер, докато в него, според мен, от значение е максимално простият изказ. Превер спестява всякакви прилагателни и обстоятелствени пояснения, каквито Ханчев се е изкушил да въведе в случаите с "бавно" и "мълком". Използва една и съща дума за "сипвам", "изтърсвам", "слагам", "обличам". Това няма как изцяло да се предаде на български, но един превод все пак следва да се опита да изразява духа на автора, а не духа на учебниците по литература в страната на преводача.

Затова тази сутрин се захванах аз да преведа стихотворението, въпреки че никога не ме е бивало в преводите. Междувременно обаче открих друг превод, чието авторство не можах да установя, който, при цялата си "дървеност", ми се видя по-точен от моя. Затова изтрих жалките си опити и ви насочвам към другия превод, ако не сте учили френски. 
 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Минимализъм vs Кока-Коледа 4

Не е за вярване, че вече за четвърти път (1, 2, 3) публикувам минималистичен постинг по Коледа. Както че и четирите неизбежно препращат към едни коани от един несъществуващ вече блог.

Животът тече с бясна скорост. Едни неща се оказват ефемерни, а други - константни. Банални размисли, но по Коледа е трудно да бъдеш оригинален. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отвъдпредколеден абстракционизъм

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Раждането и смъртта на блоговите вселени

Разгледайте хубаво този блог. Защото след няколко дена вече няма да го има. Следях го почти от началото на собственото си блогърстване. Защото въплъщаваше индивидуализъм, неконформизъм, но и чувствителност за човешкото; гражданска и политическа ангажираност, която успява да се удържи в саморефлексивността си и да не се превърне в сектантска убеденост.

Знаменателно е, че днес виждам, че Краси, авторът на блога, възвестява края му: днес се навършва точно една година от началото на втората версия блога, който още през 2007 г. провъзгласих за "любимия си блог". Първата му версия просъществува от пролетта на 2007 до февруари 2008, аз я открих есента на 2007 и когато блогът изчезна, го приех болезнено и драматично. След повече от година и половина авторът му направи нов блог, на собствен домейн. Защото и за него, както и за Краси, блогърството е уникална форма на присъствие в света, на споделяне и самоотстояване, отвъд нарцисизма, отвъд користта да бъдеш "успешен" и да се "продаваш". Той го нарича "интерактивен монолог".

Признавам си, че се разстроих заради смъртта на блога на Краси. Малко се разплаках, даже. Но не го приемам чак толкова драматично. Не само защото междувременно ми се случи да се запозная лично и с двамата тук споменати блогъри и имам достатъчно канали на общуване с тях, в случай, че блоговете им изчезнат. А най-вече, защото си мисля, че някой ден Краси пак ще се върне с блог. Може би по-зрял, може би с друга концепция. Един блог може да бъде "просто още една тухла в стената", може и да разбива стени, за да утвърждава човешкото. Някои си дават сметка колко много означава да вършиш второто, чак когато престанат. И затова се връщат.

Наскоро ми се случи да обяснявам пред автора на възкръсналия ми любим блог радикално демитологизирания си социологизаторски релативизъм. Твърдях, че всъщност няма неслучайни знаци, събития и предопределености, че ние сме склонни да конструираме неслучайности, за да си построим картинка на света, в която да наместим идентичността си. Когато в живота ни настъпят други важни събития или когато старите се окажат в криза, ние конструираме други неслучайности и сглобяваме картинката за света, а с нея и идентичността си, по нов начин.

Сега много ми се иска да не съм била права. Иска ми се съвпадението, че един блог обявява смъртта си, а друг празнува годишнината от възкръсването си, да не е случайност, а да е знак.

Знам, че се повтарям, но няма нищо по-подходящо, което бих могла да кажа, не само защото всички, споменати в този пост, обичаме Pink Floyd:

Wish you were here.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Долният ляв ъгъл на един сюрреалистичен натюрморт-графика в стил "Салвадор Дали"

Там - в долния ляв ъгъл - 
стояхме аз и ти - 
почти затрупани
от сфери, черепи и паралелепипеди,
а издутият от вятъра часовник 
се подхилкваше
и му беше все едно
Отгоре облак ни рисуваше,
а ние, захвърлени
в долния ляв ъгъл,
чертаехме по пясъка
звезди, слънца и формули
за тяхното отричане.

                          31.10.1990 г.

(Артефакти с елементи на умерен кич от времето преди двадесетина години, когато, освен пубертет, ме тресеше и Салвадор Дали. Някъде през онзи период се случи и изложба с негови графики в Галерията за чуждестранно изкуство.)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За родната "публичност", с погнуса

Ще рече човек, че нечий живот зависи от това, кой ще вземе наградата на публиката за Човек на годината.

Ще рече човек, че наградата се дава от Бог или (ако сте фенове на "Междузвездни войни") от Силата, или от извънземните, ако така предпочитате, а не просто от една българска неправителствена организация.

Ще рече човек, че победителят ще получи куп пари и/или решение на всички проблеми в живота си, а не просто една хартиена грамота.

А всъщност наградата на публиката дори не е голямата награда за Човек на годината - голямата награда се дава от журито. И, освен грамота, включва и статуетка. Статуетката не е вълшебна и не става за претопяване.

Разликата между публиката и тълпата е в това, че публиката разбира и уважава правилата на играта, в която доброволно се е включила. Докато тълпата действа стихийно и инстинктивно. Публиката не се държи на театър така, както на футболен мач. Нито на опера, както на рок концерт. Тъплата се блъска, плюе и троши столове, където и да е. А публиката е критична, понеже разбира. Познанието й дава основания да изисква едно или друго да се промени. Или да бъде благодарна и удовлетворена.

За първи път и, надявам се, за последен, се ангажирах с агитация в полза на един от номинираните за Човек на годината. Смятах и продължавам да смятам, че така е честно - ако искаш избраният от теб човек да получи повече гласове, да се опиташ да убедиш повече хора да гласуват за него. За мен по дефиниция зад всеки глас би следвало да стои мотивиран избор.

В наивността си си представях най-голямата злоупотреба като гласуване на един човек от пет различни имейл адреса. Не съм си представяла петнадасет. Нито, че някой може да пусне няколкостотин гласа чрез автоматично генерирани имейл адреси. Нито, че някому може да хрумне да обвързва гласуването с материални награди. Нито, че някой може да изтрие цялата информация от сайта (добре, че организаторите правят бекъп на често). Нито, че някой може да хакне сайта по такъв начин, че гласовете за един кандидат да отиват за друг. Нито, че на организаторите ще им се налага зорлем да се превръщат от правозащитници в специалисти по интернет сигурност. Нито, че върху тях ще се излее помия от обвинения и подозрения заради начините, по които успяват или не успяват да се справят с всички злоупотреби.

Любопитна съм как хората, които извършват такива машинации, гледат на фалшификациите, които политически партии правят по избори? Дали смятат, че не си струва да се гласува, защото "всички са маскари"?

Сега класацията за наградата на публиката вече е ясна. И какво?

Иво Инджев победи (моите най-искрени поздравления за него). Но поради това нито ще го върнат на екран, нито ще дадат Гоце на прокурор. Наградата е морална.

По същия начин, ако бяха спечелили Анета и Светлана, децата, болни от муковисцидоза, нямаше да получат автоматично адекватно лечение. Ако Джавед беше спечелил, нямаше да му се даде легален статут поради това. Ако Валерия беше спечелила, парламентът пак нямаше да приеме всичките й предложения за промяна в Закона за чужденците. И така нататък, за останалите номинирани. Равнището на подкрепата за тях е единствено някакво признание за легитимността на каузата, за която се борят и поощрение да продължават борбата в същия дух.

За сравнение, когато Олег Мавромати действително постави живота си на карта с пърформанса "Свой/чужд", какво се случи? Имаше ли масова кампания за спасяването му в България, или масово гласуване?

Ами... нищо не се случи. Може би, защото Олег не е толкова популярен тук, колкото в Русия. Може би, защото не е молил за ничия подкрепа. А може би, защото, за да гласуваш в "Свой/чужд", трябваше да мотивираш решението си. Това ботовете не го могат.

Както казах, за мен предизвикателството беше да убеждавам другите да гласуват. Самата аз гласувах няколко пъти, но не повече от веднъж за всяка кандидатура. Ще обясня за кого защо съм гласувала, като започна отзад напред спрямо получените гласове:

Георги Елчинов (25 гласа) - неговото питане до Съда на Европейските общности е довело до изключително важен прецедент. Оттук насетне няма да е необходимо да се чака Здравната каса да благоволи да разреши някой да бъде лекуван в чужбина, докато този някой почине. Това ще спаси живота на много хора, в буквалния смисъл на думата. Срамота е да има само 25 гласа за такава кауза.

Електронна граница (също 25 гласа) - Бого Шопов и основаната от него "Електронна граница" се борят за това, както хубаво се казва в една от номинациите, да бъдат защитени "човешките права в цифровия свят". За да ползваме интернет за общуване и обогатяване на себе си и света, а не да бъдем следени и подозирани като престъпници. А това е важно условие за всеки активизъм. Отново срамота, че всяко чудо се оказва за три дни - хората не мислят за цифровите ни права, а от тях зависи много.

Хора срещу расизма (50 гласа) защото расизмът, ксенофобията, дискриминацията и, не на последно място, нацизмът в България съществуват и е крайно време да започнат да бъдат разпознавани и да възникне адекватна борба срещу тях.

Радослав Стоянов (66 гласа) - защото е изключително умен и начетен млад човек, който е способен по блестящ начин да защитава правата на групата, към която принадлежи.

София прайд (75 гласа) - ако всички, които бяха отишли на парада, или поне не хетеросексуалните от тях, бяха подкрепили тази кандидатура, нямаше да има само 75 гласа за нея. Отново не разбирам - как ходиш на парад, а не подкрепяш тези, които изнасят организацията му? Струва ми се излишно аз, хетеросексуалната, да обяснавям на ЛГБТ хората защо е важно да се ходи на прайд, защо е нужно да се самоотстояваш, за да те признаят и другите.

ЛГБТ действие (172 гласа) - защото са активни млади хора, които се борят за правата си и за правата на другите като тях. Много направиха по повод на пазарджишките общинарски дивотии, също така оказват смислена подкрепа на себеподобни.

Джавед Нури (662 гласа) - защото е прецедент чужденец без документи да бъде предложен за такава награда. 

Ако бях на мястото на организаторите, сериозно щях да се замисля дали вотът на публиката за Човек на годината има смисъл, поне за следващите няколко години. И, ако си отговоря на въпроса положително, щях да наема експерт по сигурност на сайтове. 

UPDATE. Понеже няколко пъти вече получавам коментари с предположения в тази посока - не, нямам данни за масово подавани фалшиви гласове в полза на Иво Инджев. Напротив, в един от случаите на злоупотреба сайтът беше хакнат така, че гласовете за него да отиват при негов конкурент. Вярвам, че Иво Инджев е спечелил честно, или поне с не много голямо престараване от страна на почитателите му. 
  

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Не било чай за двама, най било език за трима (или: истинската същност на грехопадението)

Излишно е да ви уверявам, че не аз изпих пет водки снощи. Какви неща топих в мед, а после ги ядох, е друг въпрос. 

А масата ни действително се движеше спрямо координатите на заведението (в което, освен нас, имаше хормоните на тълпа начинаещи актьори, пърхащи около един известен).

Телекинеза. Не можете да ме убедите, че Мишел Турние нямаше пръст в тази работа.

По-важното е, че ми бе откровено, че в Библията пише всичко. В резултат се случи чудо.

Прозрях:

Когато ябълката ударила Нютон по главата, той я дал на змията. Змията изкушила с нея Ева, а Ева - Адам. След като Адам и Ева вкусили от ябълката, познали гравитацията. Изведнъж се усетили, че са в рая, и паднали от него. Грехопадението затова се нарича грехопадение, защото Адам и Ева са изпаднали от рая по силата на осъзнаването на Закона за гравитацията.

Да... Именно така трябва да е станало.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Чай за двама vs twitterbloggerbeer

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Презерватирай се срещу ГМО

От два дни получавам информация по всевъзможни електронни канали - туитър, мейли, мейл листи, фейсбук, блогове, за едно умопомрачително просташко и неподходящо клипче по повод днешния ден за борба със СПИН:

Няма и аз да се впускам в анализ на идиотизма му; дала съм подкрепата си за общото писмо, което се разпространява. Ще ми се друго да споделя. Докато гледах видеото, персонажът на HIV вируса поразително ми напомняше някого. Не ми трябваше много време да установя, че несимпатичният, зъбат, зъл и зелен вирус ще да е близък роднина на също толкова несимпатичния, също толкова зъбат, също толкова зъл, само че червен, ГМО домат, герой на две пропагандни видеота. В първото доматът само се представи, а във второто стана ясно, че, понеже е ГМО, той има намерение да строи незаконно АЕЦ Белене, да произвежда синтетични наркотици и да гласува за расисти и антисемити:

Може би този домат е виновен и за разпространението на HIV. А може би е само въпрос на време британските учени да открият, че редовната употреба на ГМО домати заразява с HIV? За всеки случай, яжте ГМО домати само с презерватив.

Приятели, познати и непознати се чудят из виртуалното пространство - кой е усвоил едни пари с това просташко клипче срещу СПИН. Аз пък много се чудех - откъде са парите за пропагандата с ГМО домата, която непрекъснато ми се навираше в очите и по телевизията, и в метростанциите. И взех, че проверих. Зад нещото с популисткото и нищо неказващо заглавие Гражданска лига на България, от чието име върви анти-ГМО пропагандата, стои... Стефан Гамизов (да, онзи Стефан Гамизов). В управлението на нещото е и неизменният психоаналитик-специалист-по-всичко Харалан Александров, както и други, имената на поне двама от които искрено ме изненадаха.

И понеже не само анимацията, а и стиловете на анти-СПИН клипа и на анти-ГМО другарчетата му са очевадно подобни, се питам - дали зад предизвикалия възмущението на толкова народ анти-СПИН клип стои Гражданска лига на България (Гамизов, значи), или и Гамизов, и Министерство на здравеопазването са платили на един и същи маркетингов гений, обогатен не с ГМО и не с уран, а с дефицит на въображение и на социална чувствителност?

Вие как мислите?

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Патици плуват по "Шишман" в летен следобед

Специално за Стефан, който харесва патици и с когото тази вечер бавно ще изговаряме света. И на когото още не ми е хрумнало как да направя пате, но не съм забравила, че съм му обещала да напиша една рецензия. 

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Love kills

(Freddie Mercury & Giorgio Moroder: Love Kills - оригиналният видеоклип в блога, ако не го виждате)

Песента на Фреди Меркюри и Джорджо Мородер Love Kills е от саундтрака на версията на Мородер на немия филм на Фриц Ланг от 1927 г. Metropolis. Съществуват множество версии и възстановявания на този филм и никоя от тях не е оригиналната. Последната версия е публично представена през февруари 2010 г., след като през 2008 в Буенос Айрес е намерено някакво копие, което съдържало почти всички липсващи сцени. От ноември т.г. тази версия се разпространява на DVD и Blu-Ray.

В саундтрака на версията на Мородер открих и интересно (ако харесвата Yes) парче на Jon Anderson - Cage of Freedom.

Между другото, оригиналният видеоклип на песента на Queen Radio Ga Ga също съдържа кадри от Metropolis.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

18 е повече от 1000

Вчера дадох интервю за едно бъдещо предаване на БНТ в качеството на човек, номинирал Валерия Иларева за наградата Човек на годината. От всичко, което наговорих, естествено няма да бъде излъчено много. (Любопитна съм дали ще оставят нещо от спонтанния монолог за юристите, който избълвах, преди да съм разбрала, че вече ме снимат). Искам специално да подчертая една от тезите, които отчлених.

Казах, че не очаквам, че Валерия ще спечели наградата на публиката за Човек на годината, но за мен е много по-важно, че тя е най-номинираният кандидат за наградата. Отсрещната страна видимо се учуди и затова поясних. Тук ще обясня още по-подробно.

Когато номинирате някого, вие излизате със собственото си име (случва се и псевдоним или име на роднина, понякога) и разгръщате аргументация - защо смятате, че даден човек заслужава наградата, по какъв начин отговаря на критериите за нея. За Валерия това са направили 18 души - 16 плюс двама за общата й номинация с Диана Даскалова, която впоследствие отпадна. И не ми е известно някой от тях да е използвал псевдоним или чуждо име. Тези номинации са издигнати от хора с много различни политически, ценностни и биографични позиции. Това означава, че за последната година проблемите на чужденците в България действително са се превърнали в легитимна тема в българското общество. (Остава да се надявам и депутатите да го разберат, преди да е станало твърде късно.)

В подкрепа на горната теза дадох пример, че тази година има и други номинации, свързани с чужденците в България - номинирани са неформалната група "Хора срещу расизма", бежанецът Джавед Нури (с блестящо аргументирана номинация), чужденката (цветнокожа, при това) Пенелопе О'Съливан. Беше номинирана и Диана Даскалова, че дори и аз (последното не го казах за БНТ, де).

За разлика от номинирането, което се прави от личности, гласуването е в много по-голяма степен подвластно на групови импулси. Да гласувате е много по-лесно, отколкото да номинирате - иска се само да оставите e-mail адрес. Нищо не ви пречи да гласувате пет пъти, ако имате пет адреса. (Аз все пак призовах за Валерия това да не се прави. Нека всичко бъде почтено, тя е честен човек.) Хората с лекота гласуват за роднините си, за приятелите си, за някой, който ги е помолил (е, сещам се и за един случай, в който номинацията е направена, защото номинираният се е скъсал да моли някого за това, но се надявам, че това е по-скоро изключение).

Лесно е да гласувате за някого, който е популярна публична личност. Гласувате, защото личността и ви е добре известна и я харесвате, одобрявате публичните й позиции. Правила съм го и аз.

Валерия не е популярна публична личност.

Лесно е да гласувате за някого, който защитава достойна и хуманна кауза, която е свързана с деца, хора с увреждания, пациенти. Дълбоко съм убедена, че тези каузи заслужават уважение, имайки предвид родните "грижи", полагани за такива "създания", както беше казала една министърка. В България обаче е много по-вероятно да бъде подкрепена кауза, свързана с хора, които се схващат като стоящи по-ниско от нас, като обект на съжаление, макар, според мен, никой човек да не заслужава такова отношение. По-трудно се защитава каузата за защита на някого, който ти е равен.

Чужденците в България не са обект на съжаление и снизхождение, те са толкова пълноценни хора, колкото и ние. Много от тях са здрави, прави мъже. Те не искат милост, а признание на правата си. Затова защитата им не е популярна кауза.

Лесно е да гласувате за някого, който защитава правата родните си деца. Каузата, в името на която се защитават правата на нечии деца, може действително да е достойна за уважение. И все пак много хора ще гласуват от съпричастност към борбата на родителите (особено ако са майки - в България образът на майката има свещен статут).

Валерия не защитава децата си, а чужди хора, огромната част от които - пълнолетни. Не говори за майчина любов, а за човешки права.

Лесно е и да гласувате за собствения си интерес, за правата на собствената си група. Затова съм доста изненадана, че ЛГБТ хората в България (умишлено не казвам "общност", защото за общност се искат и други неща освен общи характеристики, каквито в случая май че няма) като че не припозна никоя от ЛГБТ номинациите като своя, гласовете се разпръснаха и дори и събрани са много по-малко, отколкото очаквах. Да гласуваш е по-лесно, отколкото да идеш на парад - никой няма да те види.

А Валерия не просто не защитава интереса и правата на собствената си група, ами защитава хора, които дори не са българи. Само поради това мнозина смятат, че тези хора изобщо нямат права - само "нашите" имат права.

Няма нищо по-лесно от това да гласуваш за човек, който те е помолил за това. Мнозина го правят, без да се замислят, по същата логика, по която действат и верижните спамове. Един от номинираните (поне аз за един знам) непрекъснато агитира за себе си, саморекламира се, трупа нови и нови контакти, които също призовава да гласуват за него, цвъка по стените на фейсбукските си контакти линкове за гласуване. И хората масово гласуват - едни, защото им е приятел, други, защото ги е помолил, трети, заради нелеката му съдба, четвърти, надявам се, заради това, в името на което е номиниран.

Валерия никога не би си направила самореклама. Не само не би агитирала за себе си, а дори не би публикувала или изпратила линк с номинацията си. И хората, които иначе биха я подкрепили, не се сещат...

Ето защо мисля, че Валерия Иларева едва ли ще спечели най-много гласове за Човек на годината. Но за мен 18 обосновани номинации тежат повече и от 1000 гласа, много от които - пуснати по инерция и с всякакви други мотиви, различни от мотивите за номиниране. Все пак се надявам, че журито ще присъди грамота или нещо такова на най-номинирания кандидат.

Ако все пак си мислите, че си струва да я подкрепите, а още не сте го направили, може да гласувате тук.


п.п. Понякога си мисля, че говоря в прав текст, но не бивам правилно разбрана и получавам куп обвинения. Затова държа специално да подчертая - не подценявам никоя от каузаите, в името на които са направени номинациите за Човек на годината. Единствено саморекламирането ме дразни и разочарова.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Аревик роди!

Аревик Шмавонян - арменското момиче, което беше затворено четири месеца в Бусманци заради любовта си с живеещия в Монтана арменец Давид, който няма документи за самоличност, роди момче преди по-малко от половин час. Младежът, по непотвърдени данни с име Ерик или Самуил, е нелегален по рождение според българското законодателство, което се надявам съвсем скоро да се промени в това отношение.

Аревик роди на свобода, в Монтана, близо до любимия Давид. Това нямаше да стане, ако не бяха както усилията на гражданското общество и медиите, така - и най-вече - професионализмът на адвокат Валерия Иларева и отдадеността й на призванието. Ако бебето и Давид бъдат легализирани посредством промяна в Закона за чужденците, това пак ще се дължи в голяма степен на Валерия. Затова използвам случая пак да призова да я подкрепим за наградата Човек на годината.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моментна онтология на пародията

Проследявайки търсене по ключови думи, посредством които търсещият е стигнал до блога ми, установявам, че на питането "какво е пародия", на първите шест места Google поставя:

- две определения (едно енциклопедично и едно - речниково)
- две неща, посветени на родната полиция
- две неща, посветени на българското образование.

Коментарът е излишен, комай.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Шиш в сърцето

Грижа за сърцето versus институционализирана защита

Не, не е, каквото си мислите :-).

От близо месец се каня да разкажа нещо, което ми се случи преди участието ми в дискусия в Червената къща и което не се стърпях да споделя по време на дискусията и по-късно вечерта в "Аларма" по БНР.

Бях си оставила малко време, за да похапна преди дебата. Дискусията в Червената къща беше за чужденците в България и реших да ям нещо тематично; още повече, че обичам арабски сандвичи. Затова отидох в "Мимас", но не на Попа, а в по-малко популярния, този на "Любен Каравелов".

Поръчах си шиш таук. С приготовлението му се зае един арабин (беше арабин, а не кюрд, както други по-късно предположиха, понеже определено говореше на арабски, освен българския, който владееше почти без акцент). Наблюдавах го как работи - със завидна скорост и отработени движения. Когато стигна до моя шиш, преди да се усетя, вече беше сложил кетчуп. Спонтанно реагирах:

- Ама не, не искам кетчуп, не обичам кетчуп!

В следващия момент не се харесах в ролята си на придирчив европейски клиент и въздъхнах:

- Е, щом вече сте го сложили, няма проблем, оставете го така.

Арабинът обаче веднага остави сандвича и започна да ми прави нов. Рече:

- Ти трябваше да ми кажеш, че не обичаш кетчуп, аз откъде да знам?

- Вие трябваше да ме попитате дали искам! - отново влязох в несимпатичната роля на придирчив европейски клиент. Ролята ми обаче беше направена на пух и прах в резултат на отговора на арабина:

- Когато те гледам, аз не мога да разбера какво има в сърцето ти.

След което специално ме попита какво искам и какво не искам в сандвича и тържествено ми го връчи.

Изпаднах във възторг. В този момент бях щастлива. Един непознат ми направи шиш таук, мислейки за сърцето ми. Какво повече му трябва на човек? Липсваше само Селинджър, който да опише това в разказ.

Благодарих на арабски и излязох да изям сандвича отвън.

Още от ранните си детски години в Либия (прекарах там между 5 и половина и 7-годишната си възраст) имам слабост към отношението към храната в арабската култура. Не бих казала същото за отношението към хигиената. На пазара в Бенгази се ходеше върху дебела една педя настилка от смачкани до еднородна маса динени кори, над която кръжаха радостни ята мухи. И като едни гълъби в Рим кацаха навсякъде. Но арабинът ще ви даде най-добрата стока, която има, най-прясното и крехко месо, най-свежите плодове, и ще го направи с искрено желание и удоволствие.

Трябваше да минат 30 години, за да разбера в "Мимас" на "Любен Каравелов", че всъщност не става въпрос за отношение към храната, а за отношение към човека.

Знаете ли, готова съм да жертвам известно количество хигиена заради малко грижа за сърцето. Може би трябва да подам обява: разменям една единица цивилизована, пластмасова, конвейрна стерилност срещу една единица човешко отношение.

п.п. Ако сте вегетарианци и особено, ако сте вегани, моля, не четете! Снимката горе не е от "Мимас" на "Любен Каравелов", а от едно прекрасно място, където никога няма да сложат в сандвича ви простотии като кетчуп, майонеза или пържени картофи, а само месо, подправки, хумус, домати. И където можете да наблюдавате, ако сте достатъчно храбри, почти целия процес на приготвяне на месото, което е в сандвича ви - рязане, махане на ципи с остър нож една по една, мелене, добавяне на подправки... От процеса са ви спестени само клането и дрането на клетото животно. (Което ми напомня - веднъж, докато живеехме в Бенгази, баща ми отишъл да купува телешка глава. Продавачът го завел в склада, който се оказал пълен с най-живи теленца. Казал му да си избере едно от тях. Баща ми, шашнат, на посоки посочил едно. Продавачът рекъл: "Дръж!" Последващите събития не са за описване...)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Десети на 21: американско пълнолетие

Мемориалът край НДК с парчето от Берлинската стена, 

преди да му се случи това

Днес родените на 10.11.1989 година стават пълнолетни и според американските стандарти. Някои от днешните ми приятели дори не са били родени през 1989 година. Други са били, но имат толкова смътни спомени, че говорят за времето на тоталитаризма единствено в преизказно наклонение.

Много от тези приятели са с леви политически убеждения. Това не ме притеснява. Намирам ги за много готини хора. С Крис много често сме си казвали, че индикатор, че "нещата" в България се "оправят", ще бъде левите у нас да станат готини. А когато нещата съвсем се "оправят", продължаваме да мечтаем с Крис, и ние ще станем леви.

Защо? Защото в демократичните страни лявото е необходим коректив. То се бори за правата на маргинализирани групи - етнически, расови, сексуални и пр. малцинства, чужденци, хора с увреждания и т.н. То припомня, че сфери като наука, изкуство, образование не се свеждат до икономическата си ефективност. То се противопоставя на онова, което Питър Бъргър нарича "добропорядъчна посредственост".

Всъщност ние, помнещите времето преди 1989, сме се самоопределили като "десни" в голяма степен заради същите неща. Защото бяхме против насилственото преименуване на българските мюсюлмани и прогонването на голяма част от тях от страната. Защото искахме да не ни забраняват да носим дънки и да не ни четат тъпи сказки на тема - колко са лоши западните рок групи. Защото смятахме, че науката, изкуството и културата стоят по-високо от партийната правилност. Защото не искахме системата да заклеймява някого за това, че е "дете на разведени родители", Отечественият фронт да дава разрешение за аборти, а интимните връзки да се обсъждат от партийните организации.

На моите леви приятели може би горните съображения им звучат хем изтъркано, хем чуждо. Но все пак това е, което е формирало нас, гласуващите за СДС/ДСБ хора на и около средната възраст. Това беше животът ни. Когато си нямал свобода на словото, се научаваш да я цениш и да браниш.

Като се замисля, моите леви приятели не биха могли да бъдат това, което са сега, по времето на социализма. Никой нямаше да им разреши дори да задържат общуването помежду си, какво остава да организират публични акции. Приятелите ми, разбира се, са умни хора и знаят това. И ми казват, че "соцът", в който съм живяла, не е това ляво, което те искат. В същото време обаче, някои от тях реагират като ужилени, ако прочетат дори и намек на критика към "соца".

Мисля си, че в това е голямата драма на българското ляво. За да стане такова ляво, което е генератор на автентична социална критика, то трябва да направи анализ и оценка на времето от 1944 до 1989. И да се разграничи от него.

Но твърде много искам, май. Какво ще е лявото и какво ще е дясното зависи не толкова от самото ляво и самото дясно, колкото от особеностите на социалната структура. От друга страна, социалните структури се правят от хора. И затова има смисъл да не преставаме да се борим - и моите леви приятели, и аз, за този свят, в който ни се иска да живеем.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Гост блогър: Борислав Борисов

Портрет на Борислав Борисов (снимка: моя)

Седмоноемврийско интервю със Светла Енчева

Гугъл Толк, Интернет, 7.11.2010 г., неделя следобед.

Как се чувства социологът в общество на аномията? Ситуацията не го ли превръща принудително в терапевт?

Въпросът предпоставя съществуването на аномията като обективен факт. За мен тя, както и останалите социални "неща", е по-скоро въпрос на конструиране, на определена интерпретация. Що се отнася до "терапевт" - това отваря по-сериозния въпрос - дали социологът е само изследовател, или се намесва в света и го променя. Дълбокото ми убеждение е, че социологът се меси в света, иска или не, та затова е по-добре да го прави осъзнато. Доколкото осъществявам някакви "терапии", не знам обаче дали не са повече човешки, отколкото социологически.

Човешката ситуация у нас обаче сякаш моли за намеса?

Да, и то, което е по-трудното, моли за намеса с разбиране (на въпросната човешка ситуация). В противен случай човешки намерения могат да доведат до античовешки резултати; наблюдавам това във всяка сфера, за която мога да се сетя. Разбирането, от своя страна, е важно условие за прошка, за приемане на другия, за способност да се опитваме да изграждаме заедно общ свят - по дефицитен и неаномичен начин.

В нашата култура има някакво табу над въпроса за Другия?

Въпросното табу е в основата на обособяването на модерното национално съзнание в България. Характерно е, впрочем, за изграждането и на други национални съзнания, но проблемът е, че у нас ценностите на Възраждането продължават да се смятат за свещени. Когато едно общество е в криза, логично се вторачва в миналото си, както беше писал Георги Фотев. В България като че всекидневието е кризисно.

Възможно ли е днес у нас човек да бъде умен, ерудиран, отворен за света и жаден за знания, и да бъде щастлив от това?

Трудно. Почти невъзможно е да се намери среда, особено - професионална, в която да се ценят и да не биват смазвани умът, ерудицията, отвореността и т.н. на човек. И все пак, не е невъзможно, може би - зависи как дефинираме щастието. За Кант щастието беше, доколкото си спомням, "състоянието на едно разумно същество, в което всичко се извършва според неговото желание и воля". Практически невъзможно е всичко да се извършва според желанието и волята не само на умния и ерудиран човек в България, а и комай на всеки модерен, мисля, човек (а за немодерните въпросът за щастието стои по друг начин). Но има моменти, които, с интензивността си, замъгляват всичко, което не е "според нашето желание и воля". И тогава, може би, сме щастливи... Както се чувствах аз веднъж, когато крачех по една магистрала в Испания, между Албир и Бенидорм, опитвайки се да се добера до Аликанте. Тировете, които преминаваха покрай мен с риск за живота ми, изчистиха от съзнанието ми всичко излишно. Или както се е чувствал умният, ерудиран и жаден за знания Мишел Фуко, когато веднъж го блъснала кола. Почувствал се щастлив.

В коя чужда страна би искала да се изгубиш?

Япония. В Токио. Да е огромно и по възможност да няма надписи на език, който разбирам.

Каква е генеалогията на твоята страст към фотографията?

Знам ли, още от малка ми се е занимавало с това. По мое време в училище въведоха т.нар. практики. Та първия срок в десети клас бях на практика в хлебозавод, а втория - на практика по фотография. Имаше тъмна стаичка, проявявахме филми, правихме експерименти... Но не съм случвала на добър апарат и не съм снимала редовно до момента, в който се снабдих с полусапунерката Panasonic FZ7 в края на 2006 и изпаднах във фотографска логорея, ако мога така да се изразя.

Ако трябва да занемеш художествен портрет на Светла Енчева, в каква обстановка би го направила? Какво ще има в снимката, освен тебе?

Кеворкянски въпрос :-). Опитвала съм се да си правя художествени портрети, като обикновено съм се стремяла на тях да съм само аз и да елиминирам фоновете, доколкото е възможно. За съжаление, вкъщи, в апартамент 37 квадрата, това е много трудно изпълнимо. А според настроението или повода се случва снимките да включват и някакъв предмет, особено плод или зеленчук. Обичам и играта със светлината, затова съм щастлива, че имаме щори.

Каква музика би взела със себе си, ако трябва пътуваш до Луната и обратно?

Не знам дали бих взела музика, или бих предпочела да се наслаждавам на преживяването и да не го смесвам с други усещания. Предполагам, бих избрала втория вариант. Ако питаш коя е любимата ми музика - както е добре известно, това е Van der Graaf Generator.

Водим този разговор в деня, в който дълги години чествахме Октомврийската революция. Дигиталната революция, която протича през последните две десетилетия, не е ли окончателната в този цикъл на промени от Ренесанса насам?

Зависи как дефинираме "този цикъл". Доста съм скептична по отношение на всякакви окончателности. По-скоро съм склонна да мисля, че ние подреждаме някакви телеологии според някакви очевидности и значими неща, които в следващ етап биха могли да бъдат други. Както в интерпретацията на историята, така и в науката, така и в личния живот. Не съм оригинална - и Питър Бъргър го твърди в "Покана за социология". В която книга и той не си е поставял за цел да бъде оригинален.

А имаш ли усещането, че благодарение на технологиите, на Интернет, най-сетне човечеството започва да преживява себе си като едно цяло, че светът се интегрира мисловно и емоционално? Това дава ли повече шансове на човешкото?

На технологично равнище "човечеството" би могло да стане едно цяло тогава, когато цялото човечество има достъп до глобалната мрежа. А това не е така. Друг е въпросът за мисловното и емоционално интегриране. Не бих казала, че е възможно светът да се интегрира мисловно и емоционално посредством Интернет, защото Интернет не премахва различните екзистенциални, политически и пр. позиции. Въпреки това съм убедена, че Интернет дава повече шанс на човешкото. Защото, посредством него, от една страна, става много по-лесно да се намерят себеподобни, сродни души. А в преддигиталната епоха се налагаше да разчитаме само на личното си обкръжение, което беше, каквото се случи. От друга страна, посредством Интернет можем да усетим по много по-непосредствен начин от преди, че светът е шарен, хората са разни, нашият кръгозор не е единственият на света. И да се опитаме да живеем заедно. Е, не че някои не ползват Интернет за обратното...

Има ли автори в хуманитарното и социалното знание, които са повлияли решително върху формирането ти като личност? Какво обичаше да четеш като студент?

В университета обичах да чета най-вече Кант. Всичко от Кант. Начело с "Критика на практическия разум". На второ място, може би, Киркегор, по-специално - "Или-или". В четвърти курс се увлякох по социологията благодарение на проф. Георги Димитров (тогава доцент), тогава започнах да чета с настървение Георги Фотев, Иван Хаджийски, Питър Бъргър... Книга, която много повлия на интелектуалното ми формиране е и "A Sociology of Sociology" на Робърт Фридрихс. А формирането ми като личност започна в пубертета, с четене на много поезия и литература.

Коя е най-важната ти мечта?

Не знам. Май нямам такава.

Постижението, на което най-много се радваш?

И това не знам. Може би предстои. Или може би кауза, за която съм се борила и е имало ефект. Примерно, освобождаването на Аревик. Но то далеч не е само мое лично постижение. В момента не мога да се сетя за мое лично постижение, на което да се радвам. Кой знае, може би така е по-добре - може би е свидетелство, че съм немислима сама по себе си, без човешкия свят.

Сърдечно благодаря на Борислав Борисов, че се отзова на поканата ми да гостува в Неуютния блог и че одобри идеята да осъществи гостуването в качеството си на журналист по образование и призвание - като ми вземе интервю.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Демокрация и екзистенция

Наскоро писах за Олег Мавромати.

Замисляли ли сте се колко много неща зависят от нашето действие или бездействие, одобрение или несъгласие? Нееднократно съм казвала, че светът ни е такъв, какъвто ние сме допуснали да бъде. А в света има истински, живи хора. Рядко си даваме сметка за това, когато призоваваме някой да бъде осъден, да се провеждат военни действия, да се пускат бомби, чужденците да си ходят, откъдето са дошли, ромските гета да се "ликвидират" и т.н. и т.н.

Е, сега имаме повод да се замислим за собствената си отговорност в демократичния свят. Моля, прочетете, ако сте над 18 години (за тези под 18 г. - не, няма никакво порно) информацията за новия експеримент на Олег Мавромати, който започва днес, в 19 часа българско време. Резултатите от експеримента зависят от нас, от нашето активно одобрение, неодобрение или бездействие. За мнозина идеята на Олег е "безумие". Много от същите едва ли биха нарекли "безумие", ако Олег бъде депортиран, съден и вкаран в затвор, където му се случат неща, по-страшни и от това, което е замислил в "безумния" си експеримент, и то - без да има лекар наоколо. Много от същите не разбират и защо му е било на Джавед Нури да се самозапалва в Бусманци. Не разбират какво притеснително има в това, да държиш хора затворени с години без съд и присъда. Или държиш един човек в продължение на една година в изолатор. Или да искаш да цензурираш чешки художник за това, че е показал страната ти с чувство за хумор, или историци за това, че си позволяват да преосмислят обявени за свещени митологеми.

Накратко - за да демонстрира значението на човешката отговорност, Олег Мавромати призовава хората да гласуват за или против него. Ако гласувалите против са повече от гласувалите за, Олег ще пусне по тялото си високо напрежение. Ако защитниците му са повече от противниците, няма да пусне.

Топката е у нас - ние решаваме изхода на експеримента. Можем да го подкрепим, да решим, че трябва да бъде осъден, или да пасуваме. Пряка демокрация, както се казва.

Лично мен мисълта Олег да се подложи на нещо толкова болезнено ме ужасява. Но той го е решил и не мога да го спра. Животът му е поставен на карта и без това. Знам как живеят хора без документи, с опасност да бъдат убити в родината им. Има и много други хора, чиито съдби са буквално в нашите ръце. И символният му жест има смисъл заради всички тях.

Затова ще гласувам "за" по възможно най-бързия начин.

Сайта, на който можете да подкрепите или да не подкрепите Олег Мавромати.

п.п. Снимката е от фотосесия в подкрепа на Олег, която направих след партито в негова защита. Ръкавичката с чеврена точка, нарисувана от жена му Боряна Росса, символизира филма, заради който се налага Олег избяга в България.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Article 327

Статистиката на блога отчита, че днес той два пъти е бил посещаван посещаван от сайта на ЦРУ: http://www.cia.gov/studies/open_source_inteligence/article327.html. Достъпът до мистичния article 327 не е публичен, така че нямах честта да разбера с какво моят неуютен, но скромен, блог, е станал предмет на изследване от страна на ЦРУ.

Кой знае, може би е по-добре да не знам. Понякога знанието наистина е скръб.

UPDATE. Мистерията е разбулена: никакво ЦРУ не ми е посещавало блога, а има добавка за Firefox, наречена RefControl, с помощта на която могат да се пращат фалшиви линкове към тракерите, за да скрият истинските. Същият линк е описан тук.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защото така!

Историята, която ще разкажа, е тема за размисъл между първо и второ четене на промените в Закона за чужденците. По повод на тези промени миналата седмица дадохме една почти импровизирана, но пък интересна за присъстващите журналисти, пресконференция с Анна Кръстева (CERMES, НБУ), Валерия Иларева (Правна клиника за бежанци и имигранти) и Стефан Кръстев (Хора срещу расизма). Не нея стана дума за много неща, не на последно място - за българските граждани, които страдат от липсата на законово гарантиране на правата на чужденците. Та за един от многото случаи ще разкажа сега.

Бременната жена на снимката се казва Венцислава Боро. Снимах я една седмица преди да роди. Днес дъщеричката й е вече на един месец и никога не е виждала баща си. Бащата на бебето не го е изоставил, не е и в затвора. Иска да бъде със семейството си, но не може. А защо не може?

Защото така.

Ще обясня.

През 2004 година Джони Боро от Нигерия влиза в България с идеята да се опита да стане бежанец. Докато траят процедурите по кандидатстване за статут, откази и обжалвания, Джони се запознава с Венцислава, която работи в магазинче в Студентски град. Влюбват се и, за разлика от Аревик и Давид, имат късмета да успеят да се оженят, понеже Венцислава е българска гражданка, а Джони е дошъл с нигерийския си паспорт.

По всичко личи, че получаването на бежански статут е мисия невъзможна (бежанците в България са всичко на всичко хиляда и нещо). По-реалистично изглежда статутът на Джони да бъде уреден посредством брака му с Венцислава. Джони подава молба за статут на временно пребиваване в известната Дирекция "Миграция". Оттам отговарят, че за да му бъде предоставен такъв статут, Джони трябва да прекрати всякакви отношения с Агенцията за бежанците.

Джони Боро е съвестен гражданин, вярващ християнин. Съобразява се с изискването на "Миграция", прекратява всички процедури в Агенцията за бежанците и така се лишава и от "вълшебната хартийка" (както казва моят нигерийски приятел Ола), издавана от Агенцията, която му е гарантирала още два месеца легален престой.

Новият отговор на "Миграция" на молбата на Джони за статут на временно пребиваване е, че за да получи лелеяната виза Д, която би му дала право да остане в България на основа на брака си, той трябва да излезе от страната, да отиде в нигерийско посолство (към 2006, когато се развива действието, това е могло да стане и в посолството на Нигерия в Скопие), оттам да му изкарат виза, с която да се върне и да заживеят с Венцислава весело и щастливо.

През октомври 2006 година, при едно от многото ходения до "Миграция" (ту по желание на Джони да разбере, най-сетне, как да напусне страната за виза, ту по желание на "Миграция" - да го питат дали нигерийският му паспорт е редовен, дали такова, дали онакова), Джони Боро най-изненадващо е арестуван. На на Венцислава, която пита - защо го арестуват, има ли заповед за арест и т.н. й се казва да не пречи и бива изгонена да чака навън. Защо го арестуват?

Защото така.

Венцислава чака няколко часа, докато случайно познат чужденец й казва, че може да са закарали Джони в Бусманци. Както и се оказва - Джони е изкаран тихомълком през задния вход, а оттам - право в Бусманци.

Защо Джони Боро, който прави всичко възможно, за да е изряден гражданин и изпълнява безпрекословно изискванията "Миграция" се озовава в Бусманци, със заповед за депортация и десетгодишна забрана да влиза в България, където е законната му съпруга? Дали е виновен, че се е лишил от временното си разрешително от Агенцията за бежанците, за да получи имигрантски статут и така се е оказал на практика без разрешително? Или може би е заплаха за националната сигурност? Защо?

Защото така.

Венцислава се свързва с адвокатката на Джони от времето на опитите му да получи бежански статут. Тя взима нещата в свои ръце и нещата се развиват много бързо (имайки предвид други случаи, които са ми известни) - януари 2007 съдът излиза с решение, че Джони трябва да бъде освободен. Изкарват го от Бусманци обаче чак през март, след като загубилата всякакво търпение Венцислава публикува статия по темата в "Телеграф". Освобождават го същия ден, в който излиза статията. Защо трябва да се чака с месеци изпълнението на едно съдебно решение и защо това трябва да стане след медиен натиск?

Защото така.

Вече на свобода, Джони успява да спечели и делото за десетгодишната забрана да влиза в страната. На последна инстанция печели през пролетта на 2010 г. Понеже продължава да иска да легализира престоя си в България, от "Миграция" отново го съветват да подаде молба за статут на временно пребиваване, но не и преди да си е взел заветната виза Д. Която вече не може да се вземе от Скопие, а трябва от Нигерия.

Билетите до Нигерия са скъпи. Венцислава и Джони Боро не са богаташи. Джони няма право на легална работа, Венцислава работи, съвестно си плаща данъците и изкарва достатъчно, за да не се налага семейството й да разчита на помощта на държавата, но не чак толкова, че да има и за билет за Джони. А и вече с Джони чакат дете. Добре, че роднините й я подкрепят, което е рядко срещано за жена на чернокож в България. Та със заеми от роднините на Венцислава успяват да купят билет и Джони заминава за Нигерия.

Там обаче чака нова изненада. Джони подава молба за виза плюс куп документи - доказателства, че е женен за Венцислава от вече пет години, че тя гарантира за издръжката му и работи на трудов договор и т.н. След близо два месеца чакане, в началото на септември Джони бива уведомен с sms (?!), че му е отказана виза. На логичния въпрос на Венцислава - защо е отказана виза на Джони, консулът отговаря, че не е длъжен да коментира решенията на Министерство на външните работи, нито пък то е длъжно да мотивира отказа си.

Та защо на Джони Боро му е отказана виза?

Защото така.

Венцислава Боро не се предава. Отправя запитвания, праща акта за раждане на бебето по институции, за да докаже, че Джони има всички основания да живее легално в България, но засега - без успех.

Успокоителното е, че Венцислава и Джони е много вероятно да успеят да осъдят България в Страсбург, ако решат. За подобни случаи България е осъждана много пъти, но предпочита да продължава да плаща обезщетение след обезщетение (по хиляди долари всяко), вместо да направи законодателството и административните си практики по-малко абсурдни.

Защо?

Защото така.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Неудобният Олег Мавромати

От доста време насам бях в състояние на вътрешен конфликт - дали да пиша за случая на Олег Мавромати, или не. От една страна, известно ми е, че самите Олег Мавромати и жена му, Боряна Росса, биха желали в България да има повече публичност върху техния случай. От друга, приятел, на когото вярвам безпрекословно, е убеден, че раздухването на случая в този момент може да направи лоша услуга на Олег и Боряна. От трета страна, на този етап съм песимистично настроена по отношение на развитието на казуса на Олег Мавромати.

Известна надежда ми дава силата на гражданското ни общество. Защото си спомням, че по едно време бях песимистично настроена и за освобождаването на Аревик, но се оказа, че съм подценявала възможността на гражданската активност да предизвика и промени в начина, по който съдът тълкува законите. И Аревик, и Олег Мавромати са хора на изкуството. Аревик обаче, като едно красиво, бременно и влюбено момиче буди повече симпатии и съответно предизвиква повече съчувствие от един радикален до скандалност артист като Олег Мавромати. А голяма част от хората на изкуството в България са твърде заети със собственото си оцеляване (и/или с това да се чувстват велики), за да се загрижат за един екцентричен руски творец.

Тези притеснения ме възпираха да пиша по темата, докато не се случи да разговарям лице в лице с Боряна Росса. Тя ми каза нещо, което ме накара да я почувствам много близка. Рече, че цял живот се е опитвала да не изневерява на принципите си и сега, когато нещата са стигнали дотам, че нейният живот с Олег е поставен в опасност, не би искала да се отказва, да изневерява на това, за което винаги се е борила. Почувствах я близка, защото навремето и аз се изправих пред същия казус - дали да се боря с риск за себе си, или да си трая, и избрах да се боря. Е, при мен рискът беше най-много да загубя работата си, а при Боряна и Олег залогът е неимоверно по-голям. Ала щом осъзнават рисковете за себе си и са взели решение, не мога да не ги подкрепя. Защото не става дума само за тях, а за подкрепа на свободата да се прави изкуство по принцип.

Историята на Олег Мавромати е известна, но не съм попадала на толкова сериозно нейно тълкуване, колкото мисля, че заслужава. Поне не и в България. В общи линии, разказва се случаят, казва се, че има групи в подкрепа на Олег, особено в Русия, и толкоз. Евентуално се казва и нещо в защита на свободата на словото. Казусът, според мен, има нужда от по-сериозно обглеждане. Известен опит в това отношение виждам при Вени.

И така - Олег Мавромати направил филм, в който героят, игран от него, се разпъва на кръст поради чувство на вина. Понеже е радикален артист, Олег наистина се разпъва. (За мнозина това вероятно е извратено, но представите за извратеност са нещо твърде разтегливо. При всички случаи обаче, не е незаконно.) И, за да не стават грешки, на гърба му е написано, тоест, изрязано върху кожата му: "Аз не съм Божият син".

Тук съм склонна да не се съглася с Вени, която привижда в този надпис "критика към християнската религия". Според мен, става въпрос по-скоро за жест в стил Достоевски. Не е проява нито на критика, нито на обида към религията някой да каже, че не е Божият син. Напротив, за мен, като християнин-протестант, макар и либерален, притеснително би било, ако на гърба на Олег пишеше "Аз съм божият син". В случая кръстът е използван, защото навремето разпъването на кръст е било позорна смърт и съвсем не е знак за отричане на християнството. Дали Олег Мавромати е християнин, или не, е съвсем друг въпрос и не е от значение за разбирането на казуса.

Представителите на една руска радикална православно-националистическа организация обаче не мислят така. Те решават, че Олег е виновен и го дават под съд, използвайки известния "член 282" - за разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти. Същата религиозна организация иска разни руски царе и пълководци да бъдат произведени в светци, което пък за мен е теологически притеснително, но кой ме пита.

Проблемът е, че тази организация явно е комбина с властта в Русия, което е предпоставка да се превърнат в обект на преследване всички, които просто не се вписват в системата. Най-вече, ако са хора на изкуството, журналисти, интелектуалци... Представете си какво щеше да бъде, ако мечтите на нашия дядо Николай се превръщаха в политическа воля и се опредметявха в съдебни решения, за да добиете представа за измеренията на проблема. Ако зависеше от дядо Николай, Мадона сигурно щяха да я затворят в Бусманци, а хомосексуалните щяха да бъдат наказани с принудителен труд за пречистване на душите.

Та след като въпросните фанатици дали Олег под съд, той станал любим обект на полицията - случвали му се разпити, обиски, конфискации, публично заклеймяване, телевизионни предавания срещу него и по всичко личало, че затворът е неизбежен. Тогава той използвал едно пътуване до България, за да остане тук и да не се връща в Русия.

Подал молба за предоставяне на статут и съответно получил отказ. Но все пак не го подгонили, а могъл да прекара тук десетина години относително спокойно. Наскоро обаче руският му паспорт изтекъл и Русия поискала той да бъде екстрадиран, за да бъде съден там. Понастоящем Олег Мавромати отново е подал молба за предоставяне на статут и след известно забавяне от страна на Държавната агенция за бежанците (което си е честа практика там), молбата най-сетне е регистрирана.

Та кое ме кара да се притеснявам? Да се даде статут на Олег означава да се признае, че Русия не е демократична страна, щом вкарва в затвора хора заради убежденията и изкуството им, които убеждения и изкуство не са насочени срещу никого. На кого му стиска да признае това? На България, която е тотално енергийно (и в голяма степен степен политически и икономически) зависима от Русия? Или на инече "демократичния" Запад?

Случаят на Олег Мавромати разкрива едно изключително важно противоречие, което важи не само за България. Във Всеобщата декларация за правата на човека, която стои в основата на законодателството на страните, самоидентифициращи се (и най-вече - идентифицирани) като демократични, пише:

Член 19.
Всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници.

Член 14.
1. Всеки човек има право да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван.
2. Това право не може да бъде ползвано, когато действителното основание за преследване е неполитическо престъпление или деяние, което противоречи на целите и принципите на Организация на Обединените нации.

Олег Мавромати е преследван по политически причини, той не е криминален престъпник. Не е направил нищо, което да противоречи на "целите и принципите на ООН". Напротив, той е изявен хуманист. Преследван е, защото се е възползал от правото си да изразява своите убеждения по начина, който намира за най-подходящ - чрез изкуството си. И заради това е редно да му се даде статут.

Да, ама статут се дава тогава, когато човек бяга от държави, обявени за недемократични. Освен в случаите, когато има някакви важни хуманитарни обстоятелства - примерно, Армения минава за демократична страна, но ако Аревик или Давид бъдат депортирани, това нарушава правото им на личен и семеен живот. И Олег има личен и семеен живот в България, обаче Русия иска да го съди. Когато вкарват някого в затвора, не се съобразяват с личния му и семеен живот.

Какво следва? Ами следва, че не само Русия, а и всяка призната за демократична страна, може да нарушава нечии основни човешки права, а човекът с нарушени права не може да намери убежище в друга от признатите за демократични страни, понеже това би било против принципите на дипломацията. Олег Мавромати може и да е получил подкрепа от Европейския културен парламент, но все пак това не е Европейският парламент, нали? И докато "културната Европа" си играе на защита на свободата на изразяване, "политическата Европа" допуска безпрепятственото й стъпкване.

Аз, за щастие, не съм политик, а и професията ми не налага да се идентифицирам с официалната власт. Аз съм преди всичко човек, после гражданин. Като човек и гражданин, смятам, че е редно човек да има правото да избяга от всяка една страна, когато го преследват заради убежденията му, и да може да му бъде предоставена закрила другаде.

Затова призовавам тези, които са на страната на Олег Мавромати - трябва да направим нещо! Трябва да подкрепим Олег, да се борим за него!

Ако сте хора на изкуството, интелектуалци, блогъри, журналисти и всякакви, за които свободата на изразяване е важна, моля ви да се опитаме да помогнем на Олег.

Хайде, знам, че четете. Не ме карайте да ви споменавам поименно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Що е пародия?

Полицейска държава, в която безпрепятствено биват откраднати триста и кусур килограма ценни метали, задържани в резултат на показна акция на същата полицейска държава.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Другаде

Неуютният блогър беше гост в един изключително интелектуално уютен блог: блога на Борислав Борисов. Темата беше "Тука или другаде", гласувах "тук", а се разписах другаде. 

Сърдечно благодаря на Борислав за поканата, която тайно очаквах от 2007.

Снимката е правена във Veda House - място, където, имам основания да предполагам, Борислав Борисов едва ли е бил, но не успях да намеря по-уютна снимка, която да съм правила.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Добре, предавам се! Ще... преинсталирам!

След като така и нямах нерви да добутам оправянето на проблемите с Xandros-a на Сусамчо (ASUS EEE 901, бял), нещата си останаха така - без възможност за ъпдейти. Все пак, благодарение на Гонзо, кирилицата си работеше и Крис, който основно ползваше Сусамчо, беше като цяло доволен. В последно време обаче Xandros-ът почна и него да дразни.

Междувременно, миналата седмица се случи хардуерен проблем - част от клавиатурата на Сусамчо отказа. В Most Computers ни я смениха с новичка за един ден, но междувременно са разбъзикали нещо в настройките (може би са възстановили фабричните, знам ли), та сега пак нямаме кирилица. Подозирам, че вече бих могла да се справя с проблема, обаче, честно казано, вече предпочитам да му туря някаква дистрибуция, която да не е чак толкова дървена.

Разбира се, мога да му подкарам и обикновено ubuntu, но искам да бъде дистрибуция за нетбук, най-вече заради полезната опция за различни енергийни режими. Също така, ще ми се да е дистрибуцийка, правена с мислене специално за ЕЕЕ-тата, за да няма проблеми с разпознаване на хардуера и т.н.

Дотук имам на ум две опции: EB4 (бившето eeebuntu и бъдещото Aurora), което беше похвалено от уважавания от мен delafer и EasyPeasy - не за друго, а защото е популярно, т.е. чувала съм за него. Не бих отказала и нещо друго, ако бъда убедена, че е по-добро. Проблемът е, че за инсталирането на EB4 практически няма официални упътвания, а упътванията за EasyPeasy са недостатъчни за леймър като мен. Досега не съм намерила и нещо от сорта на HowtoForge - незаменим сайт, когато инсталирам ubuntu и искам да си има всичко. Тоест, ще ми се да сe надявам, че на съответната дистрибуция няма да имам проблеми с видео, музика, PDF-и, DVD-та и т.н. И че ще мога да инсталирам, ако не си вървят със самата OS, настолни за нас с Крис програми като Picasa и Skype (дървеничкият Xandros поне тях си има по подразбиране).

И тъй, смирено моля за съвети - първо, за дистрибуцийка за нетбук и, второ, за упътване, линк и т.н. как да я подкарам, че да върши повече работа, отколкото аз - на нея. И най-вече, как да я инсталирам, било от флашка или от CD чрез външна записвачка.

Може да съм тъп леймър, но съм упорита. Windows не стои като опция.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Реификация

Всичко беше съвършено, докато последния ден не трябваше да се преместят в друга стая.

Или почти всичко.

Освен велосипедистите.

Велосипедистите караха бързо, със самочувствие, все едно широките тротоари на Лайпциг са техни. Звънците на колелата им нахално дрънчаха, когато наближаваха трите жени, та се налагаше жените да им направят път, ако не искат да бъдат сгазени от някой немски колоездач. Жените - една по-възрастна и две по-млади (биха могли да й бъдат дъщери, но по-скоро изглеждаше, че по-възрастната им е началник), с вид на източноевропейки и говорещи някакъв славянски език, искрено се възмущаваха от безцеремонното поведение на велосипедистите.

Отне им ден или два, докато разберат, че тротоарите на Лайпциг са разделени на две части - пешеходна и велосипедна - и че те през цялото време са ходили по велосипедната част. Осъзнаването на този факт не ги накара да се примирят с положението - така де, при толкова улици, защо им е да карат колело по тротоарите? Така си мислеше жената с вид на началник на другите две и гордо продължи да върви по велосипедните алеи и да се ядосва на безцеремонните велосипедисти. Следвайки нейния пример, двете по-млади жени също не отстъпиха позиции от мястото на колоездачите.

И освен хората.

Уж Европа, уж престижна международна конференция, а хората - прости. Особено жените. Обличат се безвкусно и гледат неприятно. Как не се появи една истинска жена, а само селянки. Е, това поне даваше поводи за разговор на трите източноевропейски. Те с подчертано удоволствие и на висок глас обсъждаха жените около себе си. Славянският им език и смехът им рязко контрастираше на благоприлично скованата тишина наоколо.

Да, почти всичко беше съвършено.

Хостелът, в който бяха резервирали легла, се оказа неочаквано чаровно място - стара сграда в самия център на Лайпциг. Стаите имаха самостоятелни бани. Тяхната беше като мечта - със скосен таван и прозорче с витражно фолио, през което влизаше шарена светлина. От прозорците на административната сграда отсреща надничаха млади мъже и по-хубавата от двете млади жени не пропусна да им помаха, те ентусиазирано отвърнаха на поздрава. Сигурно и техните жени и приятелки бяха безвкусно облечени селянки. Единствено липсата на телевизор, от какъвто нямаха нужда и на асансьор, за какъвто бленуваха, докато тътрузеха тежките си чанти по изящното ретро-буржоазно дървено стълбище до последния етаж, им напомняха, че не са в истински хотел.

Последния ден трябваше да се преместят в стая за четирима.

Още с влизането в новата стая разбраха, че е дошъл краят на почти пълното съвършенство на престоя им в Лайпциг. Не бяха сами в стаята. В банята забелязаха гребен, пълен с дълги черни косми. От същите косми имаше и по пода. В следващия момент трите жени почти се сблъскаха с видимо стресната китайка, която по всичко личеше, че е толкова изненадана от тяхното посещение, колкото и те - от нейното наличие.

Трудно беше за източноевропейките да определят възрастта на китайката. Можеше да е на петнадесет или на петдесет години, но най-вероятно беше някъде между двадесет и четиридесет. Възрастта на азиатците не е нещо, лесно за отгатване. Всъщност, не беше сигурно, че е китайка. Но беше твърде вероятно. Не само заради големия брой китайци в световен план и голямата статистическа вероятност състайничката им да е една от тях. А и заради нещата, които носеше - нощница от некачествено трико, каквито се продават и по пазарите на бедните източноевропейски страни и почти без изключение са внос от Китай, евтини и доста изтъркани чорапи, които се сушаха, проснати на един стол, също подобни на китайските чорапи, които се продаваха по пазарите и сергиите на страната, от която идваха състайничките й по неволя.

Китайката (източноевропейките не поставиха под съмнение, че е китайка) смутено си заподрежда нещата. Трите жени забелязаха цигулката й и тя побърза да я прибере в калъфа. Гледаха я и си говореха нещо на висок глас. Тя не разбираше езика им, но усети, че говорят за нея и не я харесват. Чудеше се къде да се дене. Жените я улесниха, защото напуснаха стаята много бързо, след като си оставиха багажа.

Върнаха се привечер. Китайката я нямаше, ала нещата й бяха все още в стаята. Беше се опитала да подреди, не особено успешно. На пода в банята още имаше от черните й косми. На този фон беше странен начинът, по който беше постъпила с цигулката си.

Цигулката, прибрана в калъфа си, беше сложена на средата на леглото, успоредно на възглавницата и прилежно покрита с одеало така, че да е покрита отвсякъде. Приличаше на грижовно повито бебе. Или на труп на обичан човек. Труп на мъртво бебенце, сложен в ковчег, а ковчегът - скрит от лоши погледи и лоши мисли. Гънките на одеалото бяха скрупольозно изпънати.

Вече спяха, когато китайката се прибра. Не можа да заспи веднага и след като дълго се въртя в леглото, огладня. Извади единственото, което й се намираше за ядене - пакетче чипс. Отвори го и захрупа. От шумоленето на опаковката и хрупането едната от източноевропейките се събуди и започна шумно и нервно да пуфти. Пуфтенето й събуди втората, която подхвана разговор с първата, от което се събуди и третата и се включи в разговора.

Без да разбира, китайката отново почувства, че говорят за нея. Че не я харесват. Че се дразнят от присъствието й, от вещите й, от това, че яде чипс. Прииска й се да потъне в земята. Да изчезне. Зави се през глава с одеалото, за да се скрие от лоши погледи и лоши мисли.

Когато се събудиха на сутринта, от китайката нямаше и следа. Също и от вещите й. Нямаше никакъв знак, че някога е била в стаята - никакво петънце, никаква гънчица, никакъв косъм на пода в банята. Никакъв признак за друг живот, освен техния. Жалко, че и те трябваше да си тръгват. Не можаха да се порадват на неочакваното спокойствие, преди да заминат.

Затътрузиха тежките си пътни чанти надолу по дървените стълби. Така и не забелязаха незнайно как появилата се във фоайето гипсова статуя на цигуларка с дълга коса и азиатски черти.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог