Когато започнах да пиша в Marginalia, реших, че не искам да анонсирам текстовете си за сайта тук в блога. Струваше ми се излишно, а и сега ми се вижда проява на лош вкус, като се има предвид, че пиша в Marginalia редовно, както и че останалите членове на екипа нямат блогове. Освен това смятах, че като работя от къщи, ще имам повече време за блогърстване.
Времето го има, но с вдъхновението е трудно - когато основното ми занимание е да пиша и почти всяка седмица търся тема за нов текст (новините не ги и споменавам). Затова (а и поради присъщата ми инерция) трудно стигам до блога. Имам идеи, които си стоят неразвити. А това не е хубаво.
В същото време, Facebook прави един много интересен номер. Когато пусна линк към собствен текст, като автор се показва не името ми, а "Неуютен блог". Идея си нямам защо става така; може би има нещо общо, че съм администратор и на страницата на Marginalia, и на тази на личния си блог. Но как поради това името ми като автор на сайта се асоциира със страницата на блога - това вече е висш пилотаж за ограничения ми ум.
Резултатът от този бъг е, че има хора, които кликат на страницата на блога, когато видят мой текст, споделен във фейса, и така страницата се сдобива с нови последователи, "харесали" я именно защото са чели "Маргиналия". Луда работа.
За мен изводът, че трябва да се опитам да поддържам блога по-редовно, примерно веднъж в седмицата да публикувам нещо, дори мъничко да е. Не за първи път казвам това, този път дано успея да го удържа.
Открих, че имало българска група, която се казва Airbag, съвсем случайно. Трябваше да прекарам няколко часа на летището на Виена, където човек може да си включи мобилното устройство в електрическата мрежа. И така, въоръжена с бърс WiFi интернет, ток и слушалки, слушах напосоки музика от YouTube. Докато тубата не ми предложи това и не започнах да го въртя отново и отново, докато стане време за самолета:
Поразиха ме - първо, размазващо добрият (според моите музикални вкусове) вокал и, второ, интелигентността на парчето. Някои елементи от парчето може да не са напълно мой стил, но структурата и хармониите намирам за възхитителни. За мен качеството на вокала е от огромно значение (поради което и упорито отказвам да пея, колкото и Янко Бръснаря да ме навива - дори и да успея да изпея нещо вярно, какво от това). Има например един много вървежен български музикален проект (няма да кажа кой, за да не се обидят), който, според мен, страда от абсолютната безличност и неизразителност на вокала на фона на иначе интересната инструментална част. Среща се и обратното - нелоши вокали, набутани в стилове, които не им отиват и ги обезличават. Докато тук вокалът не само е размазващ, а е и на мястото си.
Същото парче в официалния си вариант се изпълнява от Руши Видинлиев. На Руши някак не успях да му стана фен, макар да го уважавам. Тази версия на песента също си има достойнства и Руши се вписва добре, но пристрастието ми остава към изпълнението на Николай Славов.
Разрових се и стигнах до извода, че в основата на тази група Airbag са двама братя - Петко и Николай Славови. Интересното е, че всеки от тях има специфична чувствителност и стил на пеене, но заедно се допълват много добре. Пристрастието ми е определено към парчетата, в които Николай Славов доминира. Слагам стила му някъде близо до Стивън Уилсън, без обаче да става дума за стилово плагиатство. Без да искам да обиждам Петко Славов, който също пее прекрасно, но като че е повече в чувствителността и стилистиката на The Beatles.
Airbag имат разхвърлени акаунти в YouTube (този като че е най-актуален, но не е особено пълен), връзки към неработещи сайтове. Имат и поне два албума, които се продават в iTunes, което не ползвам. Тяхна страница във Facebook не откривам. Не мога да разбера дали и кога имат концерти и дали на тях ходят само най-близките им приятели. Дори The Pomorians се справят много по-добре в социалните мрежи, като се има предвид, че Бръснаря дори не ползва интернет.
От друга страна - радва ме, че има хора, които очевидно правят музика не заради популярността и комерса, а за да изразят идеите си. В същото време си е жив срам, че клипът в началото на поста е видян по-малко от 100 пъти. И музиката, и пеенето, и визията, и текстовите послания, които вървят покрай песента - всичко му е прекрасно.
Пожелавам ви приятно слушане, и, надявам се, откривателство на Airbag.
П.п. Първият пост "Има и такава българска музика" беше за група "Секта". Три години по-късно групата е в доста по-различен състав, но в основата отново са Анелия Тотева и Георги Варамезов. От по-новите им парчета съм луднала най-вече по това - препоръчвам, особено ако харесвате King Crimson, но и иначе няма лошо да се пробвате да го чуете.
В един стар руски виц чукчето (жител на Чукотка, а не чук) вижда чернокож човек и спонтанно възкликва:
- Я, маймуна!
- Не съм маймуна - отвръща обидено чернокожият.
- И тя говори! - още по-изумено възкликва чукчето.
Напоследък, когато гледам телевизионни интервюта с Виктор Лилов, неизменно се сещам за този виц. Едва-едва (ако изобщо) погледнали биографичната справка за него, подготвена от ДЕОС, журналистите бързат да преминат към единствената тема, която ги интересува - сексуалната ориентация на Виктор.
Репортерът Стоян Георгиев от bTV съвсем директно си признава, че е отишъл да го интервюира само заради сексуалната му ориентация. Виктор се опитва да обясни, че не се кандидатира за кмет със сексуалната си ориентация, а със солидна програма за управлението на София, но репортерът очевидно не от програмата на ДЕОС се интересува.
Репортерката на "Нова" Мария Йотова в прав текст казва: "Аз разбрах за съществуването на Виктор Лилов покрай това, че той е гей." После с Лора Крумова и Галя Щърбева надълго и нашироко обсъждат гейскостта на Виктор. Следва и интервюто на Мария Йотова с него, в което тя за нищо друго не го пита и нахално се опитва да го придума да разкрие някой гей политик.
Ограниченият човек не е този, който не знае нещо. Ограничен е онзи, който няма потребност да знае повече.
Миналата седмица бях поканена в предаване по БНР, програма "Христо Ботев". Журналистката Мариана Ганчева си беше направила труда не само да разбере коя съм, а и да прочете мои текстове, така че между нас естествено се получи адекватен разговор. Тя имаше поглед не само върху мен и не само върху "Маргиналия", която беше основната ни тема, а и върху хората, които съм интервюирала. Не трябва ли така да постъпва всеки журналист?
Когато в началото на 2010 г. получих имейл от Виктор Лилов, никога не бях чувала за него. Виктор имаше идеи как нигерийският ми приятел Ола, който беше направил рап парче, да представя по-добре посланието си (впоследствие направи всичко възможно да му помогне) и в писмото си спомена, че е музикален продуцент. Проверих го в Гугъл - от естествено човешко любопитство; нямала съм задача да го "отразявам". И разбрах, че е мениджър на Ибрям Папазов и на оркестър "Карандила", както и че е бил радиоводещ в RFI. Научих и коя е Нина Хаген от публикация на Виктор по темата, полюбопитствах да чуя и нейни песни.
Ако си журналист, не трябва ли да си любопитен към човешкото и хората по дефиниция? Случаят с Виктор Лилов обаче показва как в България интересът към човешкия свят, който е в основата на порива да предоставяш информация, е заместен от евтиното желание да предизвикаш сензация. На Запад за тази цел има "жълти" издания; тук с това се занимават големи медии като bTV и "Нова". Тук топ журналисти и репортери дори не ги е срам, че пред тях стои мениджърът на музикант, за когото пише в учебниците (наскоро разгърнах учебник по музика за 8 клас, в който пишеше за Ибряма), а те не намират за какво друго да го питат, освен за сексуалната му ориентация.
А има толкова други неща, за които биха могли да го питат. Например:
Може ли опитът като музикален мениджър и книгоиздател да бъде полезен в управлението на София? Как?
Какво е да бъдеш работодател на роми? Как опитът му като мениджър на "Карандила" може да помогне в решаването на проблемите с ромите в София? Има ли работата му с "Карандила" връзка с идеята му за узаконяването на къщите в гетата?
Какво е да работиш с ромски деца? Прави ли са онези, според които ромските деца не могат и не искат да учат? От своя опит в работа с ромски деца, какво би предложил да направи София за образованието на ромите?
Какво може да направи един кмет, за да намалеят проявите на омраза в града?
С какво София може да подпомогне културата?
Бих се запознала и с идеите на ДЕОС за София и бих задавала и въпроси, свързани с тях. Сигурно бих задала и въпроси, свързани със сексуалната му ориентация и правата на ЛГБТ хората, но това нямаше да бъдат единствените теми, които ме интересуват.
Докато обаче журналистите го питат само за сексуалната му ориентация, моят съвет към Виктор е следният: да прави като в стария скеч на Мирча Кришан за краставицата, ама наопаки: питат го едно и също, а той извърта темата и говори за това, което иска. Например: "Как се чувствате като гей?" "Ами гей хората имат нужда от повече сигурност, когато са на улицата, но другите хора също дишат мръсен въздух, не могат да се разминат от автомобили, затова моите идеи за София са..."
Ако някой има смелостта да бъде открит гей и да има политически амбиции, това не го прави панаирджийска атракция. Ако си гей, не значи, че не си личност и че нямаш никакви други качества и постижения, освен да си гей. Да виждаш в хомосексуалния човек единствено сексуалната ориентация, а не какво е създал досега, какви са идеите му, какви са ценностите му, е признак на неосъзната омраза - както писах в "Маргиналия" по друг повод, хората, които мразят, виждат в мразените само онова, което мразят. А да твърдиш, че някой си прави пиар с нещо, което е признак на дискриминация, е цинизъм.
А съветът ми към журналистите, които питат Виктор Лилов само за сексуалната му ориентация, е:
Образовайте се малко бе, хора. Просвещавайте се. Ако не ви е срам, положете поне усилия да не се срамуват наследниците ви един ден. Защото много по-вероятно е в българската култура да остане името на Виктор Лилов, отколкото вашето. Немският философ Имануел Кант казва, че просвещението е изходът на човек от непълнолетието, което сам си е причинил. Според него самопричинено е това непълнолетие, чиято причина "лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго."
За да имаме просветена журналистика, трябва да има журналисти, които не виждат единствено капаците на собствените си стереотипи.
Ели беше блогнала (препоръчвам публикацията ѝ) по повод на американски учебник по испански език отпреди близо век. Ще я цитирам, тъй като не бих могла да го кажа по-добре:
(...) един учебник не учи просто на език. Той отразява начин на мислене, ценности и възприемане на света на една определена култура, a нe e някаква универсална мъдрост или знание. (...) мисълта ми е, че ако искате да се позабавлявате и да научите нещо любопитно за една култура и нейнте идеологеми, особено за миналото, най-интересният пренебрегван начин са учебниците по чужди езици, в които те се разкриват като мисловни сблъсъци.
Тази картинка открих в съвременен учебник по немски език (Shritte International на издателство Hueber, 2006, стр. 99. Можете да кликнете върху картинката, за да я видите в по-голям размер). Учещият немски трябва да отговори на въпроса как "е нормално" да се поздравяват хората в немскоезичните страни. Съставителите на учебника са си давали ясно сметка, че учебникът не учи само на език, а и на култура. И са преценили, че "неандерталците", които искат да живеят или да пътуват в Германия или Австрия, трябва да владеят основни правила на поведение, за да стават за смях и/или да не шокират достопочтените местни хора. Да не вземат случайно да ги пощипват по бузите или да търкат носовете си в техните.
Трудно е това да направи впечатление днес и на нас, защото сме потопени в подобна култура, поне що се отнася до "нормалността" на поздравите. Нормалността обаче е конвенция, не е нещо абсолютно. Във Франция например е нормално мъжете да се поздравяват с целувки по бузите. В България това би изглеждало "гейско". В Япония поклонът за поздрав също е нормален.
Спомням си за учебник по български отпреди 1989. В него се обясняваше, че правилните официални обръщения са "другарко" и "другарю", а "господине", "госпожо", "госпожице", "господинчо" и т.н. могат да се казват само на шега. После се върнаха "господине", "госпожо" и "госпожице", а днес "госпожице" е на път да отпадне, след като на други езици вече официално не се използва.
Как биха изглеждали критериите за "нормален поздрав" от този учебник преди един век в немскоезичните страни? И - на представителите на кои социални групи? Нормално ли е било тогава жените да се целуват по бузите за здрасти, а мъжете да се потупват по рамото? За кои социални групи? А как би изглеждала тази картинка след един век?
Повод да се замислим колко ефемерно и контекстуално нещо е нормалността, колко много общо има с културата и колко малко - с природата.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
