Днес се навършват 11 години, откакто Борислав Борисов го няма. За първи път не си смених профилната снимка във Facebook по този повод. Реших, че е крайно време да престана. И да оставя Боби да си ходи.
Смятам, че е
редно да споделя това в блога, така, както години наред съм споделяла и мъката
си в него.
Не, не съм забравила
Боби. Не, не е престанал да ми липсва. Не, не съм престанала да се чувствам
виновна, колкото и на рационално равнище да съм се убедила, че няма защо да
бъда.
Да, продължавам
да държа блога му на изкуствено дишане. И не смятам да преставам. Не смятам да
слагам край и на рубриката „Кока-Коледа“.
Просто… крайно
време е.
За тези 11 години
с приятелите на Борислав така и не се организираме да издадем статиите му от
„Култура“ в книга. Марин до последно настояваше за това. Сега и той е при Боби.
Аз… като че
предпочитам да поддържам дигиталната памет и не държа толкова на
опредметяването ѝ в книжно тяло. Както по отношение на Боби, така и по
отношение на себе си. Много хора покрай мен издадоха книги. Изпитвам сериозна
вътрешна съпротива да го направя и аз. А Боби беше пророк на дигиталното
(не)битие.
Не знам, може би
греша. Тази сутрин случайно забелязах, че едно мое интервю, на което много
държа, просто е изчезнало от сайта, на който беше публикувано. Не съзирам в
това зъл умисъл, вероятно е някаква случайност. Ала дигиталното битие
действително е по-крехко от хартията. Но пък кое ли е вечно.
Толкова хора покрай
мен починаха през годините. Наблюдавам как близките им намират/намираме сили да
продължат/продължим напред.
За себе си знам,
че искам още време на този свят. Колкото е възможно повече.
И… продължавам
напред.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
