За "класическото" и неговото бъдеще

И така, най-сетне се заемам с обещаната рецензия на книгата "Бъдещето на "класическото"" на Салваторе Сетис, с която се сдобих благодарение на инициативата за блогърски реценции на издателство "ЛИК". Коментарите към предишния пост по темата ме мотивираха да се опитам да я напиша толкова ясно и синтезирано (не като обем, а като структура), колкото мога.

Бях си задала два въпроса, на които да се опитам да отговоря:

- какво (според автора) е "класическото" и защо е в кавички
- защо на автора му е проблем "бъдещето на класическото"

Отговорите на тези два въпроса ще обобщят и моето разбиране за книгата.

Първият въпрос има кратък отговор и дълъг отговор. "Защо е в кавички" спада към дългия отговор. Краткият е необходим, за да стане ясен отговорът на втория въпрос, а дългия ще оставя за след втория въпрос. Защото, за да се схване тезата, трябва да е ясно какъв е проблемът, нали?

Най-общо казано, думата "класическо" се използва в книгата, за да се обозначи "класическата античност", т.е. тази на Древна Гърция и Древния Рим. По един или друг начин "класическото" присъства във всяко време след него - било в културата, в теологията, в изкуството, в архитектурата, в правото, в образованието и т.н.

Добре де, щом присъства, защо тогава се поставя въпросът за бъдещето му?

За да разберем проблема на автора, често помага да знаем и някои неща за него. От кратката информация, публикувана отзад на книгата, става ясно, че Салваторе Сетис е археолог, професор по история на изкуството, че и ректор на университет в Пиза, където се бори за спасяването на известната наклонена кула. Затова ни изглеждат логични притесненията му, споделени в книгата, че "класическото" все повече се изхвърля от учебните програми и се превръща просто в постмодерни цитати. Нормално е, ако си достигнал до ръководни висини в едно поприще, да се бориш за спасяването на професията и да си вътрешно убеден в стойността на нейния предмет. Салваторе Сетис е италианец, което е предпоставка да не му е безразличен спорът дали гръцкото "класическо" е по-"класическо" от римското "класическо".

Номерът е, че това може да се прави по по-интелигентен и по-малко интелигентен начин. (Ръководството на БАН например се спасява с възрожденски лозунги като "Напред, науката е слънце", с издевателства над болните от рак и близките им посредством непрекъснато тиражирани информации, че "учени от БАН откриха лекарство срещу рака", със сплашване и унижение на редовите учени и най-вече - с юридическо бетониране на статуквото благодарение на приплакване на рамото на ББ.) Салваторе Сетис го прави по възможно най-интелигентния, според мен, начин. Не говори от позицията на светило и авторитет и не възвеличава предмета си ("класическото"), а показва неговата многоизмерност, но и пластична и динамична устойчивост, връзката му с различни социално-политически контексти, влючително и този на настоящето. Въпросът за бъдещето на "класическото" зависи от това, дали и по какъв начин то е нужно, и на кого е нужно - само на Западната цивилизация или и на други? Или единствено на преподавателите на "класически" дисциплини, археолозите, историците на изкуството и снобите-многознайковци?

Ако някой е очаквал да намери в книгата дефиниция на "класическо", ще остане разочарован. "Класическото" се оказва изключително хлъзгаво - и като периодизация, и като съдържание:

- Едни го отнасят към едни исторически граници, други не са съгласни. Същото важи и за "възраждането" му. Смята се, че "възраждането" на Античността е през Ренесанса, ама май се оказва, че самият Рененанс не бил един, а поне няколко...
- Самият термин "класическо" се появява доста късно в качеството си на обозначаване на Античността и в различни периоди и на различни места я обозначава по различни начини.
- Някои възвеличават гръцката Античност и възприемат римската като нейна жалка имитация, други, напротив, изтъкват заслугите на римската.
- Модернистично настроени архитекти може да отхвърлят финтифлюшките в архитектурата, които пък са резултат от определени интерпретации на "класически" стилове, но пък реабилитират колоните, характерни за "класическия" дорийски стил, защото в тези колони било видно как "формата следва функцията".
- За едни "класическото" е в образците (които в голямата си част са всъщност копия), предавани от поколение на поколение, според други това "класическо" не е "автентично", защото разкопките показват много по-различни неща от тези, с които векове наред се свързва "класическото изкуство".
- И така нататък...

Целият този "хаос" обаче е само привиден. Защото всяко разбиране на "антично" и "класическо" се случва в определен контекст, изразява определени ценности и по този начин придобива специфичен облик. Например:

- През Ренесанса (най-известния от ренесансите, де) се случва оттласкване от средновековния светоглед, поставящ Бога в центъра на всичко. В центъра се оказват не Бога и вярата, а човешката личност, включително човешкото тяло като природен феномен; природното се "реабилитира". Затова е логично, че "класическото" (Античността) става значимо с изобразяването на човешкото тяло и отношението към природата. Акцентирането върху гръцката Античност спомага за разграничаването от "латинското" Средновековие.
- Тези, за които Средновековието е ценност, се опитват да реабилитират значимостта на римското "класическо", понеже именно то осъществява връзката между Античността и Средновековието, а оттам - пренасянето на "класическото" и до наши дни.
- Теоретиците на Френската революция намират в античната демокрация идеала за модерната (Бенжамен Констан твърде късно обяснява какви са фундаменталните разлики между двата вида демокрации, но може би така е по-добре, иначе можеше да му се случи гилотина...)
- По време на буржоазния 19 век "класическото" влиза в образователната система и "класическата култура" става привилегия на образованата буржоазия, която има достъп до участие в политическия живот.
- Модерността, която смята, че нейните принципи и ценности са универсални, търси в Античността универсалните правила за "класическо".
- Критици на Модерността пък виждат в Античността нейна алтернатива.
- Когато стават модерни антропологическите изследвания на непознати "примитивни" култури, се открива и "примитивното" на Античността.
- И така натакък...

Ето защо разбирането на начините, по които "класическото" се случва, е разбиране и на това, как ние сме станали възможни, защото по един или друг начин сме "попили" по нещо ако не от всички проявления на "класическото", то от много от тях. И ги възпроизвеждаме, често без дори да си даваме сметка за това. (Не ми вярвате? А чували ли сте разпространеното схващане, че жените си намират съпрузи, които приличат на баща им, а мъжете - жени, които приличат на майките им? Това май имаше връзка с едиповия комплекс и "комплекса на Електра". Кои бяха Едип и Електра, а?)

Та понеже проявленията на "класическото" зависят от контекста и ценностите, въпросът за бъдещето на "класическото" не може да бъде изолиран от особеностите на настоящето, проекциите за бъдещето и предпочитанията на автора към едни, а не към други, проекции. В ерата на глобализацията, когато една от основните дилеми е дали да отстояваме културата на Запада като "най-", или да признаем ценността и на други култури, бъдещето на "класическото" би могло да бъде или да го използваме, за да изтъкваме превъзходството на Западната цивилизация, или посредством него да разбираме другите, а посредством тях - себе си (и "класическото").

Салваторе Сетис предпочита втория вариант. Според него Западът няма монопол над "класическото" - и японците, мюсюлманите и други са свободни да го използват, дори и за да критикуват Запада посредством него. А сравнението с други култури разкрива някои характерни особености на "класическото", които не са видни, ако се вторачваме единствено и само в него. Сравняването на отношението към миналото в различни култури, което прави авторът, го води до заключението, че единствено Западната култура развива величаене на "своето" "класическо", дълбоко свързано с травмата от неговата загуба (която пък се оказва свързана с разпадането на Римската империя). Сякаш циклично, "класическото" се "възражда" отново и отново. Но тази цикличност е различна от тази на будизма, например, защото нещата не просто се повтарят, а непрекъснато напомнят за нещо безвъзвратно загубено. И все пак, не съвсем безвъзвратно, щом се завръща по един или друг начин.

Бихме могли да използваме подхода на книгата, за да се опитваме да разберем и как е конструирано нашето, българското "класическо" (в смисъла не на античност, а на канон). Как става така, че идеалите на Възраждането продължават да бъдат с някакъв свещен официален статут през 21 век? Това "автентичните" възрожденски идеали ли са, или определени техни по-късни интерпретации? Защо в един период Вазов е бил забранен, а после става толкова "класически", колкото е искал да бъде? Защо има сирени точно на деня на смъртта на Ботев, а не на друг национален герой? Защо в България имат по-голям шанс да станат "класически" произведения на селска, а не на градска, тематика, защо разказите на Йовков са "класически", а тези на приятеля му Георги Райчев - не? Защо Смирненски, а не Вутимски? И т.н.

Подобни въпроси може да си зададем за различни области. Например за социологията. Има "класици" на социологията. Как са станали такива и защо продължават да се смятат за "класици"? Един от баш-класиците, Макс Вебер, не е бил чак толкова класик, докато недолюбваният от много веберианци и, забележете, американски (неприятно за немската социология, а?) социолог Толкът Парсънз не го е популяризирал на английски...

С две думи - харесах книгата. Не съжалявам, че се "вързах" на инициативата на "ЛИК" и си я поисках. Ако и вие си харесате някоя от книжките, които предлагат (или от втората серия на предложенията) може да се пробвате като рецензенти.

И за да не ме заподозрете в подмазване, ще призная, че имам дребна забележка по отношение на издателството. В книгата изразите на език, различен от италианския, не се превеждат (като се изключи, ако се не лъжа, само един цитат от "Фауст"). Очаква се, че българският читател трябва да назнайва и английски, френски, немски, латински (в моя случай - английски назнайвам, от останалите езици имам бегли спомени, които в общи линии помогнаха). Изразите на чужди езици не са толкова, колкото е френският във "Война и мир", но все пак неразбирането им вреди на разбирането на смисъла на казаното. Разбирам, че са платили само за превод от италиански език, но все пак няма ли кой да преведе няколко дребни словосъчетания от други езици? Книгата, впрочем, има само коректор, редактор няма. Не знам италиански, но от коректността на българския си мисля, че преводачът Стоян Гяуров се е справил добре.

п.п. Ако съм успяла да предизвикам у вас някакъв интерес да прочетете книгата, имайте предвид, че тя е предназначена за хора с поне минимален опит с хуманитарна литература. Има специфични термини (макар и не много), разгръщането на изложението е многопластово и логиката му не е очевидна.

Казвам това, защото съм попадала на блогъри, които са обвинявали книгите, които не могат да разберат. Никому не хрумва да вини авторите на книги за програмиране, химия или математика, че са "неясни", но когато става дума за науки, свързани с човешкия свят и култура, много хора очакват, че нещата трябва да се казват простичко и понятно. А и в тези науки развиването на терминология си е важно - най-малкото, за да се разграничат от чисто всекидневните размишления за живота. Както е казал Лудвиг Витгенщайн, "границите на моя език са граници на моя свят". Различните езици разкриват различни светове, понякога някой термин може да ни покаже неподозирана за нас реалност.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Пешеходното движение е въпрос на култура (интервю с архитекта Мартин Ангелов)

Както обещах, публикувам интервюто с Мартин Ангелов, което взех  по повод на инициативата "София диша":


Мартин Ангелов е почти на 27 години. Част е от архитектурната група ProvoCAD, която има популярен блог в интернет. Напоследък и "традиционните медии" заговориха за него по повод на проекта му "Колелиния" - новаторска концепция, спечелила международна награда, за предвижване с велосипеди по въжета с улеи във въздуха. Мнозина биха намерили тази идея за твъдре екстравагантна, но Мартин Ангелов я е разработил до най-дребните детайли и е твърдо решен да осъществи поне прототип. Поводът да взема интервю от него е инициативата за дискусии за развитието на София ProvoSofia, подета от блога ProvoCAD. Като част от тази инициатива преди няколко месеца в блога се постави темата за превръщането на някои улици и площади в центъра на София в пешеходни. Най-подходящата улица за целта, според екипа на ProvoCAD, е именно "Шишман".

Мартине, благодаря ти, че се съгласи да дадеш интервю. Защо от ProvoCAD се захванахте с каузата части от центъра на София да станат пешеходни?

 Ами централната част на града има сериозен потенциал да се превърне в жива обществена и туристическа тъкан. За да има обществен живот едни град, той не може да няма пешеходни зони, не може да общуваме в колите си и да усещаме градския живот. Колата, колкото и хубави качества да има, си остава просто една капсула. Обществото ни е капсулирано, искаме или не искаме да си признаем. Капсулираме се в апартаментите си и колите си и всичко останало възприемаме като море на враждебност, в което ни се налага да плуваме. Е, това море ако успеем да усетим като наше (защото е наше), тогава всичко ще се оправи. Трябва да подчертаем, че пешеходното движение е въпрос на култура. За нас е още малко чужда, а за да има пешеходни зони, обществото трябва да ги поиска само. Все още у нас ни тресе треската на автомобилния бум, докато други държави отдавна са минали по този път. И до съседния магазин да трябва да отидем, пак ще запалим колата и пак ще се нервираме, че няма къде да паркираме и пак ще вдигнем кръвно, защото скоро не сме спортували. Най-тежкото в ситуацията е, че колата е въпрос на престиж у нас, робуваме й, за да получим псевдостатус.

Затова причината да пишем за пешеходните пространства е нуждата от тях, те покачват качеството на средата в пъти.

Когато в блога на ProvoCAD поставихте на дебат темата "Пешеходен Шишман", очакваше ли, че само след няколко месеца това ще стане факт, макар и само за три недели?

Ами за пешеходен Шишман не сме първите, които говорят, и надявам се да има още много хора, които да го поискат. Мисля, че просто моментът узря, а превръщането на улицата в пешеходна мисля, че е повече от логично и естествено.

Подозирах, че от ProvoCAD сте в дъното на инициативата "София ДИША". Оказва се, че съм грешала. Как мислиш, дали причината все пак може да се търси в дискусията, която предизвикахте, или по-скоро има идеи, които "витаят из въздуха"? Или съвпадението е знак, че е дошло времето за сериозен дебат за това, как да се развива София?

Бих се радвал, ако сме повлияли за взимането на това решение, не знам какви са поводите на общината и с удоволствие бих си поговорил с господин Ангеличин, за да видим как можем да действаме в една насока.

Когато говорим за дебат, трябва да сме готови да чуем и другата страна. Идеята за пешеходни улици в София, дори и само за три дена, среща и сериозна съпротива. Като основен аргумент се изтъква, че хората, които живеят на тези улици, няма да има къде да паркират колите си, понеже в центъра на София няма достатъчно паркинги. Какво би отговорил на хората, които мислят така?

Ох, аз лично възприемам този спор подобно на спора трябва ли да се пуши в затворени пространства, разликата е, че не се внася закон за затваряне на всички улици, а само за една едничка от хилядите в столицата. Това мисля, че е показателно. Живял съм и съм пътувал на места, където пешеходното движение в централните исторически части е издигнато в култ, където не само една улица е пешеходна, а цели исторически центрове. За съжаление, ние още сме далеч от този манталитет и обективно погледнато няма как да имаме нужда от нещо, което не сме опитали достатъчно. Лично за мен е меко казано смешно да се прави трагедия от това, че някой няма да може да си паркира колата точно пред входа, а на съседната пряка. Това е поредният показател, че сме станали ужасно зависими от колите. Разбирам 30% от улиците ни да са пешеходни и да става дебат за поредната, но това е само една единствена, третата след Пиротска и Витошка, които според мен не са съвсем пълноценни или поне биха могли да се развият далеч повече. Та точно на фона на тези две пешеходни улици спорът ми се вижда пресилен. Що за столица сме?

Свикнали сме да мислим, че проблемът с колите в центъра на София ще се реши, ако се изградят достатъчно паркинги. Някои авторитетни урбанисти обаче, като например Андре-Мари Бурлон, който беше в София по покана на Мартин Заимов, не са на това мнение. Според теб, какъв е най-адекватният начин улиците в центъра на София да заприличат на нормални улици?

Пак казвам, че е въпрос на обществена нагласа и също така на алтернативи, които липсват. В един Копенхаген, където близо половината от населението се придвижва единствено с колело и където това прави горди и здрави жителите му, там подобни дискусии мисля, че бързо се решават. Трябва много добре да се знае, че историческият център ще поеме толкова коли, колкото ние му позволим. Всичко е въпрос на горна граница, която да ни осигури нормална среда за живеене. То е ясно, че цяла София може да се изсипе в центъра и да не остане капка тротоар, но това ли искаме. Не може да сме вечно зомбита, които гледат да си свършат работата, без да им пука в каква среда живеят. Ако е така, никога няма София да стане пълноценен за живеене град, да не говорим за туризъм.

Друго много важно нещо са алтернативите на колата – метро, брилянтна рейсова мрежа и колела. В един 12 милионен Лондон в центъра много рядко се виждат други превозни средства освен рейсове и таксита. Това, от една страна, е защото се плаща много солено за да се движиш с кола в центъра; и второ защото градският транспорт е брилянтен, един вид колата става отживелица. Така че на нас ни трябва от всичко по малко – метро, модернизиране и синхронизиране на автобусната мрежа, малко подземни паркинги, драстично увеличаване на таксите за преминаване в центъра и най-накрая да доживеем реална политика за велосипедното движение в столицата.

След като съм те "хванала" за интервю, не мога да не те питам и за "Колелиния". Да си призная, когато научих за проекта ти, си казах - "това е гениално и сигурно ще се реализира, но едва ли в България". Напоследък обаче за проекта ти се говори все повече, което ми дава надежди. Мислиш ли, че ще стане възможно да летим на колелинията в София?

Проектът е провокация. Смятам, че има близък потенциал като туристическа линия със специално пригодени колела. За масова градска употреба мисля, че е рано да се говори, само времето ще покаже. Вярвам в принципа, че нещата се развиват естествено без изкуствени очаквания. Разработвам тези проекти като хоби, което ми носи голямо удоволствие, а реализирането става с малки стъпки. В момента първата такава е да намеря метално въже за собственоръчно направен прототип.

Много млади хора не се опитват да променят нищо в живота около себе си, защото смятат, че от тях нищо не зависи. Ти, напротив, си човек, който има мечти и се опитва да ги превърне в реалност. Какво би казал на хората, които мислят, че нищо не могат да променят?

Иска ми се да знам, че тези млади и можещи хора, дори и песимистично настроени са повече, защото имаме нужда от критична маса, която да направи разликата и да издуха застоялия въздух. Младите хора обаче изтичат навън, което до голяма степен е естествено. Не съм от хората, които вярват в силови революции и драстични промени. Факт е, че обществото ни е било периодично осакатявано и затова възстановяването ще стане бавно. Важно е реанимацията да става в спокойна среда.

Благодаря ти! Да си пожелаем София да стане европейски град, в който движението е удоволствие, и да не преставаме да мечтаем!

Благодаря и аз! А за движението с удоволствие мисля, че колелото е най-подходящото средство. Не е толкова страшно да се пробва :)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Не бях аз!

Христо Ангеличин на "Шишман" (тази снимка поне съм я правила аз)

Вчера случайно забелязах, че в сайта на ДСБ са публикували интервюто с Христо Ангеличин от последния брой на вестник "Седем". Хубаво, ама са писали, че аз съм авторът, пък аз не съм. Не че не бих се радвала да съм взела това интервю, но уви. Писах на някакъв общ имейл на ДСБ, но досега не са реагирали. Лято е, все пак.


Разбирам как е станало объркването - във вестника на едната страница е моята статия, на другата - интервюто с Ангеличин, а и на двете страници има мои снимки (плюс една, която не е моя, но това не е уточнено). И понеже ме пише като автор и на статията, и на снимките, а не пише кой е авторът на интервюто, има логика да се предположи, че съм била аз.


Уточнявам тези неща, защото не искам да излезе, че си присвоявам чужд труд :-). Не съм взимала интервю от Христо Ангеличин. И не съм правила тази снимка.


UPDATE: Коригирано е вече, премахната съм като автор :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Какво мисли и чувства София, когато диша?

(Ето галерия със снимки на пешеходен "Шишман", смятам да я допълвам и следващите две недели.)

Наскоро писах за разни глупави забрани на Столична община. Тогава пожелах общината да забрани други неща, между които и "автомобилите по някои тесни и уютни софийски улици, както предлагат някои млади архитекти". Линкът към блога на ProvoCAD беше към поста им за превръщането на "Шишман" в пешеходна улица.

Каква приятна изненада, когато разбрах за проекта "София диша", станал възможен... всъщност не поради Фандъкова, а поради заместник-кмета от ДСБ Христо Ангеличин, който само с това успя да стане култов за хиляди софиянци. Дано продължава в същия дух.

Поствам статия, която е публикувана в днешния бр. 33 на вестник "Седем". Очаквайте и интервю по темата, което взех от Мартин Ангелов :-).

***

“София ДИША” - така се казва проектът, благодарение на който софийската улица “Шишман” става пешеходна за три недели през август. Инициативата е реализирана благодарение на Столична община, по-специално – благодарение на зам.-кмета от ДСБ Христо Ангеличин. Целта е да се предизвика дебат за развитието на градското пространство в София, в частност – дали някои малки улички в центъра на столицата да станат пешеходни.

Ранния следобед, преди официалното откриване на събитието в 16 часа, улицта е почти пуста. Минават млади хора и си говорят: “Не мога да повярвам! На “Шишман няма коли! Какъв кеф!”. Момиче разказва на някого по телефона: “Не може да повярваш къде съм в момента! На “Шишман”. Улицата е пешеходна, има някаква инициатива. Ще има цирк...”

С напредването на деня “Шишман” започва да се изпълва с живот. Много от заваденията и магазините са изкарали маси и различни интересни неща на улицата. От различни места се чува музика, предимно рок и етно джаз. Има различни пърформанси, рисуване по асфалт, уроци по рисуване с пръсти, дори пиано, на което може да посвири (или просто да подрънка) всеки минувач.

Естествено, възниква въпросът “колко струва всичко това на данъкоплатеца по време на криза”. По думите на Христо Ангеличин, проектът е реализиран с нулев бюджет. Магазините, заведенията и всички участници в инициативата са се включили напълно доброволно. Мнозина биха се запитали – защо много от работещите на “Шишман” доброволно допринасят за идеята, та няма ли да се затрудни бизнесът им, ако улицата стане пешеходна? Жена, която държи малко магазинче на “Шишман”, споделя, че работи на това място от пет месеца, но чак в деня, когато улицата е пешеходна, хора, живеещи наоколо, са възкликнали: “Я, тук имало магазин!” Според нея липсата на коли помага да се забележи какво има наоколо, а това помага на бизнеса. Не за да направи оборот обаче е решила да работи тази неделя, вместо да почива – просто смята, че на малка и пълна с градски дух улица като “Шишман” повече ще приляга да бъде пешеходна улица. Идва на работа с колата си, но за нея не е проблем да я паркира на някоя от съседните улици.

Независимо от доброволното съгласие на участниците в инициативата, тя не би имала смисъл, ако не среща подкрепа от гражданите на София. В този смисъл, резултатите от първия ден на “София ДИША” бяха повече от обнадеждаващи. Някои се поздравяваха с “Честит празник” и нямаха предвид Голяма Богородица, а изненадващия празник за града. Привечер “Шишман” беше оживена като главната улица на курортно градче на морето в разгара на сезона. Имаше много хора от всякакви възрастови групи – младежи, пенсионери, хора на средна възраст, родители с бебешки колички, деца, известни и не толкова известни актьори, музиканти, интелектуалци, също и различни екстравагантни “чешити”... Някои може би просто са минавали по улицата, но голяма част циркулираха из нея непрекъснато, в продължение на часове, разглеждаха, снимаха, включваха се в някои от инициативите, пълнеха масите на заведенията или просто присядаха на бордюра, за да си починат за малко. И говореха, че инициативата е прекрасна и трябва да се случва пак, а също и на други улици. И че сякаш “Шишман” винаги е бил пешеходен и е трудно да си представят, че на следващия ден пак ще е задръстен от коли. И че една европейска столица има нужда от пешеходни улици, които да се превръщат в средища на градската култура.

“Хубаво е, че София диша, но е добре да започне и да мисли”, казват противници на идеята на страницата на “София ДИША” във Facebook. Според тях няма смисъл от дебат за пешеходни улици, преди да са изградени достатъчно паркинги, където живеещите в центъра да могат да сложат колите си. Някои авторитетни урбанисти като Андре-Мари Бурлон обаче твърдят, че изграждането на паркинги не е добро решение, защото стимулира струпването на коли в центъра на града. Това не успокоява противниците на инициативи като “София ДИША”, за тях мястото за паркиране изглежда проблем от първостепенно значение.

Струва си да се замислим – защо, когато се затварят улици за ремонт или заради строежа на метрото с месеци и години, без да се дават удобни алтернативни маршрути и места за паркиране, не се вдига такъв възмутен шум, колкото от идеята за затварянето на малката уличка “Шишман” за три недели през август, когато градът е опустял? Защо сме свикнали да преглъщаме шума и праха от колите, строежите и ремонтите, а мисълта за глъчката от човешкото присъствие на “Шишман” скандализира мнозина?

Тези реакции само привидно са парадоксални. Ние понасяме колите, праха, мръсотията, ремонтите, отрязването на маршрута ни до работните места с години, защото... с това “правилата на играта” не се променят принципно. “Ние” се възприемаме като пасивните жертви на лошите “те” - онези с власт, пари, физическа сила. Да допуснем пешеходни улици – това означава не просто за пореден път да “клекнем” пред по-силния, а да признаем, че жителите на един град имат права, че градът е на всички, а не само на тези, които са по-силни поради това, че имат коли. Ако днес пешеходците и велосипедистите поискат права, утре и хората с инвалидни колички може да решат да се разхождат из града... Да поискаме пешеходни улици означава да сме се осъзнали като граждани, а не като, ако използваме думите на младия архитект Мартин Ангелов в интервюто му за СЕДЕМ “зомбита, които гледат да си свършат работата, без да им пука в каква среда живеят”. И без да мислят за другите.

Затова първият ден на “София ДИША” е знак, че в София все пак има хора, които не желаят да бъдат “зомбита”, имат сетива за човешките същества около себе си и възприемат градската среда като свое пространство, свой свят. А дали са критична маса, тепърва ще разберем. Дебатът за същността и развитието на градската среда най-сетне започна. Безспорно е закъснял в много отношения, но от всеки момент нататък за него ще става все по-късно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Некласическото" съблазняване на неуютния блогър

Някои маркетингови трикове за съблазняване на блогъри дълбоко ме отблъскват. Да ме канят на почерпка и разпивка, за да напиша после добра дума за дадена компания - това ми прилича на много евтин (естетически, не финансово) начин да ме купят. Предполагам, че не заради това не са ме канили, а защото не съм от "най-влиятелните" блогъри.

Друг е въпросът, когато на блогър се предлага да тества продукт или услуга. Като цяло се отнасям с подозрение, но ако съответният блогър е съвестен и иска да даде на читателя честна оценка на продукта или услугата, то си проличава. Пък и е по-умно от страна на компаниите да постъпват така, отколкото правят трапези.

Не можах да устоя обаче на една инициатива и така се оказах съблазнен блогър. Инициативата е на издателство ЛИК. Те подаряват книги, ако се съгласиш да напишеш рецензия за тях. Първоначално подаряват от предварително предложени списъци (1, 2), но ако минеш този своеобразен "тест", можеш да избираш и книги от каталога им, стига да ги имат в наличност.

Защо се оставих да бъда съблазнена? Като се замисля - най-вече заради каузата. Около седмица след избухването на скандала със затварянето на chitanka.info едно издателство демонстрира, че за него да бъдат четени книгите му е по-важно от това, просто да бъдат купувани. Защото, освен авторски права и печалби за издателите, книгите имат и смисъл. Поне някои от тях. И защото и самото купуване на книги зависи в по-голяма от това, доколко и какво се говори за тях, отколкото от ДАНС. А за да говориш (смислено), първо трябва да прочетеш.

Ето защо изпратих на издателството писмо с предложение да стана рецензент. Днес благополучно взех книгата от пощата и се надявам скоро да съм я прочела и да постна рецензийка.

От представения първи списък ме привлече заглавието "Бъдещето на "класическото"" на Салваторе Сетис. Защо?

Спомням си едно от най-приятните за мен упражнения по Социология на културата. Беше първото упражнение за съответната година (която се оказа последната в преподавателската ми "кариера"). За да въведа студентите в широтата на проблематиката, им предложих да изброят всичките им познати значения на думата "култура". Значенията ставаха все повече и повече, в един момент започнах да включвам и по-специализирани значения - като неокантианското разделение на "природа" и "култура" и опозицията между "култура" и "цивилизация" в смисъла на Шпенглер. По едно време една от най-активните студентки не издържа: "Добре де, няма ли накрая да ни кажете какво е култура"?

Думата "класика", респективно "класическо", като че има толкова значения, колкото и думата "култура". Без претенции за изчерпателност:

- епохата на класицизма, който пък търси образците на "класическото" в Античността
- така наречената "класическа музика", която хем е характерна за определен исторически период, хем така се казва и на музиката, която е не-популярна (което не означава не-забавна; през повечето време класикът Моцарт е правел точно забавна музика)
- "класическа" гимназия - в която се учат старогръцки и латински (навремето е имало и "полукласически" - в тях се е учел само единият от двата езика)
- еталон за определена (официализирана) културна норма, устояла на времето, напр. "класици на българската литература".
- "класическо" е и характерното за даден стил - "класически рок", "класическа пример за архитектурата на късния социализъм" и т.н.
- съответният "стил" може да има твърде малко общо с "образците" на "високата култура" ("класически" турбо фолк), а може дори да не е стил, а нещо друго: - "класически" резултат от футболен мач", "класическа" комбинация от биг мак, кока кола и пържени картофи (или, ако предпочитате - диня и мастика).
- има "некласически логики" - такива, които не се вписват в правилата на "класическата" логика, която, от своя страна, има за основа Аристотел
- Мераб Мамардашвили пък говори за "класическа" и "некласическа" рационалност
- а всъщност думата "класически" (classicus) се срещала за пръв път през втори век и се изполвала за обозначаване най-висшата от пет "класи" с оглед плащането на данъците - образцовите (класикус) писатели плащали най-много данъци, а бедните "пролетарии" - никакви*
- По-късно в римското право най-важният свидетел се наричал "класически"**.

Та затова ми беше любопитно - как точно авторът дефинира "класическото" и защо го е сложил в кавички. Кавичките ми дават надежда, че ще се натъкна на "некласическа" интерпретация на "класическото". Тоест, че няма да бъде положен някакъв стандарт за "класическо" като свещена крава, а ще се обглежда понятието в неговата многомерност (и зависимост от гледащия). И ми е любопитно защо на "класическото" му е проблем бъдещето.

Надявам се в опита си за рецензия да успея да отговоря на тези два въпроса, с което честно да си заслужа осемте лева (7 за книгата и близо лев за пощенските разходи).
_______________________
* Галин Тиханов "Жанрово съзнание, класичност и национална традиция". В: "Българският канон", 1998, стр.128-129.
** Пак там, стр.129

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моля другарко директорке, тях забранете!

София се превръща във все по-интересна столица:

- забранено е да се разхлаждаш във фонтаните през лятото, позволено е да получиш топлинен удар
- забранено е да ходиш с детето си на ресторант, защото е разрешено пушенето в ресторантите
- забранено е да снимаш в метрото, но е разрешено на безплатните интернет терминали, инсталирани в метростанциите, тихомълком да се насложат автомати за пари и те да престанат да бъдат безплатни
- много забранени неща обаче са разрешени - паркирането по улици и тротоари, отнемането на предимството на пешеходците на пешеходна пътека и др.
- сега научавам, че забраняват и разхождането на кучета от непълнолетни

След като на кметицата и на СОС им се забранява, предлагам им да забранят някои други неща:

- полиетиленовите торбички, по примера на кмета на Кюстендил
- пушенето на обществени места, по примера на същия кмет
- автомобилите по някои тесни и уютни софийски улици, както предлагат някои млади архитекти
- и някои други неща, които са от интерес на онези с повече сила/пари, но вредят на общия интерес

За да заприлича София на европейска столица, а не на социалистическо училище.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог