Не съвсем на място

Май бях най-неподходящо облечената на steampunk фестивала онази вечер, но пък бижутата ми бяха тематични - благодарение на Крис.

(Измежду многото сериозни теми, които се канех да блогна по празниците, се промъкна това... И без това всеки, който е могъл, е заминал нанякъде.)

Ако случайно не сте заминали, заповядайте утре, 30 април, от 16 часа, в Южния парк - градинката с каменните животни. Ще има полуимпровизиран поетично-музикално-и-всякакъв фестивал, като се препоръчват облекла от рециклирани материали. Аз ще бъда в тоалет от чували за боклук и смятам да изиграя стихотворение на Момчил Миланов, ако успея да го науча дотогава.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Отрицателната нула

Това е резултатът от автоматичното смятане на данъчната ми декларация. Добрата новина е, че имам да си взимам 0 лева и 0 стотинки, а не да ги довнасям :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

В Деня на книгата - как се пише?

В Деня на книгата българските интернет потребители получиха, твърдя без никакво колебание, един от най-ценните подаръци, които са получавали. Става дума за официалното обявяване на новия сайт "Как се пише?" на Павлина Върбанова, която много от вас, предполагам, знаят от блога ѝ, а някои я следят и в Туитър.

Сайтът "Как се пише?" дава кратки и ясни отговори на въпроси, свързани с правописа и пунктуацията и граматичните правила в българския език. Проектът е осъществен с лични средства. Важно негово предимство, според мен, е че е със свободен лиценз. За изграждането на сайта е помогнал Гонзо, а с логото и буквояда - Мишел и Ани. Все отбран отбор юнаци :-).

Питам се обаче - защо Институтът по български език към БАН не е свършил за толкова години (срещу заплащане) това, което Павлина прави на добра воля и от чувство за професионално призвание и граждански ангажимент? Предстоящото издание на Правописния речник ще бъде ли съпроводено поне с диск, или Институтът по български език ще продължава да бъде все толкова нечувствителен към дигиталната среда и уеб културата, в която се социализират съвременните млади хора?

Съвпадението на старта на "Как се пише?" с Деня на книгата се оказа непреднамерено, но въпреки това е неслучайно, според мен. Много от българските издателства все повече пестят откъм редактори и коректори. Масовата неграмотност в България не е последствие от информационните технологии, както смятат тези, според които ключът към грамотността е в запазването на статуквото на безнадеждно отминали времена. Тя е последствие по-скоро от тяхната неспособност да бъдат адекватни на времето си.

А междувременно самата дигитална култура произвежда и собствената си регулация, включително и по отношение на правилното използване на езика, като с това става от полза и за писането и издаването на книги.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Лица от Кипър

Това ли е вълшебницата от Кипър, която се явява на хората в случай на крайна нужда? Не знам, но тези красиви очи излъчват такава сериозност, сякаш са на хиляда години.

Срещнах я в турската част на Никозия заедно с още три момиченца, които успяха с жестове да ми обяснят, че раницата ми се е разкопчала, и сами пожелаха да ги снимам.

С годините съм развила задръжка да снимам непознати на улицата, а преди много обичах. Сега също, но ценя личното пространство и защитата на лични данни. Отделен въпрос, че в България много хора реагират с подозрение, ако видят някой с фотоапарат, дори да снима абстрактни снимки, понякога и ако само държи фотоапарат. Но това е друга тема...

В Никозия обаче местните се радват, когато видят някой с фотоапарат, особено извън търговските улички, пренаселени с туристи (които са всичко на всичко няколко на кръст). И сами предлагат да бъдат снимани.

Като например тези жени от турска Никозия. Знаеха само турски, но пожелаха да седна на тяхната пейка и да си поговорим. Те разбраха, че съм от България ("... ааа, Булгаристан ли, ами така да беше казала от самото начало" - по интонацията схванах, че нещо такова казват), а аз разбрах, че искат снимка и да си приказваме, макар и да не разбираме думите.

А това е Динос. Срещнах го на общинския пазар в гръцка Никозия. Динос държи фирма за органична храна с многозначителното име "Утопия". Утопията си има и сайт. По отношение на Динос интуицията ми сработи:

- Оставам с впечатление, че тук в Никозия има доста анархисти... - гледам го въпросително.
- Ами да, намират се - подсмихва се съзаклятнически.
- Вчера видях един при КПП-то [между гръцката и турската зона] на улица "Ледра", беше разпънал едни плакати... - продължавам аз, като се изпълвам със съжаление, че не посмях да снимам онзи младеж; едва ли щеше да ми откаже, но, пусто, български навици.
- А, познавам го, ние сме приятели.

Това пък е шефът на магазин, чиято витрина бях тръгнала да снимам, когато отвътре излезе мъж и рече: "Влез вътре да снимаш шефа". С шефа практически не говорих, но си побъбрихме с човека, който ме повика, докато почистваше пред магазина.

- Откъде си? - пита.
- От България.
- Ааа... Войник! - казва той на чист български и козирува.
- Войник ли си? - питам.
- Не, аз съм чистачът.

Действието се развива близо до кръчма с многозначителното име "Berlin Wall No 2 - Kebab House", та решавам да насоча разговора в тази посока:

- Вие, кипърските гърци, имате ли право да ходите в турската част?
- Как така ще ходя там? Че те ни окупираха! Тук е втори Берлин, имаме си и стена, виждаш ли името на тази кръчма? - възмущава се моят събеседник и добавя - Но ако искаш да идеш в турската част, ще ти обясня как.
- Знам как да отида - спестявам информацията, че вече съм го направила - въпросът ми е, ако допуснем, че ти искаш, имаш ли право да го направиш, след като си кипърски грък, а не чужденец като мен?
- А, имам, имам. Който е глупав, той ходи. Аз не съм.

От чуждите страни, в които съм била, Кипър е единствената, за която бих казала, че е по-традиционалистка от България. Едно от нещата, които най-много са ме дразнили в традиционалистичния начин на живот, е липсата на лично пространство - непрекъснатото наблюдаване и обсъждане от страна на общността, принудата да участваш в живота на общността според нейните правила, до най-дребните детайли във всекидневието. Осъзнавам обаче защо този тип култури са толкова привлекателни за антрополозите - емпирията сама отива при тях и казва - ето, тук съм, обърни ми внимание, изследвай ме. Прекрасно, ако си изследовател или фотограф.

Ала аз не бих била щастлива, ако живеех само там и нямах възможност да се връщам в мегаполисната анонимност, където да се почувствам отново себе си. (То в София трудно може да се говори за мегаполисна анонимност, но в сравнение с Никозия...)

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Забранени цветя

Който ме познава малко по-добре, знае, че не си падам по снимки на цветенца. Тези цветя обаче са специални - снимани са в мъртвата, охранявана от ООН, зона между южната (гръцка) и северната (турска) част на Кипър, която минава през самия център на столицата Никозия и в която снимането е забранено.

Не мога да проумея защо снимането трябва да е забранено в такива места, както и в гранични зони, например. Още от преди заминаването за Кипър бях решила да направя всичко възможно да щракна някоя снимка на това място, пък ако трябва - и с мобилен телефон. Не се наложи да прибягвам до допотопното ми телефонче - снимането в зона, контролирана от ООН, се оказа доста по-лесно от това в софийското метро (където пък съвсем не мога да проумея защо трябва да е забранено).

Отвъд псевдожурналистическата социологико-туристическа тръпка осъзнавам, че не е забавно. Усещането за травма прерязва Никозия така, както границата през центъра ѝ. Макар и понякога да се представя с чувство за хумор.

Национализъм се е пропил навсякъде - от църквите и университета (в гръцката част) до пейките и кошчетата за боклук (в турската).

Докосването до тази разкъсана страна ме кара да се замисля. Затова как и в психоанализата, и в социологията разбирането на "болното" е ключ към разбирането на здравото. Не е ли това логиката на възникването на модерните национални държави (с малки изключения) - в повечето случаи един етнос решава, че има изключително право над дадена територия и или поставя други етноси в подчинено положение, или направо ги прогонва. Когато някъде това се случи броени десетилетия по-късно, отколкото на други места, ни изглежда неестествено. Толкова сме свикнали с границите, че сме забравили, че са свързани с безброй лични трагедии.

Мисля си и за това, че прокудените на юг през 1974 г. около 180000 кипърски гърци всъщност са два пъти по-малко от около 360000-те български турци, принудени да напуснат България през следващото десетилетие по време на т.нар. "Голяма екскурзия".

Тъжна страна е Кипър. Поне за мен.

Ако ви е интересно да видите още снимки от Никозия, ето публични линкове към албумите ми:

Забранената зона
Гръцката част на Никозия
Турската част на Никозия

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Има и такава българска музика

Напоследък открих група "СЕКТА". Певицата се казва Анелия Тотева. Да, колкото и да не му се вярва на човек, българи са. В сегашния вариант на групата са още и Жоро Варамезов (в нея от създаването ѝ; в първоначалния формат свири и Даката), Ани Свинарова, Даниел Елисеев и Мартин Фриц.

Прекрасно е, че има български музиканти, които не си поставят за цел известност и комерсиалност, а правят музиката, в която вярват. Тъжната страна на това обаче е, че из медиите се въртят все същите абсолютно безинтересни, в голямата си част, изпълнители.

Ако споделеното от мен парче на "СЕКТА" ви е харесало, можете да следите за техни участия в клубове на страницата им във Facebook, да чуете и последвате групата в SoundCloud, Myspace или YouTube.

Приятно слушане :-)!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Съкровища от тавана

Крис намери на тавана тези стари обективи, оставени някога от баща му. Първият е Diaplan 2.8/100 Meyer-Optik Görlitz, вторият - Юпитер-3 1.5/50. И с двата успяваме някак да снимаме с нашия Canon EOS 1100d без специални допълнителни приставки, само с подръчни помощни средства. За доказателство - на снимките по-горе всеки от обективите е заснет с другия, а резултатите не са подлагани на никаква допълнителна обработка.

Ще се усъвършенстваме, а междувременно ще видим какви други съкровища ще излязат от тавана...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

И пак "жертвата е виновна"

Наскоро Тошка припомни (използвам случая да ви поканя да посетите новия ѝ неанонимен блог) вече позабравения случай с убийството на Яна Кръстева. Тогава, както сигурно помните, първоначалната информация за Яна беше, че е клошарка. Ден-два след това беше открит труп на жена в Перловската река. След като няколко седмици по-късно тялото беше идентифицирано, най-важно беше да се съобщи, че жертвата е била наркоманка. Че е била изключителна поетеса се оказа не толкова важно. Не ми е известно да тече разследване дали сама е паднала в реката, или някой ѝ е помогнал.

Споменавам тези случаи заради вчерашното убийство в центъра на София. Из комай всички медии, на които попаднах, беше тиражирано, че жертвата се е занимавала с черно тото. Един вид, заслужила си го е.

Полицейските съобщения са си полицейски прессъобщения. Има какво да се желае по отношение на чувствителността на българската полиция към ценността на човека, но в случая повече ме притесняват медиите. Етично ли е (и чии интереси обслужва) да разпространяваш подобна информация за убит човек, след като съдът го е оправдал срещу обвиненията за черното тото? Възможно е решението на съда да не е било правилно. И все пак - нали всеки беше невинен до доказване на противното? Броят на проверките на бизнеса на една личност не доказва вина.

Същото наблюдавам и по отношение на живи хора. Репортерът Васил Иванов реши да използва социалния си авторитет, който понатрупа покрай това, че взириха апартамента му, за да извади от десет кладенеца вода, че на семейство Начкови, които станаха жертва на полицейски произвол, не му е чиста работата. С което невъзвратимо ми падна в очите.

Никой не заслужава да го убият или да бъде друг вид жертва. И жертвите, и близките им заслужават уважение на човешкото достойнство и честно разследване. В степента, в която отказваме да разберем и да променим унизителното отношение към жертвите, рискуваме да някой ден да се отнесат към нас по същия начин.

Да, и журналистите не са застраховани от подобно отношение.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Използвайте на собствен риск

Днес случайно открих какво ми действа лечебно срещу състояние на психофизиологическа непоносимост, предполагаемо причинена от хормонален дисбаланс. Няма гаранция, че рецептата ще подейства по същия начин и на вас, ако сте в подобна ситуация, и дали няма да има обратния ефект. Тъй че, ако решите да приложите лечението, го правите на собствен риск.

И така, съставките са:

1. Шоколад, за предпочитане черен.

2. Стивън Уилсън, за предпочитане тази песен и този клип:



3. Дейвид Линч, за предпочитане тази песен и този клип:



Ако все пак рискувате, ще се радвам да споделите опит.


п.п. Може би трябва да създам нов етикет за публикации "психо". Боя се обаче, че ако го има, бих се изкушавала да го използвам по-често...

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Eвропейско ЛГБТ проучване - вашият опит има значение!

Преди време конструирах индекс на толерантността към различната сексуалност на базата на Европейското социално изследване. Тогава някои хора ме попитаха защо не съм включила в него оценката на самите ЛГБТ хора за толерантността спрямо тях. Не го направих, защото наличните данни са пренебрежимо малко.

Нееднократно съм била свидетел на следния омагьосан кръг - ЛГБТ активисти биват призовавани от хомофоби да дадат достоверна статистическа информация за това колко ЛГБТ хора биват дискриминирани. Или поне какъв е броят на ЛГБТ. Статистически представителна информация по тези теми обаче няма. Първо, защото в малко изследвания има въпроси по темата. Второ и по-важно, защото голяма част хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност не смеят или не смятат за престижно да дават информация по въпроса. А как да се правят политики за нещо или да се предприемат мерки срещу нещо, чиито размери не са ясни? По този начин страхът от хомофобия (често пъти - и вътрешната им хомофобия) става предпоставка за нови прояви на хомофобия.

Европейскатата агенция за основни човешки права (Fundamental Rights Agency - FRA) прави сериозен опит за разкъсването на този омагьосан кръг. С помощта на GALLUP (на истинския, а не на нашия) FRA провежда първото по рода си в Европейския съюз (плюс Хърватия) онлайн изследване на пълнолетните хомосексуални, бисексуални, транссексуални и т.н. хора. Има и българска версия, ако изберете "български" от менюто "Select language".

Изследването е на принципа на отзовалите се, но на този етап няма как да бъде друго - за да се направи представителна извадка на ЛГБТ, трябва да са налице данни за цялата им съвкупност, което, сещате се, е невъзможно. Но колкото повече хора се включат, толкова по-заслужаващи доверие ще бъдат и резултатите.

Затова, ако сте поне на 18 години, ако не сте 100% хетеросексуален или ако се чувствате не от този пол, с който сте се родили, от сърце ви моля да попълните анкетата. Напълно анонимна е. Аз вече я попълних (понеже не смятам себе си за 100% хетеросексуална) и мога да ви уверя, че не боли :-).

Дори и да не сте се разкрили и да не смятате да го правите, дори да смятате, че е само ваша работа кой ви привлича, с кого си лягате или какъв/каква се чувствате, дори дискриминацията да е нещо, което не ви засяга, пак ви моля да се включите в изследването. Ако само гей активисти попълнят анкетата, ще се получи изкривена картина. Ако не искате за вас да съдят по тези, които "демонстрират сексуалността си", добра идея е да споделите опита си на такива, които не я демонстрират, нали? За да не бъдат резултатите такива, с каквито не бихте искали да се идентифицирате.

Много ще съм благодарна, ако разпространите информация за изследването, независимо от сексуалната си ориентация или половата си идентичност. Понеже то е на принципа на отзовалите се, е важно да стигне до възможно повече хора. Ето адреса на анкетата, който ви моля да разпространите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог