Самоубиващото се пророчество

Наскоро писах за така наречената теорема на Томас за самореализиращото се пророчество. Робърт Мъртън говори и за теорема за саморазрушаващото се ("self-destroying") или самоубиващото се ("suicidal") пророчество. Тя е противоположна на първата. Понякога човек е толкова убеден в нещо, че именно поради това то не се случва. Всички можем да се сетим за подобни примери от собствения си живот. (Веднъж се издъних на изпит, на който се падна Кант, защото бях убедена, че от всичко Кант знам най-добре. Следователно четох за всичко, освен за освен Кант и на изпита се оказа, че съм задръстила главата си с друга информация, та не се сетих и елементарни неща. Срам!)

Самоубиващо се пророчество е убедеността, че всичко ти е позволено. Че си незаменим, че тези срещу теб нямат собствена воля и достойнство. Че можеш безнаказано да ги разиграваш, както си поискаш. Да ги караш да лъжат и да пълзят, да ти благодарят и за това, което са изработили сами и което им се полага. Подобно поведение може да минава до едно време. Когато прекалиш отвсякъде, някоя безгласна буква ще реши да стане гласна. След нея и други ще поискат да се чуят гласовете им. Ако много се самозабравиш, те чака съдбата на мушиците, опиянени от светлината на лампата.

Наричаха ни "двама-трима неуспели преподаватели". Вече сме 18 (и то при тайна подписка), като последното, което може да се каже за повечето е, че са неуспели. Напротив, ние сме хора с достойнство. И ще ставаме все повече. Страхът е минало.

Ако искате да се включите или просто да питате или съобщите нещо, пишете на адрес kauza_vr_vodenicharov@abv.bg.


П.п. Този път успях да изпълня молбата на един приятел да пиша по-кратко.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да отдадем дължимото!

Прилагам писмото, което написахме двамата с Дошков снощи. После ще обясня:

Благодарим на вестник „Капитал”.

Каузата за отстраняване на незаконния декан на ПИФ на ЮЗУ Александър Воденичаров е справедлива. Как започна всичко в Интернет. Първо беше форумът на електронното списание "Анамнеза" с темата: "Аудитория "Проф. д-р Йордан Шопов" в ЮЗУ???". После активността на Стефан Дечев и Александър Везенков в блога "Зала Шопов". Авторите изнасят неопровергани и до момента факти, с които се аргументират срещу недопустимото означаване на зала с името на незаслужил я професор по история. Ефектът е налице: зала Шопов не съществува в Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски” - Благоевград. На трето място, отново във форума на списание "Анамнеза" възникна митичната Горноджумайската телеграфна агенция. Нас тогава ни нямаше в този интернет свят. Появихме се - първо Дошков, после Светла - когато вече всички говореха за случая. А това нямаше да е възможно без "Анамнеза", Стефан Дечев и ГТА.

Така че ние сме с три блога, Анамнезис и митичната ГТА. Отношението помежду ни е на солидарност. Информацията от блоговете я обобщава ГТА. Нейна е последната дума. Никога не коментираме вече поместените текстове в ГТА, освен положително. Имаме свободата в блоговете си. ГТА и Анамнезис са флагманът на блоговете.

29 март 2008г.
София-Калояново

Светла Енчева
Петър Дошков

Снощи се върнах от Благоевград, вечерях и включих лаптопа. Чакаше ме имейл с изненадваща новина. "Капитал" са публикували казуса "Воденичаров" в статията си "10-те победи на интернет над традиционните медии". В първия момент щях да превъртя от радост. В следващия се опитах да концентрирам уморения си поглед и да прочета. Това, което видях, ме учуди. Бяха споменати само блога на Дошков и моя. Нито дума за Стефан Дечев, който започна всичко с отворените си писма една година, преди да се включим ние. Нито дума за форума на електронното списание "Анамнеза", където първо беше подхваната темата. Нито дума за Горноджумайската телеграфна агенция, създадена още през септември миналата година, която ден след ден дава информация за това какво се случва в ЮЗУ.

Първото ми предположение беше, че от "Капитал" не са чели блоговете ни с Дошков внимателно. Самият Дошков започва блога си с думите: "Научих за случващото се със Стефан Дечев случайно". Следва линк към блога на Дечев и обяснение, че е стигнал до него чрез коментарите към статията "Бартер с декан" в "Дневник". А аз още в първия си пост, в който започвам да говоря за моя факултет, споменавам и Дечев, и "Анамнеза", и "Дневник", и "Капитал". Звучи галещо самолюбието, но е фактологически невярно, че точно моят блог бил, видите ли, форма на "победа на интернет над традиционните медии", защото аз, срам не срам, последвах медиите, не ги провокирах. Преди мен бяха статиите на Симион Патеев в "Дневник", после вестник "Труд", после Дошков, Зорница Латева, Бойко Пенчев, пак в "Дневник", после великолепното журналистическо разследване на Росен Босев в "Капитал". Точно една седмица след последното се осмелих да изпълзя от прикритието си и аз. А в деня, в който Зорница Латева отразяваше предаването на документи от Инициативния комитет ден преди парламентарното питане на Мирослав Мурджов, аз имах алиби - бях на протеста против следенето в интернет. Тогава се запознах със Симион и му казах, че ме е страх. И на Ани, Жюстин и Мишел казах, че ме е страх. Може и на Григор да казах, вече не помня.

Стефан не го беше страх.

За пореден път повтарям, че не се гордея със себе си и не се имам за герой. Къде съм била, когато са уволнили Дошков, къде съм била, когато Стефан се е борил цяла година съвсем сам в цял университет? Не знаех, но това оправдание ли е?

След като снощи прехвърлих тези мисли през главата си, успях да науча повече за статията в днешния "Капитал". Не искам да кажа какво съм научила. Който трябва, се сеща. Първо ГТА реагира в "Анамнеза" за статията в "Капитал", после аз публикувах кратък коментар там. След което с Дошков преодоляхме, че и на двамата не ни беше добре, седнахме, концентрирахме се и написахме общото писмо с помощта на Skype и две телефонни обаждания. Защото не само споделяме обща кауза със Стефан, Боряна, Везенков, ГТА и неколцина други, които на този етап все още не се афишират с имената си, а сме и приятели. Това, че се открихме, е най-прекрасното в цялата история. Отстраняването на Воденичаров е кауза, приятелството ни е откровение.

Излишно е да се надяват, че могат да ни противопоставят един на друг така, както конфигурациите в отсрещния лагер непрекъснато се сменят. Това няма да стане. Губите си времето просто. Излишно е също така от "Капитал" да подценяват усилията на своите и на "Дневник" журналисти, които предхождаха нашите блогове - Симион Патеев, Зорница Латева, Росен Босев. Ние няма да ги забравим.

Всички документи, свързани с казуса "Воденичаров" се пазят и от тях става ясно кой кога каква позиция е заемал. Няма да да се самозабравя, няма да престана да отдавам дължимото на когото трябва.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Теоремата на Томас" и правата на студентите

Имам трима приятели, които се казват Томас, но "теоремата на Томас за самореализиращото се пророчество" датира от 1928, значи не принадлежи на нито един от тях. Името на създателя й е Уилям Томас, а е особено популяризирана от друг американски социолог, Робърт Мъртън. Теоремата гласи - "Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия". На пръв поглед твърдението изглежда безумно. Но ето ви пример от времето на т.нар. Голяма депресия в Щатите. Банка, която се развива много добре и не е засегната от депресията. Тъй като обаче разни банки вече са почнали да фалират, тръгва слух, че и тази фалира. Естествено, хората се впускат да си изтеглят спестяванията от нея. И банката наистина взима, че фалира.

Обсъждаме тази теорема със студентите от първи курс, първи семестър, докато четем "Покана за социология" на Питър Бъргър. Бъргър твърди, че институциите се крепят на вярата ни в тях. Обичам да питам всеки курс, година след година - ако студентите в този университет изведнъж престанат да смятат, че това е университет, а решат, че е примерно дискотека или нещо подобно (или обект на абстрактното изкуство, както снимката на ЮЗУ в началото на поста), ЮЗУ ще може ли да продължи да е университет? Ами не, отговарят студентите след известен размисъл.

За мен позицията на Бъргър е доста едностранчива, тъй като не отчита факторите (културни, исторически и пр.), които в много случаи предопределят нашия избор (и по други причини, които не върви да обяснявам тук). Вместо това той преакцентира върху свободата в смисъла на Сартр, но говорим за един от интелектуалните вдъхновители на хипарското движение, все пак, простено му е. При всички случаи, размишленията на Томас, Мъртън и Бъргър идат да покажат, че ние сме тези, които правим обществото, то не е нещо външно на нас. Обществото, казва Бъргър, е мрежа, чиито брънки сме самите ние и която постоянно донаплитаме.

Поводът да се впусна в горните теоретични разъждения (знаете, че по принцип избягвам да говоря за социология в блога си) е информация за корупционни практики в Студентския съвет на ЮЗУ, огласена от анонимен студент в "Анамнеза" и блога на Петър Дошков (коментар номер 191; много са любопитни реакциите върху разказа на студента в блога на Дошков). Досега не съм се интересувала от дейността на Студентския съвет, но излиза, че той има неформален председател от поне десет години (човекът записва висше след висше, за да може да продължава далаверата), Кирил Кирилов, лансинан навсякъде като председател, притежаващ значителна власт и злоупотребяващ с нея. Разпределяне на общежития, бюджети (3% от бюджета на университета), ремонти, гласове (15% от гласовете на Общото събрание на университета) и какво ли още не. Единственото възражение, което до този момент се е появило по адрес на анонимния студент, е че това може би не е студент и защо пише анонимно; нищо по същество за изнесените от него данни. Ала след като в ЮЗУ и преподавателите се страхуват, какво остава за студентите?

Смелостта на студента ме вдъхнови и ме изпълни с оптимизъм и затова реших да посветя този оптимистичен пост на студентите. Има неща, за които отказвам да говоря с моите студенти в час - теми, засягащи колеги, отношения в университета и т.н. Казвам им, че съм във властова позиция спрямо тях, не сме се събрали като приятели. Следователно ми е много лесно да ги манипулирам, ако реша, да използвам информацията, която са ми предоставили, за разчистване на лични сметки или дори срещу самите тях. Студентите ми се чудят, за тях обсъждането на едни преподаватели с други преподаватели в час си е практика, смятат го дори за част от академичната свобода. Някои се чувстват почти предадени, когато им казвам - престанете да ми говорите за преподавателя Х. Ама ние с другите преподаватели си говорим, а Вие защо не искате, питат. Отговорих им веднъж - добре, като се оплаквате от преподавателя Х., нещо променило ли се е? Не, казват, нищо не се е променило. В края на следването си много от тях са отчаяни, демотивирани, други - деморализирани.

Затова искам да кажа от личния си блог някои неща на студентите - не само на моите (то от моите май не са много тези, които четат блогове) и не само от ЮЗУ. Огромна част от студентите в България стигат до правдоподобния извод, че от тях никой не се интересува, от тях нищо не зависи. Изводът може да изглежда много правдоподобен, но не е верен.

Разберете, студенти, без вас няма университет. Вие сте сила. Има много начини, по които може да се борите и да отстоявате правата си. Един начин е да следвате каналния ред. Недоволни сте от преподавателя Х, че вместо да ви преподава, ви занимава с дълбокомислени теми като мензиса си и ви пише оценки, без да е прочел писмените ви работи. Написали сте оплакване, от което в "добрия" случай просто е нямало последствия, в лошия - изкарали са ви го през носа. Ами следващия път заведете оплакването под номер в канцеларията. Така то става официален документ и няма да може просто да "потъне" някъде. Поискайте ваш представител да присъства на заседанието, на което се очаква вашият проблем да бъде обсъждан. Ако на катедрено равнище не стане нищо, има и факултетско, има и университетско. Карайте поред.

Ако смятате, че по този начин нищо няма да постигнете, може и да сте прави. Ако съответният преподавател е на стабилни позиции в университета, да кажем, член на Академичния съвет или "гъст" със секретарката на декана, или каквото и да е, колкото и да ви съчувстват другите ви преподаватели, едва ли ще посмеят да си мръднат пръста, за да ви помогнат. Виждате какво се случва на преподавателите, които не се страхуват. В такъв случай още нищо не е загубено, имате и вариант 2. Вариант 2 е даване на възможно най-голяма публичност на проблема. Има медии. Не подценявайте и силата на интернет. В последно време в Югозападен университет се случват драматични промени не на последно място (а може би най-вече) поради интернет активността, започнала с писмата на Стефан Дечев преди една година и пост на някой си kircho един месец след това и продължала във форуми и блогове. Когато Петър Дошков е бил уволнен преди 3 години, аз дори не съм разбрала за какво и не съм чула почти нищо за случай (много от студентите му също не са разбрали защо го уволняват) - до момента, в който той си направи блог и сега се чуват все повече гласове - върнете Дошков на работа. Та независимо дали става дума за преподаватели, които не си вършат работата или са корумпирани, проблеми със студентския съвет и така нататък, даването на публичност на проблема може да има неподозирано голям ефект.

От друга страна, добре е да сте убедени, че каузата, за която се борите, си струва. Знайте, че в интернет всеки може да си изказва мнението и че позицията ви ще срещне съпротива. И ако не е достатъчно основателна, голяма е вероятността да пропадне. Противниците на Стефан Дечев също си направиха блог. Вижте на каква "популярност" се радва той. (Ау, виждам че вчера един познат колега се намесил. Ако иска да ми задава въпрос, да попита мен, а? Не да го задава от място, което никой не чете.)

В обобщение - не забравяйте, че ние с вас правим университета и той в много отношения ще бъде такъв, какъвто ние го направим. От вас зависи повече, отколкото можете да си представите. Важното е да повярвате в това.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Да обичаш на инат", версия n+1

Няколко пъти ми се случва в последните седмици да ме питат дали съм се отказала от темата за нередностите в Югозападен университет в блога си. Питат дори хора, които нямат връзка с университета, но са съпричастни към темата. Вчера дори получих притеснено писмо от едно блогърско другарче с въпрос дали всичко е по старому.

Не е по старому. В тази връзка, ето няколко коментара от блога на Петър Дошков:

121. анонимен - къде сте
20.03 22:53
Защо се умълчахте? Изплашихте ли се? Всъщност има ли поне един реален резултат от всичко досега? Единственото, което постигнахме до тук е че ядосахме властниците. Ако нищо реално не се случи с тяхното отстраняване, те ще станат толкова злобни, че ще излеят злобата си срещу всеки, който не им се "подложи". Спасението ни е в това да продължим...

122. анонимен - Нееееееееее. . . Не е това. Тук на...
20.03 23:00
Нееееееееее...
Не е това. Тук настъпи малко мълчание, защото в университета вече всички говорят за това. Говори се толкова много, че направо време не остава да се напише тук.
По-рано в университета се мълчеше. А сега други разговори няма! Някой спомня ли си какво преподава?

125. анонимен - Съгласен с горните
00:28
Вече в ЮЗУ няма преподавател или друг работещ, секретарка, счетоводител и т.н, който да не знае какво е това "Анамнеза", GTA, блог, писмо на Стефан Дечев, писано от Александър Везенков, писано от Петър Дошков, от Светла Енчева, Боряна Димитрова, изказвания на Димитър Димитров и Румен Потеров, Комитет за отстраняване на Воденичаров. Че е правил Воденицата опит да прокара трети мандат през парламента, но опита не минал. Че министър Тачева го изхвърлила от делегация за Люксембург .... Всичко това вече се говори спокойно, не е като едно време.

Също толкова неверни са твърденията на някои, че съм се била уплашила и променила тона. Има важни новини, които ще бъдат обявени до няколко дена, така че съм в процес на изчакване. Освен това, дискусиите се водят и в "Анамнеза", блога на Дошков и статията на Стефан Дечев в "Про и Анти". В коментарите към последната можете да видите интелектуалния "капацитет" на някои от поддръжниците на статуквото в ЮЗУ. Действам на различни фронтове.

Не мисля, че има от какво да се страхувам.

От заплахите за шамари и саморазправа (документирани на катедрено заседание с диктофон)? Все едно кой и в какво качество ги е изрекъл, това си е заплаха за физическо насилие и не е невинно от юридическа гледна точка. А иначе, два шамара не ме плашат, в детството си съм "изяла" много повече, пък съм още жива.

От натиска да напусна, понеже не съм се била идентифицирала с гледната точка на катедрата? Всичко, което правя, е за доброто на ЮЗУ и следователно на катедрата. Искам ЮЗУ да е университет, от който студентите и работещите в него да няма за какво да се срамуват. Когато преди години един познат, военен прокурор, разбра, че работя във факултета на Воденичаров, веднага започна да ме гледа лошо. И да не ви казвам какви ги изприказва (съмнявам се, че би посмял да потвърди информацията, която сподели с мен, публично).

От смехотворните твърдения, че не трябвало да седя в служебния си кабинет с хубавите му мебели и компютри, защото те били осигурени от Воденичаров, а да стоя във фоайето? Първо, кабинетът не ми е подарък, на него пише името ми, длъжна съм да съм там. Второ, служебни компютри не ползвам може би от месец, няма и да ползвам. Седя на стар дървен стол с прашна розова плюшена тапицерия, вместо на някой от новите. Заемам част от бюро (дали е ново или старо, не ме интересува, и част от някоя от малките масички ми стига), закачалка, чекмедже и част от шкафче, които не се заключват, кошчето за боклук. Да, и един контакт и сигнала от безжичния рутер. Не виждам от какво да се срамувам.

Че може да ме уволнят? Не са го поискали на този етап (или поне аз не знам), но това от отдавна не ме плаши, въпреки намеците в коментара, пуснат на 2008-03-22 13:25:17 - "Защо Анушка е не е разляла до сега олиото по списъка на щатния състав на ЮЗУ върху името на СвЕн?" (явно и тъпанари четат "Майстора и Маргарита", но какво да се прави). Няма да умра, ако ме уволнят, я. На Петър Дошков му се е случвало два пъти и е още жив :-).

Че нарушавам закона? Много се изприказва как съм нарушавала разни закони, но досега не видях черно на бяло - ето този закон, този член, тази алинея. Поне един пример дайте, моля! Та да го обсъдим. Когато ние твърдим, че Воденичаров е незаконен декан и председател на Общото събрание на ЮЗУ, го подкрепяме със съответните факти. Да ме плашите абстрактно с нарушение на закони - не, no pasarán.

***

Знаете ли, в супермаркета до нас продават стари български филми за по два лева. Досега съм купила около осем от тях, най-вече с цел да показвам на студенти що е "реален социализъм". Ала като ги гледам, аналогиите с днешното време направо бодат очите. Преди няколко дни дойде ред на "Да обичаш на инат" и приликите със ситуацията в ЮЗУ ме шашнаха. Спомняте си филма, нали? Детето, което каза, че учителят му пее фалшиво, улови баща си, че присвоява пари от службата, баща му го хванаха угризенията и реши да е честен, но колегите му не можаха да приемат промяната в поведението му. Тази сутрин изгледах филма още веднъж и си записвах някои реплики:

"Всички са криви, само ти си прав. Поне заради белите му коси можеш да кажеш едно извинявай". Как може Стефан Дечев да е прав една година да се бори срещу напълно сам кръщаването на аудитория на корумпиран професор със съмнителни научни постижения? Няма ли уважение към мъртвите? Как мога аз да наричам един 68 годишен човек "кауза пердута"? Как може трима души в цял факултет да твърдят, че останалите лъжат и пак само трима на Академичен съвет да посмеят да се обявят срещу смехотворния доклад на Контролната комисия?

"- Фалшиво ли пее?
- Ти знаеш ли какво ще стане сега?
- Фалшиво ли пее?
- А ти знаеш ли какво може да стане сега, бе?
- Фалшиво ли пее?
- Абе ти знаеш ли какво може да стане сега?"

Легитимен ли е Воденичаров? Леле, какво ще стане сега? Авторитетът ни, акредитацията ни, кариерата ни, командировките ни, конференциите ни, аудиториите ни, кандидат-студентите ни и т.н. и т.н....

"Какви номерца свиваш бе, Радо?" "Решил си да клепаш, а?" "Колко годинки са това? А сега - моля ви се, реших, моля ви се, разкайвам се. Яви ти се дядо господ облечен като милиционер май, а?"

Откъде у вас този стремеж към "висша справедливост"? Защо изведнъж решихте да говорите истината? Защо точно в този момент? Искате да съсипете катедрата/университета, така ли? Кой ви плаща?

"Какво му стана на тоя?"

Какво му стана на Стефан? (За справка - Александър Везенков по въпроса.)

"Що не вземеш да напуснеш? Струва ли си само заради едната заплата да бачкаш?"

Какво ще правим без "личните услуги", за които голяма част от ПИФ редовно се реди на опашка, за да измолва от Воденичаров? Винаги ми е било много забавно да ги гледам тези опашки след разни събрания.

"Той всичко заради тебе прави!"

Проф. Воденичаров за нас прави всичко, за членовете на ПИФ, а ние, трима долни неблагодарници!

За несъгласните - контроли до дупка. Нали си спомняте контролите от филма, караха героя на Велко Кънев непрекъснато да разтоварва и товари по 40 тона картофи. В нашия случай картофи няма, но има уволнение на Петър Дошков, който впоследствие е направо спукан от съдебни дела за колосални суми, кое от кое по-нелепи, размахване на всичко в професионалната ни биография (в един случай и личния живот), което би могло да се изтълкува като нередно, остракиране, спиране на фестивали и т.н.

С лош край ли е "Да обичаш на инат"? Дали разбиването на камиона в омразната будка с омразната леличка е израз на безсилието, стигнало до краен предел? Паралелно можем да попитаме - дали сега просто си трошим главите? Имало ли е смисъл от това, което е направил Петър Дошков преди три години? Моят отговор на тези въпроси е "не". Във филма виждаме как отношенията в едно семейство еволюират. Детето престава да бъде обект на мъжкарските методи на възпитание на баща си. Майката не е вече покорната и плашлива домакиня, която само чисти, носи пантофите на мъжа си, прави му салата, мълчи си и търпи шамарите му; тя се научава да отстоява позициите си, да се противопоставя, да прави така, че и с нея да се съобразяват. Бащата се започва да възприема жена си и сина си като равностойни - и дори превъзхождащи го - човешки същества.

Спомнете си първата част на този пост. Югозападен университет вече не е същият и ще се променя все повече, не се съмнявайте в това. В началото се съмнявах, но сега вече съм убедена, че ще победим. Рано или късно.

За финал, присъединявам се към поздрава на ГТА - честит Католически Великден на един от най-уникалните хора, които познавам, Петър Дошков (предполагам, че не ти харесва, че го казах, но не устоях, извинявай). Поздравявам го с една не католическа песен, но пък му подхожда ;-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Моментна онтология 2

(Из статистиката на този блог)

Брей, ако човек има за основна цел да му кликат на блога, що да се хаби да пише за проблеми на висшето образование в България, геноцид спрямо изоставените деца в България и други подобни, стига му да спомене "k** l**" или "p***o" - и готово! Както каза Борислав Борисов в коментар на първата "Моментна онтология" (ооо, как ми липсва блогът на Борислав) - "SEO-блогърите трябва да си водят записки".

Съвсем out of topic - подозирам, че тази сутрин ще седя досред нощ да гледам "Мечтатели" на Бертолучи по Канал 1, въпреки че утре трябва да ставам в пет. Досега съм го гледала комай десет пъти, без субтитри и не по телевизията. Едва ли ще устоя на изкушението и ще си легна рано довечера, рядко филм ми е харесвал толкова много.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Датският X Factor, Ken Lee и цивилизационни очевидности

(Можете да видите българското участие от 01:58 до 03:40 мин.)

Преди няколко месеца попаднах на видео с българското участие в датската версия на X Factor. Може би не бих го огласила, ако не беше Ken Lee манията. Смятам, че това изпълнение в не по-малка степен заслужава да бъде хит и не го казвам с подигравка. Представете си да сте на 86 (ако се не лъжа) години, да живеете в Дания от 15 години, значи да сте започнали да учите датски на 71. Предлагам да пробвате да кажете "Rødgrød med fløde" (прилагам аудио помощ), за да видите що за произношение е това. И да имате духа да се явите на кастинг, да пеете и да танцувате. Датското жури естествено реагира "леко" подигравателно на лошото произношение на българската участничка - не само поради типично датската пунктуалност по отношение на езика, а и поради формата на подобен род шоута, в които традиционно се разчита на подигравката с участниците. Не отричам, че участието на българката в датския X Factor е ужасно смешно; аз самата се хиля като луда всеки път, когато го гледам. Само че в смеха ми няма подигравка.

Наблюдавам колко се изписа и продължава да се пише по темата "Ken Lee" (е, аз пък няма да сложа линк, и без това всички са го гледали вече) и се чудя мой ли е проблемът, че от тази история не ми е толкова смешно и никога не би ми хрумнало да блогвам по темата, ако не беше този всенароден ентусиазъм. Опитвам се да се саморазбера - дали съм просто темерут (че съм темерут, изобщо не се съмнявам), или има и други причини да не ми е смешно.

Откакто работя в Благоевград, май десет години вече, започнах да разбирам нещо, което, докато бях студентка по философия в СУ, не ми стигаше до съзнанието. Няма една България, има много Българии. Обитателите на тези Българии имат изключително различни една от друга цивилизационни очевидности. Едни живеят с компютърните игри и чата, други реагират враждебно, когато им кажеш, че са написали добра курсова работа, защото от жените в техния регион се очаква да имат диплома, която да закачат на стената за радост на семейството, но да се оженят, да си гледат децата, да се подчиняват на мъжа си и да нямат никакви интелектуални претенции. Едни вярват в науката, други практикуват магии, а трети съвместяват първото и второто, без да виждат в това противоречие. Едни живеят в 21-ви век, други дори нямат ток, прокаран в селото. Тук се сещам за разработка на моя студент Шабан Даракчи - може да й хвърлите едно око, ако ви е интересно.

Надявам се, че някои от вас си спомнят как през 80-те (и преди това, но аз за преди много спомени нямам), особено ако не са от елитна гимназия, учениците "вадеха" текстове на песни по същия невъобразим начин, по който Валентина Хасан е "извадила" текста на песента на Марая Кери. Нямаше интернет, почти нямаше откъде да се намерят оригиналните текстове, а в редовите училища (както и днес) не се научаваше английски. Очевидно Валентина Хасан не принадлежи към интернет културата, след като дори не е знаела, че изпълнението й е качено в интернет. Тъй като не знае английски, не може да се оправи с текста, дори да си го намери. Ще кажете - а защо е пяла "на английски", тогава. Ако си спомняте по-добре духа на 80-те, няма да се учудвате толкова.

Ако не се беше дигнал толкова шум, нямаше да гледам въпросното видео. Имам дълбока непоносимост към всякакви шоута, подобни на Music Idol, в които де що има индивидуален стил, се пречупва, за да се бълва някаква усреднена поп боза. Може да "гориш" в рок музиката (те такива много не ги и приемат, де), но ще те накарат да пееш и чалга. Навремето геройски изтърпях по-голямата част от Star Academy и наблюдавах как индивидуалността на една Виктория например биваше систематично прекършвана, до момента, до който тя започна да говори за самоубийство, че и след това. Не само тя, а и други от участниците се оплакваха, че са загубили стила си и не могат вече да пеят като преди. Новите песни на победителката от предишния Music Idol Невена не помня коя не дават възможност да се разкрие и малка част от характерния й глас и стил (не че стилът й е мой тип, но си го има, по-точно имаше, доколкото съм и чувала едно-две изпълнения) и са абсолютно безцветни еднодневки. Замислете се за любимите ви музиканти - кой от тях биха го приели в Music Idol? Аз лично не се сещам за такъв от моите. Thom Yorke? Представяте ли си Том Йорк на кастинг за Music Idol или подобно шоу? Бас държа, че ще му кажат, че изглежда като олигофрен и не може да пее. Ще приемат ли Pink Floyd? Сигурно ще кажат, че нямат сценично поведение. За Peter Hammill дори не питам. И така нататък...

Така че, аз ще продължавам да не гледам шоута от сорта на Music Idol, Пей-с-еди-кого си и пр. Вместо това ще слушам музика.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Различни "цветове", все същото "животно" - нещо като равносметка

Днес се навършва точно един месец, откакто за първи път писах в блога си за нередностите в моя факултет, които карат стотина преподаватели да живеят в колективна лъжа. Навършват се и една година и един месец от първото отворено писмо на Стефан Дечев до ръководителя на неговата катедра и една година от началото на публичното обговаряне в интернет на някои "странни" практики в Правно-историческия факултет на Югозападен университет.. Днес нещата изглеждат много по-различни, отколкото от преди една година и един месец или дори само преди един месец. В Югозападен университет има "раздвижване на духовете", каквото доскоро би било абсолютно немислимо. Всичко това нямаше да се случи (а и аз може би нямаше да посмея да си отворя устата), ако не бяха усилията на Стефан Дечев, който в продължение на една година се е борил, както отбелязва Александър Везенков, "напълно сам", а преди него и Петър Дошков, който си е изпатил за смелостта най-много от нас. На Боряна Димитрова и мен в общи линии само ни се карат, не ни говорят и се опитват да ни дискредитират, докато Стефан е бил привикван и заплашван - и лично, и на катедра, а Дошков - уволнен и съден. Поздравления, момчета, без вас нямаше да е същото!

Бях започнала един друг пост преди няколко дена и смятам, че не е лоша идеята да обединя и двата в нещо като равносметка. От известно време насам си мисля, че между много от темите, за които пиша в блога си, има връзка - цензурата по отношение на блогърите, отношението към филма на Кейт Блюет и демонизирането на Алексо Петров, а сега и това, което се случва на тези, които не се страхуваме да говорим за нередностите във университета, в който работим (в случая на Петър Дошков - от който е уволнен).

Какво имам предвид?

При всички тези случаи има, първо, официална институция, която не обича някой да й показва, както пишеше в един анонимен коментар в блога ми, "интимното бельо". Второ, въпросното "интимно бельо" е доста поизцапано. Трето, влошената "хигиена" е довела до болести, които съвсем не са безопасни. Четвърто, появява се някой, който се осмелява да заяви (и да подкрепи с доказателства), че въпросните гащи са... да го кажем по-меко, покрити с остатъчни продукти и че това предизвиква масова зараза. Пето, в резултат официалната институция, вместо да вземе да си изпере гащите и да иде до аптеката за ваксина, обвинява куражлията, че е предател и че има рога, опашка, три сестри, трима братя и не знам си колко златни ябълки.

Мишел писал за протест за Странджа. Протестът е, защото със Странджа определено има някакъв проблем. Ама от гледна точка на институцията, проблемът не е Странджа, а протестът. Какво правят? Привикват Мишел в полицията и се опитват да го сплашат и да му затворят устата, защото протестът на еколозите, видите ли, не бил официално разрешен.

Кейт Блюет направила филм за дома за деца с увреждания в Могилино, който (подчертавам това, защото голяма критиците на филма отказват да го забележат) е снимала в продължение на девет месеца. Сума ти неправителствени организации тръбят, че Могилино не е изолиран случай. Българският Хелзински комитет още преди години показа и какво е дереджето на домовете за възрастни с увреждания в България. Всичко това не пречи на разни патриоти, начело с Президента на републиката (който се включи късно, но с апломб) да твърдят, че това е антибългарска кампания, че то в Англия и Европейския съюз положението с тези домове не е по-добро, че ако защитаваш Кейт Блюет, си национален предател. Аз самата съм получавала коментари в тази връзка, в които се казва - като научим децата да обичат държавата и да пеят патриотични песни, всичко ще се оправи. За мен обаче държавата няма абсолютно никакъв смисъл без хората - какво да й обичам, след като тя систематично третира човешки същества по-зле и от животни. Президентът Първанов дори има наглостта да каже, че те родителите били виновни, защото оставяли децата си в домове, след като е добре известно, че върху тях се упражнява натиск, за да го направят.

Аналогичен е и случаят с eдиния от трейлърите на филма "Баклава" на живеещият в Канада български кинаджия Алексо Петров. Първо, трейлърът бяха набеден, че били детска порнография. Второ, разни патриоти взеха да се възмущават - абе тоя живее в Канада, значи няма моралното право да ни обяснява какво било в България. Трето, от висотата на експерти и критици някои решиха да разкритикуват естетическите качества на филма... все едно, че съвременното българско кино е нещо, които изобщо може да служи за еталон. От друга страна, филмът на Алексо Петров "отпуши" и в известна степен легитимира говоренето за това какво става и в домовете за "здрави" деца в България. Естествено, проституция, просия, насилие, злополуки и смърт и мизерия не се случват в тези домове от само от няколко седмици. Ама Алексо Петров бил виновен, че показал това. И тук господин Гоце пак обвинява родителите, че си изоставяли децата, а това, че няма един свестен и работещ механизъм да се поощряват родителите, които биха изоставили децата си, да ги гледат, и изоставените деца да живеят в семейна среда, изглежда доста по-дребен проблем.

Аналогичен е и казусът с нелегитимния декан на Правно-историческия факултет на Югозападен университет. Във факултета може да има сума ти нередности, лъжи и корупционни схеми, но докато всички си мълчим и, по думите на Александър Воденичаров, "крачим в единен строй", нещата изглеждат наред. Отвори ли си някой устата обаче, се почва - Дошков е еди-какъв-си, какво му стана на тоя Стефан Дечев, я да видим какви са му научните качества, а пък Светла Енчева още не е защитила дисертация, Боряна Димитрова е защитила, ама не е ходела редовно на заседания и т.н. и т.н. Раждат се конспиративни теории, според някои от които например всичко дотук е имало за цел да срине катедра Социология; сигурно и Дошков, и Дечев все за катедра Социология са си мислили. От друга страна, аз получавам упреци, че съм се гаврела с паметта на Йордан Шопов, за когото нищо не съм писала в блога си (въпреки че твърдя, че в борбата си срещу зала "Шопов" Стефан е напълно прав и че това не е гавра с ничия памет).

Забележете, че и тук, както при предишните разгледани случаи, светът се дели не две - "ние" и "другите" и ако посмееш да кажеш нещо по адрес на "нас", биваш идентифициран с "другите", които се опитват да ни унищожат "отвън". Като се опитам да обобщя, излиза, че "ние"="статукво" и "промяна"="другите", тоест във всички разглеждани случаи промяната се възприема като нещо, налагано отвън и разбиващо привичната идилия ("колко задружни бяхме, като едно семейство, а сега?"). Мащабите може да са различни - примерно, BBC "срещу" България или преподавател "срещу" катедрата си, но принципът остава. И при всички тези случаи се казва - това са си вътрешни въпроси, има си механизми за решаването им, защо трябва да се вдига толкова шум?

Убедена съм, че при подобни случаи е повече от необходимо да се "вдига шум", тъй като "каналният" институционален ред за промяна практически не работи. Публичността е най-доброто средство срещу корупцията и в това отношение силата на интернет е огромна, понеже често пъти не може да се разчита и на конвенционални медии. В този смисъл, твърдо заставам зад Жюстин в спора й с Ивайло Дичев за ролята на блогърите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Да се готви следващият обиден

Днес медиите съобщават, че академик Юхновски, дългогодишният председател на БАН, подал оставка, обиден от недоволството по отношение на тенденцията да векува на поста си, след като е избран за четвърти мандат. Акад. Юхновски нарича възраженията от редица представители на научната общост в БАН "клеветническа кампания". Може би е клевета, че акад. Иван Юхновски е на 70 години или е клевета, че законът за БАН в настоящия си вид не разрешава на академиците да заемат щатни длъжности, ако са над 70 години. Вестник "Дневник" припомня казуса с нелегитимния декан на Правно-историческия факултет на Югозападен университет в тази връзка:

Подобен казус има и с декана на Правно-историческия факултет на Югозападния университет Александър Воденичаров, който незаконно остана на поста трети мандат. Преподаватели и студенти изпратиха протестни писма до министър Вълчев и депутати, но няма резултат.

Ще ми се да се надявам, че в скоро време и проф. Воденичаров може да се обиди по примера на колегата си Юхновски и да излезе в заслужена пенсия. Предполагам, че няма да преживея толкова тежко обидата му и обвиненията в клевета, ако поради тях той напусне деканския пост, който е узурпирал. Дори ми хрумва и подходящ музикален поздрав за изпроводяк.


П.п. Форумецът Наско ме упрекна, а днес се запознахме и ми го каза и в личен разговор, че съм била наложила цензура на блога си и съм се била уплашила и млъкнала. Не, не съм се "смотала", чаках изпълнението на едно решение от последното катедрено заседание, но може би членовете на катедрата са променили решението си, без аз да разбера... А за модерацията на блога - редовните му читатели знаят защо се наложи тя. Съжалявам, че и един коментар на Наско го отнесе, но му изложих мотивите си.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Прошката като институция

Тази снимка е на детайл от статуята пред катедралата "Свети Петър" в Лайпциг. Статуята представлява Христос, който утешава немски войник. Направи ми впечатление как немският войник въплъщава не мощ, а слабост и погрешимост; той е "принизен" и гледа нагоре към Бога.

Днес направих един гаф. Не знаех, че днес е Сирни Заговезни, поради което реагирах на коментар в блога си (от автор, който предпочита да е анонимен, но разчита, че знам кой е) доста грубичко. После ми стана мъчно.

Не съм православен християнин и не си правя труда да запомня датите на всички православни празници. Ала знам, че е утопия и да изисквам хората да се съобразяват с протестантските ми убеждения, затова (както и поради характера на самите ми убеждения, според които вярата е нещо по-интимно и от секса) рядко говоря за тях. Не бих искала следващите редове да се изтълкуват от никого лично, въпреки че предполагам, че може да стана така. Разсъжденията, които ще изложа, зреят в главата ми от поне 20 години и нямат връзка с конкретния казус. Част от тях преди десетина години съм изложила и в статия. Предварително моля за извинение, ако някой приеме думите ми като отправени към него или ако някой сметне, че накърнявам православните му чувства.

Доста православни празници ме дразнят заради подменянето на собствено религиозния смисъл с езически и/или патриотичен. Ако има обаче православен празник, който в най-голяма степен да е непоносим за мен, това е именно Сирни Заговезни. Защо?

Смятам, че искането на прошка на Сирни Заговезни има смисъл в едно традиционно общество, но не и в модерно такова. Нека обясня.

В традиционните общества, типологично взето, няма особен напредък; хората живеят така, както са живели родителите им, бабите и дядовците им, техните родители и пр. Оттук логично най-мъдрият е този, който е живял най-много, защото всички имат общо взето един и същи опит. В традиционните общества децата нямат права; възрастните са изначално "правите", защото те "знаят за какво става дума". Също така, в традиционните общества рядко се случват конфликти между роднини и има ясни правила, по които възникналите конфликти се решават. Институцията на прошката, следователно, има за цел да възстанови изначалния социален ред "с добро".

Каква е разликата с модерните общества, каквото е и нашето? В тях основен принцип на живота е промяната. Новите поколения, от една страна, преживяват част от опита на предходните, но, от друга, имат и безпрецедентен по отношение на родителите си опит, за който няма "готова рецепта". Модерният човек, освен това (отново типологично взето), за разлика от традиционния, е индивидуалност, той не свежда себе си единствено до родовата си роля. Всичко това обяснява много по-високата степен на конфликти между поколенията (и изобщо в личен план), отколкото в традиционните общества.

И така, да се върнем на Сирни Заговезни, когато традиционно младите искат прошка от по-възрастните. Спомням си, че като малка всяка година на този ден се чувствах ужасно. Подсмърчайки, с голямата ми сестра искахме прошка и родителите ни, подсмърчайки, ни я даваха, но от това нищо не се променяше, дори напротив. А аз все си мислех, че има неща, за които бих искала и родителите ми да ме помолят за прошка и ми изглеждаше несправедливо, че само децата трябва да се извиняват и само от възрастните се очаква, че има за какво да простят. Имах тежко детство в семейство, чиито членове бяха с изключително сложни отношения помежду си. И още са, но семейството се разпадна - с голямата ми сестра поехме всяка по своя път, а родителите ни се разведоха. Бих разказала някои случки, но много лично ще стане.

Днес гледам на всичко това от дистанция, но си мисля, че според съвременните цивилизовани стандарти децата имат права; те заслужават толкова уважение, колкото и всеки възрастен. Едно днешно дете би уважавало родителите си много повече, ако те са способни да му се извинят, когато са сбъркали или са се отнесли към него зле. Още повече, че съм убедена, че детството е най-трудната възраст. (Спомням си, че когато беше в първи клас, малката ми сестра веднъж ми каза през сълзи: "Не е справедливо! Възрастните си правят каквото си искат, а нас ни правят на маймуни." Право си беше детето!) На едно дете всичко му е за първи път, то още няма изработени механизми да пореща много предизвикателства, ето защо има нужда от подкрепа и разбиране. Институцията на прошката на Заговезни закрепостява разбирането, че младите са виновни по дефиниция и възрастните са прави по дефиниция. (Току що гледах "Малкия коментар" на БТВ и едно от децата каза - "прошка е, когато някой голям ученик реши да те бие, и да ти прости и да не те бие". Показателно...)

Може би си мислите, че прекалявам, че правя "от мухата слон", защото това е просто една традиция, а "традициите са хубаво нещо". Склонни ли сте обаче да приемате едно към едно всички традиции? В Библията например пише: "жени, подчинявайте се на мъжете си". Колцина от читателите на този блог (намигване към openly feminist) са склонни да приемат това едно към едно?

Другото възражение на поста ми би било, че в наши дни много хора искат прошка на Заговезни не само от по-възрастните, а и от приятели и дори по-млади. Вероятно не е излишен ден, в който хората да си прощават помежду си. Но се боя, че в огромна част от случаите хората го правят от куртоазия, а дълбоките проблеми помежду им си остават. Така че този ден се превръща в едно голямо и сълзливо лицемерие. По-честно е да се опитваш да прощаваш истински и всеки ден, а не само веднъж в годината... до следващия път. Не че винаги го можем.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Horror vacui

Buffalo '66 - Moonchild by King Crimson

Лека нощ на всички. Сладки сънища. Спете спокойно :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Оригинален принос към научните титли

От щаба на Hercules vs PIF ме уведомиха, че до тях е достигнал странен слух. Дочули, че днес, по случай Националния празник на България, проф. Александър Воденичаров е бил удостоен със званието Doctor Honoris Causa Perduta. От Hercules vs PIF не знаят дали това със сигурност е вярно и - ако да - кой точно го е удостоил с въпросното звание. Ще питам Горноджумайската телеграфна агенция, която винаги предоставя достоверна информация по интересуващите Hercules vs PIF въпроси.

Ще ви държа в течение.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Баба Марта като такава

На първи март неизбежно се сещам за един от любимите ми преподаватели, покойния вече професор Иван Софрониев Стефанов. Май не бяхме много феновете на уникалното му чувство за хумор. Спомням си го как веднъж влезе в 41-ва аудитория на и измърмори с характерния си глух глас: "Колеги, честита Баба Марта... хм... като такава".

Съзнанието ми все още продължава да се съпротивлява на факта, че Иван Стефанов е мъртъв. Понякога то бива атакувано от твърде живи спомени, които ме карат да се усмихвам. После боли.

Затова и мартеничката ми за вас е миналогодишна, захабена, снимана през януари.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог