Протестът, енергията, посоката

Противниците на протеста срещу правителството на Пламен Орешарски с все по-голямо удоволствие намират поводи да изтъкват как протестът се е изхабил, как е загубил енергия и посока. Че как няма да се изхаби - възможно ли е в продължение на 107 и повече дни да повтаряш едно и също елементарно нещо на фона на помия, която всекидневно се излива върху теб с помощта на държавно-корпоративно-медийната пропагандна машина, и да не се изтощиш и демотивираш? И да не "закицлиш" в кръг?

А елементарното нещо е, че настоящото управление не става за нищо, освен да прокарва корпоративни интереси, и затова трябва да си ходи. Дори да изключим казуса с Пеевски, който катализира протеста, ето какво ми хрумва, без дори да се замислям за повече примери:

• парламент, който на практика не може да функционира и зависи от една неонацистка партия, която вече дори нацитата не вземат на сериозно;
• премиер, министри и депутати, които никъде не могат да се покажат, без да бъдат освиркани;
• здравен министър, който лобира за пушене в заведенията и който казва, че болните от рак "просят" от държавата;
• държава, която не може да изпълни минималното международно изискване за бежанците - предоставяне на подслон и храна, но твърди, че харчи между 1100 и 1400 лева на бежанец на месец;
• културен министър, който обмисля мерки за наказване на театрите за това, че са пълни със зрители;
• министър на инвестиционното планиране, който планомерно е инвестирал френските си социални помощи за безработица, докато работи в България;
• репресии над журналисти...

И т.н. и т.н., не си поставям за цел да бъда изчерпателна.

Давам си сметка, че позицията ми не е популярна, но смятам, че единственият начин протестът да не се маргинализира напълно е той да се политизира, да бъде припознат политически субект, който да показва ясни посоки за промяна, които да се осъществят в рамките на едно бъдещо управление.

Като се има предвид масовото разочарование от политиката в България, вкл. сред протестиращите, този политически субект ще трябва да прояви достатъчно смелост, за да убеждава гражданите - не само протестиращите, а и онези, които не знаят за кого да гласуват - в смисъла на политиката. Да задава посока. Да дава отговори.

Не казвам, че това непременно трябва да бъде Реформаторският блок. Но засега комай единственият политически субект, в когото се разпознават част от протестиращите, е Реформаторският блок, ала на този етап нямам впечатления той да прави нещо такова. По-скоро имам впечатления, че Реформаторският блок не знае какво да прави. На пръв поглед идеята за Гражданския съвет към него изглежда много симпатична и демократична. Според мен обаче е по-скоро проява на липса на политическа воля и бягство от отговорност. Никакво решение не може да бъде взето от Реформаторския блок, ако не бъде прието от Гражданския съвет с консенсус. Това е изключително тромава процедура и при наличието на дори един несъгласен член на Гражданския съвет е възможно Реформаторският блок да не може да вземе никакво решение за нищо. А е много важно да се действа бързо, да се предлагат политики, да се очертават хоризонти.

Аз например настоявам да знам:

• Какво смята и какво предлага Реформаторският блок по отношение на бежанците?
• Какво решение предлага Реформаторският блок, за да не бъдат повече хора обричани на смърт поради малоумни процедури за отпускане на лекарства?
• Как Реформаторският блок предлага да се финансират театрите?

И т.н., и т.н.

Преди няколко седмици попитах във Facebook каква е позицията на Реформаторския блок за бежанците, като "тагнах" контактите си, за които знам, че са в Реформаторския блок и/или в Гражданския съвет към него. Сред тях има и хора, които смятам за приятели и знам, че се борят за правата на бежанците. Получих отговор - да, такава позиция е нужна, ще направим нещо по въпроса. И... нищо.

В същото време, сред протестиращите има човек с плакат как можело държавата да отпуска на бежанците по 1100 лева. Опитах се да му кажа, че това не е вярно, че огромната част от тези пари се връщат в държавата под формата на заплати и т.н., че отиват за поддръжка на сгради, отопление, ток и че бежанците получават от тях максимум по 65 лева на месец, но той не ми повярва - неговата информация била официална, която съм била аз да споря - искал минималната заплата на българите да стане колкото вземали бежанците. Този мъж вярва на държавата, срещу която протестира. Кой е политическият субект, който би поел отговорност да му каже каква е истината?

Вместо да очертава хоризонт и да задава посока, това, което прави Реформаторският блок, е основно да се крие зад протеста. Който протест неумолимо губи енергия, което логично ще се случва и с електоралната подкрепа за Реформаторския блок.

Ако в настоящата ситуация една политическа сила успее да спечели доверието на недоволните от настоящото управление, които не знаят за кого да гласуват, тази политическа сила има шанс не просто да влезне в парламента, ами и да спечели изборите и да управлява. Тази политическа сила обаче трябва да има кураж да се бори за общественото доверие. Вместо това има един аморфен Реформаторски блок, който не изглежда да си поставя по-сериозна цел от това да влезне в парламента.

Ако няма политическа сила, която върши това, и Протестната мрежа може да се захване с очертаване на хоризонти и посоки, макар да не ѝ е точно това работата. Но предполагам, че ясни позиции и предложения за бежанците, културата, отпускането на лекарства и т.н. биха имали повече ефект от художествените акции, на които, освен авторите им, се радваме най-вече арт изкушените им приятели. А и да се радваме, какво от това - тая радост все повече прилича на марихуаната, която облекчава болките на умиращите от рак.

Протестиращите трябва да разберат, че призивите протестът да не се политизира обслужват настоящото управление. При сегашната ситуация, дори правителството да падне, има немалка вероятност следващият парламент да е подобно абсурден. И да е научил уроците на сегашния - и да протестират хората, ако нямаме достойнство и изпълняваме поръчките, за които сме купени, всичко е наред.

Съжалявам, ако звуча песимистично. Но смятам, че има алтернативи и че те се пропиляват - само исках да обърна внимание върху тях. За да можем да казваме след години, че е имало смисъл от този протест.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Басова обява (и с бузуки, че и с китара)

Все отлагах блогването на летните си басови "подвизи". Накрая реших да ги споделя, като заедно с това ви помоля за съдействие.

Янко Бреков (Бръснаря) от "Артерия"/The Pomorians реши да се опита да се устрои в София. Мъдро решение, според мен, защото през три сезона от годината в Поморие не се случва почти нищо. На първо време му трябва квартира - стая или таванче около центъра или с удобен транспорт до центъра, за не (много) повече от 150 лева на месец. С възможност да я наеме и за по-кратък период от време, примерно месец-два, докато види как ще му потръгнат нещата в София. Та ако имате възможност да прeдложите квартира на симпатичен, талантлив и небезизвестен (съ)квартирант с бузуки, моля, оставете коментар или се свържете с мен по избран от вас начин (или направо с него, ако знаете как да го намерите).

Като дойде, Янко ще се оглежда и за работа - свирене на живо, уроци по китара и по бас, барман 2-3 пъти в седмицата, такива неща. Та ако търсите това, което той предлага, също ще съм благодарна да сигнализирате. От личен опит мога да кажа, че Бръснаря е вдъхновяващ, мотивиращ и подкрепящ учител, който може да прецени за какво ставате и да извади от вас повече, отколкото си мислите, че можете.

Лятото си взех баса за Поморие с идеята да посвирвам всеки ден и да опитам да си възвърна формата след един месец на протести и тотално зарязване на свиренето. И се отдадох на мързел. След няколко дена гузна съвест, че съм пипнала баса само веднъж за няколко минути, една нощ край огъня попитах Янко, за когото знаех, че е свирил и на бас (бях попадала на едно видео в тубата, което ме впечатли, но сега не мога да го открия), защо не ми преподаде някой и друг урок. Бръснаря веднага се отзова и на другия ден се видяхме. Прецени, че имам чувство за ритъм и че след три урока ще се съм готова за свирене на живо. Така и стана - не знам доколко бях готова, но Янко ми гласува доверие и ме включи с две парчета на концерта, а на следващия - с 4 (заедно с едно, което не го бях учила - 5).

Такъв е Бръснаря - може да е свирил с величия като Ману Чао, Пати Смит, Jaya the Cat, но не се има за "голямата работа". За него няма "големи" и "малки", голям или незначителен концерт. Може да свири пред десетки хиляди и после - с бузукито и шапка на ъгъла на улицата. Раздава се еднакво за всички, не се големее, може гласува доверие и на някой начинаещ като мен и да го уважава, както се отнася с уважение и към някой известен музикант.

Струваше ми се невъзможно да се справя с няколко парчета, които ми дава да науча за 2-3-4 дена, но се оказа всъщност не чак толкова трудно, ако отделя известно време. Ходех на урок два пъти в седмицата и всеки път Бръснаря ми даваше по няколко нови парчета. И аз питах ужасено "ама как", обаче после се справях с тях.

Най-хубавото беше, че навих Янко да направим заедно любимото ми парче на "Артерия" - Please, което не е било свирено от поне 11 години (и не знам дали някога е изпълнявано на живо). По малоумния ми поглед в края на клипчето, което е в началото на този пост, може да разберете колко съм щастлива.

Другото хубаво нещо беше, че се оказах способна на неща, които не вярвах, че мога - например да изсвиря нещо на живо без репетиции или да импровизирам. Но като ми дойде яйцето до четирибуквието, налага се да съобразявам бързо и няма "не мога да импровизирам", няма "не съм свирила ска". Минута и половина след началото на долното клипче например може да видите ужасеното ми изражение, след което до края свиря някак парче, което не знам - вярно, само в един акорд, ама си беше изненада:

(Извинявам се, че клипчетата не са много ясни, но на толкова малко пространство и почти без светлина по-добре няма как.)

И тъй. Нетипична обява стана, но да обобщя: Янко Бръснаря си търси квартира и работа в София. Ако можете да предложите нещо, моля да сигнализирате :-).

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Просто случайни съвпадения

Напоследък се случват определени неща, които подозрително приличат на натиск върху медии и журналисти. Но това може би е така само в главите на обезумелите протестиращи, а иначе всичко е наред.

Анна Цолова и Виктор Николаев просто са били уморени и са имали нужда от почивка. Починали си и после най-неколегиално отишли в конкурентната Нова телевизия.

Колата на Генка Шикерова се е самозапалила. Или Шикерова сама си я е запалила, за да си вдигне рейтинга.

Решението на българската редакция на Дойче Веле да се раздели с Еми Барух и Иван Бедров не е в резултат на натиск от страна на Корпоративна банка. Вярно, че е имало писмо от Цветан Василев, но междувременно се установило, че двамата журналисти, споменати в писмото, не спазвали журналистическите стандарти.

Свалянето на Бойко Василев като шеф на новините по БНТ не е свързано с това, че той показа подобие на зъби по време на интервюто си с Орешарски. Василев всъщност е бил изпълняващ длъжността и се радва на назначението на Даниел Чипев на предишния му пост.

Сега - сериозно. Илюзията, че правителството на Пламен Орешарски дава повече свобода от предишното, започна да се пропуква. Свободата на медиите е индикатор за свободата в едно общество. След медиите очаквам акции срещу блогъри и други активни и "непокорни" граждани. Впрочем такива акции не липсват. На този етап - компроматно, на следващия вече ще е институционално.

В същото време протестът се изтощава все повече и все по-трудно реагира на темите на деня. Което е и целта на привидната "свобода" на протестирането.

За разлика от някои от протестиращите ми приятели, се опитвам да чувам аргументите на познати, приятели и публични личности, които са против протестите, и да смятам до доказване на противното, че ако човек има мнение, различно от моето, това не го прави платен. Давам си сметка обаче, че позата на обвиняване на протеста става все по-малко безобидна. Както казваше покойният ми приятел Петър Дошков, "ситуацията е като лакмус". Да защитаваш интелигентно онези, които отнемат и малкото останала свобода на медиите, може да бъде чудовищно.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

София прайд 6: Сексуалната ориентация - тяло и социалност

Първо публикувам линк към официалното прессъобщение за тазгодишния София Прайд, защото много дезинформация и информационно затъмнение има по темата. Спокойно, прайдът няма да се смесва с протеста :-).

Спазвам традицията всяка година да пиша в блога по повод на гей парада. Още миналата година замислих следващият ми пост да е за телесните и социалните измерения на сексуалната ориентация. Повод за това е пост в блога на уважавания от мен Юрий Кропотко (използвам случая отново да препоръчам блога му, а също и новия му блог за градската среда).

В текста си Юрий диалогизира с моето писание “За пети път на прайд, или как различността приема себе си“. И двамата сме съгласни, че сексуалните идентификации и ориентации обикновено се стандартизират (и, бих добавила, стереотипизират), а всъщност те по-вариативни и флуктуиращи, отколкото изглежда на пръв поглед. Юрий обаче смята и че събитието гей парад допринася за тази нагласа към стандартизиране. Което, от своя страна, води до практическо стандартизиране - до моделирането на хората чрез определени "социални политики и практики". В подкрепа на тезата си той цитира Квам Антъни Апиа:

Политиката на признаване изисква цвета на кожата, сексуално определеното тяло да се приемат политически по начин, усложняващ живота на тези, които искат да разглеждат своята кожа и своето сексуално определено тяло като лични измерения на Аз-а. Лично не означава скрито, а не прекалено строго предписано.

Тук вече не съм склонна да се съглася. Приемам, че понякога гей активизмът може да бъде предписващ и налагащ идентичности и "човешка природа" - нещо, което не ми е по вкуса. Не твърдя, че всеки човек с различна сексуална ориентация е длъжен да се разкрие. Твърдя, че дори и човек да иска да разглежда сексуалната си ориентация или цвета на кожата си "лични измерения на Аз-а", те не са точно такива. И също, че сексуалната ориентация и идентичност не могат да се свеждат до човешкото тяло и дейностите от сексуално естество, които човек извършва с него.

Нека опитам да обясня.

Ако един човек се идентифицира като хетеросексуален и има хетеросексуално поведение, от това не може да се стигне до извода дали този човек практикува орален или анален секс, BSDM, какви пози предпочита, използва ли сексуални "играчки", и т.н. Може само да се стигне до извода кои са минималните действия, които правят нещо типичен "хетеросексуален" акт - такъв, от който може да се забременее (при съответните условия - липса на предпазни средства, овулация и т.н.).

Ако единственото, което знаем за един човек, е, че той има хомосексуално поведение, съвсем пък никакъв извод не можем да си направим какво този човек конкретно върши с тялото си. Противно на разпространеното схващане, не всички мъже с хомосексуално поведение практикуват анален секс. Отделно, че от практикуващите го има хора с различни предпочитания. При жените също има разнообразие от сексуални практики.

Да не говорим, че сексуална ориентация и сексуално поведение са различни неща. Един човек може да се идентифицира като хетеро-, хомо-, би-, пан-, транс- и пр. сексуален и да е девствен, или пък да не е практикувал точно този вид секс, който е типичен за ориентацията му. Примерно - един мъж да е женен, с деца, да смята, че го привличат не жени, а мъже, но да държи на семейната си отговорност или просто "да не му стиска" да "опита".

Сексуалните ориентации и идентичности са преди всичко емоционални, не телесни. Що се отнася до интимните взаимоотношения, те също са емоционални, освен това и социални - не поради гей активистите, а по необходимост.

Да се върнем към цитата от Квам Антъни Апиа. Един чернокож човек може съвсем искрено да смята цвета на кожата единствено за лично измерение на Аз-а си. И това би било (и е) ОК дотолкова, доколкото цветът на кожата му не прави впечатление никому. Но ако има отделни места за чернокожи и за бели в автобусите, ако го смятат за престъпник, защото е черен и т.н., кожата му вече не е личен, а социален, дори политически, въпрос. И за това не му е виновен Мартин Лутър Кинг.

По същия начин, един човек може да смята сексуалността си единствено за личен въпрос. Да допуснем, че този човек има съответното на ориентацията си поведение. Ако е хетеросексуален и връзката му не е тайна, той ще може да се показва с "половинката" си на публични места, да се държат за ръка и дори да се целуват, да я запознае с родителите си, да ходят заедно на приеми и купони. Ако човекът прави политическа кариера, също ще може да се показва с половинката си и дори да извлича дивиденти, при наличието на подходяща половинка. Всичко това няма да му пречи да смята, че сексуалността му е само личен въпрос. Защото проявата на доминиращото изглежда естествена и поради това не се забелязва особено.

Сега да допуснем, че този човек има хомосексуална връзка. Много от нещата, които при една хетеросексуална връзка изглеждат напълно нормални и естествени, при хомосексуалната не са. За него не е безопасно да показва интимност на публични места, особено ако е мъж. Не е малка вероятността родителите му да не се зарадват, ако ги запознае с половинката, също и да си загуби работата, да няма шансове за политическа кариера и т.н. И смятането на сексуалността единствено за лично измерение на Аз-а вече има други функции - човекът не дава публично знаци за ориентацията си, а я показва само пред партньора си и кръг (къде по-широк, къде по-тесен, къде практически липсващ) от приятели и познати, основно с ориентация като неговата.

Има и случаи, в които признаването (поне частично) на сексуалната ориентация е силно желателно, и то - не от активистки съображения. Например, при определени здравословни проблеми, при които може да е от значение, че партньорът е от същия пол, има смисъл докторът да знае това. Но доктори разни - напоследък чух за личен лекар на моя позната, който ѝ казал: "тия гейове някой трябва да ги изпозастреля всичките".

Няма да се спирам на други случаи, на които е обръщано повече внимание - свиждане в болница, наследство и т.н. и т.н. Случаи, в които личното измерение на Аз-а си е лично измерение, но човешките отношения биват третирани по различен начин в зависимост дали връзката е хетеросексуална, или не.

Тъй че един човек може да смята, че сексуалната му ориентация е само лично измерение на Аз-а, но начините, по които практикува това си убеждение, все пак са социални и - често пъти - политически. При хората с хомосексуални връзки тази концепция води до осезаемо ограничаване на социалния живот в редица сфери и отношения.

Можеш да избереш да се самоограничаваш. Но това не е свобода, това е конформизъм. Не го казвам обвинително. Конформизмът не е непременно нещо лошо, понякога е полезен и спасителен (или най-малкото - уютен), но това не го прави свобода.

Да обобщя. Гей парадите не са паради за правото на анален секс между мъже и на орален между жени. Те са за правото на нормален социален живот - ни повече, ни по-малко. Защото сексуалната ориентация не се свежда до тялото, а е неизбежно свързана със сложен комплекс от човешки взаимоотношения - било явно, било скрито. Искаме или не, цветът на кожата и сексуалността ни са и политически. Активизмът и парадите не са причина за това, а следствие от него.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Джордж Сорос ми купи прахосмукачка!

Скъпи читатели на Неуютен блог, трябва да направя едно признание.

Да, соросоид съм.

Още когато напуснах Югозападен университет преди четири години и нещо, анонимни бивши колеги започнаха да разпространяват из нета тази истина за мен. А напоследък името ми излезе във виден анонимен списък, редом с други видни соросоиди, между които например "байчото" (домакинът, един вид) в организацията, в която работя.

Някой може да се запита защо съм соросоид, след като се занимавам само с проекти, финансирани от Европейската комисия, не и от Отворено общество. Ето каква е истината:

Беше към края на миналото хилядолетие, а аз бях млад асистент по социология, когато с преподаватели и студенти от още три университета кандидатствахме с проект за социологическо изследване на образованието по социология. И взехме, че го спечелихме. За да полея събитието, изгълтах един литър боза почти на екс, понеже друг алкохол не пия. Проектът се финансираше от Отворено общество - в онези времена нямаше други чуждестранни фондове, които да насаждат продажно не-българско съзнание чрез кандидатстване по проекти (то и български нямаше, но това е друга тема).

В рамките на проекта правихме интервюта, анкета, анализ... С количествените методи в социологията се запознах в "челен сблъсък" - без да съм ги учила, ми се наложи да прочета към хиляда страници таблици с двумерни разпределения. (Хиляда, защото момичето, което ги разпечата, не било толкова навътре в настройките на SPSS и една таблица излизаше на четири листа, освен това бяхме направили километрична анкета с 60 въпроса и после "кръстосахме" всичко, което ни хрумна.)

Вече не помня дали се водех ръководител на проекта или на изследването, но другият ръководител взе хонорар от 200 лева за цялата работа, а аз - 90.

С част от тези 90 лева, с които Сорос ме купи, се уредих с прахосмукачка - Daewoo, 1400 вата. Зелена. Съдбата на останалата част от парите ми се губи - в онези бедни години най-вероятно са били безсрамно изядени.

Прахосмукачката отдавна не смуче добре, но упорито не я сменям - нали ми е от Сорос!

Станеш ли веднъж соросоид - то е завинаги. И рано или късно излиза наяве. Тази вечер се погледнах в огледалото и забелязах, че с възрастта прогресивно заприличвам на Джордж Сорос. Прилагам снимка.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Може би. И все пак.

Снимка: Гроздан Караджов

Да, може би протестиращите не са съвършени. Никой не е съвършен.

Да, може би има опити протестът да бъде употребен политически. Особено от ГЕРБ. От протестиращите обаче зависи дали ще поддадат, или не, а голямата част от тях не симпатизират на ГЕРБ изобщо.

Да, може би има партии и коалиции, които се опитват да спечелят на своя страна протестиращите. Например Реформаторският блок. Не виждам защо това да е лошо. Притеснението ми не е, че протестът се политизира, а че не се политизира достатъчно - че на този етап няма политическа сила, която да спечели доверието на онези, които са против правителството. Притеснявам се, защото от това следва отново мъчителна следизборна коалиция.

Да, може би сред активно протестиращите има такива, които на следващ етап ще се се опитат да "осребрят" участието си в протестите. Кариерно, властово, символно и т.н. Може би трансформацията на някои от тях ще бъде разочароваща за онези, които сме им вярвали.

Да, може би сред активно протестиращите има и такива, които ще се окажат предатели. Или по-късно ще се извъртят на 180 градуса. Няма да е за сефте. И винаги е болезнено.

Какво прави революцията с децата си и те - с нея, съм виждала след 1989 и 1997 г. Както и след други, по-локални, "революции". Разочароващо е и боли. Нямам основания да смятам, че този път ще е по-различно.

И все пак. От всичко по-горе не следва, че от настоящия протест няма смисъл.

Напротив. Защото протестът избухна в резултат от тоталната подмяна на властта - на политиката и институциите - с лично облагодетелстване. На конкретните политики - с корпоративни интереси. На прозрачността - със задкулисни договорки.

Протестът избухна, защото прагът на поносимост към тези подмени беше прехвърлен.

Затова от този протест продължава да има смисъл. Въпреки умората, демотивацията, компроматите, опитите за насъскване на протестиращи едни срещу други, разочарованието от публични личности (журналисти, публицисти и т.н.), на които сме имали доверие.

Защото е добре да не забравяме заради какво е всичко и онези отгоре също да не забравят. Защото в следващия момент, когато някои от протестиращите бъдат измежду тези "отгоре", същото ще важи и за тях. И срещу тях ще има протести, ако се "олеят".

Да, нищо не е съвършено. Но в известни граници можем да правим живота си по-добър или по-лош. Нямам илюзии, че протестите ще премахнат мафията и корупцията. Могат обаче да бъдат фактор за ограничаването им.

Добре е, протестирайки, да съумяваме да запазим способността си за критичност и самокритичност. Да не се вземаме твърде на сериозно. Да не забравяме, че с онези, които не симпатизират на протеста, ще ни се налага да обитаваме общ свят. И че човек има право да бъде и против протестите, което не означава непременно, че е платен.

Но ако се поддадем на натиска за обезсмисляне на протеста, със сигурност нищо няма да се промени. Поне - не и към по-добро.

Това имам да кажа на революционната дата Девети септември :-).

п.п. А, за малко да забравя - ОСТАВКА!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Стига сме си мерили Уотърсите!

(новият ми плакат)

Преди концерта на Роджър Уотърс моя лява приятелка развяваше из Фейсбук отворено писмо на Уотърс, в което той, впрочем, обяснява защо не е антисемит, за да натрие носа на "десничарите". После доволно сподели вестта за посещението на Уотърс на гроба на майор Томпсън, а след концерта не пропусна да иронизира възторга на протестиращите от изписването на "ОСТАВКА" на стената. Друг приятел пък, от най-активно протестиращите, подозира връзка между посещението на гроба на Томспън и превозването на екипа на Уотърс от "България Еър". А уважавана от мен журналистка твърди, че за въпросното "ОСТАВКА" са дадени много пари.

За мен не е коректно да "придърпваме" Уотърс (и която и да е друга личност) към собствените си идеологии и цели и на базата на това да го величаем или хулим.

Роджър Уотърс е ляв. В това няма никаква драма. Самият спектакъл изобилстваше от антикапиталистически послания, като се почне от думата "Capitalism", изписана с шрифта на Coca-Cola, мине се през логото на някои големи корпорации и се стигне до директните послания за връзката между войните и бедността.

Идентичността и творчеството на Роджър Уотърс (особено "Стената") са белязани от смъртта на баща му по време на Втората световна война. Жертвите от войната той идентифицира с баща си, ветераните - с баща си, ако беше оцелял. Но Уотърс е пацифист - за него и загиналите, и оцелелите, са все жертви.

Франк Томспън е загинал британски войник, като бащата на Уотърс. Има данни, че е бил ляв. И какво от това? Уотърс знае кой е Франк Томпсън, но вероятно не знае толкова добре кой е Янаки Стоилов. Защото може да е ляв, но е категорично против диктатурите и тоталитаризмите, включително и срещу "социалистическия" им вариант. Не само кръстосаните чукове от "Стената" напомнят едновременно пречупен кръст и сърп и чук, ами по време на спектакъла "Стената" знакът със сърпа и чука летеше върху прословутото надуваемо прасе (наред със злополучната еврейска звезда, християнския кръст, мюсюлманския полумесец и логото на няколко мултинационални компании).

Янаки Стоилов и пловдивските "Че Гевара" имат толкова основание да причисляват Роджър Уотърс към "своите", колкото запалените антикомунисти от подкрепящите протестите да го смятат за антикомунист, понеже публично е подкрепил протестите. Уотърс се интересува от конкретната ситуация във всяка страна, в която изнася спектакъла си. За него, както, впрочем, и за голяма част от западните музиканти, които имат някакви значими социални послания, системата по принцип е кофти, а хората, които са против нея, по принцип са прави. Предполагам, че за каквото и да са едни протести срещу едно правителство (стига да не са откровено за диктатура), той ще е по-склонен да подкрепи протестиращите, а не правителството. Готова съм да се обзаложа, че ако концертът му беше през февруари тази година, щеше да подкрепи и февруарските протести.

Отделен въпрос, че протестите срещу правителството на Орешарски не са протести на дясното срещу лявото. И че дори и да бяха, тукашното ляво и дясно нямат нищо общо с лявото и дясното във Великобритания, откъдето е Роджър Уотърс или в Щатите, където живее понастоящем.

На този фон ми изглеждат изключително нелепи твърденията кой, как и защо бил купил Уотърс да направи едно или друго.

Първо, защото се правят без опит за разбиране на личността и творчеството на Роджър Уотърс, а поне в "Стената" и авторите на тези конспиративни теории би трябвало да знаят какво се пее - поне от обща култура. И да правят връзка между послания и действия.

Второ, защото показват потиснат комплекс за несъщественост на малката държавица, който обаче се проявява като мегаломания. Роджър Уотърс, освен че има непоклатими убеждения по редица въпроси, има и много пари. Това да не ви е някой поддатлив на корупция български министър? С колко точно пари, самолети и пр. може да бъде купен Уотърс?

Както писа в блога си Стефан Иванов - Уотърс е голям. Стефан с доста по-малко думи казва това, което се опитвам и аз.

Като активен участник в протестите, се радвам на това, че Роджър Уотърс ги подкрепи. Направих и плакат в тази връзка. В същото време знам, че той го е направил от доста външни на нашенските контексти позиции. И по-добре, всъщност.

"Стената" е едно от произведенията, които пряко са повлияли върху формирането на идентичността ми. На свободомислието ми и непримиримостта ми към всяка форма на диктатура и тоталитаризъм. На стремежа ми да разбирам и ценя отделния човек. На интерпретацията на собственото ми детство. И т.н. Не съм и мечтала, че някога мога да я видя на живо. Е, видях я (без "Пинк Флойд", но няма пълно щастие). Още по-малко съм мечтала, че ще я видя изпълнена с отношение към ставащото по света днес, включително и в България. Че ще се почувствам (заедно с още няколко десетки хиляди на стадиона) подкрепена. Това ми стига.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог