Патриотично предложение

Google отбелязва Хелоуин. Не го е срам!

По повод на „вайръл“ (ако държим да го кажем на български – „заразния“) призива да празнуваме Хелоуин, когато американците станат кукери, предлагам да развихрим въображението си. 

Например:

Когато германците си купят чушкопеци, тогава и аз ще се кача в автомобил.

Когато американците започнат да хапват банички с боза, тогава и аз ще ям картофи (домати, царевица, пуйка и т.н.).

Вие сте.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Бременни стереотипи

Снимка: CC0 Public Domain

Забелязвам, че възмущение срещу израза „бременни хора“ изразяват и иначе умни хора. Надявам се, че те просто не са се информирали за какво точно става дума.

Никой не забранява и не пречи на бременните жени да се наричат такива. Огромната част от бременните са и ще продължават да бъдат назовавани жени.

Има обаче транс мъже (по тяло жени, по идентичност мъже) и интерсекс хора (чийто пол по рождение и биологически не е еднозначен), които по документи са мъже, но биологически са способни да раждат. Обявявайки се против израза „бременни хора“, възмутените на практика им отричат всякакви права, свързани с бременността и раждането.

Нещо повече. Целият шум идва от едно предложение на Великобритания към ООН, което е във връзка с изпълнението на смъртни присъди. Има държави, в които бременните жени не могат да бъдат екзекутирани, но бременни транс мъже и интерсекс хора могат.

Някои транс и интерсекс хора си правят операция за смяна на пола, други – не. Човек би следвало да е свободен да решава това за себе си, макар в някои страни да има законов натиск за смяна и на биологическия пол.

Мен ако питате, смъртни присъди изобщо не трябва да има. Никъде по света. Живеем обаче в свят, в който екзекуции се изпълняват. Надявам се, че възмутените от израза „бременни хора“ не искат хора да бъдат екзекутирани заедно с неродените си деца, само защото не отговарят на техните стереотипи за правилен пол. Или може би смятат, че са в правото си да преценяват наследниците на лица с каква идентичност и биология заслужават да живеят и с каква – не?

Когато поставих темата на обсъждане във Фейсбук, последваха коментари как звучали изразите „бременен човек“ и „бременни хора“. Думата „човек“, смятат някои, обезличавала и съдържала „животински“ конотации, за разлика от „жена“ или „мъж“. Защо „човек“ да е нещо по-малко човешко от „жена“ или „мъж“, лично аз не можах да разбера. Дали сме хора само тогава, когато сме се наместили в ясно определена идентичностна кутийка? Ако сме някъде между кутийките, какви сме?

В западните езици, за които се сещам, впрочем, неслучайно се използва думата „лице“, „личност“ в много от случаите, в които ние превеждаме „човек“ (person – на английски, Person – на немски, personne – на френски...). Също в случаите, когато се цели избягване на половата определеност. И човекът, и мъжът, и жената, и детето и т.н. могат да се схващат и само биологически, докато личността по дефиниция притежава достойнство.

Но аз продължавам да се удивлявам как такива езикови определения могат да се окажат по-важни от живота и смъртта. Колко силен натиск сме склонни да упражняваме върху хора, които искат просто да бъдат себе си, но по начин, който е непонятен за нас. Дори и да се смятаме за добронамерени и да не влагаме нищо лошо в етико-филологичните си мъдрувания.

Простичко е – когато едно право се дава на малцинство, същото право не се отнема от мнозинството. Макар мнозинството често да чувства, че по този начин го ощетяват.

Когато отказваме да проумеем това, сеем омраза. Все едно дали го осъзнаваме.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

СПАСителни размисли

Темата за Александър/Спас вече се поизтърка. Институционалните реакции около нея напоследък отместват вниманието от по-сериозни проблеми. Но аз продължавам да си мисля. За човешките отношения и за доверието.

Да не се доверяваме на хора, които познаваме само от интернет, е измамна поука. Въпросното лице, в модуса на Спас, е предполагаем извършител на измами и на хора, които познава „в реалния живот“.

Едни от най-ценните познанства в живота ми са започнали в интернет, а някои там са си и останали. Не бих жертвала доверието си към хора, които познавам само от мрежата, защото сред тях би могло да има и измамник. (Друг въпрос е, че на никого от тях не съм давала номера на кредитната си карта. Но са единици и хората, които познавам на живо, и на които бих го дала.)

Друго си мисля обаче. Най-искрено признавам на Александър/Спас, че е умен, има обща култура, както и брилянтна интуиция за маркетинг. Да измислиш една личност, да успееш да я позиционираш в публичното пространство сред мрежа от неслучайни хора и да ѝ създадеш авторитет, за това се искат множество качества. Това прави Александър/Спас по своему симпатичен персонаж, а историята му – подходящ филмов сюжет.

Да си умен, симпатичен, харизматичен и да имаш готини позиции обаче не означава непременно да си почтен. Ала и ако се подвизаваш с истинското си име, хората те познават на живо, виждали са те по телевизията и т.н., няма гаранция, че не си измамник. И в „реалния живот“ има умни, симпатични, способни и харизматични измамници, с някои от които можем дори да споделяме общи ценности. Едни ограбват парите ни, други – политическите ни и гражданските ни надежди, трети – нещо друго. Каквото и да ограбят от нас, боли.

Смятам, че е важно да сме способни на доверие. Пълната липса на доверие към другите е параноя. Но доверието трябва да се случва в разумни граници. И да не си затваряме очите, когато има знаци за злоупотреба с него. Когато ни лъжат, манипулират или зомбират. Все едно дали заради пари, власт, кариера, его, любов, всичко заедно или нещо друго.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Защо Европейската агенция за лекарствата няма да се премести в София?

Малко контекст

Пореден патриотичен скандал тресе родината. Във фокуса му е „лошият“ Български хелзинкски комитет (БХК). В случай, че сте били информационно откъснати от българската реалност и тепърва наваксвате, ето, накратко, историята:

В края на август група ЛГБТ служители от Европейската агенция за лекарствата пишат писмо във връзка с кандидатурата на България за домакин на агенцията. В него те изразяват тревогата си дали в България правата им ще се спазват, след като в страната ни няма под никаква форма правно признаване на еднополовите двойки.

Според заместник-министъра на здравеопазването Мирослав Ненков ЛГБТ служителите на агенцията няма да имат проблеми, защото „тези хора“ (изразът е на Ненков) „не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не“. Един вид, „абе ще ги изтърпим някак“.

Във връзка с питането на служителите и отговора на заместник-министъра четири организации – „Действие“, ГЛАС, „Билитис“ и БХК изпратиха писмо до европейски институции, включително и до Агенцията за лекарствата. Там те обръщат внимание върху редица проблеми, между които:

• липсата на законово признание на еднополовите връзки у нас, дори да са на чужденстранни граждани; 
• отказа на българския съд да третира като домашно насилието, извършвано от партньор от същия пол;
• предразсъдъците на официални лица, отговорни за изработването и прилагането на политики (да припомним, че самият Бойко Борисов каза „не трябва толкова да се парадира“);
• липсата в Наказателния кодекс на признаване на престъпления от омраза;
• ниската подкрепа за еднополовите бракове в България.

Всички твърдения са подкрепени с данни и документи. Въпреки това, писмото стана повод за поредната акция срещу БХК, макар да е последна в списъка, а на останалите три организации не се обърна особено внимание. Основните обвинения са, че Българският хелзинкски комитет е „антибългарска организация“ и че едва ли не спира Агенцията за лекарствата да се премести в София заради няколко служители, които са малцинство.

Отделно, има патриотично възмущение към служителите на агенцията като цяло, които изглежда не горят от желание да дойдат в България. Че какво ѝ е на България, и тя е част от ЕС, няма само на Запад да живеят евробюрократите, я!

Още при подаването на кандидатурата Бойко Борисов заяви, че у нас служителите на агенцията и семействата им ще имат достъп до отлични условия за жилищно настаняване, образование, здравеопазване и възможности за работа. Пред БНР той каза: „Какво ѝ е на София, че да не може тези хора да дойдат у нас? Кое й е лошото на България, освен че е бедна? Нашите приятели и роднини, които работят и живеят в чужбина, идват тук да си правят зъбите. Защо? Защото е лошо? Идват тук да си оперират жлъчките – защо, нали са много хубави онези болници в западния свят. Със зъби и нокти ние ще се борим да гласуват за нас.“

Много проблеми, но без основния

Аргументът за служителите-малцинство е поредният пример как у нас правата на малцинствата не са на почит. Не по-малко интересен е другият повод за възмущение – „разглезеността“ на служителите, които не искат да работят в България.

Да оставим настрана ЛГБТ групата от екипа на агенцията и да се запитаме – какво чака у нас останалите?

Бойко Борисов вероятно е прав, когато казва, че те ще бъдат настанени в хубави жилища. Живеенето в една страна обаче не започва и не свършва с жилището.

Ако сред служителите на агенцията или членовете на семействата им има хора с увреждания, те няма да могат да разчитат на достъпна среда, каквато има изградена в редица европейски държави. У нас хората с увреждания все още не се смятат за пълноценни индивиди, а по-скоро за обекти, които загрозяват средата и пречат на „нормалните“, или най-малкото – имат нужда от някой (роднина) да им помага, ако изобщо излизат някъде.

Но и хората с увреждания са малцинство, ще каже патриотичното мнозинство. Да вземем тогава достъпа до институциите, той се отнася за всички, включително за хетеросексуалните и хората без увреждания. В много публични институции у нас масово се отказва обслужване на хора, които не говорят български език – общини, данъчни служби, агенции и т.н. И ако служителите на агенцията или членове на техните семейства нямат придружител, който да говори български, може изобщо да не получат услугата, от която се нуждаят.

Проблемът става още по-сериозен, ако имат спешен здравословен проблем. Известен ми е случай на млада стажантка от Германия със стомашна криза, изхвърлена от няколко болници, защото... не говори български. В офертата за домакинството на агенцията българското правителство предлага качествени здравни услуги за служителите и семействата им. Но ако няма договори със специални болници, в които е ясно, че на входа говорят английски, здравето и животът им са под риск. Особено ако решат да използват каналния ред на българската спешна помощ. Не че в България няма прекрасни лекари, но няма гаранция на какъв ще попаднеш, ако не си проучил предварително, както и дали изобщо ще ти се окаже помощ.

Отделен въпрос е, че е възможно да изядат някой бой на улицата, само защото говорят на език, различен от българския. Помните ли случая с чужденеца, бит в центъра на София, защото казал на жената до себе си „обичам те“ на английски? А ако говорещият чужд език не е и с бяла кожа (има и такива европейци, да) пребиваването му в София става още по-рисково. Когато преди няколко месеца мъж от африкански произход беше пребит в центъра на столицата ни, биячите не ги е било грижа, че той е финансист в Лондон. Но и цветнокожите европейци са малцинство, ще кажат патриотите.

Да вземем тогава най-свидното – децата. И образованието им. В офертата на българското правителство се казва, че в София има немски и френски училища, като за тях липсва подробна информация (интересно защо английските са пропуснати), както и университетски програми на английски, немски и френски, без да се споменава дали в тях има свободни места и какво е нивото на езиковото обучение. Дава се информация и за безплатните общински училища. Говори се за създаването на европейско училище, „ама друг път“. Най-лесно би било, ако децата посещават училище към посолството на съответната държава, но не всички страни-членки на ЕС имат такива. Или скъпи частни училища, работещи по чуждестранни програми (доколкото има такива). Ако обаче родителите се възползват от офертата да подложат децата си на българската образователна система – горките деца. Те ще трябва да се научат да зубрят и да слушкат, вместо да мислят и да бъдат самостоятелни. Знанието, придобито в родните им страни, няма да е от никакво значение. Вместо това ще трябва да учат „Аз съм българче“ и непрекъснато ще им се набиват в главите разни работи за лоши турци и кланета. Представете си как би се чувствало например едно финландче в подобна ситуация.

Ето къде е заровено кучето

Изброяването на подобни казуси може да продължи още. По-важно е обаче какво е казала България в документите, с които е представила кандидатурата за домакинството на София на Агенцията за лекарствата. Ами... почти нищо не е казала. Буквално. От оценката на кандидатурата става ясно, че голяма част от графите на офертата са оставени... празни. Затова най-често срещаният коментар на оценяващите от Европейската комисия е the offer does not provide information, т.е. „офертата не предоставя информация“.

Ако не вярвате – моля, оценката е тук (на английски език), заповядайте.

Там, където някаква информация все пак има, тя в много случаи е недостатъчна, за да се прецени каква е ситуацията. Примерно, казва се, че мястото, предлагано за настаняване на агенцията (София Тех Парк) е на по-малко от десет минути от летището и от центъра, но не се казва как стоят нещата, ако се използва обществен транспорт. (Че на кого да хрумне, че евробюрократ може да поиска да се качи в метро или в автобус?) Или се говори за хотелски стаи на различни ценови равнища, без да се конкретизират цени. (Ами служителите на агенцията са богати, какво ги интересува колко ще се бръкнат). Или почти не се дава информация за евентуалните офиси. (Имаме Тех Парк като слънце, а вие искате и подробности...)

Положението е аналогично в почти цялата оферта. Който е писал оферта или проект, знае, че ако остави празни полета, които са задължителни, ще бъде отрязан още на ниво допустимост и предложението му дори няма да се разгледа по същество. И да не става дума за оферта или проект, а за тест, елементарно заявление за каквото и да е – задължителните полета са, за да се попълват. И най-елементарно нещо да правите като например да си създадете нов имейл адрес, няма да успеете, без да попълните задължителните полета.

А после – БХК били виновни, както и „разглезените“ служители, които не искали да живеят в София.

Скандалът с ЛГБТ служителите на агенцията и БХК всъщност отклонява вниманието от несвършената работа от страна на българската държава. Истински скандалното е, че България, като част от ЕС, си позволява да се държи мърляво, без дори да ѝ пука. Позволява си да подава оферта без дори да подготви необходимата документация, че после и да се сърди, че не е избрана.

Ако българското общество иска държавата му да бъде третирана като истинска страна от Европейския съюз, трябва да изисква от нея да се държи като такава, вместо да напада неправителствените организации. Еврофондовете не са просто за усвояване. Те са, за да помогнат да променим живота си към по-добро. Да заприличаме повече на тази част от света, към която искаме да принадлежим не само по документи.

Важно е да си кажем това в навечерието на българското европредседателство (и резила, който вероятно ще го съпровожда).


________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. На онези, които вече го подкрепиха – благодаря!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог