Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.01.2012 г.

Вие


Преди известно време бях допуснала весела, но многозначителна "грешка по Фройд" - написах "живея в блог", вместо "живея в блок".

Случвало ми се е да получавам коментари или други реакции по отношение на Неуютен блог, които дълбоко да ме трогват. Други са ме карали да се замисля. Трети са предизвиквали дискусия. Четвърти са се опитвали да ме наранят или уплашат, но отдавна съм намерила начини да не им позволявам.

За мен блогът е уникална форма на персонифицирано общуване. Той няма смисъл, ако ви няма вас. Ето защо ми се иска да ви поканя на виртуална чаша чай и разговор. С някои от вас сме общували, с други - не. Някои от вас знам кои са, други - не. Ще ме зарадвате, особено ако не сте го правили преди (но и да сте, пак сте добре дошли), да кажете какво мислите за този блог, какво предизвикват писанията ми у вас, това, което ви се ще да знам за вас или каквото решите.

Заповядайте както да оставите коментар, така и да използвате избрана от вас форма за контакт. Ако искате да ми пратите писмо, може да го направите от профила ми в Google.

Благодаря ви, че сте тук.

А сега е ваш ред...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.01.2012 г.

А вие колко евреи спасихте?

Днес е международният възпоменателен ден на Холокоста. На всякакви годишнини, свързани със съдбата на евреите, родни медии и политици не пропускат да отбележат как "България спаси своите евреи". Дори да се абстрахирам от емпиричната спорност на това твърдение (всички евреи на българска територия ли са спасени, кои и как са спасени и т.н.), нещо в него ме дразни. Добре е да не забравяме историята си, но когато твърде много се облягаме върху нея, това може да означава, че не искаме да видим настоящето си и собствената си отговорност в него.

Аз не съм спасила нито един евреин. Надявам се, че бих спасила, ако можех, но съм нямала такъв повод. А имам познати и добри приятели евреи - например Емил Коен, Роберт Леви, нашият финансов директор (който е и страхотен фотограф) и други.

И се впускам във фантазии. Емил се подхлъзва на леда, в този момент се появявам аз, подхващам го и го спасявам. Моис слиза от втория етаж с фотоапарата, спъва се, но насреща съм аз - спасявам и него, и хубавия му фотоапарат. Малко ми е трудно да си представя ситуация, в която спасявам Роберт, но примерно - за пореден път го спират за рутинна проверка поради "съмнителния" му вид (голяма брада и още по-голяма коса), искат да го арестуват, но точно тогава се появявам аз, обяснявам им какъв таралеж в... долното бельо си слагат, ако задържат интелектуалец от такава величина, и те се отказват.

Мечти... Но те не ми пречат да осъзнавам, че нищо не съм направила за българските евреи. Нещо повече - ситуациите, които ми идват в ума, се отнасят не до евреите в качеството им на евреи, а в качеството им на хора. Който и човек да видя да се подхлъзва на леда, ако имам възможност, ще го подхвана.

Пошегувах се за мечтите, разбира се. Няма как да мечтая, че на някого му се случва нещо опасно. Предпочитам всички да са добре и изобщо да не ми се налага да ги спасявам.

Важното обаче е друго. Имената и на Емил Коен, и на Роберт Леви, и на много други български евреи фигурират в едни списъци на "врагове на народа", които циркулират из нацистки и "патриотични" сайтове и форуми. В тях има имена не само на евреи, но евреите, обявени за "врагове на народа", са доста спрямо пренебрежително малкия им дял от българското население. Срещу всяко име има обяснение защо съответният човек е "враг на народа". Роберт например е обвинен, че е "поет и типичен дегенерат", пък и някакви неща си бил измислял за еврейската култура. За Емил са изписани още по-лоши работи, защото, освен евреин, си позволява лукса да бъде и правозащитник (а неонацистите мразят правозащитниците не по-малко, отколкото евреите, и ги включват в същите списъци).

Страшно е, че докато се бием в гърдите как "сме" спасили българските евреи, не се предприема нищо по отношение на хората, които под носа ни се опитват да "прочистят" България от тях. Антиеврейското говорене не изглежда особено нелегитимно. Имплицитно антисемитско съдържание присъства и в учебниците по история. Практикува се от парламентарно представени партии.

Нищо, което е още живо, не е веднъж завинаги спасено. Евреите в България също. И си мисля, че и днес трябва да ги спасяваме. С каквито възможности имаме да влияем върху общественото мнение, с обръщане на внимание върху проявите на нацизъм и антисемитизъм, с публичен натиск върху институциите, от които това зависи, да предприемат наличните в закона мерки.

И така, колко евреи спасихме? Ама лично, не исторически.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

25.01.2012 г.

42+1: Пътят към свободата. 40 години по-късно



...Harmony and understanding,
Sympathy and trust abounding.
No more falsehoods or derisions,
Golding living dreams of visions.
Mystic crystal revalation,
And the mind's true liberation...

Из "Водолей"


На 17 октомври 1967 г. е премиерата на рок мюзикъла "Коса". Две години след това се появява прототипът на мрежата, която днес се нарича Интернет.

Поколението "Хикс", родено в онези времена, има само символично присъствие в живота на съвременна България. Голяма част от него беше прокудена от тука со кротце и со благо - да не пречи. Остатъкът отначало пя побългарени версии на хитове от мюзикъла, после се захвана да храни следващото поколение с чалга и друга ширпотреба.

Контракултурата отдавна е невъзможна, не само у нас. А пътят към истинското освобождаване на ума премина през наркотични трипове, политическа и комерсиална злоупотреба, ограбени човешки съдби и безброй погребани илюзии. Обаче точно него не успяха да го изорат и прекопаят. Пътят подмолно се вля в "информационната магистрала" и вече няма връщане назад.

Честит юбилей, хипита!
Ако четете този текст, значи сме на прав път.



[Илюстрацията е значително намалена репродукция на рекламен стикер.
Източник: hairthemusical.com]


Този текст е публикуван в първия блог на Борислав Борисов на 8 октомври 2007 г. Връщам го към живот го днес, на рождения му ден, защото Борислав се идентифицираше като "двоен водолей" и защото много обичаше мюзикъла "Коса", особено тази песен. Не си спомням кой е бил използваният от него рекламен стикер, но това беше единственият на посочения сайт.

Честит рожден ден, Боби, дано си щастлив там, в хипарската комуна, в която няма фалш и присмех, а любов, разбиране и истинско освобождение на ума!



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.01.2012 г.

Мирно съвместно съществуване


Тези два статуса добросъседски си съжителстваха в потока ми с новини във Facebook вчера, без да подозират един за друг. Контрастът ме усмихна.

И не, това не е пост за или против религията. А за съвременността, в която, искаме или не, съжителстваме с хора с най-различни и, което е по-важното, несъвместими, ценности.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.01.2012 г.

Археология на преживяването





Днес преди една година. Пропуснато обаждане, докато съм отивала на работа. Ужасяваща новина в Интернет. Шок, сълзи, връщане на пропуснатото обаждане, сълзи, излизане от работа, сълзи, тролей, сълзи, "Шишман", сълзи, обикаляне около парламента, сълзи, "Шипка 6", каркаде с мед, сълзи, "Wish you Were Here", "Over the Rainbow", усмивка, сълзи, телефонно обаждане, "седнала ли си", втора версия на ужасяващата новина, първоначално облекчение преди безкрайната спирала от въпроси без отговор, чакане, сълзи, идват един по един, сълзи, разговори, каркаде с мед, сълзи, сглобяване на парчета информация, нови шокове и въпроси, сълзи, въпроси, прагматични решения, убеденост, че трябва да блогна, вкъщи, мобилизация, започвам да пиша в блога, Крис се прибира, говорим, няма интернет, записвам черновата на флашка, отиваме в "Онда" в мола, интернетът е ужасен, успявам да блогна, от копирането и връщането в поста форматът се е оплескал, решавам да го оставя за спомен така - с двойни разстояния между редовете, писма, започващи със "съжалявам" до хора, които бях въвлякла в кошмара, надявайки се, че знаят нещо, писмо от човек, изпреварил моето до него, реакции от хора, които не очаквах, вкъщи, туитър, сутрин, работа, сълзи, мобилизация, сълзи, мобилизация, сълзи, погребение, туитър, разговори, сълзи, протестни писма, мобилизация, рожден ден, прехвърляне на домейн и хостинг, мобилизация, активност, туитър, сълзи, дни, седмици, месеци, а сега какво да направя повече.

Когато каза "приятелите ще ме преживеят", да беше обяснил и как.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.01.2012 г.

Расизмът като добра новина



Преди няколко дена Центърът за безопасен интернет оповести годишния си отчет. Заглавието на "Дневник" по този повод беше "Безпрецедентен ръст на сигналите за разпространение на расистко съдържание у нас за 2011 г." От два дена пък из социални мрежи и блогове се вирхи възмущение срещу публикация с расистко заглавие в "7 дни спорт".

Защо смятам, че това са добри новини? Защото расизмът в България започва да става все по-разпознаваем, и то - разпознаваем като нещо нелегитимно.

И през 2010 г. си имаше расизъм в България. Но тогава към Центъра за безопасен интернет не е бил подаден нито един сигнал за това, а през 2011 - 50 сигнала.

Отделна добра новина е, че този факт става достоен за вестникарско заглавие, измествайки продаваема тема като детската порнография.

И преди е имало расистски вестникарски заглавия. Сега обаче те будят и възмущение. Възмущението тръгва от отношението към "чернокожите чернокожи", надявам се да еволюира и до забелязване на расизма към нашите си "чернокожи" - ромите.

(Видеото в началото на поста представлява клип към едно от най-популярните парчета на Муха Блекстази, с когото си другарувахме в Любляна. Муха (Мухамед) е ром от Нови Сад, рапър, който няма постоянна работа и си изкарва хляба като основно като строител. Статусът му обаче не го спря да присъства на почти всички сесии на конференцията в Любляна, а в почивките обикновено двамата обсъждахме докладите. Самата песен се казва "Черни сме" и, както можете да предположите, е с антирасистка насоченост.)


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Блоговъзкресение


Използвах доста радикален начин, за да се присъединя към протеста срещу SOPA/PIPA. Blogger дава възможност изтритите блогове да бъдат възстановени с един клик до 90 дена от изтриването си, а за всеки случай го бях и експортирала. Изтриването обаче - дори и временно - ми причини почти физическа болка и едвам изтраях до полунощ, когато го върнах към живот.

От създаването на този блог не ми е и минавало през ум да го премахна. Но като че чак вчера осъзнах колко важна част от мен е той, какво означава за мен да бъда себе си чрез него и да общувам чрез него. Социалните мрежи не могат да заменят това, поне за мен. Ако те са агора, блогът е личен клуб, в който сте поканени.

Не знам дали блогването е мъртво, но моя блог го искам жив. На този етап единственото, което може да ме накара да го затворя, е ако вече никой не го чете.

Със затварянето на блога се опитах да направя експеримент. Беше ми интересно колко хора биха предприели подобен жест, без да има изричен призив за това. Предпочитам да използвам призиви само в краен случай и да разчитам на способността за самостоятелно мислене и вземане на решения.

Ето списък на български блогове и сайтове с различна степен на популярност (поне на тези от тях, които успях да установя и по реда, в който установих), които по един или друг начин участваха в стачката срещу SOPA/PIPA:

http://blog.ulalume.net/
http://benikki.tumblr.com/
http://www.asengenov.com/
http://yovko.net/
http://temelkoff.blogspot.com
http://brambazuk.eu/
http://blog.peio.org/
http://alia.tropot.net
http://900px.tropot.net/
http://shaio.wordpress.com/
http://blog.doncho.net/

Разбира се, нито нямам претенции именно аз да съм провокирала всички тях за това (някои съм, други - едва ли), пък и не съм си поставяла такава цел. Важното е, че нямаше изричен призив какво точно да се прави.

Чуха се гласове, че едва ли някой ще се интересува какво правят няколко дребни български блогчета и сайтчета. Не сме Wikipedia, да. Но доколкото това, което се случва с Интернет, засяга и нас, сме част от едно общество и с действията можем да влияем, макар и в малка степен, на това общество.

Имам си блог, ура!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.01.2012 г.

Неуютен блог затваря като протест срещу SOPA/PIPA

От създаването си на 19 юли 2007 г. този блог винаги е бил на линия за своите читатели. По примера на американската Wikipedia обаче утре (считано от полунощ) ще стане недостъпен за едно денонощие.

Защото "сопата" заплашва да "пипне" всички нас.

И защото културата на Интернет е на на последно място култура на свободата. И на отстояването й.

п.п. А ако още не знаете какво са SOPA и PIPA, сега е времето да разберете.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

11.01.2012 г.

10.01.2012 г.

Точно една година




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.01.2012 г.

Момиченца, момченца и техните гурута

Наскоро моят стар приятел и бивш студент Тодор Капитанов ми писа, че очаквал от Неуютен блог някаква "по-рок" статия, от която да изскочел моят "социален сарказъм". Тошко, следващите редове са посветени на теб :-).

Статията "Момиченца" на Александър Кьосев едновременно ми хареса и ме подразни. Хареса ми поради блестящото описание на един феномен, чиято разпространеност "боде" и моите очи. Подразни ме не заради имплицитния си сексизъм (с риск да ме наречете "феминистка", да използваш женски род като "реторическа фигура" е като да казваш, че обидата на "педераст" не е хомофобска), а с друго. А именно, с подценяването на системните предпоставки на феномена "момиченца и момченца".

На Александър Кьосев проблемът му е целенасоченото възпроизвеждане на ниски професионални стандарти в журналистиката. Ето защо за него те са резултат от някаква "офисно-национална манипулация", а гурутата им са "заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури)". В същото време, идеалният тип (по Вебер) на "момиченцата" е "бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак".

Тук си задавам въпроса: а въпросните същества, дето не ходят на лекции, завършват ли висшето си образование? Защото, ако има риск да останат със средно, с по-голяма вероятност ще се изправят пред избор - дали първо да се изуча и после да репортерствам, или да репортерствам и да си остана със средно образование, което не ми обещава добри биографични перспективи. Но не се изправят пред този избор, защото знаят, че могат да имат и едното, и другото. А защо го знаят?

Преди да дам отговора си на този въпрос, ще спомена, че въпросните момченца и момиченца ги има не само в журналистиката. Има ги, учили-недоучили, в съдебната система. Има ги в политиката и държавната администрация - Меглена Кунева сполучливо ги нарече "калинки". Има ги на още много места, от които си заслужава да се отбележи системата на висшето образование.

Ще прекъсна логиката на изложението с един спомен. Преди повече от десет години моя приятелка ми беше разказала случай, който знае от своя приятелка, която по това време работеше в известна частна телевизия. Та в телевизията имало конкурс за "момиченца", които да казват времето. Те трябвало да представят в писмен вид основна информация за себе си. Едно от тях срещу "образование" било написало "више". Когато ѝ направили забележка, че думата се пише със "с", поправило на "свише".

Грешката е вярна.

Момченцата и момиченцата първо са били ученици. Научили са, че добра оценка се получава не с мислене, разбиране и труд, а с преписване, наизустяване и с "Госпожо, тези бонбони са от мама - за благодарност." После са ходили на частни уроци, за да зазубрят правилните мисли и фрази, които ще ги вкарат в университета. Ако са случили на правилния учител, може направо да получат темата на матурата или на кандидат-студентския изпит.

После момченцата и момиченцата влезли в университета. Там научили, че има много по-хитри начини да станеш висшист от ученето. За по-посредствените са елементарните начини като подкупи и сексуални услуги (въпреки че последните, всъщност, се упражняват не само от посредствените). По-способните бързо разбират, че има далеч по-легитимно изглеждащи начини. Участие в студентски съвети и правителства, факултетни съвети, клубове, проекти и т.н. "Трябва да му подпишеш книжката, защото е в студентското правителство", казаха ми веднъж. Момченцето било много заето със студентска активност и затова не идвало на задължителните за всички останали упражнения. И ако в първи курс са научили нещо, в четвърти вече не знаят нищо. Пък ако преподавател има глупостта да се опъне и да не пусне някой студент, или да упорито да пита защо някой друг поставя оценки от негово име, това може да му коства професионалния комфорт, а понякога и работата.

Извинявам се, но никакви "заместници и главни редактори" не са виновни за това. В университета гурутата на момченцата и момиченцата са техните преподаватели. И пак стигаме до любимия ми въпрос "защо". Защо университетските преподаватели, които иначе са толкова загрижени за духа, академизма, професионалната компетентност, морала, толкова против цинизма, арогантността и невежеството, произвеждат момченца и момиченца?

Произвеждайки момченца и момиченца, учителите, университетските преподаватели, редакторите и останалите, които го правят, възпроизвеждат (по Бурдийо) собственото си статукво - статуквото на тези структури, които правят възможно и в максимална степен безпроблемно професионалното им битие. Ако са журналисти, момченцата и момиченцата се прехласват пред политиката на главния редактор. Ако са архитекти, не питат защо се променят централни части на градското пространство без конкурс. И т.н. Съгласна съм с Ал. Кьосев, че момченцата и момиченцата са жертва - използвани са, за да възпроизвеждат статуквото на оазисите, които гарантират комфорта на гурутата. Гурутата, от своя страна, са преобладаващо от поколението, което е навлязло в професията преди 1989 година и му е трудно да бъде адекватно на съвсем друг тип социална организация. Младежката активност се насочва в удобната посока - не към смисъла, не дай, Боже, към проблемите или към необходимостта от реформи, а към осребряването на всяка активност.

Ако вземем като пример висшето образование, момченцата и момиченцата бързо разбират, че взаимната им полза с преподавателите е далеч отвъд процеса на пренос на знание - ако заемаме правилната позиция там, където трябва, ако гласуваме за правилните кандидати, ако се възмущаваме срещу тези, за които ни казват, че са "лошите", ако не питаме как се отчитат парите от проекти, ще завършим с отличие, че може да станем и доктори, доценти и професори. Ако протестираме, то е срещу правителството, което орязва парите за образование и конкретно - стипендиите ни. Не питаме как и за какво се разпределят парите вътре в университета, не държим сметка за злоупотреби, кражби, нагласени конкурси, пародия на изпити... Не държим сметка защо в кофите за боклук до университета могат да се намерят книги и автентични фолклорни костюми и откъде са се взели те.

Момченцата и момиченцата за искрено загрижени за престижа на университета. Достойнството на преподавателите и студентите ги интересува само дотолкова, доколкото е в унисон с този престиж. Когато завършат, са научили най-важното - успешно да възпроизвеждат същия модел в професионалната си дейност. Да бъдат преди всичко лоялни към висшестоящите и чак после, евентуално, да отстояват професионални стандарти.

Ето защо интелектуалската критика на момченцата и момиченцата ми се струва някак цинична. Висшето образование не е изолиран от света носталгичен оазис, който да легитимира интелектуално привилегированата критика към безпросветния цинизъм. Опитвайки се да функционира като оазис, то успешно допринася за утвърждаването на тази пустош, която така възвишено критикува.

UPDATE от 05.01.2011. Преди малко ми обърнаха внимание, че статията на Ал. Кьосев е от 2004 г. По още неизвестни за мен причини тя се превърна в такъв хит из социалните медии вчера и дори беше блогната, така че не ми беше хрумнало да проверя коя е датата. Ала фактът, че 7-8 години по-късно написаното предизвиква лавинообразни реакции, е симтпоматичен.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?