Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

12.11.2011 г.

West is Mike and Cindy


Наскоро споделих с един приятел, че затворих първия си блог, след като най-верните му читатели поумряха. След това изразих спомена за тях с една любима песен в Google+, но оттогава не ми излизат от главата.

Майк и Синди. Двамата впрочем никак не се харесваха - той - консерватор и католик, тя - хипар и либерал. Иначе и двамата живееха някъде край Филаделфия.

С Майк завързах общуване, след като му бях изпратила покана за Gmail (по онова време Gmail беше още с покани). Неизвестно защо винаги разполагах с огромно количество покани за Gmail, търсенето за които беше огромно, затова ги предлагах по форуми, както и заради това първоначално създадох блога си. Та като изпратих на Майк покана, той ми писа писмо и се заприказвахме... и така няколко години.

Майк беше изключително интересен човек. На 50 и няколко години, ерген. Никога не ми изпрати своя снимка. Страдаше от някакво лошо заболяване - така и не разбрах какво - още от дете. Непрекъснато му беше студено и не се чувстваше добре; казваше, че животът му е мъчение. Споделяше, че би искал да се самоубие, но религията не му позволява. Беше написал веднъж в блога си, че мечтае да умре, като се задави с пилешка супа.

Хранеше се като типичен американец - със супи от консерва, а на работа - чипс. Писа ми, че обядът му се изразявал в това - да се обърне на 90 градуса (в офиса, представляващ безброй бюра, разделени с преградки) и да си изяде чипса. "Светла, това, дето си гледала в американските филми, как в обедната си почивка ходим на ресторант, изобщо не е вярно".

Беше и религиозен по американски - според него Христос искал да каже, че е лошо да се убива, освен когато човек защитава частната си собственост.

Твърде възможно е да е бил девствен - твърдеше, че религията не му разрешава да прави секс без брак, а не се беше оженил заради болестта си. Позволяваше си обаче - и именно това беше интересното у него - да бъде максимално освободен в мислите си. Религията е като клуб, беше ми писал - може да не харесваш правилата и нищо не ти пречи да разсъждаваш върху тях, но щом си член на клуба, ги спазваш. Затова не се боеше да разсъждава и да описва фантазиите си.

А фантазиите му бяха свързани най-вече с жени. Казваше, че толкова харесва жените, че ако беше жена, пак щеше да ги харесва. Ето защо бил мъжка лесбийка. Харесваше жените независимо от възраст и външен вид. Харесваше всички жени. Сещам се за две публикации от блога му - едната беше за много дебело момиче, което видял на улицата и което другите, за разлика от него, не биха харесали. Другата, една от любимите ми, беше за негова към 90 годишна съседка, на която понякога помагал с пазара. Веднъж ѝ бил напазарувал, надникнал през прозореца на нейната къща, за да ѝ даде покупките, и видял голото ѝ тяло, отразено в огледалото. Публикацията продължи с една невероятно нежна фантазия за това, как Майк би искал да даде любов на тази жена в края на годините й.

Постепенно се бях отчуждила от Майк, може би основно заради неприязненото му отношение към Синди. Беше почнал леко да ме дразни. Все още водехме кореспонденция, чат-пат. Докато веднъж на писмото си получих автоматичен отговор, че здравето му се е влошило и че като се оправи, ще пише. Не писа. Изчезна и от блогове и социални мрежи. Колкото писма му пращах, получавах все същия автоматичен отговор. Накрая се отказах.

Предполагам, че е намерил своята пилешка супа и е отишъл там, където толкова искаше.

*

Синди... със Синди се запознах, когато с един приятел направихме група в Yahoo за хора, които искат да са анонимни. Заех се с издирването на интересни анонимни профили в Yahoo, на които да изпратя покана за включване в групата и попаднах на нея чрез търсене по ключови думи "прогресив рок". Тя веднага откликна, беше възхитена от идеята. В групата завързахме разговори за музика - за King Crimson, за какво ли не, но най-вече за Peter Gabriel, за разочарование на приятеля-съосновател, който е доста музикално нечувствителен човек. Накрая логично затворихме групата, защото говорехме за музика много повече, отколкото за смисъла на анонимността.

Отношенията си обаче запазихме - коментирахме в блоговете си и във вече несъществуващата социална мрежа на Yahoo (където се подвизаваше и Майк), понякога си пишехме писма. Макар да беше "обикновена" медицинска сестра, със Синди можеше да се говори не само за музика, а и за литература (например за Селинджър), за философия, за социология, за какво ли още не. Пишеше страхотни стихове, които, за съжаление, не запазих, а тя затвори блога си и изтри повечето си профили, включително и тези с поезията. Периодично изтриваше едно или друго от нещата, които пишеше. Казваше, че е "constantly changing". Понякога признаваше, че обмисля "виртуално самоубийство" - унищожаване на всички профили и акаунти. Не ѝ се наложи...

Беше рядко ерудирана личност. Ако някой ми каже "американците са тъпи", винаги се сещам за Синди. Назнайваше испански, разбираше нещо и от френски и искаше да може да говори с чуждестранните от приятелите си на техния език. Писала ми е на чист български "обичам те", а към края на живота си се беше заела да учи арабски.

Да, Синди не се страхуваше да казва "обичам те". Обичаше всичките си "виртуални" приятели, сякаш всеки от нас беше единствен на света. Учеше ни да не се боим да показваме обич. И ние я обичахме; и като че всеки от нас я искаше само за себе си. Това я нараняваше - тя имаше достатъчно голямо сърце, за да побере всички ни в него. Както казва Селинджър за героинята си Франи от разказите за семейство Глас - "сърце - хотел." Живееше с дългогодишния си приятел, но като че имаше и любовни връзки в Интернет. С един от хората, с които беше поддържала такава връзка, се намерихме и си писахме след смъртта й.

Пишеше "аз" ("I") - с малка буква - "i", защото не искаше да бъде егоцентрична. Смяташе, че самата тя не е важна - важни са любовта, приятелството, доверието, музиката, поезията, хората... но не и тя.

Като казвам, че съм я обичала, не изпитвам неудобство, нито необходимост да уточнявам пред себе си или пред вас, как точно съм я обичала. Знам само, че я обичах много. В живота си съм срещала хора, познанството с които ми е помогнало да проумея, че за мен човекът е по-важен от сексуалната ориентация. Че полът няма значение, ако истински обичам. Осъзнаването на това не ми е проблем.

Понякога си мисля, че нашата егоистична обич я уби. Дотолкова искахме да имаме парченце от нея, че тялото ѝ реши да се размножи, клетките ѝ започнаха да се делят. Разболя се точно от рак на размножителните органи (яйчниците). Убийствено жива метафора; а и сърцето е единственият орган, който не боледува от рак - иначе щеше да умре от рак на сърцето.

Със Синди няколко пъти сме се карали жестоко. Единият път беше, когато най-сетне ми каза малкото си име. Тук съдържанието на скандала леко ми се губи, а ми е болезнено да се ровя в стари писма, в които сме си разменяли упреци - всичко това изглежда толкова дребнаво на фона на смъртта. Мой приятел любопитстваше за името ѝ, аз я попитах може ли да му го кажа, тя нещо настояваше на анонимността си, в някакъв момент побесня, че името е само дума и че има много по-важни неща. Права беше...

Другият път беше по повод на неин виртуален приятел, който беше маниакално обсебен по нея, освен това беше склонен да фабрикува налудничави истории за хора, които го преследват и искат да му навредят, тровят му храната и пр. Но Синди и такъв го обичаше. В някакъв момент той взе на мушка и мен и се оказах герой на историите му. Тогава й писах, че според мен е шизофреник. Тя побесня - "кое ти дава право да поставяш диагнози на някого, когото дори не познаваш"? Пак беше права... Права беше и когато ме упрекна, че поставям себе си в центъра на всичко - цупех се, че не ми отговаря на писмата, а тя имаше болна майка и умиращ от рак баща.

Ала превратностите на живота никога няма да престанат да ме изумяват - тъкмо онзи човек, когото бях обявила за шизофреник, ми съобщи, че тя е починала, като ми изпрати линк към некролог, публикуван в местно онлайн издание. Чак тогава научих и фамилията ѝ. Както и че е била на 49 години - на снимките изглеждаше не по-възрастна от мен. Знаех, че е по-голяма, но не точно с колко. Публикуваше все малки и неясни снимки и по някое време ги изтриваше, но аз тайничко успях да сваля няколко.

След скандалите с нея реших, че ще е по-добре да прекратя общуването ни, понеже беше станало болезнено и за двете страни. За известно време изчезнах от хоризонта ѝ. После тя май ми писа и аз ѝ отговорих, че е може би по-добре да не общуваме - само така няма да се нараняваме. Никога няма да забравя нейния отговор:


Ето какво вярвам със сърцето си и знам с ума си. Ти си видяла, споделила, познала и приела както тъмната ми природа, така и светлината ми, както моите грешки, невежество и глупости, така и откритостта и познанието ми, както безчувствената ми погълнатост от себе си, така и моите емпатия и състрадание в действие, скърбите и радостите ми.


Ние сме сестри, приятели и докосващи се души. Нищо не може да промени това - неразбиране, груби думи, километри, океани, планини, политика, религии, езикови бариери или мълчание - нищо.

После не сме се карали, но скоро след това Синди се разболя.

Когато ми писа, че е болна от рак, че твърде късно го е установила и че метастазите вече са превзели всичките ѝ жизненоважни органи, сякаш светът ми се срина. Синди беше храбра и се бори докрай, въпреки че докторите не даваха позитивни прогнози - подложи се на няколко различни вида химиотерапия и продължаваше да сее наоколо воля за живот и чувство за хумор. Косата ѝ опада, а тя рече, че така било много удобно и защо изобщо досега е била с коса. "Когато оздравея, все с бръсната глава ще ходя." Имаше някакъв шанс лятото на 2008 да пътувам за Щатите и крояхме планове как да се видим. Не успях да замина, но така и така нямаше да се срещнем - тя е починала в началото на лятото, а аз разбрах чак в края му. По-късно научих, че като че се е предала напълно, когато малко преди нея е починал баща ѝ.

Щом вече стана неумолимо ясно, че няма да оздравее, Синди започна да трие онлайн профилите си. Помолих я поне този във Flickr да не изтрива. Бях я направила член на групата си, въпреки че не се занимаваше с фотография и не беше качила нито една снимка в нея - просто ми се искаше да е там. Казах й, че ако групата ми е дзен градина, тя е тайният камък в нея - нали всяка уважаваща себе си дзен градина има таен камък. Тя се съгласи - и до ден днешен е член на групата. Последните й думи към мен бяха:


As a secret stone,
i love you :).

*

Други мои интернет приятели изчезнаха, но се надявам, че са живи и здрави. Като швейцарския Томас (да не се бърка с датския и шведския, които продължават да са на линия), Дейвид и Джон.

С швейцарския Томас се намерихме във Flickr, понеже имаме един и същи модел фотоапарати. Чаровна, деликантна и интелигентна личност на 50+ години - имаше рядко фино чувство за хумор, пишеше прекрасни хайку, а в абстрактните снимки и отраженията беше виртуоз. Когато веднъж изненадващо публикува автопортретна снимка, женските му контакти ахнахме - оказа се изключително красив мъж, на мен доста ми заприлича на Peter Hammill.

После една обща швейцарска приятелка от Flickr бандата ми разказа доста интересни неща за него. Веднъж, още преди да публикува снимката си (я тя беше споделяла много автопортрети) пътувала във влак и срещу нея седнал мъж. През цялото време я гледал и се усмихвал, без да каже нищо. Накрая, все тъй мълчаливо, просто слязъл от влака. Тя и тогава подозирала, че пред нея седи Томас, но се чудела как да попита. А когато видяла снимката му, окончателно се уверила. Те двамата си пишеха писма и тя назнайваше повече за него. Обясняваше си странното му поведение във влака с това, че той е оглушал, понеже е бил военен летец - според нея се е притеснявал да я заговори, защото е нямало да разбере отговорите ѝ.

Така и не разбрахме защо изведнъж реши да зареже както Flickr, така и кореспонденцията си с нея. Тя беше проверявала тук-там и се беше уверила, че е жив.

*

UPDATE от 16.11.2011. Вчера установих, че Дейвид отново се е появил във Flickr :-). Така че с голяма радост и облекчение го махам от списъка на изчезналите приятели. Дейвид ме запали по инфрачервената фотография. Него пък го е учил на фотография Ансъл Адамс.

Много съм научила от него и много сме спорили за фотография. Той все искаше да ме убеди в едно или друго и накрая питаше "What do you think?" Пишеше дълги, детайлни и добронамерени критики на снимките ми. Въпреки всичките си усилия не успя да ме накара да си направя експлицитна актова снимка.

Беше в състояние да влезе в частен имот с риск да го застрелят, за да снима... пън. Вдъхнови ме да не се притеснявам да лягам по земята, когато искам да снимам нещо от определен ъгъл - "има неща, заради които си струва човек да се изцапа с кал", ми беше казал веднъж.

За Дейвид съм писала и друг път, например тук и тук. Обичаше да експериментира и в някакъв момент стилът му се разви в посока, която не ми харесваше.

Междувременно аз изпаднах в дълъг недиалогичен период и така и не разбрах кога Дейвид е изоставил Flickr и какво е станало с него... Преди няколко месеца предприех гугъл издирване и с много усилия установих, че е напуснал работа и се е преместил в друг град. Дано да е добре...

*

Заради същия недиалогичен период не разбрах и кога изчезна Джон - този път като че окончателно.

Джон ме намери покрай Синди, понеже забелязал, че харесвам Van der Graaf Generator. Шестдесет и кусур годишен ирландец, пънкар и професор по право. Бил е на концерти на Doors и Beatles. Имах чувството, че знае всички думи в английския език (освен латински и френски), пък не ги и повтаряше много - случваше се в негово изречение от два реда почти да няма дума, която да знам. От него научих думи като "sundry".

Имаше убийствено чувство за хумор, често пъти доста хапливо. В резултат на което Синди кръвно му се обиди - беше пускал някакви шеги относно мъжа, с когото тя живееше, по повод на това, че имал пушка. Коронният му номер беше да си трие акаунтите, като хвърля контактите си в паника и да възкръсва с нови, или пък да си създава няколко различни акаунта за една и съща услуга. И да се появява отново и отново, разчитайки да бъде разпознат (което не беше трудно, като се има предвид неподражаемия му стил).

Когато изтри накуп всичките си четири акаунта, с които разполагах, точно на рождения ми ден, и аз кръвно му се обидих - толкова ме заболя. Бях много призързана към него. След време пак се появи, но бях непреклонна. Издирих го отново чак след като Синди почина - нейната смърт ни сдобри. Той много я харесваше и страдаше, че тя така му се обиди. Беше омекнал доста, извини номерата с триенето на акаунтите с пристъпи на депресия, от която се лекувал. Дори ми прати своя снимка.

Постепенно, с напредването на недиалогичния ми период, изоставих кореспонденцията с него. След време го търсих, но не го открих. Този път не си е изтрил акаунтите - просто не отговаря. Свързах се с обща позната от Flickr, с която се бяха сближили и имаха общи поетични проекти. Тя отговори, че постепенно се бил отдръпнал от общуването с нея, извинявайки се с професионална заетост и други лични причини. Веднъж засякла някой с неговия стил в някакъв поетичен форум, но той изчезнал от там, след като му писала. Сподели, че си е позволила много да се привърже към него и че наистина страда.

*

Не знам защо ви разказвам всички тези неща. Всъщност, знам. Знам и че малко от вас са изчели всичко. И по-добре... На добронамерените от прочелите - благодаря.

Дано съумея да бъда до живите и наличните от приятелите си, докато и те, и аз, сме още тук.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5 коментара :

  1. "Предполагам, че е намерил своята пилешка супа и е отишъл там, където толкова искаше." В десетката!

    ОтговорИзтриване
  2. Прочетох, харесах, благодаря :)

    Пилешката супа е в случая е такава силна метафора 

    ОтговорИзтриване
  3. не беше никак трудно да изчета докрай написаното и е добре, че го има и като свидетелство, и като отношение. рядко някой споделя за връзките, създадени в мрежата и колко пълноценни могат да бъдат, и как не само омразата, а и близостта могат да бъдат анонимни.

    от време на време се връщам към старите си постове в първия си блог, за да чета коментарите на хора, които с времето се отдалечиха от този начин на общуване и споделяне. и там има такива, които си отидоха от блог пространството, защото напуснаха този свят.

    добре е, че живеят в спомените.

    ОтговорИзтриване
  4. Кой казва, че интернет познанствата и близостите са по-малко реални от другите...

    ОтговорИзтриване