В Етичния кодекс на българските медии се казва, че "информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото". Там е доста ясно разписано как медиите да уважават неприкосновеността на личния живот, как да отразяват случаи, свързани с деца, как да се отнасят към пострадали от престъпления, как да се уважава мъката на хората, а също и че заподозрените са невинни до доказване на противното.
Работата не е в това, че тези неща ги пише в нечий гилдиен кодекс. Важното е, че става въпрос за елементарни правила на хуманност и цивилизованост.
Днес попаднах на предаване на иначе обществената ни телевизия, част от което беше посветено на скорошния побой над ученик от страна на други ученици в центъра на София. Присъстващите в студиото, начело с уважавания от мен водещ Андрей Захариев, обсъждаха надълго и нашироко както здравословното състояние на пострадалия ученик, така и характера на обявения за главен виновник за побоя. Това, че родителите на битото момче са помолили лекарите от "Пирогов" да не съобщават на медиите информация за здравето му, явно не притесняваше водещия и участниците - те се позоваваха на "неофициална информация".
Докато гледах, се чудех - как никому не хрумва най-малкото, че тук става дума за деца? Какво е да си на 16 години, а медиите да разпространят името ти и надълго и широко да се занимават с твоя характер и да умуват защо си стигнал до насилие? Или да обясняват, че са те набили, защото си бил дребничък и слабичък и може би някому си изглеждал високомерен? Последният начин, по който насилието в училище може да бъде намалено, е извършителите и жертвите да бъдат третирани като обекти, като панаирджийски атракции.
Тия дни ми се случи да говоря с полска полицайка, която изрази учудването си от българските медии. В Полша, казва, когато някой е заподозрян за престъпление или е жертва, медиите не казват името му и не показват лицето му. Чак при влязла в сила присъда може да се каже кой е виновният. Слушах я и си мислех, че тук не става дума само за контрол върху медиите - и полицията, и болниците, и всички ангажирани институции охотно предоставят данни за престъпници и жертви, дори и ако са деца.
Така че държа да отбележа, че не обвинявам конкретно Андрей Захариев - той не е нито първият, нито последният журналист, обсъждащ подобни теми по такъв начин. Но е притеснителен фактът, че журналист от неговия ранг, пък и хуманитарист, смята това за нормално, и то с благословията на "обществената" ни телевизия - притеснителен не само за журналистиката ни, а за равнището на хуманизъм в българското общество.
Работата не е в това, че тези неща ги пише в нечий гилдиен кодекс. Важното е, че става въпрос за елементарни правила на хуманност и цивилизованост.
Днес попаднах на предаване на иначе обществената ни телевизия, част от което беше посветено на скорошния побой над ученик от страна на други ученици в центъра на София. Присъстващите в студиото, начело с уважавания от мен водещ Андрей Захариев, обсъждаха надълго и нашироко както здравословното състояние на пострадалия ученик, така и характера на обявения за главен виновник за побоя. Това, че родителите на битото момче са помолили лекарите от "Пирогов" да не съобщават на медиите информация за здравето му, явно не притесняваше водещия и участниците - те се позоваваха на "неофициална информация".
Докато гледах, се чудех - как никому не хрумва най-малкото, че тук става дума за деца? Какво е да си на 16 години, а медиите да разпространят името ти и надълго и широко да се занимават с твоя характер и да умуват защо си стигнал до насилие? Или да обясняват, че са те набили, защото си бил дребничък и слабичък и може би някому си изглеждал високомерен? Последният начин, по който насилието в училище може да бъде намалено, е извършителите и жертвите да бъдат третирани като обекти, като панаирджийски атракции.
Тия дни ми се случи да говоря с полска полицайка, която изрази учудването си от българските медии. В Полша, казва, когато някой е заподозрян за престъпление или е жертва, медиите не казват името му и не показват лицето му. Чак при влязла в сила присъда може да се каже кой е виновният. Слушах я и си мислех, че тук не става дума само за контрол върху медиите - и полицията, и болниците, и всички ангажирани институции охотно предоставят данни за престъпници и жертви, дори и ако са деца.
Така че държа да отбележа, че не обвинявам конкретно Андрей Захариев - той не е нито първият, нито последният журналист, обсъждащ подобни теми по такъв начин. Но е притеснителен фактът, че журналист от неговия ранг, пък и хуманитарист, смята това за нормално, и то с благословията на "обществената" ни телевизия - притеснителен не само за журналистиката ни, а за равнището на хуманизъм в българското общество.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар