Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.01.2010 г.

In memoriam J.D. Salinger

Почина Селинджър - един от авторите, повлияли на формирането на характера и ценностите ми в най-голяма степен. Затова, достопочтенни читателю, или прочети един дълъг цитат, или прескочи поста. А ти, Джеръм Дейвид, вместо букет на гроба, "преди да се присъединим към тях, другите, искам да ти кажа само на теб, стари приятелю (и като каза, рече), заповядай, приеми от мен този скромен букет от рано-рано разцъфнали скоби: (((())))".

Със самото си присъствие актьорите, за мой ужас, винаги ме убеждават, че по-голямата част от онова, което съм писал за тях досега, е фалшиво. Фалшиво е, защото пиша за тях с неизменна обич (дори сега, когато пиша това, то излиза фалшиво), но с различно умение, и това различно умение не дава силен и точен портрет на истинските актьори, а глупаво се губи в тази обич, която е вечно недоволна от умението и затова смята, че защищава актьорите, като пречи на умението да се изяви.

Да го кажем фигуративно, то е все едно авторът да допусне грешка на перото и тази канцеларска грешка да осъзнае, че е такава. Може би това не е било грешка, а в един много по-висш смисъл съществена част от цялото изложение. И тогава, от омраза към автора, тази канцеларска грешка сякаш въстава против него, забранява му да я поправи и казва: „Не, отказвам да бъда поправена и ще стоя като свидетел срещу теб — свидетел, че ти си много слаб писател.“


(...)

Ще ми се да започна с няколко макар и разточителни думи за двата цитата в началото. „Със самото си присъствие актьорите…“ е от Кафка. Вторият — „Да го кажем фигуративно, то е все едно, авторът да допусне грешка на перото…“, е от Киркегор (едва се сдържам да не потрия подло ръце при мисълта, че точно този пасаж на Киркегор може да изненада неприятно някои екзистенциалисти и премного издавани френски корифеи)[1]. Не съм дълбоко убеден, че трябва да имаш непоклатими съображения, за да цитираш свои любими писатели, но е много приятно, когато ги имаш, честна дума. В този случай двата начални пасажа, особено в такова близко съседство, великолепно илюстрират в известен смисъл най-хубавото не само у Кафка и Киркегор, но и у четиримата покойници, четиримата повече или по-малко именити болника, или малко нескопосни ергени (от четиримата може би само на Ван Гог ще бъде позволено да не гастролира по тези страници), до които най-често прибягвам — понякога напълно отчаян, — когато ми е нужна съвсем достоверна информация за съвременното художествено развитие. Общо взето, възпроизведох двата пасажа, за да покажа съвсем ясно как се отнасям към целия куп данни, които смятам да събера тук — при все че в някои среди, ще го кажа направо, авторът не може да си позволи да бъде твърде откровен или твърде прибързан по такъв въпрос. Все пак ще бъда отчасти удовлетворен, ако мога да се надявам, че тези два кратки цитата ще послужат евентуално като подръчно пособие на относително новата порода литературни критици — многото работници (можем да ги наречем дори воини), които прекарват дълги часове, често с гаснещи надежди да бъдат отличени, в нашите препълнени неофройдистки художествено-литературни клиники. Става дума по-специално за онези все още много млади студенти и по-зелени лекари, които, предполага се, пращят от духовно здраве, не страдат от вродено болезнено влечение към красивото и възнамеряват един ден да станат специалисти по естетическа патология. (Не ще и дума, на тази тема аз съм остър като кремък още от времето, когато бях единайсетгодишен и наблюдавах как група достопочтени професионални фройдисти подложиха на близо седемчасов преглед художника и болника, когото най-много съм обичал на този свят и който тогава още ходеше по къси панталонки. Според моето не особено компетентно мнение те едва не му взеха проба от мозъка; и оттогава насам все си мисля, че само късният час — два след полунощ — ги накара да се откажат от това. Та по тази причина смятам да бъда остър. Но не и груб. Усещам, че се движа по много тънко въже или дъска, но ще опитам още няколко крачки; години наред съм чакал да се съберат тези чувства и да ги отприщя. (Разбира се, какви ли не слухове се носят за фантастичния, изумително продуктивния художник — тук намеквам само за живописци, поети и действителни писатели. Един от тези слухове, който най-много ме радва и развеселява, е, че никога, дори в тъмната прапсихоаналитична епоха, той не се е отнасял с особено, уважение към професионалните критици и при своите, общо взето, нездрави възгледи за обществото обикновено ги е слагал в един кюп с издателите, търговците на картини и други, може би завидно преуспели сателити на изкуството, които биха предпочели различни, вероятно по-чисти творби, ако можеха да получат такива. Ала онова, което поне в наши дни най-често чуваме за изумително продуктивния, но болнав поет или живописец, е, че той неизменно се оказва извънмерен, но очевидно „класически“ невротик, анормален човек, който само рядко — и никога искрено — проявява желание да се откаже от своята анормалност; или на по-ясен език: той е болник, който макар да отрича детински това, съвсем нерядко надава страшни викове от болка, сякаш душа и изкуство дава, за да изпита що е туй, което у другите минава за читавост, и все пак (продължава мълвата), когато в нехигиеничната му стаичка силом нахълта някой — нерядко някой, който истински го обича, и разтревожен го пита какво го боли, той или отказва, или не е в състояние да обсъжда въпроса смислено, по медицински, а на сутринта, когато дори големите поети и живописци се предполага да са в по-добро настроение, той, напук на всичко, решава да остави болестта да си върши работата, сякаш при светлината на новия, божем работен, ден се е сетил, че в крайна сметка всички хора умират, в това число и здравите, и то не винаги в блаженство, а той поне е имал щастието да бъде мамен от човека, който най-много го е поощрявал. Това може да звучи предателски в моите уста, но при един починал художник в нашето семейство, за когото непрекъснато намеквам в тази полуполемика, не виждам как здравомислещ човек може да стигне до извода, че тия слухове (и аргументи) не се опират на значително количество съществени факти. Докато беше жив моят забележителен роднина, аз го дебнех — струва ми се, почти буквално — като ястреб. Реалистично погледнато, той наистина беше нездрав тип и в най-тежките си вечери и нощи не само виеше от болка, но и викаше за помощ и когато елементарната помощ пристигаше, наистина отказваше да обясни на разбираем език какво го боли. Въпреки това аз открито се заяждам с обявените специалисти по тези въпроси — с учените, биографите и най-вече със сегашната управляваща интелектуална аристокрация, получила образованието си в едно или друго от елитните училища за психоанализа — и най-злобно ги заяждам за следното: те не се вслушват във виковете на болния. Защото не са в състояние да ги чуят. Те са съсловие на глухи. С такъв неподходящ апарат, с такива уши как можеш да проследиш болката само по звука и да откриеш причинителя й? С такъв жалък апарат най-многото да доловиш или установиш няколко блуждаещи, слаби обертонове — не особено хармонични, — които идват от едно мъчно детство или разстроено либидо. Но откъде идва голямата, огромната болка, която и цяла линейка не може побра? Откъде трябва да идва? Не е ли истинският поет или живописец ясновидец? Не е ли той единственият ясновидец на тая земя? Повече от очевидно е, че такъв не е ученият, а още по-малко психиатърът. (Разбира се, единственият голям поет, който психоаналитиците имат, е самият Фройд; вярно, и той е имал неприятности с ушите, но ще се намери ли някой да отрече, че пред нас е един епически поет.) Прощавайте, вече привършвам с този въпрос. Коя част от анатомията на ясновидеца е най-много изложена на опасност? Безсъмнено очите. Моля те, скъпи средни читателю, за едно последно благоволение (ако все още си тук), препрочети онези два кратки пасажа от Кафка и Киркегор в началото. Нима не е ясно? Нима тези викове не идват право от очите? Каквото и да е записано в смъртния акт — Туберкулоза, Самота или Самоубийство, — не е ли ясно, как умира истинският художник-ясновидец? Твърдя (и всичко, казано в тези страници, ще се потвърди или опровергае върху основата на моята приблизителна правота)… твърдя, че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена човешка съвест.


[1]  Това мръсничко подмятане е напълно осъдително, но фактът, че великият Киркегор никога не е бил киркегорист, а камо ли пък екзистенциалист, радва безумно сърцето на второразрядния интелектуалец и укрепва вярата му в космическата поетична справедливост, ако не и в космическия Дядо Коледа. — Б. а.


Из: "Сиймор, запознаване", превод: Тодор Вълчев.




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Георги Рупчев е неефективен

Чрез блога на Селин попаднах на репортаж по Нова телевизия, където се казва, че лекарствата (на стойност близо 2000 лева на месец) на болните от множествена склероза с инвалидност над 65% се спирали,защото... лечението на такива, казва чиновничката от касата, било "неефективно". Един вид - така и така ще мрат, нека поне ускорим процеса.

Ако Георги Рупчев беше жив, може би нямаше да напише "Чувство за бавно изчезване", а "Чувство за бързо изчезване". И със сигурност нямаше да сътвори последните си поеми (доколкото знам, диктувал е поезия, докато изобщо е било възможно да се разбере какво казва).

Но как измерваме "ефективността" на една поема? Каква е ползата от нея? Виж, ефективността на книгата на Пиер Дюкан за чудото на овесените трици е измерима - и в приходи от продажби, и в свалени килограми.

Здравните чиновници знаят най-добре.





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

24.01.2010 г.

Какво ми става?

Не знам, започвам да имам чувството, че нещо съм сбъркана. 

Посредством блога на Селин прочетох разказа на Генади за това, как е бил привикван за обяснения (и сплашване) в МВР по повод на негов пост за протеста против обгазяването в Стара Загора. Случая бих окачествила като Казус Мишел 2.0. Тогава, ако си спомняте, се вдигна страхотен шум. Всички писаха за това, Мишел придоби неочаквана известност (която по-скоро го притесни, отколкото да го накара да се чувства звезда), дори имаше шествие в негова защита. Самата аз създадох Неуютния си блог именно в резултат на случилото се с Мишел.

А след перипетиите на Генади... писаха Селин, Иван Бедров, Мишел, e-vestnik и...?

Каква е разликата между Мишел и Генади? Че Генади живее в Стара Загора, а Мишел - в София? Че Генади има блог от 2008 г., а Мишел - от по-рано? Че Мишел познава "топ блогъри", а Генади не е ясно дали познава? Че Генади е на 18 години, а Мишел - на повече? Или нещо друго?

Поздравление за материала на Еленко за митниците. Заслужено се вдигна шум, има дори надежда нещата да се променят към по-добро. Важно е да се говори за садистичните процедури, на които са подложени хората, които просто искат да си купях блузка от чужбина. И все пак, според мен тези неволи са нищо в сравнение с ужаса, който се изсипва върху определени групи от имигрантите в България. Да си живял в България 20 години, да си бил честен данъкоплатец и уважаван специалист, да се окажеш нелегален, да те вкарат в дом за принудително настаняване за седем месеца, това да те съсипе, да умреш, две седмици да се чудят как да те погребат, защото нямаш документи, след което да ти изпратят писмо да се явиш за справка, защото... не че не знаят, че си умрял, но такъв е редът? Но това е малко вероятно да се случи на нас, нали, докато блузка по интернет е по-вероятно да си поръчаме.

Или, както подхвърли един познат по повод на развитието на дискусията за филма на Иван Кулеков за Бусманци в BG-Mamma: "Това не трябва да те учудва! Нали не става въпрос за ваксинацията от морбили?"

В заключение ще цитирам коментар, който много ми хареса, от някой си "Прасчо", публикуван в "Либерален преглед":



А блогърите...
Прасчо 23-01-2010 23:01:13

Ами те,блогърите,си седят в блоговете.
А нам не ни пука за някакви си чужденци,които:
а/ са нелегални(от Тато и компания)
б/ са луди,щом са у нас(от Преход и компания)
в/ са още по-луди,че са дошли тук,където състраданието е чужда дума(ми да-ухилвам се злорадо-всичко Мара втасала....)
Видяхте ли,колко е просто?! 



Ако не ни е за чужденците, то поне да ни е за Генади - ако не за друго, то - от блогърска солидарност...


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

23.01.2010 г.

Задни мисли



Не можело да се протестира пред парламента. А колко точно е голяма "обозначената зона" зад парламента? Ако е по-мижава, и там може да вдигнем толкова шум, че депутатите да ни чуят, нали ;-)?


Изобщо, някой може ли да хвърли повече яснота върху понятието "обозначена зона"? 

 


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14.01.2010 г.

Защо подкрепям протеста на 14.01.2009


Не искам да бъда следена. Нито  активността ми в интернет, нито кореспонденцията ми, нито телефонните ми разговори, нито местонахождението ми.

Нямам пиратски Windows. Не свалям пиратско съдържание от интернет - нито филми, нито музика, нито софтуер. Единственото нещо, което някога съм свалила с торенти, са една или две линукс дистрибуции. (Ушев, ако не си чувал какво е "линукс дистрибуция" - безплатно е и всеки има право да си го свали, даже и с торенти, колкото и да не ти се вярва.)

Не съм звъняла и на Красьо. Нито пък той на мен. Не ходя по места, където се събират криминално проявени. (Е, живея в София и понякога сигурно минавам покрай съмнителни елементи, но не е нарочно.)


Въпреки това, аз имам тайни. И искам да имам правото да продължа да си ги имам. Трудно ми е да си представя съвременен, модерен човек, който наистина да може да каже с ръка на сърцето "аз нямам какво да крия".

На всичко отгоре, имам и склонността да се впускам в граждански активности, което понякога не е съвсем безопасно. То в България и най-невинната проява на гражданска активност може да предизвика бдителността на Ушев. А станеш ли веднъж неудобен, колко му е да почнат да се ровят в живота ти с интерфейс (за патилата в резултат на това, че бях следена с камери, вече съм разказвала).

Два часа за предоставяне на разпечатки не е реалистичен срок. Необходимо е да се прецизират престъпленията, за които да се издава разрешение за следене, за да не е възможно да се намират "законни" основания да бъде следен всеки. И трябва да има много, ама много стриктен контрол върху употребата на получената информация. Може да ви е интересно да четете кой с кого какво си е говорил по телефона, ама ще се почувствате кофти, ако хората четат какво и с кого вие сте говорили.

Е, ако нямате нито вътрешен свят, нито гражданска съвест, наистина няма от какво да се страхувате.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.01.2010 г.

"Българският Гуантанамо", медийната (и блогърска) тишина

След Руслан Трад и аз публикувам в блога си филма на Иван Кулеков за дома за негегални бежанци и имигранти в Бусманци, сполучливо наречен от него "български Гуантанамо". Може да го видите и в моя скромен Неуютен блог (ако четете през RSS, предполагам, че няма да го видите, но в блога ми проблем няма). Пускам три откъса от Шоуто на Слави, излъчено на пети януари. Първо е самият филм:


video

Второ, разговорите в студиото преди и след излъчването на филма (записала съм ги заедно, един след друг).

video

Предпочетох този вариант, вместо да използвам видеотата от YouTube, постнати в блога на Руслан Трад, защото там я няма втората част от разговора в студиото (след филма), която дава повече информация от първата.

Надявах се след излъчването на предаването по БТВ да се вдигне шум - дори и не толкова голям, колкото покрай филма на BBC за дома в Могилино (въпреки че какво пречи на граждански активните български майки да защитават не само българските деца в беда, а и чуждите, които нищо не са направили, за да прекарват детството си в концлагер).

Тишината, която последва след филма обаче е оглушително плашеща. Освен Руслан Трад, и кратка статия в Afera.bg и реакция във форум на анархисти,  комай нищо не намерих в интернет. Нито в медии, нито в лични блогове. Не казвам нищо по адрес на няколкото блогъри (те си знаят кои са), които са съпричастни към темата, но просто са нямали време, възможност или вдъхновение да напишат нещо тези дни. Тоталната липса на реакция не е тяхна вина, а свидетелства за много дълбок проблем - липса на чувствителност по отношение на нарушаването на основни човешки права на част от хората, които живеят в България. Включително и на най-основното човешко право - правото на живот.

Може би щях да отдам всичко това на случайност, ако не беше и друг случай. Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията приключихме проект за имиграцията в България. Някои от оценките ни на интеграционните практики в България бяха доста критични, не сме ги спестявали. Беше изработено и медийно съобщение, което да представи резултатите от проекта. Заглавието му беше: "Какво (не) знаем за имигрантите". Неутрално заглавие, както виждате. Разбира се, медиите са свободни да използват това, което им е изпратено, както намерят за добре - стига, разбира се, да не изопачават информацията.

Какво обаче се получи. Медийното ни съобщение беше публикувано от една информационна агенция и оттам - дословно препечатано на две-три други места. Текстът като цяло си е нашият (не съм сравнявала в детайли), но заглавието, о, заглавието! Когато го видях, известно време гледах много "умно" и се чудех как да реагирам. Заглавието гласеше, дословно, следното: "ЦИД: Българската гледна точка към миграцията се доближава до европейската".

Моля???

Да, вярно е, че има подобно изречение в текста. Но то е в съвсем друг контекст - че понеже България вече е членка на ЕС, позицията й по отношение на имиграцията неизбежно се променя. Но като се извади от контекста, се получава, че, видите ли, тук сме станали големите европейци, що се отнася до миграция. Добре поне, че после текстът опровергава заглавието. Но много хора ще видят само заглавието и много по-малко ще прочетат статията... А от нея става ясно, че говорим и за "медийно затъмнение" по отношение на имиграцията в България. Парадоксално, самият начин, по който се разпространява новината, потвърждава тази теза. Може би това е бил единственият начин информацията за проекта ни изобщо да види бял (медиен) свят.

Да се учудвам ли тогава от гробното мълчание, което последва след филма на Иван Кулеков за дома в Бусманци?

И все пак, колкото и да ви е все едно, не забравяйте предупреждението, което Валерия Иларева отправя във филма - ако позволяваме такива неща да се случват с чужди граждани, един ден те могат да започнат да се случват и на нас...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.01.2010 г.

Бежанците: лица и характери

Накрая намерих време и сили да пристъпя към отлагания от близо два месеца пост за дискусията за бежанците в Червената къща. И сигурно и днес нямаше да го довърша, ако не бързах да направя важен анонс:

Довечера най-сетне ще дават интервюто на Иван Кулеков с Ола и адвокат Валерия Иларева в "Шоуто на Слави". Предаването започва от 22,30 и се очаква материалът да бъде излъчен някъде след първия рекламен блок. Още информация в блога на Правната клиника за бежанци и имигранти.

Всъщност самата дискусия в Червената къща е описана прекрасно от Селин, аз няма да я повтарям, а ще публикувам малко снимки и ще поговоря за човешки характери. Защото, когато говорим за имиграция, за бежанци, за закони, за Бусманци, за изтезания, в повечето случаи го правим "по принцип", без да имаме предвид самите хора, които са потърпевши. Преди време зададох в блога си въпроса "Как си представяте бежанците?" Ами ето трима от тях, от плът и кръв (макар че първият от тях не е "чист" бежанец).

Това е Ола - човекът, заради когото потърсих помощ за бежанци и така намерих Валерия Иларева.

А това са Ола и Валерия, която пое случая му.

Ола е само на 21. Да си призная, мислех, че е на повече, изглежда ми много по-зрял. Трудностите в живота карат човек да узрее преждевременно. Въпреки че не е успял да завърши средно училище (не знам дали ви е известно, но в България съвсем не всички чужденци могат да получат безплатно средно образование), първото, което ми направи впечатление при него, беше академичният маниер на поведение и стил на изразяване. Реторичните му умения са забележителни. Предполагам, че ги дължи на баща си, който е бил преподавател по английски език. Те проличават особено силно, ако говори на английски (когато се запознахме, той предпочете да не разкрива, че знае български, призна си  чак на втората ни среща). "Олето", както шеговито казвам за него понякога, не казва "man, I don't wanna be a criminal", той казва "I am not interested in doing crime".

Въпреки всичко, което е преживял, Ола има толкова дълбоко вградени морални принципи, че не би отвърнал на злото със зло. Не би си го и помислил. Реагира с възмущение, ако дори само на шега му предложиш да отговори на обидите с аналогична реплика. Предполагам, че този здрав морален фундамент му е помогнал да не се срине след скорошната смърт на баща му.


Ола определено има стил. Като нормален млад човек, личи си, че иска да бъде готин. При него готиността обаче се изразява в подчертано аристократичен стил и елегантност - в говора, в жестовете, а и в дрехите, когато е възможно (предполагам, че не му е лесно да поддържа гардероб от елегантни дрехи и едва ли го прави, но в Червената къща се беше постарал да изглежда като истински джентълмен).



Това е Джавед Нури.




А това са Джавед и Яна Бюрер Тавание, която направи така, че да се чуе за неговия случай. С Джавед, за когото бях чела в известното журналистическо разследване на Яна Бюрер Тавание в "Капитал" (тук и тук), както и в материала на Светослава Банчева в е-вестник, се запознах на срещата в Червената къща, във фоайето до залата. Май че Ола ни запозна. Джавед ми направи впечатление на контактен и добронамерен човек. Също на 21 и също изглеждащ по-зрял.


Странно нещо са предварителните представи - понеже бях чела за трагичния живот на Джавед и за опита му да се самозапали, се изненадах, че пред мен стоеше не мъченик, а по-скоро веселяк. Животът на свобода, изглежда, му се отразява добре, каква разлика с измъчения поглед, който съм виждала в негови снимки из медиите. Имаш чувството, че всеки момент ще се закачи с теб, ще пусне някоя шега. И докато аз се притеснявам и се чудя как точно да говоря с него, той успява да поддържа разговора и да ме накара да се отпусна и да се държа свободно. Месец по-късно го видях на една конференция. Позна ме и се разприказвахме, дадох му координатите си. След няколко дена ми писа, аз му пратих снимките, които му направих в Червената къща. После писа и за Коледа. Междувременно се видял с Крис на улицата, познал и него и поговорили. Както е тръгнало, ще поддържаме връзка.



И Джавед, като Ола, не изглежда отмъстителен човек. Каза ми нещо, което ме втрещи: "Всъщност, българите са добри хора" (по-късно мой познат коментира, че може би ключовата дума на фразата му ще да е "всъщност"). И Джавед излъчва елегантност и стил, но различни от аристократичната сериозност на Ола. Къдриците оформени артистично, може би с гел, леко разкопчана риза, разкриваща верижката на врата. Шлифер. Подчертано интелигентен, научил е бългаски сам, забележително добре. Някой път ще го помоля да ми покаже рисунките си; знам, че рисува.




А това са Томас и адвокат Диана Даскалова, която е поела неговия случай. Томас е бежанец от Индия. Едва дошъл в България и съобщил на властите, че е бежанец, е затворен в Бусманци за една година. Срещата в Червената къща беше само няколко дни след пускането му на свобода, без дом и документи. Силно се надявам, че след известно време Томас вече няма да гледа толкова стреснато-уплашено, а ще има възможност да прояви уникалните черти на харакера си. И ще е способен да се усмихва. Не на последно място, благодарение на смелостта и невероятните усилия на личности като Диана Даскалова, Валерия Иларева и Яна Бюрер Тавание.

П.п. Напомням за петицията за регулиране на статута на някои групи имигранти в България.







Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?