Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

26.09.2010 г.

Кайо и злите български чиновнически котлони


Да разкажеш съвсем истинска история така, че да стане литературно произведение - изглежда много лесно, но не е. Калин Терзийски - Кайо го може. Да възприемаш себе си едновременно драматично сериозно и с насмешка по отношение на тази драматична сериозност - също не е лесно, но Кайо е специалист и по това.

И ето че се появи разказ на Кайо, чиито герои познавам и чиято история знам, отпреди да бъде написана. Бих искала да разбера как би ми въздействал разказът, ако не познавах героите и контекста, но уви. Със сигурност обаче щеше да ми хареса, дори и да не бях пристрастна.

Радвам се, когато темата за "нелегалните" чужденци в България става тема за изкуство. Защото изкуството може да говори така, както "дискурсът за човешките права" никога няма да може. Изкуството не убеждава, а докосва. А словото на Кайо направо пари - като един жив, не-зъл и не-чиновнически котлон. И ме кара да преживявам истинските му истории и да мисля за преживяното.

Та си мисля за историята на разказа на Кайо, като моите преживявания и опит се обогатяват с неговите:

И така, някой може да не е действащ лекар от много години, но да си плаща членския внос. Понеже си плаща членския внос, този човек има право да си изписва много лекарства, които иначе не могат да се закупят свободно. Може да се друса с тях, да се пристрасти към тях, да вземе някой ксанакс или диазепам за самочувствие или за да премахне притеснението. Кайо го е правил и честно го описва в нещата, които пише. Някой друг лекар, който си плаща членския внос, може също да си изписва лекарства, но за да злоупотребява с тях - примерно да ги продава на завишени цени на хора, които имат нужда от тях, но по различни бюрократични причини не могат да се доберат до заветната доза.

А някой, който наистина има нужда от тези лекарства, който дори може да умре от без тях, не може да ги има, защото... Защото е без лични документи. Или защото не е спазил някакво безсмислено изискване. Или защото е спазил всичко, но някой чиновник е решил, че лекарства не му се полагат. Или защото заради малоумието на някакви идиоти въпросните лекарства не са внесени в България. и т.н.

Когато се разболях преди години, процедурите по изписване на лекарства се точиха дълго време. Междувременно бях зле. Една мила докторка ми даде мостра от нужното лекарство с леко изтекъл срок на годност, но скърпи положението временно. Когато преминах на друго лекарство, дадох хартисалата опаковка от старото на същата лекарка, за да го даде на някой друг, който чака благословията на Здравната каса. След време се оказа, че нямам право да изнасям лекарствата си в чужбина, за да не ги продам там. Аз, която наистина имах нужда от тях. И все гледах да си извоювам по-голяма доза, отколкото реално пиех, за да имам за резерва, когато се наложи. Защото само онзи, който е изпадал в подобна ситуация, ще разбере чувството, когато отидеш в аптеката на точно определената дата, на която трябва и да се окаже, че са ти сбъркали рецептата, а е петък следобед и оставаш без лекарства за ден-два.

Ако бях чужденец без документи, нямаше да имам право и на това. Ако лекарството ми беше евтино като споменатия в разказа на Кайо тегретол, щях да успявам да го платя, ако някой добър и плащащ членски внос човек ми го намери. Добре де, ама ако бях болна от хепатит, за който лечението струва хиляди левове? Щах да съм хем без право на лечение, хем заразна и дори Кайо нямаше да може да ми помогне. Мислите ли, че в България няма такива хора? Кой е направил изследвания на онези, които нямат право да бъдат изследвани?

Въртя, суча, все стигам до права. А ми се искаше да изразя това, което усетих от разказа на Кайо. Злите, горещи, чиновнически български котлони. Способността да останеш човек и да забелязваш и преживяваш болките на света, огромната част от който нищо не забелязва.

Не само на Попа.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

21.09.2010 г.

Концлагерът като грижа и услуга


Трудно ми е да намеря адекватни думи за изнесените от БХК данни за смъртността в домовете за деца с увреждания. Не само от възмущение, а и от чувство за вина. Защото съм убедена, че институциите - това сме ние. Те са такива, каквито ние сме допуснали да бъдат. Такива, каквито са ценностите ни, какъвто е културният ни (и човешки) хоризонт.

Много блогъри изразиха искрена изненада от данните за 238-те убити деца. Аз не се изненадах. Стана ми гузно, че не съм мислила за това през цялото време, след като научих какво се случва в Могилино. Защото не съм си помисляла и за миг, че Могилино е някакво изключение.

Не са изключение дори домовете за деца с увреждания. В много от тези за възрастни с увреждания не е по-различно. А какво да кажем за "грижата", която се "предоставя" на иначе здравите деца, оставени в домове. Или "здравните услуги" за болните от рак и други тежки и/или хронични заболявания. Или нечовешкото отношение към малцинства и всевъзможни видове хора в неравностойно отношение.

Не мисля и че това, което се случва през последните десет години, е нещо нечувано за България. По-скоро просто нямаме данни за преди това. Защото тук не става въпрос за просто "политики", за "средства", за "стратегии". Става въпрос за това - какво означава да бъдеш човек.

В България "човек" не е ценност. Човешкият живот и човешкото достойнство не са ценности. Ценност е това, което е "наше" и "като нашето".

Децата с увреждания не са "като нашите". По-добре да не ги виждаме, по-добре да ги няма. И те действително изчезват. Физически. В резултат на най-добрите "социални грижи", които смятаме, че тези човешки същества заслужават. По природа.

Минути, преди да прочета новината за убитите 238 деца, бях изумена до степен да крещя (което ми се случва изключително рядко) от нещо друго. Бях поела ангажимент към изработване на стратегията за предоставяне на социални услуги на няма значение коя институция в частта й за бежанците и имигрантите. Незнаен мозък е работил по тази част преди мен и този мозък е сложил на първо място сред "социалните услуги"... "настаняването" на чужденци в "дома" в Бусманци за срок от една година. Направих, каквото зависеше от мен, за да лиша бежанците и имигрантите от тази "услуга". После прочетох статията на Яна Тавание и си помислих, че нещата са свързани. Каквато хуманността, такива грижите и услугите. И после се чудим защо човешкият живот се използва за валута в риалити шоута.

Права си, Яна. Има виновни. Виждам един от тях всеки път, когато се погледна в огледалото.

п.п. Преките виновници обаче трябва да бъдат наказани. Затова - нека подсетим прокуратурата, като й пишем на този адрес: office_gp@prb.bg.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.09.2010 г.

Не било тибетска, не било и гъба


От известно време насам близки и познати ми разправят за някаква чудодейна лечебна тибетска гъба. Слагаш я в мляко, тя почва да се множи, а млякото, в което е била, лекува практически всичко. Пише го в интернет! И в Уикипедия го пише даже! В един момент, дали защото беше скоро след девети септември, дали поради "женска интуиция", дали защото имам натрупващи се наблюдения от известно време насам, дали поради рефлекси, изработени в резултат на дългогодишни занимания със социология на религията, заподозрях, че в основата на това тибетско чудо стои руският маркетингов гений.

Първо беше Кашпировски, който хипнотизираше по телевизията и целокупният български народ ронеше пречистващи сълзи пред екрана.

После беше какво ли не.

Например ирисова диагностика (мои познати викат, че работело, аз нямам впечатления, нито желание да опитам).

Или биорезонанс - как ли ще повярвам, че един апарат може да диагностицира всички здравословни проблеми и да каже какви бактерии имате, само посредством измерване на резонанса на органите ви. Представяте ли си що за база данни трябва да има в такъв апарат?

Или тая дивотия със структурираната вода, дето се влияела от начина, по който мислим. Наливаш си една чаша вода и й мислиш хубави неща, след което я изпиваш и хубостите, които си мислел, стават реалност.

По време на криза се множат всякакви "алтернативни" начини за обяснение на света и справяне с него. Преди 20-тина години бяха хит полтъргейстите, а при настоящата криза ми прави впечатление, че в България се изсипват странно много руски шарлатани. Чудя се доколко е вярно това, което бях чувала преди време, че произходът им има дълбока връзка с КГБ. Не знам, но тия хора имат сериозни пари, с които правят цели клиники, институти, апарати, че и пътуват до братска България, за да ни разкриват истината. (А и май се оказва, че родните ни врачки не е да не са били без връзка с ДС.)

Та, изпълнена с горните мисли в главата, реших да проуча в интернет каква е тази тибетска гъба.

На български език за "тибетска гъба" ми излязоха 4130 резултата. В родната Уикипедия пише, че въпросната гъба участва в производството на кефира. Аха, казвам си. Като човек от последното поколение, което четеше руски книги, си спомням, че кефирът беше популярно питие в Русия и някои републики на тогавашния Съветски съюз. Първа победа за интуицията ми. Продължавам търсенето.

На английски език - "Tibetan mushroom" има само 2130 резултата и сред тях нито един не вдъхва достатъчно доверие, поне в началото (а е известно, че има определена логика, по която Google подрежда резултатите, така че се отказвам да проверявам всичките 2130). Защо ли не съм изненадана? В Wikipedia пък по въпроса няма нищичко. Като напиша "kefir", нещата коренно се променят - 5100000 резултата, от тях на английски - 1040000. И сериозна статия в Wikipedia. От тази статия човек може да научи, че кефир се пие, освен в Русия и бившите съветски републики, и в голяма част от Източна Европа, както и в Скандинавия - там, където има руски и естонски малцинства. Пренесен е от мигранти от Източна Европа и на територията на Северна и Южна Америка. Дори съседите ни в Румъния и Сърбия си пийват кефир.

Предполагам, че у нас това благо не се е разпространило поради популярността на айрана (подобен на вкус на кефира). Въпреки че сме били най-верният сателит на СССР, ориенталският ни вкус е надделял над кавказкото изкушение.

Колкото и да търсите в статията за кефира в Wikipedia на английски обаче, няма да откриете, че кефир се пие в Тибет, Индия или Япония. И че има каквато и да връзка с тибетската медицина, камо ли с йогите.

Що се отнася до въпросната "гъба", тя няма нищо общо с Тибет, а произходът й е някъде от Кавказ. И не е гъба, а смес от бактерии, ферменти, протеини и прочее, които образуват т.нар. кефирени зърна със структура, наподобяваща карфиол. Предполага се, че първоначално кефир се е образувал в кожените мехове, в които се е пренасяло млякото и впоследствие е извлечен ферментът. Така, както се смята, че феноменът на подсирването е забелязан за пръв път в корема на убити животни, пили мляко. И в резултат била изолирана маята за сирене.

Всъщност и родните източници не настояват, че гъбата е наистина гъба, но явно руският маркетингов гений е решил, че "гъба" звучи по-лечебно и по-достойно за душата от "кефирени зърна".

Не оспорвам здравословните качества на кефира, както и на много други хранителни продукти, впрочем - например чесъна, киселото мляко, водораслите "морско зеле" и още хиляди и хиляди. Сигурно е наистина полезен и дори бих го пробвала, може и да ми хареса. Само леко ме съмнява свойството му да лекува от алкохолизъм, имайки предвид разпространението на това заболяване сред руснаците. Не бих разчитала на кефир и за лечение от рак, СПИН и други болести. Не отричам, че като добавка към съществуваща терапия е възможно да оказва и добро въздействие, но чак пък да лекува... Кефирът е преди всичко хранителен продукт.

Дразни ме обаче, когато ни третират като идиоти и ни пробутват откровени лъжи, за да ни накарат да пием обикновен кефир. А още повече ме дразни, че хората се връзват, вместо да проверяват.

Трябва да мине много време, преди да започна да имам доверие на българската Wikipedia. Не искам да бъда разбрана погрешно - уважавам труда и отдадеността на тези, които участват в правенето й. Просто - каквото обществто, такава и уикипедията...

п.п. В резултат на този пост статията за кефира в българската Уикипедия беше спешно лишена от някои от глупостите в нея :-).

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.09.2010 г.

Валерия Иларева е моят Човек на годината


Не съм нито първият, нито последният човек, който от началото на септември номинира адвокат Валерия Иларева за наградата на Български Хелзински комитет "Човек на годината". Трудно се вместих в лимита от 250 думи, за да обоснова номинацията си, затова тук пускам пълния й текст:

"Аз съм от тези адвокати, които вярват, че призванието им е с индивидуалните си действия да постигат социална справедливост. Може би това е причината да не може да се каже, че се ползвам с „благоволението” на властимащите служители. Вместо да отида на една лична среща с хората, да ги убедя с „практически” аргументи защо трябва да направим изключение за този човек, аз взема, че все им създавам „проблеми” – все искам да признават ПРАВА." (Валерия Иларева)

Темата за правата на малцинствата в България все още е твърде непопулярна. Много от чужденците у нас са лишени от основни права със закон, в противоречие с Конституцията и международното законодателство. Адвокат Валерия Иларева от Правната клиника за бежанци и имигранти е посветила 1/3 от живота си на борба за правата на бежанците и имигрантите. Валерия работи практически без финансиране, в голяма част от случаите - безвъзмездно. Още няма 30 години, когато вече е създала и школа от възпитаници. Заедно с възпитаничката си Диана Даскалова, Валерия Иларева успя да извоюва прецедент в европейското право по случая "Саид Кадзоев". Професионализмът й, свързан с дълбоко усещане за призвание, са предпоставка и за няколко прецедента и в Българската съдебна практика през последната година, в разстояние на само няколко месеца - например Определение №6983 от 27 май 2010г. по случая на Уинфред, който живее от 30 години в България,  решението на Административния съд в Монтана за отмяна на заповедта за депортиране на Давид Арутюнян, освобождаването на Аревик Шмавонян от центъра за задържане в Бусманци.

В резултат на дългогодишните усилия на Валерия Иларева беше постигнато и това, че чрез случая с "арменските Ромео и Жулиета" Аревик и Давид за първи път правата на чужденците в България се превърнаха в тема и на гражданското общество (а не само на отделни активисти) и на медиите. Групата в защита на Аревик във Facebook има близо 9500 членове, а онлайн подписката за регулирането на статута на нелегалните имигранти и подкрепена от над 1000 души. Проведе се митинг в защита на правата на чужденците в България.

Ако българското законодателство започне да спазва елементарни стандарти в областта на правата на чужденците, това ще се дължи не толкова на външен натиск, колкото на резултатите от усилията на малцина, на първо място от които е адвокат Валерия Иларева.


***

Затова благодаря на Лиляна Цьош, че ме е номинирала за Човек на годината, но си правя отвод. 

Идеята за митинга пред центъра за задържане на чужденци в Бусманци не беше моя, а организацията щеше да е невъзможна без много хора, повечето от които предпочитат да останат анонимни. Самата аз имам вина за превратното медийно отразяване на побоя в трамвая поради едно нелепо недоразумение (отделно, че сигурно цял живот ще изпитвам вина и за това, че не погледнах сериозно на вероятността да се случи подобен инцидент и не взех достатъчно мерки за избягването му). 

Медийното отразяване на случая на Аревик също не може да се нарече моя заслуга. Преди всякаква моя намеса случаят получи отзвук в "Хоризонт до обед" благодарение на Ирина Недева. Впоследствие постът ми по темата беше препубликуван от e-вестник, което увеличи популярността му многократно. После Росица Узунова създаде групата във facebook, чиято популярност стигна чак до медиите. Въпреки напредналата си бременност, Лидия Стайкова се занимаваше с отразяване на историята практически до раждането на втория си син. Роди деня след митинга и същия ден е публикувала пост по темата; вероятно е била с контракции, докато го пише. Силвър Бийт Колектив от лейбъла на Виктор Лилов посветиха песен на Аревик. И т.н. и т.н. Всъщност аз се оказах под медийните прожектори малко по случайност - Валерия беше на някакво обучение в Бургас и трябваше някой да "покрие" темата в TV7. 

Никой от споменатите, от неспоменатите и от анонимните, които са допринесли за публичността на случая с Аревик, не заслужава да бъде Човек на годината по-малко от мен. Много мило ми стана, че съм номинирана, но е излишно - каузата само ще загуби, ако гласовете се разпиляват в различни кандидатури.

Ето защо горещо моля, ако съвсем случайно има някой, който би гласувал за мен (освен Лиляна Цьош и неколцина близки и роднини), да подкрепи Валерия Иларева - с номинация и после, което е по-важно - с гласуване. Аз просто вдигах шум, а Валерия премести планини през последната година. Ако Валерия спечели, това ще означава победа не само за нея. Ще означава, че най-вече темата за правата на чужденците в България е станала значима в публичното ни пространство.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.09.2010 г.

Разходка с изненадваща среща



Ако ви се случи по време на разходка съвсем случайно да срещнете (бъдете разпознати от) изключителен човек и стар приятел по блогърстване, от това с необходимост следват невероятно приятен разговор и разходка, пълни с най-интересни находки и съкровища.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.09.2010 г.

Инфрачервени портрети с Panasonic FZ7 и Hoya R72

Кликнете върху снимката, за да я видите в по-голям размер

Повече от година, след като се сдобих с лелеяния инфрачервен филтър, не бях успяла да направя с него портрет, който да ми хареса, с изключение на този. Поради вече описаните причини работата се оказа наистина пипкава. Освен това, при инфрачервената фотография границата с кича (тоест моето усещане за кич) е много тънка. Така че си поставям за цел не просто да постигна ясна снимка на лице, а и в художествено отношение да ми хареса. А на всичко отгоре не обичам да карам и хората да позират, което обикновено е фатално, когато експозицията трае поне една секунда.

Люба се оказа хем търпелив модел и стоически издържа моите "не мърдай... ау, мръдна... стой така... не, пак не става...", хем склонен към импровизации (това с листото си беше нейна идея). Докато експериментирахме, стигнах до прозрение - проблемът с това, че когато му сложа IR филтъра, фотоапаратът фокусира върху задния план, ако не използвам ръчен фокус, се решава, ако... няма заден план. Тоест, ако задният план е едноцветен, без детайли. В случая - небе без облачета. От едно и също разстояние и при едни и същи настройки на фотоапарата, Люба (без да мърда) излизаше размазано, ако я снимам на фона на някакви обекти и абсолютно на фокус, когато я снимам на фона на небето. Затова се налагаше да заставаме в положения, която бяха предизвикателство за гравитационните закони (като имате предвид, че използвах и Орангутанчо и трябваше и него да го закрепям някак - добре, че ми е такова чевръсто маймунчето!). Допълнителната обработка сведох до много внимателно добавяне на контраст, така че да не се получат преосветени участъци.

Главният ми извод от лятната фотосесия с Люба е: ако искате да постигнете наистина чист инфрачервен портрет (и използвате филтър, а не конвертиран в IR фотоапарат, с какъвто е много по-лесно), най-важните условия са: силна светлина и липса на заден план. Другото е въпрос на вдъхновение, както и на търпението на "модела". И не забравяйте статива ;-)!



п.п. Забелязах, че за година и нещо филтърът ми (в размера, подходящ за моя апарат) е поскъпнал във Фото Павилиона с цели 32 лева - от 50 на 82. Другите размери също са поскъпнали. Жалко, ако сега сте решили да си купите, а не преди година...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?