Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

25.11.2012 г.

Доматен миш-маш

За разлика от доста хора, някои от които познавам и уважавам, нито се включих в т.нар. "доматена революция", нито ѝ симпатизирам.

Ще обясня.

Смятам, че над 40 полицаи, пратени за един човек (не казвам "поет" или "дисидент", защото пред закона всички би трябвало да са равни), въоръжен с шест домата, е излишна демонстрация на сила. Не одобрявам превръщането на България в полицейска държава. Не одобрявам, че полицейщината се насочва към хвърлящите домати, изпълнителите на песни с "неправилни" текстове и снимащите спящи полицаи, докато онези, които отричат правото на живот на цели групи хора, които пребиват и убиват различните от себе си, остават незнаказани.

Но.

За мен е неясен смисълът на протеста. Във Facebook събитието "Доматена революция" той е формулиран така:

Протест срещу 23те години безумия! Само една Томатина ще ги оправи! На 20-ти ноември отряд от 40 милиционери арестува известния дисидент Николай Колев - Босия пред парламента заради това, че е хвърлил домат по сградата на Народното събрание.В знак на солидарност,взимайте торбата с доматите!

А ето как се обосновава смисълът му в групата "ТОМАТИНА":

Само една Томатина ще ги оправи! На 20-ти ноември отряд от 40 милиционери арестува известния дисидент Николай Колев - Босия пред парламента заради това, че е хвърлил домат по сградата на Народното събрание. 
На 14 ноември Босия публикува отворено писмо до институциите, в което се заканва да хвърли 6 домата срещу знакови сгради на институциите като политически протест срещу атмосферата на·"корупция, престъпност, беззаконие, деморализация, безотговорност, грабежи и липса на информация". 
Да го подкрепим!

От тези формулировки за мен остава неясно за какво е протестът. Против излишното прилагане на полицейска сила? Ако е така, нямам нищо против. Само че не виждам да го пише. Не става ясно за какво е солидарността - че Босия е арестуван, или за друго. Вместо това пише за някакви 23 години безумия, както и цитат от писмото на Босия, в който се споменават "корупция, престъпност, беззаконие, деморализация, безотговорност, грабежи и липса на информация".

Извод - протестът е против всичко, което не се харесва някому. И за което се държат отговорни само институциите, не и обществото, сред като срещу тях са насочени доматите. А как "Томатина"-та ще "ги оправи" и кои "ще оправи", не става ясно.

Работата подозрително ми прилича на известната Facebook инициатива "Национален протест срещу безобразията в България", която се е превърнала в сбирщина на националисти, расисти, хомофоби и други подобни, с които не бих искала да имам нищо общо. Хипотезата ми беше, че на доматения протест ще е много вероятно да има представители на ей такива групи:

- хора, които дежурно ходят на протести, защото смятат, че властта трябва да ги "оправи" и че от тяхното действие или бездействие (освен викането по протести) нищо не зависи
- хора, които протестират срещу "циганската престъпност",  "ислямизацията", гей парадите и прочее
- хора, които използват случая, за да хвърлят някой и друг домат и да се почувстват значими
- хора, които уважават Босия в качеството му на дисидент
- политици от "зората на демокрацията", които имат потребност отново да се почувстват значими
- гневни антикомунисти
- може и някой гневен комунист за цвят (то в идеята на протеста нищо антикомунистическо няма, строго погледнато)
- дежурни участници в протести - пенсионери
- дежурни участници в протести - късо подстригани младежи
- хора, които познавам (виртуално или реално, в повечето случаи и двете) и уважавам; и които свързват протеста с каузи, за които те самите се борят
- други хора, които свързват протеста с всевъзможни други каузи, които са им на сърцето.

Много внимателно си подбирам протестите. Опитвам се да ходя само на такива, чиято кауза ми е ясна, свързана е с човешките права, и на които е минимална опасността да се засека с представители на групи, с които не бих искала да пребивавам на едно място.

Иван Бедров публикува в блога си видео от доматения протест, което потвърждава хипотезата ми в немалка степен. Сред множеството забелязах хора, които познавам и уважавам, хора, значими в политическия ни живот "в зората на демокрацията", късо подстригани младежи, познати антикомунисти и такива, които не мога да идентифицирам какви са и няма как да знам каква им е мотивацията. Скандираните лозунги - известните от 1989 нататък "Мафия!" с щипка "Убийци" и - не на последно място - доста по-новия слоган "Бойко Борисов п*едерас, п*едерас". Ако правилно си спомням, този възглас беше въведен от неонацистчетата, след като стана ясно, че призивите им провеждането на последния София прайд да бъде забранено няма да постигнат успех.

Радвам се, че не се включих в "доматената революция". Не бих допуснала да бъда идентифицирана с хора, които скандират "п*едерас".

И смятам да продължавам да си подбирам протестите много внимателно, с риск да ходя все на малобройни такива, както обикновено се и случва.

Надявам се да ме разберете правилно. Не съм против хвърлянето на домати срещу държавните институции по принцип. Има каузи, за които и аз бих хвърляла, бих правила (и съм правила) и по-рисковани неща, стига да не са свързани с насилие.

Стига смисълът да ми е ясен и да го споделям.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

22.11.2012 г.

паркът като права линия

Права линия към хипнозата
после обратно

Година по-късно
сърцето позна мястото преди мен
и извика


24 ноември, 2011


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.11.2012 г.

тайният път



отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг
мъж върви към реката
за да отплава
към други екзистенциални хоризонти
където всичко е почти 42
седем сезона по-късно
мъж върви към реката
по релсите на метрото
намира я след 825 волта
техническа авария
казва жената на гишето в метростанцията
влаковете закъсняват 30-40 минути
прибираме се с трамвай

отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг
и ето ме на 14
вали сняг
болна съм
кашлям
тя ме води на сладкарница
студеното лекува
казва
дава ми да изям
две мелби и един сладолед
оздравявам
защото ѝ вярвам
после отиваме на гости у нейна приятелка
която ни черпи с палачинки
и чай
тя казва
(не приятелката, а тя)
интелигентните хора пият чай без захар
пия чай без захар
защото ѝ вярвам
след 24 години
мъж върви към реката на тайните
по релсите на метрото
в същото време
срещам приятелката ѝ
която не помни
палачинките
чая
и мен
тя
(не приятелката, а тя)
била сменила работата
била добре
а аз отново съм на 14
и се връщат
обич
въпроси
ревност
болка
нямам смелост да ѝ се обадя
предавам поздрави
тръгваме си
влизаме в метростанцията
техническа авария
казва жената на гишето
влаковете закъсняват 30-40 минути
прибираме се с трамвай

отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг

15.10.2012

***
П.п. И едно много по-хубаво стихотворение със същото заглавие.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

16.11.2012 г.

Не можете да си го купите



... но можете да си свалите целия архив на "Wozzeck и Чугра" (600 мегабайта) легално и безплатно, ако кликнете тук.

Това е важното, което имах да ви кажа с този пост. Ако ви се четат подробности, може да продължите, ако не - приятно слушане, ако ще слушате, ако не - приятно каквото ще правите.

***

Не ми е за сефте да откривам ценни музики с няколко десетилетия закъснение. Откак гледах прекрасния филм на Енил Енчев и Иво Христов "Нова генерация и приятели", така затънах в музиката на "Воцек и Чугра", че сама не мога да се изкарам оттам.

Та тия дни, докато ровех из нета да обогатявам познанията си за групата, попаднах на страница, в която се предлага целия ѝ архив на CD за баснословната сума от... 6 лева (общо взето колкото да се покрият цената на диск и разходите за куриер). Тъй като страницата е правена преди пет години, не бях сигурна дали предложението още важи, затова писах на посочения адрес. Не беше изненада, когато получих съобщение, че писмото не е пристигнало.

Но определено беше приятна изненада, когато безценната Жюстин Томс ми даде мейла на Георги Маринов от групата. Препратих му писмото си и - нова приятна изненада - получих отговор, че до края на седмицата архивът ще бъде качен в интернет за безплатно сваляне. Попитах дали все пак няма възможност дискографията да бъде купена. От отговора ставаше ясно (отговорите са от името на групата - в множествено число, първо или трето лице), че не ми е разбран въпросът и получателят е останал с впечатление, че не искам емпетройки от интернет, а емпетройки на диск. Когато го преформулирах, получих: "Wozzeck & Чугра никога не са имали комерсиални амбиции". И обещание за прати линк, след като бъде качена дискографията. Получих линка след два дена. Завари ме на летището в Мюнхен, на път към прекрасната Любляна. Заради хотелския нет още не съм успяла да сваля архива .

Замислих се, че желанието ми да купя архива на групата всъщност беше много тъпо. Първо, няма как дребната сума, която бих отделила (каква ли сума не би била дребна за такъв архив) да стигне до всичките ѝ членове. До Димитър Воев със сигурност няма начин да стигне. Второ, става въпрос за група, която никога не е търсила не само печалба, а дори признание. Ала затова не се е ограничавала нито в текстовете си, нито в експерименталността на музиката. Не се е съобразявала с нищо и никого. За цялото си съществуване е имала една концертна изява, а "албумите" си е "издавала" така:

Самите албуми са празни касетки, с които разполагат в момента. Когато дадена касетка свърши – завършва и албумът. Надписва се името му и се взима друга касетка. По този начин дължината на албумите зависи от размера на наличните касетки. Някои са само с две песни, други - по 90 минути. С времето записите, които започват на шега, стават по-сериозни и за отделните албуми се прави някакъв предварителен план, който определя общата тема на парчетата. Понякога някои парчета, които са класически, дори се репетират. (...) Музиката предимно е импровизирана (понякога дори и текстът се импровизира в процеса на изпълнение). Всички на шега я наричат “затворена музика”, защото изпълнението е затворено от околния свят за лично ползване и музиката може да бъде оценена само от някой, който активно участва в създаването ѝ.

Замислих се и че рядко се случва някой да иска да е некомерсиален. Самата аз панически бягам от всякакви възможности за комерсиализиране на блога ми - като се почне от реклами и се стигне до блогърски почерпки. "Wozzeck и Чугра", разбира се, са на светлинни години по-напред с некомерсиалността от популярното ми блогче (щом е популярно, значи все пак е поне малко комерсиално, макар и не във финансовия смисъл на думата).

Какво може човек да направи за една група, ако тя (или за това, което е останало от нея) не ще пари? Да я слуша. Да я оставя да му говори. Да я разпространява. Да прави неща, белязани от музиката ѝ. Нищо няма да е достатъчно, но именно заради това много може да бъде направено. Повече, отколкото да дадеш 6, 20, 50 или 100 лева.

Лично аз смятам да обърна и сериозно внимание на "Трендафил и Чугра" - съвременна производна група на "Wozzeck и Чугра", в чията музика също сериозно потънах, след като ги видях като подгряваща група на Tuxedomoon (едва ли би могло да се намери по-подходяща). В наши дни, когато уж няма толкова табута, колкото е имало през 80-те, е трудно да правиш изкуство, което да прекрачва границите - най-малкото, защото границите е трудно да бъдат дефинирани. "Трендафил и Чугра" обаче, като достойни наследници на легендарната банда, следват единствено собствените си хрумвания и успяват да правят неща, които да карат мнозина да се чудят: е какво е това - докато вокалът чете прогнозата за времето, басистът свири с ножовка вместо с лък? Това може ли да е музика, може ли да е песен?

Е, да млъквам вече. Оставям ви с парчето с ножовката и прогнозата и ви пожелавам лека нощ (или добро утро, добър ден... в каквато част от денонощието ви заварвам).




Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.11.2012 г.

Експониране на смисъла

Началото на работната седмица ме посрещна с кратко писмо, което ме замисли дълбоко. За границата между смисъла, общуването, обичта, това да цениш някого, от една страна, и търсенето на "евтина популярност", потребността да се чувстваш велик или да караш другиго да се чувства велик, от друга. И за условията, при които понякога не се прави разлика между първото и второто.

Докато се чудя как по най-адекватен (и който не увеличава количеството на световната болка) начин да отговоря на писмото, се сетих за един особено скъп на сърцето ми пост от първия блог на Борислав. Постът е почти на пет години, още от времето, когато с Боби си пишехме коментари на "вие". Досега не съм го пускала тук по две причини.

Първо, в него има линкове към други постове от несъществуващия му вече блог, които постове не смятам за нужно да възстановявам, защото са свързани със специфични контексти. Но без тях се губи част от посланието.

Второ и по-важно, не бих искала някой да остане с впечатлението, че го опубличностявам, за да се "почувствам велика", заради някаква "евтина популярност" на гърба на Боби. Думите му са ми скъпи в личен и много човешки план.

Сега обаче май имам нужда този пост да види бял свят. Именно заради разликата между човешката ценност и човешкото общуване, от една страна, и желанието "да се чувстваш велик", от друга. За по-голяма яснота ще пусна и двата коментара към него.

Приятно, надявам се, четене:

Експониране на смисъла

Вечерта на Игнажден някои от най-близките ми приятели и колеги настойчиво ми зададоха въпроса какъв точно е смисълът на съществуването на моя блог.

Тъкмо бях започнал да пиша дълбокомислени и добронамерени обяснения как блогът е израз на воля за адекватно присъствие и участие в новата публичност, как той е особен вид двупосочна интерактивна комуникация и т.н., когато видях, че отговорът е дошъл сам. От академичните среди:

В блога на Светла Енчева*

Както изобщо не е трудно да се забележи, нито госпожа Светла Енчева (на която от сърце благодаря за жеста), нито аз, сме се захванали да поддържаме блогове, за да се почувстваме велики. Ако някой успее да ми посочи пред кого точно трябва да се почувствам велик, обещавам да положа всички титанични усилия, на които съм способен, за да изживея това високопоставено чувство.

Понеже то (чувството за величие и превъзходство**) явно е единственото общо място в съвременната българска култура***, което все още продължава да произвежда някакво смътно подобие на смисъл.

26.12.2007, 21:11
__________________________
На това място имаше скрийншот от въпросния ми пост. Блогът ми през 2007 изглеждаше доста по-различно; скрийншотът не е запазен.
** Тук имаше линк към вече несъществуваща публикация.
*** И тук имаше линк към вече несъществуваща публикация.


Коментари:

Светла: Сакън! Моля Ви, не ме асоциирайте с “академичните среди”. Личният ми блог няма за цел да утвърждава “академичното” ми битие. Когато го създадох, сложих цялата информация от профила си в sidebar-а, защото исках да е много очевидно, че не съм анонимна. Преди известно време го махнах оттам, за да избегна определени стереотипизации. Не съм достойна да бъда асоциирана с “академичните среди”. То пък и едни среди…

Иначе, прекрасно е, когато общуването се случва. И когато се случва общуване, а не нещо друго (знаем какво), за което общуването се явява средство. Тъй че се радвам, ако заигравката Ви е допаднала.

Борислав Борисов: И аз това казвам

Допадна ми „заигравката“, разбира се. Внесохте смисъл там, където се оказа, че го нямало било…


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.11.2012 г.

Я не барайте мавзолея - второ действие и асоциации



Наскоро Стефан Иванов припомни песента на "Нова Генерация" "Песен за Мавзолея", изпълнена на концерт, съвпадащ с митинга за демонтиране на мавзолея.

От това се присетих за друго. За статия на Диана Попова във вестник "Култура" от 22 август 1999 г., тоест седем години и нещо след песента на "Нова генерация":

Към 6 без 10 в петък с моя колега Борислав Борисов по случайност бяхме останали в редакцията (намирща се в достатъчна близост до мавзолея) и бяхме посетени от полицаи и други длъжностни лица. Обясниха ни, че на другия ден може би (а може би не - това било "политическа тайна") ще бъде взривен мавзолеят, че не се знае по кое време, но ние да вземем мерки (...)

От текста на Диана Попова (и понеже днес е Десети ноември) пък се сетих за трето - за публикацията в блога на споменатия Борислав Борисов по повод на 10.11.1989.

И си мисля. Двадесет и три години след промените вече имам приятели, които са по-млади от 23 години. Ала има достатъчно хора, за които свободата продължава да се изразява в това да събаряш (стени, мавзолеи, паметници, малцинства, реални или имагинерни врагове и прочее), като че това, като че това може да замести усилията по изграждането на живота. Които не разбират, че свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато и с което е добре да знаеш какво правиш.

Двадесет и три години след Десети разбрахме, че Роджър Уотърс ще идва в България и ще събаря дигитални стени. Недоизживените двадесет и три години ще намерят дигитален "корелат в реалността". И смислен.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.11.2012 г.

Чий траур?

Сред целия шум тези дни около смъртта на патриарх Максим предпочетох да не кажа нищо. Поради ред причини. На първо място, не съм православен християнин. На второ, влизам в положението и на част от защитниците на патриарха, и на част от критиците му, защото аргументите им са от различни ценностни сфери. Предпочитам да не изпадам в подробности, за да не нараня нечии чувства. А и защото, както казах, не съм православен християнин.

Но - именно защото не съм православен християнин - се чувствам длъжна да кажа, че съм против деня на национален траур за смъртта на патриарха. България е светска държава. Прилагам малко цитати от Конституцията:

Чл. 6.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.


Не съм съгласна светската ми държава да ми нарежда да скърбя за смъртта на религиозен лидер. Държавата ми няма право на това.

Не съм съгласна заради решението на светската ми държава да се отменят културни събития - театрални постановки, концерти и пр. Както и каквито и да е други събития.

Попаднах на информация във фейсбук за училище, чийто празник се отменя заради националния траур. Та нали образованието е светско? Защо се изключва едно момиче заради забрадка, а цели училища да трябва да се съобразяват със смъртта на лидера на една църква?

Според данните от последното преброяване 21.8% от населението отказва да отговори на въпроса за вероизповеданието си. От отговорилите, подчертавам, от отговорилите
православните християни са малко над три четвърти от населението - 76%. Спрямо цялото население са 59.39% (благодаря на Андрей Куртенков за уточнението).  Самите те са разделени в оценките си за патриарх Максим, но за степента на разделението не разполагам със статистически данни. Но има една четвърт от отговорилите, които не са православни християни. Сред тях са 10% мюсюлмани. Може би някои от тях реторично се питат ще има ли траур, когато почине главният мюфтия. Има 7,1%, които не се самоопределят и 4,7% без вероизповедание. Има католици. Протестанти. Армено-грегорианци (и те са православни, но имат друга църква). Юдеи. И други. А като цяло малко повече от 40% от населението не са се определили като източно-православни.

И огромната част от тях - и от отговорилите, и от неотговорилите - са български граждани. Против този траур съм, защото държавата трябва да представлява всичките си граждани.

А на онези, които скърбят за патриарх Максим, изказвам най-искрените си съболезнования. Надявам се, че разбирате - едното няма нищо общо с другото.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

6.11.2012 г.

Throw away your television



С Крис от доста време обмисляхме да се отървем от телевизора. И ето, че изскочи очарователна възможност да го направим.

Вече почти не гледаме телевизия. Имахме навика да изглеждаме по две новинарски емисии (обикновено на Нова и БНТ) вечер, но все по-трудно се концентрираме. Или си говорим, или правим нещо на лаптопите, или и двете... А телевизията се явява досаден фонов шум.

Преди години като че имаше по-качествени филми за гледане, хем бяхме само със стайна антена. От около две години сме на сателитна телевизия, но който и канал да погледнем - все криминални сериалчета и други подобия на филми, които не ни привличат вниманието. Все по-рядко улучваме нещо, което да ни хареса. Понякога Крис, ако остане да будува до призори, на сутринта ми казва, че е гледал интересен филм. Но в повечето случаи ми разказва за документални филми за животинки. Например за вълци, които ядели грозде.

Денем телевизия по принцип не гледаме, ако случайно решим да видим някое предаване, трябва специално да си напомняме и често забравяме.

А сме си купили доста филми на DVD-та за по 1-2-3-4 лева, които само чакат да ги гледаме. В интернет и без това се осведомяваме за важното от новините, както и дали някоя телевизия е сътворила нещо много значимо (или пък някоя голяма простотия). А в нета има и клипчета за животинки, предполагам и за вълци, които ядат грозде...

Тъй че нищо не губим, а печелим повече спокойствие и възможност да разполагаме с времето си по по-смислени начини. И - дори и да го хабим - да го правим, както ние решим, а не да се оставяме да ни наливат пропаганда и лош вкус в главите. Да, печелим и 14,80 на месец повече.

А Арт хостелът печели в лицето на бившия ни телевизор монитор, на който да могат да бъдат излъчвани различни културни събития, които се случват там, в реално време. Всъщност дано телевизорът сработи като монитор, че е старичък... дано не се наложи да си го взимаме обратно :-).

Поздравявам ви с парчето на Red Hot Chili Peppers, в което те ни призовават да си изхвърлим телевизорите. Видеото е от концерта в София и е нещо, което, предполагам, няма да видите по телевизията.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.11.2012 г.

Happy birthday, Peter Hammill!


Днес Peter Hammill има рожден ден. Нееднократно в блога съм изразявала пиетета си към него. Този път ви предлагам да послушаме малко музика. Осъзнавам, че ще я чуят най-вече тези, които и иначе биха я чули, но все пак има хора, които ще се зарадват на този пост. И най-хубавото е, че не всички от тях познавам лично.

Hammill като съвсем млад...


... и преди броени дни:


Peter Hammill, за когото смисълът е по-важен от жанра и който втрещи каноничните прогресив рок фенове, заигравайки се с пънка:


Peter Hammill, чийто бунт срещу комерсиалното остана неразбран дори за част от феновете му, които не усетиха иронията и решиха, че се опитва да направи хит:


Peter Hammill, който няма нужда от специални ефекти, за да въздейства - само с пиано и глас може да те накара да настръхнеш:


Peter Hammill, който пее за всичко - от глобални, фантастични, философски и пр. теми до дребните детайли, които изграждат и рушат човешките отношения:


Мога да продължавам още дълго и все няма да е достатъчно. Затова ще завърша с песента, в която като че в най-голяма намирам себе си през последните 4-5 години:



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?