Призвание?

"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов

В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.

На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.

Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Всекидневието като кауза

Срещнали се в детската градина и станали първи приятелчета. Днес, 30 години по-късно, разглеждат снимки от онзи период и се смеят, че на всички стари фотографии са заедно, като сиамски близнаци. Тръгнали на училище в различни училища, но в четвърти клас се озовали в една паралелка и подновили приятелството си. И отново – като залепени на общите снимки. След шести клас ги разделили хиляди километри и 17-18 години.

Срещнали се пак на 30. Случайно, на улицата. После започнали непрекъснато да се засичат – в автобуси, в маршрутки... В един момент детското приятелство се превърнало в зряла любов. Заедно са от пет години, а вече очакват и първото си дете.

Подходяща история за сюжет на романтична комедия, нали? За ролята на мъжа можем да сложим Хю Грант, ще му прилича. Да, но... приятелите, за които ви разказах, са... две жени. (В краен случай, можем да дадем на Хю Грант ролята на добър приятел гей, станал биологичен баща на детето). И вместо просто да се радват на връзката си и да отглеждат спокойно детето си, те през цялото време трябва да отстояват любовта си пред съда на общественото мнение и да се притесняват как ще отрасне детето им в среда на нетолерантност. Знаят обаче, че то им ще бъде отгледано в атмосфера на обич и разбиране, за разлика от децата на много хетеросексуални семейства. И се надяват биологичната майка да бъде жива и здрава, защото българското законодателство не дава никакви родителски права на партньорката й.

Има хора, на които всекидневието им е даденост и други, които цял живот отстояват правото си да имат всекидневие, да могат да се радват на елементарни неща – да обичат, да излязат на разходка ръка за ръка с любимия човек, да имат дом, семейство...

Не съм попадала на блог, в който правото на всекидневие да е издигнато в ранг на кауза в по-голяма степен от блога на Krijs (с когото имах щастието да се запозная на гей парада и да поприказвам с него). Krijs смята, че е най-естествено човек да пише за себе си, но според мен малцина съчетават толкова искреност, смелост и талант на едно място. Свикнали сме да разграничаваме „политическите“ от „личните“ блогове, ала добрият личен блог съвсем не е лесна работа – особено ако трябва да се бориш да те приемат такъв, какъвто си. Изушавам се цитирам части от два поста, които са ми направили особено силно впечатление:

№1:

Напоследък все повече се убеждавам, че винаги съм искал само едно: дом. (...) най-важно ми се струва да имам една твърд - мъж, който винаги да е до мен, да ме обича и да ми помага, да ме обича адски много и това да ме зарежда с енергия, да ме обича безкрайно и да ме разтапя от умиление дори само с поглед.

И искам апартамент или къща или ако ще някаква миниатюрна картонена колибка, но да е изтъкана от любов и да бъде красива и уютна и да е обзаведена по мой вкус, да е весела и шарена и любяща.

И искам дечица, които да бъдат най-обичаните дечица на света! Да растат, обгърнати от безкрайната любов на двамата си бащи и прекрасния дом, в който всички живеем заедно.

Искам дом.

№2:

За него бих мил чинии, бих чистил с прахосмукачка и бил прал на ръка с удоволствие, тъй като е за него.

Бях не просто готов да дам всичките си пари за него, бях щастлив да го направя, изпитвах необходимост да го направя. Защото за какво друго бих изполвал останалите ми 15 лева, ако не за него?

Анди ме попита във Facebook защо с Крис сме били на гей парада. Ами заради това. Хората с различна сексуалност не биха организирали парад, ако не искаха да бъдат приети – такива, каквито са. Има неща, които вредят на „обществения морал“ (доколкото в България го има) – корупция, агресия, ксенофобия, престъпност и други, но правото да обичаш не е сред тях.

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Електронно списание NotaBene - брой 6

Вълшебни отблясъци
със зеленото танцуват.
Рожден ден!

Не ме бива много в поезията, това хайку беше заигравка по повод рождения ден на един приятел и вървеше в комплект със снимката. Шести брой на списание NotaBene е на тема "хайку", а фотографската колонка е за дзен.

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Death: Live

Този пост не е за вегетарианството, а за ценността на човешкия живот.

Вчера отидох да си купя риба. Ядеше ми се дребен американски сом, но единствените сомове в магазина бяха съвсем живи, плуваха в аквариум, мърдаха бодро мустаци, без дори да подозират, че на мен ми се яде сом. Не съм в състояние да кажа - моля, убийте ми 4-5 сомчета, затова се преориентирах към вече убитата риба и купих няколко броя морски език. Излязох от магазина, мислейки за лицемерието си.

Ставащото в Иран е страшно и за него трябва да се говори. Иво Инджев, Никола, Милен Радев и други блогъри пишат за видеото с убитото иранско момиче Неда. Видях видеото, разплаках се. После се замислих, за кой ли път - никое убийство на мирен, невинен човек не е по-малко трагично от друго, жертвите в Иран, Ирак и навсякъде другаде са еднакво жертви, а съкрушеността на оцелелите им семейства не може да се степенува. Малцина от жертвите имат шанса да се превърнат в символ - като Неда. Останалите са късметлии, ако изобщо влязат в някаква статистика - дори и само като бройка. А ние научаваме за бройките, докато вечеряме и не се и замисляме, защото как може да се понесе единичната трагедия, умножена по хиляди пъти.

Не съм оригинална, не казвам нищо по-различно от Сартр. Но отново си мисля за лицемерието...

А в събота, разбира се, пак ще ходя на гей парада (от 16 часа на моста на НДК, ето инфо и във Facebook) и силно се надявам, че и този път полицията ще е на мястото си, за да не се запомни този парад с някоя "Неда".

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Линукски разни такива

1. Понеже още не съм се наканила да си купя външна записвачка и старият Poserko (Aser-чето, де) практически не чете никакви CD-та и DVD-та, пък и външен хард нямам, на който бих могла да стоваря цялата информация от него, реших да рискувам и директно да си ъпгрейдна убунтуто. Операцията нарекох "тройно салто" - първо ъпгрейднах от 8.04 до 8.10, после - от 8.10 до 9.04 и накрая си ъпдейтнах third-party repositories. Всичко протече забележително гладко и мазно, накрая, за мое учудване, видимо нищо не липсваше - всичките инсталирани добавки и добавчици си бяха по местата и работеха, дори RE:TV тръгна, след като преди време с помощта на Ясен Праматаров успях да я гледам, но после нещо пак се беше прецакала.

Животът обаче не е идеален. Появи се гаден проблем - нетът тръгна мравешки бавно, на моменти направо спира. Контролен тест с друг лаптоп показа, че проблемът не ще да е в нашия интернет, а нещо ще да се е разбишкало поради "тройното салто". Но нали съм прост lamer, идея си нямам как да го оправя. Приемам с благодарност всякакви идеи какво може да е станало и как да се оправи.

2. Втора точка не е конкретно линукска, а засяга по-общо софтуера с отворен код. След като на този свят има благото OpenOffice, отдавна не бях похващала Microsoft Office. Напоследък ми се случи да помагам при писането на един проект. Помагах аз, каквото помагах (под ОО 3.0.1), накрая направих обща редакция и всичко изглеждаше като слънце. Ала когато файлът попадна в компютъра на основното лице, пишещо проекта (естествено под Word), се оказа, че е станал от 50 на около 150 страници, повечето от които - бели (само с header и footer). Някои от страниците с информация просто липсваха (или поне не ги намерихме). Така не само последната част от труда ми отиде на вятъра, а и човекът, на когото исках да помогна, се сдоби с допълнителна работа - направи си последната редакция сам.

След малко търсене в нета в главата ми се роди хипотезата, че проблемът може да е свързан с номерирането на страници в ОО. Но когато пишете проекти в готови шаблони, зададени я от някое министерство, я от някоя европейска институция, не можете нито да имате претенции как си номерират страниците, нито да рискувате да промените нещо във формата, нито пък да ги посъветвате да минат на OpenOffice :-). Ако и вие сте имали такъв проблем и сте го разрешили, или ако просто знаете как и дали се разрешава той, ще се радвам да споделите познанията си.

3. Реших да завърша с хубавото, ето защо трета точка е за решен проблем. Бях писала за синьото оцветяване, което се получава, когато редактирам снимки с DigiKam под убунту. Неочаквано намерих много просто решение. Ако снимката е в .png формат, не се появява синеене, когато се отвори после с друга програма. Ако предпочитате форматът да е .jpg, първо запазвате jpg-то в .png, редактирате и после го отваряте с друга програма (например Gimp) и го запазвате в .jpg формат. И готово!

Хубаво е, когато някои проблеми имат решение :-).

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Случаят "Сашо Рангелов" и други енигми

Преди известно време прочетох анонимна клевета по мой адрес из нета. Не й обърнах внимание, както не обръщам внимание и на анонимните коментари, че съм била дебела или че съм била лесбийка (с тази разлика, че не мисля, че това да си дебел или да си лесбийка е нещо осъдително). Когато обаче чух същото обвинение напълно официално и, както се казва, на най-високо равнище, се удивих. Не ми беше дадена възможност да отговоря и затова искам да изясня този въпрос сега. Мога да приема да ме упрекват за неща, които съм направила, дори и да не съм съгласна с упреците, но да ми вменяват неща, с които нямам нищо общо - това ми идва леко в повече.

Обвиненито е следното - аз, представете си, съм била на страната на Сашо Рангелов. В онзи анонимен коментар (мързи ме да го търся) - пишеше нещо такова - щом не съм казала в интервюто си в "Дойче Веле" нищо против него, значи съм с него. В едно тримиутно интервю, естествено, не може да се каже всичко. Когато научих за казуса с Рангелов, позицията си изразих тук в блога. (Развитието на казуса е, че и Рангелов беше уволнен, в крайна сметка.) Мисля, че твърде ясно съм се изразила - ако е вярно писаното в дир.бг, Рангелов е крал пари. Логично е, че не мога да поддържам някого и да се изразя така, нали?

Този, който официално ме изкара на страната на Рангелов, твърди, че не е чел блога ми, а е поръчал на свои служители да му предоставят избрани от тях части от него. Не знам кои са били въпросните служители, но много ви моля, служители, имайте предвид какво съм писала за Рангелов.

Самия Сашо Рангелов не познавам, виждала съм как изглежда само на една снимка в интернет. Чак наскоро научих, че такова лице съществува. Междувременно получавах различни и противоречиви информации, свързани с неговия казус и започнах да си задавам въпроси. Например, получих писмо от учителка от Ямбол, която била харесала блога ми и ми праща жалбата, подписана от нея и други учителки и адресирана до ректора, декана на Филологическия факултет, катедрата по англицистика... В нея, наред с името на Рангелов ("the bad guy" по презумпция) фигурират и други имена - на един друг преподавател, който е ходил да преподава в Ямбол и на други, които са оценявали работите на учителките "дистанционно". Споменава се също така, че учителките са разполагали със студентски книжки и накрая, след две години, се оказало, че са с прекъснати студентски права поради неплатени семестриални такси - такси, пренасочени към сметката на личната фирма на Рангелов.

Тук почвам да задавам се питам ли, питам. Ако някой от моите студенти не си е платил таксата, инспекторката не го записва за следващия семестър и аз нямам право да го изпитвам. Учителките от Ямбол твърдят, че в продължение на две години са бивали изпитвани. Кой ги е изпитвал, има ли документи за това - протоколи, внесени оценки в главната книга? След като изпитам студент, аз съм длъжна да внеса оценката му в протокола (предоставен и заверен от инспекторката) и до една седмица след изпита да я нанеса в главната книга. Възможно ли е Рангелов да е "натопил" колегите си, че са изпитвали, а те хал хабер да си нямат? Не знам. Още нещо, въпросната дистанционна форма на обучение, която давала дипломи не за магистри, а за учители по английски, легитимна ли е била? И това не знам. Но след като учителките са получили потвърждение от университета, че поне са били записани, кой е попитал за две години какво става с тях? И това не знам. Оттук и най-важните въпроси:

- Възможно ли е Сашо Рангелов да е свършил всичко сам? Ако се докаже, че да - ОК. Но ако не:
- Възможно ли е уволнението му (което отделен въпрос, че странно съвпадна с това на Дошков, след като се оказва, че за тези проблеми се е чувало не от вчера) да прикрива други проблеми и - не на последно място - хора?

Не оправдавам Рангелов (това дали е легитимно уволнен е отделен въпрос, чух мнение, че трябва първо да е осъден и чак после - уволнен, не съм юрист). Но знам, че е много лесно да се натопи един човек, за да се скрият истинските проблеми.

***

Връщам се към началото и към странното обвинение. Нямам нищо общо с Рангелов, нито за добро, нито за лошо. Ако двама души са срещу нещо (особено пък по различни причини), или ако са нарочени за черни овце, това не ги прави комбина. Също така бях свързана и с разни други хора, относно което бих казала, че ако съм се подписала в някаква подписка, това не означава, че съм одобрявам всяка житейска стъпка на всеки от подписалите я. Участвах например в подписка за Синята коалиция, откъде да знам дали някой в списъка не е убиец? А ако знам, че я е подписал убиец, това пак няма да ме спре да подпиша, защото не е от значение за случая. Виж, не бих приела да гласувам за някого, за когото знам, че е убиец. Срещу един от 18-те, подписали срещу Воденичаров преди година и нещо, има обвинение за плагиатство. Плагиатството е нещо, което не одобрявам, ама изобщо. Независимо дали в научен труд или в лекции, които се състоят от "копи-пейст" от разни списания (а компилирането от разни списания, казват някои познати, е сериозен труд, ама хайде, продължават, да не го публикуваме в интернет). Не съм виждала черно на бяло труда на въпросния обвинен колега. Но и да е вярно, че е плагиатствал, всеки е свободен да участва в подписка, нали?

Чух също много неща за разни хора, с които по същата логика се предпоставя, че имам нещо общо - с някои от тях само сме се запознавали, с други сме разменяли по няколко думи, с трети сме приятели. Ако всичко, казано за тях, е вярно, е нужно да се вземат определени мерки - от полиция и съд до сезиране на ВАК или на съответните академични институции. Вече и на мен ми писна да повтарям, че ако се твърди, че някой носи пистолет, това трябва да се докаже. Ако се твърди, че някой е ударил шамар на някого - също. На мен ако ми заплашват живота по телефона, ще предприема мерки с полиция и съд, ще се опитам да си осигуря необходимите доказателства. Не знам кой от хората, с които се твърди, че съм имала нещо общо, продавал курсови и дипломни работи, кой не си взимал часовете и т.н.... Не знам и дори и - най-хипотетично (моля никой да не се обижда) да допуснем, че всички тези неща са верни, те нямат нищо общо с мен, още по-малко с позицията ми за Воденичаров, по времето на обявяването на която дори не съм подозирала за съществуването на повечето от тези люде. С някои от тях сега сме приятели, но:

1. За изразените си позиции съм отговорна само аз. Не филанкишията.
2. Аз съм отговорна само за това, което аз съм направила, не за действията на други хора (освен ако не се докаже, че са действали под мое внушение или ръководство).

Толкова ли странно звучат тези две простички неща?

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Рекапитулация след изборите

Ще се опитам да направя, доколкото е възможно, позитивна рекапитулация. Вместо да мрънкам колко са лоши "другите" и вместо да гадая прехвърляни ли са гласове от едни партии към други, искам да извлека няколко поуки.

Значението на личностите. Ако си останем само с обвинението (независимо дали е вярно, или не), че резултатите на НДСВ се дължат на ДПС, няма да можем да извлечем поука от представянето на НДСВ. Хипотезата ми е, че едва ли биха получили такъв резулат, ако не бяха заложили на читав и популярен политик като Меглена Кунева. Изключително важно е за парламентарните избори Синята коалиция да заложи на добри кандидати. Това важи особено много по места, където хората гласуват не толкова от партийни убеждения, колкото за хора, които познават. Искам да дам един пример:

В един областен град, не много голям, мой познат се кандидатира за мажоритарен кандидат от партия, която, меко казано, не харесвам. Моят познат обаче е изключителен човек, смел, достоен и некорумпиран, способен да отстоява принципите си и да поема рискове за това. Рядко смел човек, наистина. Наши общи познати и приятели от този град, някои от които принципно гласуват в синьо, други от които нямат установени политически убеждения или са подкрепяли други политически сили, ще го подкрепят, защото знаят, че той би бил много добър депутат. В случая политическите им ориентации нямат значение, защото те знаят, че този човек ще защитава техните интереси и ще се бори за техните каузи. Те знаят също така и че, примерно, издигнатият от СДС кандидат за кмет през 2007 е известен местен мафиот. Така че, докато в "установените" партии и коалиции вървят борби и договорки кой да се добере до избираемо място, мимикриращите партийки и коалицийки се сещат да покажат на хора, които притежават реална тежест и авторитет, че ги забелязват...

Значението на кампаниите. Ще напиша отделен пост специално за кампанията на Синята коалиция - такава, каквато според мен трябва да бъде. Кампаниите имат значение, много хора решават за кого да гласуват "в движение", избирателите не бива да бъдат подценявани, като им се пробутват инфантилни послания като "бий им шута", "време е" и "синьо лято".

Социолозите и лъжите. Че някои социологически агенции лъжат, е видно, ако човек е по-разсъдлив, може да прецени и кого обслужват лъжите. Чак след тези избори се заговори обаче, че понякога резултатите на агенциите са грешни и поради това, че самите социолози биват лъгани :-). Който разбира поне малко от социология, знае, че хората са склонни да дават така наречените "социално желателни" отговори, тоест да отговарят така, както според тях е "престижно". Ако през изминалата година не сте прочели нито една книга, пък сте отраснали във времето, в което, ако не четеш книги, си считан за простак, много вероятно е да се напънете да се "сетите", че поне едно книжле сте попрегледали... На въпрос "за коя партия ще гласувате, ако изборите са утре" е нормално около и над 70% от отговорилите да декларират някакви предпочитания. Но реално гласуващите са по-малко, понякога и в пъти, и за да се установи това, са нужни отсяващи въпроси. Има и други причини за даване на неверни отговори като страх, недоверие... Та ако гласувалите за една политическа сила систематично не са си признавали, че имат намерение да гласуват за нея, струва си да се замислим за причините.

Зелените. Постът ми за Зелените предизвика не една, а няколко верижни бури. Тъкмо едната затихне и - хоп - някой го публикувал в "Свежо" и отново се започне. Цялата ирония е, че в много отношения Зелените са ми симпатични и просто изразих мнение защо няма да гласувам за тях, с което не мисля, че съм им направила лоша услуга. По-лоша услуга им направиха онези, които, също без да гласуват за тях, пудреха нета с облачета зелен прашец. "Аз няма да гласувам за Зелените, ама се подписах в подписката им, вие гласувайте за тях, пък аз ще си гласувам за Синята коалиция" - подобни призиви не донесоха на Зелените и един процент, но може би струваха някой и друг глас на сините, примерно - 329 ;-). Преди отново да бъда подложена на "зелен огън", държа да уточнявам, че не виждам нищо лошо в това онези, които са гласували за Зелените, да агитират за тях, напротив - щом агитират, значи са активни граждани. Предстои да видим дали Зелените ще пораснат, или ще се маргинализират, но за да пораснат, трябва да се разделят с излюзията, че хората ще гласуват за тях само защото са им симпатични.

Всеки глас е важен. Наистина. Дори и без да имаме абсолютно доверие в тия, дето броят гласовете.

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

"Авария" или скрита профилактика?

Вчера сутринта топлата вода вкъщи спря. Без предупреждение. След като до вечерта не дойде никаква, реших да потърся информация в нета. И намерих. Топлофикация съобщила, че поради авария нямало да имаме вода от осем часа вчера до осем сутринта утре. Ама нали е авария, не казали предварително. Що за авария, запитах се, при която водата се спира и пуска в такива точни часове и продължава точно 48 часа?

Измрънках във Facebook и веднага се намери една позната да сподели, че и в техния квартал поради "авария" нямало топла вода за около седмица - от 20 и някой май до четвърти юни.

Хипотезата ми е, че тук става въпрос за познатите ни "профилактики", но този път маскирани като "аварии". В тези смутни предизборни и междуизборни времена една официална профилактика не би направила добро впечатление, хората ще си кажат, и с право, че по времето и на това правителство не се направи много за инфраструктурата, включително и за оптимизацията на водопреносните мрежи. Не че хората не си го казват и когато им се случи "авария", траеща няколко дни, но като тези неща не се оповестяват публично, мрънкането не успява да се канализира във всеобщ вой.

Във вашия квартал имало ли е изнанадващи "аварии" на магистрални водопроводи напоследък, започващи и завършващи на подозрително точни часове?

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Имаме право да гласуваме преференциално

Господин И е написал два схрахотни поста за преференциалното гласуване - в първия защитава тезата защо е хубаво да се гласува преференциално, във втория обяснява как конкретно става това. Други блогъри също засягат темата, например Иван Янакиев. Не си поставям за цел да бъда оригинална, просто искам и аз да се присъединя към призоваващите за преференциално гласуване.

Ако кандидатът, когото харесвате най-много, е на първо място в листата на политическата сила, за която искате да гласувате, няма смисъл да гласувате преференциално, пак гласувайте преференциално, за да не ви го изместят (уточнението дължа на г-н И, вж. първия коментар). Ако имате предпочитание към друг кандидат, имате право да сложите знак в квадратчето до името му. Правилата са така измислени, че е почти невъзможно вашият човек да се придвижи по-напред в класацията. За съжаление, не само в партиите и коалициите, които не харесваме, а и в тези, които харесваме, листите се редят не по демократичен начин, а в резултат на договорки, вътрешни властови лостове и т.н. Ако се правеха вътрешни избори за кандидат-депутати, както се направиха за председател на СДС, не само листите щяха да са по-различни, а и всеки кандидат щеше да е много по-мотивиран да доказва защо, аджеба, го бива.

Та ако ще гласувате за Зелените заради Бого, не забравяйте да зачеркнете квадратчето му в бюлетината, макар да е поставен на неизбираемо място. Ако предпочитате Андрей Ковачев, тогава, разбира се, зачеркнете неговото квадратче :-). Същото и ако сте от ГЕРБ - ако предпочитате, да кажем, Мария Неделчева, имате право да го заявите. И така нататък. (Вчера дръпнах на баща ми една лекция за преференциалното гласуване и в резултат той каза, че ще гласува за Светослав Малинов.)

Аз, както вече заявих, ще гласувам преференциално за Стефан Тафров. Жалко, че не мога и за Атанас Чобанов да гласувам. В Тафров и Чобанов харесвам техния космополитизъм (и като ценности, и като лайфстайл) и либерален дух. За Тафров все пак знам повече, а и има опит в международната политика и повече политическа "плътност"; неконформизмът на Чобанов определено ме привлича, но не знам как с този неконформизъм би "стоял" като евродепутат... И все пак бих гласувала за него (най-вече заради неконформизма, съчетан с ценности, които споделям), ако не беше Тафров...

Макар в голяма степен резултатите от преференциалното гласуване да са обречени (спомням си какъв ентусиазъм беше, когато гласувахме преференциално за Мартин Димитров), те най-малкото показват на политическите сили, че ние, избирателите им, не сме овце, а мислещи хора със собствени позиции, които искат да бъдат чути.

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?

Защо ще гласувам за Синята коалиция

В известната си статия “Оптимистична теория за нашия народ” Иван Хаджийски първо излага всички възможни причини за песимизъм по отношение на българите, след което обосновава собсвените си основания за оптимизъм. След придобилия ми неочаквана (най-вече за самата) популярност поста за Зелените все не ми се пристъпваше към обещаното продължение за Синята коалиция по ред причини, една от които беше, че ясно си представях канонадата от коментари, които ще последва – какъв злодей е Костов, Надежда Михайлова и гаражите, управлението на СДС и корупцията, ще се съюзят с Бойко и т.н. и т.н. Накрая (вече се задават изборите, а съм дала обещание) реших да последвам примера на Хаджийски – не да бягам от проблемите, а да започна от тях, с риск да остана без тъмносините си контакти във Facebook (шегувам се, де).

Ако трябва да съм честна, и аз не харесвам Костов, макар и да не споделям начина, по който той бива демонизиран (по причини, които ще изясня в хода на поста). Иван Костов злоупотреби с властта си и с общественото доверие, освен това има едно почти месианско самочувствие, което ме отблъсква и което, наред с други интереси, разбира се, беше сред причините за разцепването на СДС, което беше не само политически пагубно, а и нарани много убедени сини гласоподаватели. И други неща мога да кажа по адрес на Костов, но ще се въздържа. (Веднъж баща ми, който принципно си е от сините, отишъл на събрание на ДСБ, но си излязъл, защото не издържал на скандирането “Костов, Костов!”, напомнили му времето на сталинизма – баща ми е роден в края на 30-те години, помни 50-те много добре и има какво да разкаже.)

Надежда Михайлова също не ми е любимият политик. Смятам, че като цяло (не че не е правила и грешки) беше добър външен министър, но като председател на СДС беше пълен провал, поради което се превърна в един от символите на “изтъркаността” на синьото. Определено е ерудирана, което намирам за плюс, но в политическо отношение... кухо и плакатно ми стои, също като лозунга за синьото лято, без достатъчно политическа “плътност”. Сто пъти повече предпочитам Меглена Кунева, не че това би ме накарало да гласувам за НДСВ. (Тук вече рискувам и седесарските си контакти във Facebook ;-)). И все пак смятам, че за евродепутат Михайлова става – ще се държи културно, ще защитава позициите на Синята коалиция, няма да прави изцепки.

Въпреки това, аз ще гласувам преференциално за Стефан Тафров. Вярно, че няма големи шансове да се класира, но поне никой не губи от това. Колебаех се дали да гласувам за него или за Атанас Чобанов, но за Чобанов почти нищо не знам, само дето ми е симпатичен. Ще гласувам за Тафров, защото, освен че е ерудит (което, само по себе си, не е политическо достойнство), демократичните ценности и гражданската съвест са част от същността му. А това включва и способността да разбираш другите. Тези дни имах впечатление от начина, по който Тафров реагира във Facebook на един проблем, който мнозина биха сметнали за незначителен и незаслужаващ внимание, което вече напълно ме убеди, че решението ми да гласувам за него преференциално е правилно.

Бойко Борисов пък съвсем не харесвам. Не само защото е бил бодигард на Тато, а най-вече защото е привърженик на идеята за “силната ръка” и ако зависеше само от него, смятам, че с удоволствие би наложил доста авторитарно управление и би ограничил редица демократични свободи. Пък и чалгаджия си пада...

Но (и тук вече започвам с но-тата). Ако ГЕРБ не спечелят мнозинство от 50% + 1, което е доста вероятно, големият въпрос е с кого ще управляват. Каквото и да говорят, според мен не е невъзможно да управляват с БСП (кой можеше да си представи царя да управлява с БСП, ама стана). Не е невъзможно да управляват и с “Атака”, дори ще им отива. Дискриминационната реторика, типична за “Атака”, не е чужда и на Борисов, макар и в по-мек вариант, както и идеи от сорта на сформиране на квартални “наказателни отряди”, ограничаване на възможността за свободна мобилност (идеите на бат Бойко за връщане на “жителството”) и т.н. Представям си управление на Бойко и с Яне – Куку и Пипе. Дори с ДПС не ми се вижда изключено управлението на Борисов, ГЕРБ ще имат нужда да укрепват властта си повсеместно, а ДПС могат да им предложат доста властови лостове – срещу участие във властта, разбира се.

Та понеже ГЕРБ е лидерска партия без достатъчно ясен профил засега, профилът в значителна степен ще се създаде от партията/партиите, с която/които влезе в коалиция. Затова смятам, че ще е по-добре да се коалира със Синята коалиция, отколкото с всяка от другите партии с шансове да влязат в парламента.

И тук вече е неизбежен въпросът – а защо Синята коалиция? Защо, след като признавам, че не харесвам Костов, не харесвам Надка, признавам наличието на корупция по времето на управлението на ОДС, има проблеми с регистрацията на СДС и т.н. и т.н.?

Ще предложа малко необичайна аргументация. Нека разделим партиите условно на два вида – не според идеологиите и електоралните им профили, а според реалната им (не формалната) структура на управление. По този признак, предлагам делението на партиите на лидерски и не-лидерски партии. Възможни са и комбинации между двете, възможни са и известни отклонения, примерно “партии, формирани на принципа на отзовалите се маргинализирани политици” или “партии, създадени с цел отвличане на гласове от по-големи партии”, но ще разгледам основните два типа “в чист вид”.

Обликът на лидерските партии се създава от техния формален или неформален лидер. Без него (или когато на лидера му се стопи харизмата) тези партии остават с неясна идентичност, което е твърде вероятно да доведе, ако не до тоталния им разпад, то до маргинализирането им. Най-показателният пример в това отношение е съдбата на НДСВ. Може там да има и читави хора, може да имат свестни елементи в програмата, но вече просто почти никой не ги бръсне за нищо. Освен НДСВ, партии от лидерски тип (нека се ограничим с партиите с шансове да участват в следващото управление) са ГЕРБ, “Атака”, ДПС, Ред, законност, справедливост. ДСБ, която е част от Синята коалиция, също е лидерска партия, неслучайно съществува думата “костовист”. Голяма част от българските избиратели е склонна да гласува доверие на такива партии, защото тук продължават да битуват представи за “политика”, според които трябва да дойде “някой”, който да ни “оправи” (затова и една партия, кандедати за депутати от коята са някои не глупави, но политически безпринципни политолози, хитроумно се е нарекла “ЛИДЕР”... не че това ще й помогне много). И хората си казват – ето, Бойко, генерал, силен човек, ще сложи нещата в ред, или – ето, Яне се бори с корупцията, праща сигнали, евала, Сидеров защитава българските интереси (направи ли ви впечатление как Сидеров предстявя кандидатите на “Атака за евродепутати” - “аз избрах тези хора”; това, че той ги е избрал, явно е достатъчно основание за правилността на избора), избирателите на ДПС си казват – Доган ни пази, костовистите смятат Костов за непогрешим и т.н. По същия начин преди беше възприеман Симеон, още по-преди – Жорж Ганчев...

Типично за избирателите на лидерските партии е разочарованието от “политическата класа” като цяло и надеждата “да ни оправят” някак с извънполитически средства, благодарение на изключителните качества на съответния лидер. Това по правило не може да стане, защото колкото повече разчитаме на някой да “ни оправи”, толкова по-малко упражняваме граждански контрол върху него, а при липса на граждански контрол всяко управление и склонно да се олива. Освен това, при лидерски тип управление от най-голямо значение е какви ще са ще са волята и съдбата на съответния лидер. Една лидерска партия може да има най-страхотната програма, да е привлякла най-добрите експерти в света, да успее да прокара и някои добри неща (както беше с НДСВ), но в същото време да влиза във всякакви безпринципни договорки и коалиции.

Кои тогава са партиите, които не са лидерски?

БСП определено е не-лидерска партия. Тя има ясен профил – и електорален, и идеологически. За нея преобладаващо гласуват хора с ниски доходи, пенсионери, хора по селата и малките населени места. БСП е (тук се опитвам да бъда безпристрастна) за повече държавна намеса в икономиката (и други сфери на социалния живот), повече държавна “социална защита”, укрепване на икономическите и културните ни връзки с Русия, такива неща.

СДС, още от създаването си, също не е лидерски тип партия. Електоралният му профил е много по-нестабилен от този на БСП; “твърдото ядро” включва преобладаващо хора с високо образование, икономически активни, от София и големите градове. Традиционно “сини”, поне до идването на Симеон, са били и представителите на християнските малцинства в България (католици, протестанти), както и на други “инакомислещи” групи (като се почне от хипарите...). От самото си начало, “сините” са за пазарна икономика, свободна конкуренция, политическа свобода, свобода на словото и на избора на начин на живот, политическо, икономическо и ценностно приобщаване на България към Западния демократичен свят (което не означава заличаване на националните специфики). До този момент не съществува друга политическа сила в България, в основата на която да са положени принципите на свободата и демокрацията – не като кухи фрази, а като визия за реалното структуриране на социалния живот. Ето защо не мога “с ръка на сърцето” да гласувам за никоя партия или коалиция, освен за Синята коалиция. Защото ценя свободата с всичките й рискове повече от възмездието, силната ръка, преклонението пред авторитети.

Поради същите причини харесвам Мартин Димитров като политик. Смятам, че след Петър Стоянов (във времево отношение, не като класация) Мартин е най-успешното попадение на сините. Разбира се, Петър Стоянов не е безгрешен, но имах предвид друго – той се оказа точният човек в точното време, който успя да убеди обществото в смисъла на това, което се случва. Дали се е издънил после, е друг въпрос. Мартин не е оратор на такова равнище (за мен като оратор Стоянов е ненадминат, като го сравнявам с всички политици откакто се помня... за преди това не мога да съдя), но има едно много важно предимство – той не иска да стане политик, за да направи кариера, а защото има идеи, които иска да осъществи, и иска да осъществи тези идеи именно в СДС, тъй като смята, че отговарят на духа на СДС. Според мен това е най-доброто, което може да се случи на СДС в момент, когато “марката” СДС е почти напълно загубила съдържанието си след дълги години на отващаващи боричкания за власт. И чест му прави на Мартин, че вместо да вдигне ръце от “синята номенклатура”, просмукала партията, да се врътне и да си направи нова партия (или да се приюти в ДСБ), той-поема по по-трудния път – да реформира СДС отвътре. Дано успее!

Срещу основанията ми да гласувам за Синята коалиция “разочарованите сини” имат, предполагам, две възражения. Първото е, че управлението на ОДС не доведе до очакваната промяна, а напротив – донесе разочарования (корупция и т.н.). Второ, че, както и аз признавам, Костов се отдели от СДС, за да направи лидерска партия. Ще отговоря.

През 1997 г. ОДС дойде на власт с огромни обществени очаквания, след като управлението на БСП при правителството на Жан Виденов беше довело до тотален икономически срив. Пред правителството на ОДС стоеше трудната задача да изправи сриналата се страна на крака, но за тази цел самото то трябваше да има силни структури, които и предопредели обединението на Съюза на демократичните сили в единна партия, която, наред с укрепването на страната, трябваше да се занимава и с укрепването на самата себе си. От друга страна, високото обществено доверие, с която започна управлението на ОДС, съчетано с и без това ниската гражданска култура в България, са обяснение за практически липващия граждански контрол върху управлението. Оттам е лесно нещата да се развият лавинообразно – злоупотреба с власт, корупция, обществено разочарование, мечти за “силна ръка”...

Особено интересен ми е общественият мит, че, видите ли, правителството на ОДС едва ли не положило основите на корупцията в България и че Костов е най-корумпираният човек в България. Че по време на правителството на Беров, когато изгряха мутрите с големите мобифони нямаше ли корупция? Че по време на правителството на Виденов нямаше ли корупция (раздаването на невъзвращаеми кредити на килограм на “свои хора” не е ли корупция, и то огромна? А покровителството над строителни фирми, които взимат парите на хората и после не построяват нищо?) Или може би по времето на социализма, когато и тоалетна хартия без връзки не можеше да си купиш, е нямало корупция? Но всъщност как можем да кажем кога има “повече” или “по-малко” корупция, след като не сме я мерили (благодарение на блога на Димитър установих от сайта на Transperancy International, че корупцията в България се мери чаааак от 1998). Не по-маловажен въпрос е – как всъщност мерим корупцията и как изобщо я дефинираме? По тази тема горещо препоръчвам предговора на проф. Г. Димитров от книгата “АНТИкорупция/антиОБРАЗОВАНИЕ”?

Според мен, ако нещо се появи по време на управлението на ОДС, което преди го е нямало, то не е точно корупцията, а социалната чувствителност към нея, което всъщност не говори толкова лошо за това управление. Не, разбира се, изобщо не оправдавам много неща през онзи период – силовите групировки и връзката на властта с тях, опитите за упражняване на цензура и заплахите над несъгласните (характерни, впрочем, за всяко наше правителство, не там е проблемът), не на последно място и... корупцията. Но това не значи да забравя хубавите неща – стабилизирането на финансовата система, поканите за членство в Европейския съюз и НАТО, ако щете, и рок и алтернативните групи, които просто избуяха в онзи период (и се стопиха после), еуфорията да празнуваш Нова година на площада (не празнувам на площада, след като Симеон дойде на власт, а после и БСП – просто усещането, че сме са събрали хора, вярващи, че държим живота в свои ръце и можем да го променим, вече не е същото)...

Щеше да ми е по-добре, ако Иван Костов беше поел политическата си отговорност и се беше оттеглил от политиката, както направи Петър Стоянов. Но след като не го е направил и след като в партията му и сред симпатизантите й има редица смислени хора, аз естествено подкрепям обединението на дясното – не заради Костов, не дори и заради Мартин Димитров, а заради онова, в името на което “синьото” в България съществува – ценностите на модерните свобода и демокрация. Пълни глупости са, че Костов щял да подчини Синята коалиция – все пак, значителна част от симпатизантите на коалицията са такива заради идеята, а не за личността; онези, които бяха склонни да сложат на идеята лика на един конкретен човек, са определено ядро, те повече няма да стават.

Щеше също така да ми е по-добре и ако синьото в България беше тръгнало не по пътя на консервативното, а по пътя на либералното. Предполагам, че консервативната “одежда” е наметната на синьото у нас предимно по конюнктурни съображения – народните партии са силни в Европа (в настоящия Европейски парламент групата на Народната партия е най-голямата), фондация “Конрад Аденауер” (дава или поне даваше) добри пари, а и в световен план трудно може да се даде пример за либерална партия на власт, в повечето случаи управленията са по-скоро леви или по-скоро десни. В България е нямало истинска либерална партия (може ли да е либерална партия, която има за гуру бивш цар или такава, в която всички правят, каквото каже председателят?), не знам възможно ли е да има в обозримо бъдеще, съмнявам се. Признавам си, че ако живеех в Западна Европа, в никакъв случай нямаше да гласувам за народна партия. Ако бях американка, щях да гласувам за демократите до дупка. В България обаче демократите са Синята коалиция, това е положението. Затова се налага да преглътна антипатиите си към консерватизма (не икономическия, а ценностния) и дълбокото си убеждение, че на наша почва християндемокрация не може да вирее. И да се надявам, че Синята коалиция ще се отвори малко повече към различните, неконформистите; в България има дискриминирани социални групи, които също се нуждаят от политическо представителство, защото кой може да ги представи по-добре от онези, които съществуват в името на свободата и демокрацията?

Крайно време е да осъзнаем, че политиката се прави не само от политиците, а и от нас, същото важи и за корупцията. Крайно време е да престанем да демонизираме отделни личности и да вярваме, че ще се появи съвършеният политик или съвършената партия. Крайно време е да проумеем, че новото само по себе си не е нещо, на което си заслужава да заложиш, важни са съдържанието и потенциалът на съответното “ново” нещо. Крайно време е да осъзнаем, че в политиката без компромиси не може, и да имаме критерии какви компромиси можем да приемем и какви – не. Крайно време е да се научим да държим отговорни онези, които избираме, вместо да им вменяваме, освен техните грехове, и вината на собствените ни пасивност, безпринципност и малодушие.

За финал ще цитирам едно края на писмото на Васил Томов от Карнобат, което Мартин Димитров е публикувал в блога си:"Искам синът ми да ме обича не че съм му оставил пари, а че съм го оставил в свободна държава."

П.п. Извинявам се, ако публикуването на коментарите ви се бави с часове – няма да имам възможност да съм край компютъра през цялото време. Моля ви за малко търпение!

Ако написаното ви е харесало, защо не цъкнете на сърчицето?