Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

27.12.2011 г.

"Африканският приятел" отвъд Камю


Беше още август, когато Виктор Лилов ми подари "Африканският приятел" на Йоханес Гелих с предложение да публикувам рецензия на книгата в блога, защото в нея ставало дума "за нашите неща". Оттогава все отлагам. Основно по две причини. Първо, смятам, че книгата заслужава сериозен анализ. Четох я няколко пъти и всеки път откривах нови пластове. Второ, смятам, че в контекста на групово-приятелския литературен живот у нас има нужда и от критични рецензии, без това да означава негативно лично отношение. И въпреки това някак вътрешно отлагах момента на своята критика.

Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.

Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!

Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.

Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.

Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.

*

Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:

  • На стр. 19 се говори за някакво "шоу със слайдове". Героите на повествованието не подхвърлят слайдове, а разглеждат слайдшоу (със снимки).
  • На стр. 70 става дума за жена, която е "с дрехата си на домакиня", на стр. 71-72 се уточнява, че тя е с "шарената си връхна дреха на домакиня". Предполагам, че става въпрос за буквален превод от немски, но на български такъв израз не ми звучи. Може би става дума за пеньоар или престилка, не знам.
  • На стр. 132: "Вижте тази панорама! Само какъв изгрев! На средната мечешка глава имаше прекъснати от стръмните планински масиви отделни петна сняг." Не можах да разбера откъде се взе тази "мечешка глава". Отново имам хипотезата, че става дума за буквален превод от немски.
  • На стр. 137: "напрежението в колата стана изключително напрегнато". Без коментар.

Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.

Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?

*

В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.

*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

26.12.2011 г.

Кока-Коледа 5

"Кока-Коледа 2010". Снимка: Борислав Борисов

Пета поредна година блогвам на тема "Кока-коледа". Смятам да продължавам в същия дух, докато имам блог. Всяка година кока-коледният пост е бил посветен на Борислав (което също не смятам да променям).

Този път е по-специален, защото Борислав гостува със своя снимка. Изпрати ми я в писмо на 26.12.2010 г., озаглавена "Кока-Коледа 2010". В писмото нямаше нищо друго.

п.п. Публикувам снимката в пълния ѝ размер (достъпен след кликане върху нея), за да може да се види ясно кока-колата. На мен ми трябваше известно време, докато я забележа.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

24.12.2011 г.

Концерт на нежни великани по Коледа



Крис откри в Youtube цял-целеничък едночасов концерт на Gentle Giant от 1978 година, изнесен в Лондон (The BBC Sight & Sound concert; Golders Green Hippodrome). На мен ми дойде като глътка свеж въздух в тези дни на пренасищане на сетивата, стомасите, съзнанието, времето и пространството, та рекох да го споделя.

Приятно слушане (и дишане)!


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.12.2011 г.

Подравняването има (поне) две страни


Изтече срокът на анкетата за подравняването на публикациите в Неуютен блог. Който се включил - включил. Благодаря на 46-те читатели, които участваха и на всички, които коментираха по темата. Умишлено не исках да давам широка гласност на въпроса си. Щеше ми се да разбера мнението най-вече на редовните читатели, които нямат нужда от излишно подканване, за да посетят блога ми. И най-вече - на тези от тях, за които въпросът е важен.

Да си призная, не очаквах такъв резултат. Хипотезата ми беше, че ретроградният ми вкус ще бъде безжалостно разкритикуван. Вместо това, само една пета от участниците в анкетата, или 9 читатели, се обявиха за подравняване отляво. Останалите 80% (37 читатели) бяха категорични - двустранно.

Размишленията ми върху коментарите окончателно затвърдиха решението ми да запазя доброто старо двустранно подравняване.

От една страна, спорът за подравняването може да се разглежда на "чисто" типографско-естетическа-професионална плоскост. Двустранното подравняване създава разстояния между думите, които дразнят някои хора (сред тях - и специалисти в областта), дори и при широки редове като моите. Компромис е сричкопренасянето, но не виждам достатъчно основание да го въвеждам в блога. Текстовете, подравнени само отляво, напротив, се възприемат като "по-леки" и по-подходящи за четене онлайн.

Другата страна на "естетическия" спор настоява, че двустранно подравненият текст е симетричен, а разстоянието между думите може да се минимизира с по-широки редове. Лявото подравняване се възприема като нащърбено. Всички разстояния, които се разпределят равномерно и почти незабележимо при двустранното подравняване, при едностранното се струпват от неподравнената страна.

От друга страна, зад всяка от тези позиции стоят по-дълбоки ценностни основания. Адептите на едностранното подравняване са настроили естетическите си сетива спрямо съвременния дигитален текст. Предполагам, че в глобален план те са и мнозинството. Мнозинството на моите верни читатели обаче предпочита естетиката на печатното слово. Обикновено текстът в книгите е двустранно подравнен.

От трета страна (или частен случай на втората), блоговете си имат стил, който изразява персоналността на автора. Не само съдържанието, а и визията на един блог (в степента, в което е технически възможно за автора му да постигне това) изграждат определена онлайн идентичност. Грижила съм се доста дълго за "физиономията" на моя блог. Бих могла да се опитам да бъда по-"модерна". Да пиша кратки текстове, подравнени отляво, без засукани изречения и думички като "реификация". Така вероятно ще спечеля повече читатели, но пък ще загубя някои от най-скъпите. За мен е по-важно не да имам много читатели, а кой ме чете.

Затова ще запазя двустранното подравняване, засега. От коментарите ви и резултатите от анкетата разбрах, че то е важна част от дигиталната ми идентичност. Стилът е въпрос не само на естетика, а носи послание и дух.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.12.2011 г.

За още по-големи европейски успехи

Точно четири години по-късно правя достояние обобщението на Борислав Борисов за 2007 г., публикувано в първия му блог под заглавие "За още по-големи европейски успехи". Повод да си припомним каква беше България в безметежните предкризисни времена и в първата година на членството си в Европейския съюз, когато блоговете още бяха модерни.

Приятно четене!



Настана празнично време и се налага да бъдат свалени очилата на неблагодарното черногледство. Задължително трябва да се признае, че и през 2007 година българската култура реализира небивали постижения:
  • Ъндърграундът започна смело да пазарува биохрана и маркова техника в хипермаркетите;
  • Истаблишмънтът постигна значителен напредък в консумирането на безплатните сексуални услуги на ъндърграунда;
  • Инженери спуснаха тезиси за обществото на спектакъла;
  • Самоуки програмисти изнесоха проповеди по урбанистика;
  • Филолози обясниха новите медии на европеисти;
  • Кабинетните наркомани от официозната култура вкараха в бизнеса клозетните наркомани от толерантните клубове;
  • Лайфстайлът нахрани бездарните;
  • Талантливите започнаха понякога да казват истината;
  • Треньорите бетонираха статута си на интелектуалци;
  • Издатели казаха кои да станат кметове;
  • Господарите на киберкултурата прекръстиха Лъчезар Бояджиев на Светлозар.
  • България я вкараха в Европа;
  • Европа се изнесе от страната ни завинаги;
  • Всеки стана горд собственик на каквото можа – един на телефон, друг на нечие тяло, трети на личния си болен мозък – и се похвали в блога си.
Налице са всички благоприятни предпоставки догодина постиженията да се умножат. Затова въпреки празниците е време да се запретват ръкавите, полите и фланелките.

Борислав Борисов

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Пунктуация


Наскоро в Google+ се завърза дискусия за и против използването на пунктуация в поезията. Не слагам връзка към нея, защото един от основните участници предпочете да изтрие коментарите си.

Ала за компенсация, че толкова често споделям из социалните мрежи стихотворения без пунктуация, този път реших да представя на вниманието ви два пресни примера за поезия, в които пунктуация има. Е, някой би казал, че няма нещо друго... но това са подробности, нали?

Приятно четене:

Иван Димитров: Преди сътворението (поема)

Момчил Миланов: Връзка


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

17.12.2011 г.

Обикновено нещастие


В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.

Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.

Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.

А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?

Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".

Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.

От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.

Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.

Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.

Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".

Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.12.2011 г.

Неуютен, но удобен

Имам въпрос към вас. Замислих се поради пост на Павлина в Google+ относно подравняването на текста в блоговете.

Лично аз в доста отношения съм старомодна и съществото ми се бунтува, когато видя текст, който не е подравнен и от двете страни. Полето на блога ми е доста широко и затова съм се надявала, че подравняването не създава визуални проблеми. Как обаче на вас ви е по-удобно да четете блогове (в частност - моя) - ако текстът е подравнен от двете страни, или само отляво?

Моля ви да се включите в анкетата и да отговорите на въпроса. Всякакви поясняващи коментари са добре дошли - предполагам, че тъкмо те ще бъдат решаващи за крайния ми избор дали да се откажа от любимото "justify", или не.

Анкетата ще е активна в продължение на една седмица.

Предварително благодаря!





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

7.12.2011 г.

От кутията на Пандора: коани versus Коледа

"Може, разбира се. Надеждата умира последна, понеже последна е излязла от кутията на Пандора... :-)" 


Така отговори Борислав на въпроса ми дали до десет години отбраната му аудитория ще може да се порадва на всичките му коани versus Коледа от първия му блог. И понеже надеждата наистина умира последна, реших аз да публикувам коаните, с които разполагам. Според Борислав те трябва да са били 12, но аз успях да възстановя наличието на 11, един от които е бил публикуван като картинка, а тя, за съжаление, вече не може да се намери. Публикувани са между 3 и 23 декември 2007 г. Два от коаните (вж. линковете по-горе) Борислав сподели и във втория си блог.

Постарала съм се, доколкото е възможно, да запазя размера на буквите. Не помня какъв е бил шрифтът на първия блог на Борислав, но във втория си той се придължаше към Times New Roman, затова използвам него.

Надявам се, че някои от вас ще изпитат такова удоволствие от срещата с коаните versus Коледа, каквото и аз. А надеждата, както знаем, умира последна...



I коан versus Коледа

Мъглата подобрява видимостта.

II коан versus Коледа

консумирай сумирай умирай

III коан versus Коледа

(картинка, не е възстановена)

IV коан versus Коледа 

Следващият статус символ: дискурс.

V коан versus Коледа 

Gaudeamus igitur
Juvenes dum sumus.
Дай ми, дай ми сладкото,
ти късмет извади с баткото.


VI коан versus Коледа 

Благополучието е аватар на лишения от благодат.

VII коан versus Коледа 

Съвършенството е коварно.
Може да ви сполети по време на шопинг.

VIII коан versus Коледа 


IX коан versus Коледа 

Декорум делукс: аномия.

X коан versus Коледа 

Маркови душички на доживотен* лизинг.


*Малки месечни вноски в натура.

XI коан versus Коледа 

Хоризонт на очакването за маркетинга,
сausa perduta за етиката.





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?