Пауза и Gentle Giant

В следващите няколко седмици няма да съм много на линия. Ще събирам сили за това, дето ме чака от есента (а то се очертава по-трудно и от битката, която износих през последния семестър) и ще пописвам дисертация. Ще минимизирам използването на интернет. Далеч съм от мисълта, че пребиваването в интернет не е живот, но има и живот отвъд интернет.

А за тези от вас, които продължават да са в нета (ахххх, как ви разбирам) и които нямат нищо против добрия стар прогресив рок от 70-те, предоставям едно настолно за мен 50 минутно удоволствие - концерт на Gentle Giant в Белгия от 1975 (кога Блогосферата на "Дневник" ще почне да показва видеотата от Blogger?):

Винаги се докарвам до екстаз, като го слушам, особено като стигна до безумното соло на ксилофон, което почва около 13-тата минута. И никога не мога да изброя на колко инструмента свири всеки от членовете на групата, пък и всички пеят...

Приятно слушане :-)!

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

"Defends your hair from the elements"?!

Да си грешен (sinful), не е като да правиш грешки (be wrong). Така, както да предпазваш (protect) не е като да защитаваш (defend).

Не е задължително всички да знаят английски. Ама който не знае, за какво му е да слага етикети на английски на български шампоан? Особено след като и на български не е ясно какво е искал да каже. Освен ако някой не се наеме да ми обясни за кои елементи иде реч.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Подарък в аванс, но навременен

Не ми е в стила да публикувам повече от един пост в един ден, но съм толкова щастлива, че не мога да се въздържа. С Крис решихме подаръкът ми за годишнината ни, която е през август, да е "Комуналният капитализъм" на Румен Аврамов. Аз от отдавна мечтаех за тази книга и най-сетне я имам.

Поръчах я от сайта на "Хеликон" и я платих чрез e-pay (с Крис не делим парите си, така че няма значение с чии пари е платено). Ето сметката:

Крайна цена: 97.00 лв.
Отстъпка : - 15% 14.55 лв.
Крайна цена с отстъпка : 82.45 лв.
цена транспорт : 1.40 лв.
Крайна цена + транспорт : 83.85 лв.

Прекрасно е намалението от 15%, ако си я поръчаш по интернет, но и да не беше то, пак щяхме да я вземем, но друго си е да си купиш нещо по интернет. Бях заявила доставката да се извърши чрез "Български пощи", а книгата дойде по куриер :-). Направих поръчката в понеделник и книгата дойде в сряда - бързо и удобно.

Макар и до годишнината да има време, подаръкът е навременен, защото исках книгата във връзка с дисертацията си. След като свалихме Воденичаров :-), отново влизам във форма, препрочитам някои стари неща, пописвам по малко и виждам необходимост да прочета и нови неща.

Просто не мога да се нарадвам на придобивката. Много харесвам идеите и творчеството на Румен Аврамов. Доколкото си спомням, за него първо ме "открехна" Петя Кабакчиева преди, може би, 8 години. В този блог съм го споменавала и още веднъж, във връзка с промоцията на книга на Александър Везенков. Макар да смятам, че песимизмът му понякога е краен (както краен би бил и един оптимизъм за развитието на България), не мога да пренебрегна гледната му точка. Като социолог, не мога да се абстрахирам от изходната му предпоставка, че развитието на една страна в посока капитализъм, демокрация не е въпрос само на добра (или зла) воля и международни директиви, а - най-вече - и на култура. А под култура, позовавайки се на френска мъдрост, авторът разбира "онова, което остава, след като всичко научено е забравено" (стр. 21).

Щеше ми се да цитирам и как Румен Аврамов описва "либералното" и "комуналното" начала. Либералното е "визия за стопанско устройство, която цени частното предприемачество, индивидуалната активност, свободната игра и развитието на конкурентните пазари" (стр. 19). Обратно, типологичната му противоположност, комуналното, е "държавното, груповото, колективното, кооперативното, партийното, клановото, престъпното, т.е. (...) икономическите последици от действието на образувания, следващи специфични закони (интереси) на определени социални групи и - по този начин - размиващи пазарната рационалност" (стр. 20). Тук ми хрумва, че, естествено, комуналната култура се отнася както към сферата на икономиката, така и към тази на образованието и случващото се в моя университет може да се опише като апотеоз на "диктатурата на комуналността" (случайно ли е, че "великите трудове" на Воденичаров са посветени тъкмо на... кооперативизма?). Среда, в която индивидуализмът вирее трудно, а какво да кажем за "свободната игра".

Но млъкни, сърце.

Важното е, че съм във възторг, че се сдобих с тази книга. Освен че всеки ред в трите тома (съответно 837, 734 и 620 страници) си струва, изданието е изящно, качествено, с твърди корици, а за идеята за снимките на корицата откровено завиждам, че не е моя. Отпред - нещо, прилично на абстракция, но отзад се вижда, че това всъщност е стена на панелен блок (комуналност в концентриран вид), който вече е почнал да се разпада поради собствената си некачественост. Художникът/фотограф е Кирил Прашков. Поздравления, определено "мой тип" фотография.

Накратко - щастлива съм.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Принос в решаването на трудови спорове

Без коментар.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Свалихме Воденичаров от власт!

Да, Александър Воденичаров падна вчера, подаде си оставката на Общо събрание на ПИФ (Правно-историческия факултет) на Югозападен университет. Новият декан се казва проф. Софка Матеева и е избран в истински избор с още двама конкуренти (нещо нечувано, имайки предвид тоталитарния стил на ПИФ до вчера)! Използвам случая и блога си да честитя на проф. Матеева от сърце :-).

Прекалено много се радвам, за да разказвам подробности, повече детайли можете да намерите в поста на ГТА за събранието. Повечето от вас са следили цялата история, знаят как започна всичко и отчасти как продължи; си дават сметка за размерите на събитието. Направо не е за вярване, че трима преподаватели във факултета плюс още неколцина в университета, плюс ГТА, плюс няколко журналисти, които пишеха, някои от тях - редовно, по темата, както и вие, активни граждани, блогъри, форумци, коментатори, които подкрепихте каузата (повечето от вас по някакъв начин са намерили място в блогрола ми, ако имам линк към ваш блог или сайт, или CV).

И аз като колегата ми Стефан Дечев засега не рискувам да изброявам конкретни имена от страх да не пропусна някого (но неговото име и това на Петър Дошков не мога да не кажа, защото те най-много се бориха, най-много рискуваха и най-много препатиха), но горещо ви благодаря, че бяхте (и сте) с нас.

Аз лично нямах никакви очаквания, че на Общото събрание вчера ще сме свидетели на коренно нов манталитет. Възмутените реакции по повод изказването на Боряна Димитрова не ме учудиха, но приятно ме изненада, че все пак Общото събрание отхвърли предложението на Мария Серафимова да бъдем официално заклеймени с Боряна и Стефан.

Да, макар и мъчително за мнозина и на моменти ужасно комично (примерно - често пъти никой не можеше да разбере за какво точно се гласува), на членовете на Общото събрание на ПИФ им се наложи свободно да избират между различни кандидатури.

В кулоарите чух един колега да казва по повод на наличието на алтернативни кандидатури като признак за демократичност: "Това не е демокрация. За демокрацията трябва и култура." В известен смисъл съм съгласна. Има различни видове култура. Ако става въпрос за културата, с която беше характерен ПИФ на Воденичаров - култура на корупцията, слагачеството, потъпкването на всякакви академични стандарти, толерирането на безочието, некадърността, неграмотността (в буквалния смисъл) - не, модерната демокрация и свободният избор не са част от тази култура. И с такава култура демокрация не става.

Така че не мисля, че в ПИФ всичко ще се промени като с магическа пръчка (много зависи и в каква посока ще се промени климатът в университета), но съм умерен оптимист.

Но сега за мен е важно само, че въпреки целия натиск, на който бяхме подложени (и ще продължаваме да бъдем, поне известно време), въпреки всичките си пари и връзки, Воденичаров падна.

Щастлива съм, наистина.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

За Конфуций, Слави Трифонов и глупостта на някои копирайтъри

Вероятно сте гледали рекламата, в която опитващият се да изглежда интелектуалски Слави разказва, че Конфуций бил казал, че който говори много, рано или късно казва по някоя глупост, но ако бил живял по времето на мобилните комуникации, Конфуций щял да каже, че който говори повече, плаща по-малко. Всеки път, като гледам тази реклама, се замислям на тема класическа логика. Днес не издържах и реших да споделя мислите си.

И така, има два варианта. Първият вариант е някой от двамата (Конфуций или Слави) да не е прав. Но твърденията им не влизат в противоречие, нито се оборват взаимно, така че допускам, че и двамата са прави. Какво излиза тогава?

Който говори много, ръси глупости. Който говори много, плаща по-малко. Значи, който приказва глупости, плаща по-малко.

Знаех си аз - скъпо излиза да си умен.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог

Абсолютно неабсолютно

Не ми остават много сили за блогове напоследък. Преди два дена погледнах в Technorati и видях, че Жюстин ми отправя покана да блогна нещо на тема "Абсолютният ми свят", за което й благодаря.

Веднага се изкуших да напиша един тлъст списък, който се свежда до две основни точки - човешка институционална среда и вътрешен мир. Съответно щях да се развихря да пиша за отношението към изоставените деца, различните, корупцията, съдебната система, моя университет, непоследователността на министър Вълчев, камерите в университета, които следят всяка моя стъпка и т.н. и т.н., щях да започна да се питам "ами ако тогава не бях влязла в скайпа", ако това не бях казала или бях казала, ако това не бях направила или бях направила...

После си казах, че няма смисъл да мечтая за "магически хапчета", които да ми гарантират абсолютен свят, нито пък да си го представям. Това, че съм необходима в моя си несъвършен и объркан свят, е само по себе си велико. Вярно, че животът ми от февруари насам не е от най-поносимите, но със сигурност е смислен. А и мисля, че само Бог е абсолютен. Мъжеството да бъдеш е в това да приемеш, че си приет, според Паул Тилих.

Да, животът е несправедлив, българската реалност - още повече. Но кой прави реалността, ако не ние, и тогава какво друго ни остава, освен да се опитваме - неабсолютно и често неуспешно.

Това не беше критика към идеята на Жюси, а рефлексия върху собствената ми ситуация... защото няма как да видим света и да си го представим абсолютен, освен чрез собствените си очи.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог