Не ми остават много сили за блогове напоследък. Преди два дена погледнах в Technorati и видях, че Жюстин ми отправя покана да блогна нещо на тема "Абсолютният ми свят", за което й благодаря.
Веднага се изкуших да напиша един тлъст списък, който се свежда до две основни точки - човешка институционална среда и вътрешен мир. Съответно щях да се развихря да пиша за отношението към изоставените деца, различните, корупцията, съдебната система, моя университет, непоследователността на министър Вълчев, камерите в университета, които следят всяка моя стъпка и т.н. и т.н., щях да започна да се питам "ами ако тогава не бях влязла в скайпа", ако това не бях казала или бях казала, ако това не бях направила или бях направила...
После си казах, че няма смисъл да мечтая за "магически хапчета", които да ми гарантират абсолютен свят, нито пък да си го представям. Това, че съм необходима в моя си несъвършен и объркан свят, е само по себе си велико. Вярно, че животът ми от февруари насам не е от най-поносимите, но със сигурност е смислен. А и мисля, че само Бог е абсолютен. Мъжеството да бъдеш е в това да приемеш, че си приет, според Паул Тилих.
Да, животът е несправедлив, българската реалност - още повече. Но кой прави реалността, ако не ние, и тогава какво друго ни остава, освен да се опитваме - неабсолютно и често неуспешно.
Това не беше критика към идеята на Жюси, а рефлексия върху собствената ми ситуация... защото няма как да видим света и да си го представим абсолютен, освен чрез собствените си очи.
Веднага се изкуших да напиша един тлъст списък, който се свежда до две основни точки - човешка институционална среда и вътрешен мир. Съответно щях да се развихря да пиша за отношението към изоставените деца, различните, корупцията, съдебната система, моя университет, непоследователността на министър Вълчев, камерите в университета, които следят всяка моя стъпка и т.н. и т.н., щях да започна да се питам "ами ако тогава не бях влязла в скайпа", ако това не бях казала или бях казала, ако това не бях направила или бях направила...
После си казах, че няма смисъл да мечтая за "магически хапчета", които да ми гарантират абсолютен свят, нито пък да си го представям. Това, че съм необходима в моя си несъвършен и объркан свят, е само по себе си велико. Вярно, че животът ми от февруари насам не е от най-поносимите, но със сигурност е смислен. А и мисля, че само Бог е абсолютен. Мъжеството да бъдеш е в това да приемеш, че си приет, според Паул Тилих.
Да, животът е несправедлив, българската реалност - още повече. Но кой прави реалността, ако не ние, и тогава какво друго ни остава, освен да се опитваме - неабсолютно и често неуспешно.
Това не беше критика към идеята на Жюси, а рефлексия върху собствената ми ситуация... защото няма как да видим света и да си го представим абсолютен, освен чрез собствените си очи.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
