Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

22.10.2015 г.

Личната ми мечта за София

Източник на снимката: ecotrike-bg.

От години си имам една мечта - за велосипед-триколка. В България се изработват в Пловдив по индивидуална поръчка.

Така и не се научих да карам колело (в един период като дете уж малко карах, но не можех да спирам). А вече доста години имам и проблеми с равновесието - затруднявам се сериозно със слизането по стълби без парапет, а какво остава да балансирам велосипед.

Та си мечтая как си поръчвам триколесен велосипед - красив, зелен, със сгъваем механизъм, с калници, предна и задна кошница, и се придвижвам из София с него.

Като си представя обаче ситуацията реалистично - примерно как бих стигнала до центъра - се обезсърчавам. Как да карам такова сравнително широко нещо, без да преча на пешеходци, автомобили и велосипедисти, и без да съм заплаха за другите и за себе си?

Ето защо засега не виждам смисъл да инвестирам едни 1000 лева в нещо, което евентуално би ми вършило работа в Поморие, но не и в София.

В Копенхаген например ситуацията е съвсем различна. Датската комуна "Кристияния" е известна с производството на триколесни велосипеди. Те вървят с едни огромни сандъци, в които можете да сложите няколко дечица, двама-трима възрастни, да ги направите на бебешки колички или на каквото си помислите.

Тази мечта ми е и една от мечтите за София - един ден да стане такъв град, в който спокойно да мога да си карам триколката.

И като в неделя гласувам за Виктор Лилов, знам, че мечтата ми е съвместима с неговите идеи и с тези на ДЕОС. Пък някой ден може и да доживеем да ме видите на триколка из София, кой знае...

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.10.2015 г.

Какво електронното гласуване не е

Както споменах в предишния пост, на референдума в неделя ще подкрепя електронното гласуване. Ще го направя без еуфоричния ентусиазъм, обхванал немалка част от проповедниците му. Но и със съзнанието, че фактът, че мнозинството от големите проекти в България после трябва да се преправят, не означава, че нищо не трябва да се прави. И че по-важен от самият референдум ще е гражданският контрол върху изпълнението на евентуално положителната народна воля.

Прави ми впечатление обаче, че някои хора, които пишат в защита на електронното гласуване, говорят като че то ще отмени традиционното. Такива са например аргументите, че то ще направи изборите по-евтини, както и че ще доведе до масова компътърна грамотност из страната.

Електронното гласуване не отменя традиционното. И за добро, и за лошо.

Това означава, че за период от доста години то няма да доведе до значително по-евтини избори, а напротив - за осъществяването му ще е нужна солидна първоначална инвестиция. Докато няма достатъчно устойчиви данни какъв приблизителен дял от населението гласува електронно, ще се печатат толкова бюлетини, колкото и преди. Броят на избирателните секции вероятно ще намалее в чужбина, но в България не очаквам да има бърза промяна.

В същото време, при хипотетично компрометиране на старта на електронното гласуване, няма да се касират целите избори, защото мнозинството все пак ще е гласувало по традиционния начин. Евентуално ще се наложи само повтаряне на вота, който е подаден електронно.

Неотменянато на традиционното гласуване е облекчение за хората, които по една или друга причина не ползват компютри. Не мислете само за гетата (немалка част от обитателите на които имат интернет и го използват, впрочем). Повечето от хората, които не могат да четат и пишат, са и компютърно неграмотни. Не всички обаче - племенникът ми например, преди да се научи да говори, камо ли да чете, се оправяше прекрасно с таблет. За много деца, а вероятно и за някои възрастни, ситуацията е аналогична. Но може би всеки от нас може да се сети за свои възрастни, а и не чак толкова възрастни, роднини, които ги е страх от технологиите, не могат да им свикнат.

Да не забравяме, че в България има населени места, в които достъпът до интернет е практически невъзможен. В някои дори мобилните връзки са почти или изцяло липсващи. В други дори няма и ток. Това е ситуацията в 21 век в България - една от страните в света с най-бърз и евтин интернет.

Лесно е човек да си седи в София, сред себеподобни по възраст, образование и социален статус, и да си мисли как всички трябва да гласуват електронно. Но не е особено демократично.

Електронното гласуване обаче ще е от полза на първо място на българските граждани, които живеят в чужбина. Сега те често пъти се налага да пътуват на големи разстояния и да плащат сериозни суми, за да могат да упражнят правото си от глас. Това спира доста от тях да гласуват.

На второ място, електронното гласуване ще е облекчение за хората с трудности в придвижването - поради двигателни увреждания, временни двигателни проблеми (примерно счупен крак) или друго заболяване.

На трето място, електронното гласуване ще е от полза на широк кръг от хора, които по една или друга причина са възпрепятствани да стигнат до избирателните секции. Сред тях има такива, които не искат да се регистрират да гласуват по настоящ адрес, а не им се отделят излишни пари и/или излишно време да пътуват постоянния си адрес. И такива, които нямат удобен транспорт до избирателните си секции, обаче имат компютри с интернет. Има и хора, които в деня на изборите са в командировка в страната или чужбина или искат да отидат на екскурзия, на романтичен уикенд и т.н.

На четвърто място, има и хора като мен, които биха гласували електронно заради принципа. Плащам си сметките и данъците по електронен път, за да си спестявам опашките и административната бюрокрация, а и за да изпитвам някакво удоволствие от олекването на джоба си, все пак. Ако мога да свърша свое задължение по интернет, не бих се разкарвала да го върша по традиционния начин. И - макар избирателната секция да ми е на по-малко от десет минути път пеша от къщи, бих гласувала електронно.

Електронното гласуване може би ще мотивира някои млади хора, които живеят с дигиталните технологии, да гласуват. Не трябва да мислим обаче, че въвеждането му ще промени политическата ситуация в България като с магическа пръчка.

Технологията не е заместител на политиката. Все пак, трябва да има и за кого да гласуваме.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

12.10.2015 г.

35/1, или: Виктор за София


Ако следите блога и/или Facebook профила ми, едва ли сте изненадани, че ще гласувам за Виктор Лилов на местните избори.

Всъщност това е вторият път, когато гласувам за кмет с убеденост, граничеща с еуфория. Първият беше през 2007, когато кандидат за кмет на София беше Мартин Заимов. Тогава Мартин не пребори бат Бойко, но въведе радикално ново говорене за градската среда, което до този момент беше присъщо най-вече на архитекти и урбанисти. Вместо да мисли само за изграждане на булеварди, кръстовища на две нива и кръгови движения, той имаше идеи, свързани с екологията, ограничаването на трафика, развитието на велосипедния транспорт. От него много народ научихме какво е компостер. Макар и "десен", той твърдеше, че и ромите са граждани на София, мислеше как градът да е достъпен и за хората с увреждания.

За съжаление, като изключим, че има повече метростанции (и без да коментираме качеството на изработката им), за осем години не забелязвам положително развитие в София. Основният приоритет е движението на автомобилите - което може, да е на две нива или кръгово (ако може - и двете), а което вече е кръгово (кръстовището на Руски паметник например), да стане още по-кръгово. Освен това - ремонти на ключови места в София без обществена дискусия (или с ненавременна и неадекватна такава), кичозни и некачествени резултати, инвестиране основно в центъра и занемаряване на кварталите, особено на северните. Да не говорим за състоянието на селища, които не са в София, но се водят в софийските избирателни райони. "Чистотата" на въздуха е под всякаква критика, и то - след като вече няма "Кремиковци".

Кого, мислите, подкрепя осем години след кандидатирането си Мартин Заимов за кмет на София? Виктор Лилов :-).

Казах го и когато Виктор се кандидатираше за евродепутат: не го подкрепям, защото ми е приятел, напротив - ние сме приятели, защото споделяме общи ценности. Така е от началото на 2010 г., когато се запознахме. За пет години и половина ценностите и темите, които ни свързват, само се множат. Започна се от защитата на бежанците и мигрантите, после се оказа, че сме на едни позиции по отношение на

  • ромите, включването им в управлението и узаконяването къщите им, които са единствено жилище; 
  • ЛГБТ хората; 
  • расизма и неонацизма; 
  • тютюнопушенето (подкрепяме забраната за пушене на обществени места);
  • декриминализирането на тревата;
  • разбирането, че хората са по-важни от автомобилите;
  • културното наследство (което трябва да се съхранява в своята автентичност, а не да се руши или да се надграждат древни селища с лъскави тухлички и камъчета);
  • ACTA и, по-общо, авторските права;
  • електронните услуги и отворените формати;
  • масовизирането на алтернативни и екологични източници на енергия;
  • театъра (имам особен театрален вкус, съчетан със склонност към минимализъм, но постановката на пиесата на Петер Турини "Най-сетне край", на която Виктор е продуцент, е скроена точно като за мен);
  • прогресив рока (не че има отношение към политиката, но фенове на Peter Hammill не се срещат под път и над път); 
  • и още много други неща, за които в момента не мога да се сетя.

Накратко: Виктор се застъпва за правата на бежанци, мигранти, роми, ЛГБТ хора. Виктор разбира от работа с роми, защото в продължение на много години, бидейки музикален продуцент, е работодател на роми. Разбира от правене на култура - показва го и с музикалния си бизнес, и с издателството Black Flamingo Publishing, което се развива по страхотен начин. Наясно е, че градът е за всички - и за шофьорите, и за пешеходците, и за мнозинството, и за ромите, и за гей хората, и за мигрантите, че в него има място и за култура, и за бизнес, и че не е задължително всички тези неща да си пречат, а напротив - могат да изграждат общ свят заедно.

Нещо повече - имам основания да смятам, че идеите му не са кухи фрази. Виктор си държи на думата. Например: каза, че ако РБ се коалира с ГЕРБ, той ще напусне РБ, и го направи.

Освен това е и много смел човек - той е първият български политик, който се кандидатира за изборен пост, без да крие сексуалната си ориентация. С ясното съзнание за цялата простотия, която ще му се стовари, но "разчиствайки пътя" пред онези български политици, които ще се разкриват занапред.

Не че е има ключово значение, но Виктор Лилов е и секси. Особено на фона на други кандидати за кмет на София.

Ще подкрепя Виктор и като кандидат за общински съветник. Притежавам дотолкова реализъм (подплатен със социологическа култура), че са смятам, че има по-големи шансове да стане общински съветник, отколкото кмет. Останалите от листата на ДЕОС за София също са чудесни хора, с някои от тях сме и близки приятели. Виктор обаче в най-голяма степен въплъщава онова, което бих искала да видя в човек, който работи за София.

Освен Виктор, бих препоръчала и номер 4 от листата - Емилия Данчева. Тя е журналистка, ромска активистка, изследовател и е прекрасно опровержение на широкоразпространените стереотипи за ромите (далеч не само с това, че има едно дете).

Добре, а защо не РБ и Вили Лилков?

Въпреки надеждите на мен и много хора, Реформаторският блок не се оказа формирование, което стои на страната на човешките права. Дори напротив. Това стана ясно както от коалирането на РБ с откровени неонацисти (и за предстоящите избори това се случва на някои места, примерно във Варна), които в предизборната кампания предлагаха концлагери за роми, така и от убедените действия и твърдения на ключови фигури на блока. Достатъчно е да споменем здравния министър Петър Москов.

Вили Лилков е подходящ за хора, на които пъпът им е хвърлен в центъра на София; за тях градът е на богатите и образованите, а ромите, мигрантите, хомосексуалните нямат място в него. Подходящ е за избиратели, за които да си антикомунист е по-важно от това дали имаш уклони към нацизма и които не ги интересува ангажираността на Богдан Филов с режима на Хитлер, щом е бил добър учен. Аз не съм такъв избирател.

А защо (като изключим Виктор Лилов) ДЕОС?

Ако защитата на човешките права е важна за вас, няма голям избор за кого да гласувате - остават ДЕОС и в редица отношения "Зелените".

От доста години мрънкам как искам в България да има истинска либерална партия и най-сетне се появи нещо, което се доближава до идеята ми. Имам предвид "либерално" не толкова в икономически смисъл (РБ като цяло са предостатъчно икономически либерални), колкото като разбирания за човешката ценност. Преди четири години и половина написах - и ще се самоцитирам, докато е нужно:


За съжаление, в България либералният (изобщо да не се бърка с неолиберален!) политически дискурс беше компрометиран, преди да се случи. "Либералното пространство" уж се зае от Движението за права и свободи, което си е по същество традиционалистка партия, от карикатурата Кире Либерало и от други политически недоразумения. По-късно и от НДСВ, въпреки че в наследствената харизма няма нищо либерално. Политическият спектър беше запълнен от различни консерватизми - от опитите да се внедрява християндемокрация на местна почва до бесепарската (и гербаджийска, както се оказа) носталгия по "доброто старо време". Претендиращи да бъдат алтернатива организации, движения, групи и от "дясно", и от "ляво" пропагандират отричане на демократичните политически процедури.

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Ако прочетете програмата на ДЕОС за София (ето я в пълен вид, както и в обобщен), ще видите, че тя в огромна степен въплъщава идеите, които в началото на 2011 г. споделих, че нямат политическо представителство. Е - най-сетне имат. На този етап - само в София, Перник и Хасково. Скоро, надявам се, и в цялата страна. Но това зависи от нашата готовност да подкрепим един автентичен либерален проект.

А ако се чудите как ще гласувам на референдума - ще гласувам "ЗА".


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

3.10.2015 г.

А защо е критично състоянието на висшето образование?

(Из автобиографията на университетски преподавател, публикувана на сайта на български университет)


Днес прочетох отворено писмо на преподаватели по философия от различни университети, озаглавено "За критичното състояние на висшето образование". Преподавателите по философия, подписали писмото (между които има мои познати и дори приятели, както и философи, които безкрайно уважавам), според мен слагат каруцата пред коня. Диагностицират реални проблеми, след което предлагат решения, които мога да окачествя като неадекватни. Вярно, че самата аз не сполучих с академичната кариера, защото нямах достатъчно здрав стомах. Затова, според авторите на писмото, едва ли имам право да давам акъли. Ама си задавам такива едни простички въпроси:

  • Как ще се подобри висшето образование, ако преподават само хора, защитили дисертация, след като много докторанти защитават дисертации с копи-пейст и само защото са любимци на съответното академично звено?
  • Как ще се подобри образованието, ако се прекрати практиката на гостуващи преподаватели, след като университетите систематично произвеждат собствени кадри, образец за посредственост (не че има гаранция за качеството на гостуващите преподаватели, но и местен преподавател, както и гостуващ, може да бъде или да не бъде читав)?
  • Какво се разбира под "нужната квалификация"? Тапия? (Вж. по-горе).
  • Няма доказателства, че окрупняването е решило какъвто и да е проблем в академичната сфера, но има примери, че е създало редица проблеми. Сливането на институти в БАН е особено подходящ пример за това.
  • "Централизирано разпределение на обучаемите" - сега какво, варианти на социалистическото разпределение ли да се въвеждат? (Пример: ако искаш да си студент - класиран си за Шумен, върви там, твой проблем, ако си от Сандански и не ти изнася.)

Аз, тъй, като един прост човек без дисертация, си мисля с ограничения си ум следното - два са основните проблеми на висшето образование в България (ако сведем проблемите само до образователните и се абстрахираме от социалните, които са не по-маловажни):

  1. Трагичното равнище на училищното образование - чутовен проблем, с който новият Закон за училищното образование няма ясна идея как да се справи. Този проблем не зависи изцяло от висшето образование, но то може да повлияе в положителна посока, като произвежда качествени специалисти, които после да се занимават с предучилищно, начално, основно и средно образование. И такива, които да предлагат смислени реформи
  2. Потресаващата девалвация на качеството на висшето образование и на академичното и научното развитие. Тук вече университетите има какво да направят, доколкото в тях са останали читави хора (сред авторите на отвореното писмо определено има такива). Хайде да не почвам да питам как може определени хора (и да ги изреждам поименно, почвайки от мои преподаватели в СУ) да са професори. За доцентите и докторите дори не споменавам. Признаци на такава девалвация имаше още в средата на 90-те, когато аз бях студентка и принципът на финансиране не беше "парите следват студента" (не че този принцип се е доказал да работи).

Накратко - мисля си с моя незащитил дисертация ум, че:

  • ако в университетите се преподава съвременно знание на високо равнище;
  • ако плагиатството е забранено - както за студентите и докторантите, така и за преподавателите;
  • ако корупционните практики са забранени, включително - принуждаването на студенти да си купят книгите на преподаватели, за да си вземат изпит;
  • ако не се принуждават преподаватели да напускат или да се местят, защото са си позволили да имат изисквания към студентите си;
  • ако се съкращават некадърните, а не личностите;
  • ако степени и звания се дават за качество на академичната и научната продукция, а не за лоялност, лични отношения и/или извънакадемични зависимости;

висшето образование в България ще стане доста по-привлекателно за бъдещите студенти и ще има по-малко поводи за оплакване и отворени писма.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?