Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

1.03.2009 г.

Отношението към децата в Дания


Представям ви едно обикновено датско семейство, което живее в стандартна къща в градче на около 12 километра от Копенхаген (нещо като предградие). От ляво на дясно, това са Йеспер, Вини, Микел, Лесе и Томас. Котките Растер и Юли бяха доста стари, когато направих тази снимка преди около три години, и вече не са между живите. Семейството има нова котка - Флора. И понеже това е Дания, естествено на снимката има и свещи.

Вини и Томас работят в Копенхаген. Вини се грижи за деца с увреждания, а Томас преподава как се правят книги (и други печатни произведения) в Колежа за графични изкуства. Бях им на гости за четири дена през 2006 и това, което ми направи най-голямо впечатление, беше емоционалната пълнота, в която растат децата им. Никой не казваше на Микел: "вече си на 11 години, не се гушкай в майка си, докато гледаш телевизия, момчетата не правят така" или "не седи на коленете на гостенката, не е прилично". Малкият и средният брат се случваше да се поскарат, но не си крещяха и не се биеха. Големият ги гледаше кротко и с усмивка - като човек, който знае какво е, но вече е преживял този етап. На къмпинг вечерта около огъня компания от десетина деца се държеше съвършено кротко - говореха си, играеха някакви от нашенска гледна точка изключително скучни игри и отвреме-навреме някое от децата разпалваше огъня. Гледах ги и си мислех, че тези деца може би просто нямат сдържани емоции, които да напират да излязат навън.

Когато в България започна да се чува за филма на Кейт Блюет "Изоставените деца в България", взех импровизирано интервю по ICQ от Томас. Интервюто отлежава повече от година и чак днес се наканих да го преведа и да го пусна в блога:

Аз: Това място, където Вини работи, защо хората си оставят децата там?

Томас: Децата са там само ден-два в месеца, защото семействата имат и други, здрави, деца и така им дават възможност да правят неща, без да се налага децата с увреждания непрекъснато да присъстват.

Аз: Когато в Дания се роди дете с увреждане, какво прави държавата?

Томас: Тя помага на родителите да се грижат за детето с помощи и със специални детски градини, и училища, и обучение.

Аз: В България, когато се роди дете с увреждане, обикновено докторите казват на родителите: "Вие не сте способни да се грижите за такова дете, по-добре го оставете в институция, където ще получава специални грижи", а в институциите е ужасно и децата често умират в тях :,-(.

Томас: Да, тъжно е. Не е толкова трудно да се грижиш за дете с увреждане.

Аз: В Дания родителите на такива деца биват ли обучавани как да се грижат за тях?

Томас: Да, от болничния персонал.

Аз: Това е хубаво :-). Държавата дава ли някакви допълнителни пари за грижи за такива деца?

Томас: Да, понякога дори специален автомобил с място, където да се постави инвалидна количка.

Аз: WOW!

Томас: И специално легло.

Аз: В България, често няма никаква помощ :,-(.

Томас: Това е ужасно и за децата, и за родителите.

Светла: Там, където работи Вини, как се грижат за децата?

Томас: Децата идват следобед, играят и вечерят. След вечеря се къпят и към осем часа се слагат в леглото, в отделни спални. След осем Вини трябва да подготви някои неща за другия ден (дрехи, лекарства...). През нощта един дежурен наглежда децата, дали всичко е наред, понеже някои не могат да се движат и може нещо да им се случи, дори в леглото. Сутринта децата стават и закусват, и ги обличат (преди това). После идва такси и ги закарва на училище. Ако е събота, Вини ги извежда някъде, понякога до копенхагенската зоологическа градина :-).

Аз: Супер :-). Е, в България не е така :-(.

Томас: В Дания, ако здраво дете не може да остане в семейството си - поради проблеми с алкохол или нещо друго - държавата ще плати на друго семейство да се грижи за детето, за да живее то в семейна среда.

Аз: Значи няма деца, оставени в институции?

Томас: Някои деца може и да бъдат оставени, ако са проблемни и ако са на 14-15 години, но не малки деца.

Аз: И предполагам, че те биват третирани добре в институциите?

Томас: Разбира се, те е възможно да се чувстват нещастни и да усещат, че не получават достатъчно обич и ласки, както нашите деца получават от Вини всеки ден.

Аз: Разбира се! Но българските деца в институции не получават никакви ласки, откакто се родят :-(.

Томас: Вини обича да прегръща и децата с увреждания, и те я обичат.

Аз: Късметлийчета, че са родени в Дания...

Знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление от всичко, което ми каза Томас? Не, не спациалните автомобили с място за инвалидни колички в тях, нито отделнатата стая, с която разполага всяко дете с увреждане, на което му се налага да остане сред специални грижи за ден или два в месеца. А дълбокото убеждение, че всяко дете, независимо от това дали е здраво, болно, послушно, проблемно, момче, момиче, бебе, тийнейджър, има нужда от обич и ласки. И ако не му се показва достатъчно обич и не получава достатъчно нежност, детето ще бъде нещастно.

Разликата в отношението към децата в Дания и България не е въпрос на пари, а на ценности, на сващане на това - какво означава да бъдеш човешко същество и от какво един човек има нужда.

У нас има и щастливи изключения в грижата за деца с увреждания, но в областта на държавната политика към децата - както с увреждания, така и здрави, нещата са трагични. Да хвърлим поглед само на реформите в образованието. Те могат да се обобщят като ограничения и санкции, ограничения и санкции. Вечерен час, униформи, "характеристики", общественополезен труд, гонене от час - все едно, че става дума за рецидивисти, не за деца. Ако на тези от министерството поне малко им пука за учениците, на първо място ще се замислят - от какво образование имат нужда съвременните деца. И все пак, не мисля, че проблемът е в политиците ни, а в отношението към децата в нашата култура като цяло. Културата се променя най-трудно, макар да не е невъзможно.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


14 коментара :

  1. Защо ли не вярвам, че ако ти отидеш в министерството, нещо ще се промени към по-добро. Ако успееш да смениш българите в България с датчани, може би да. Но с български материал датско общество не се прави. Преди да достигнат до сегашното си състояние, датчаните са преминали през векове протестантско възпитание. Къде го това в България?

    ОтговорИзтриване
  2. В министерството се надявам да не ходя :-). Иначе и моята теза беше, че нещата не опират до политика, а до култура. Що се отнася до протестантското възпитание, то невинаги се свързва с обич и човещина (пример - "Джейн Еър"). По-скоро става въпрос за равнище на цивилизованост.

    ОтговорИзтриване
  3. Светла, статията (с интервюто и пр.) ми хареса, разбира се, но има едно нещо, което, ако бях аз, щях да направя. И то е - щях да дам обяснение на причините, поради които "в България не е така", както ти непрекъснато казваш, вземайки интервюто.

    А причините са много прости, и мисля, че едва ли някой ще възрази на моето обяснение.

    Причините са във варварския политически и обществен режим, наречен комунизъм. Причините са в това, че комунизмът не се различава съществено от фашизма и в тази област - отношение към инвалиди, болни деца и т.н. А защо е така ли? Много просто. Защото инвалидите и болните деца няма как да станат "хармонично развити личности" - идея, за която някои известни днес индивиди, подвизаващи се например като директори на институти, са писали - и която са стимулирали. Няма да кажа кого конкретно имам предвид, но ще се досетите. Няма да кажа не заради друго, а защото нямам в момента съвсем точната информация.

    И така, ако аз бях на мястото на Светла, щях просто да кажа: да, така е! И е така, защото - освен че българите са "еди-какви си" (те наистина са такива) - ИМАШЕ КОМУНИЗЪМ! Преди всичко, защото ИМАШЕ КОМУНИЗЪМ!

    А този комунизъм, т.е. това варварство, в отношението към инвалиди, болни деца и т.н., както знаем, започва да се преодолява едва през последните години. Бавно, не необратимо. (Доколкото тази "държава" евентуално ще остане в ЕС.) Благодарение на Запада и конкретно благодарение на стандартите на ЕС!

    Светла, нали ще се съгласиш, че тия форуми (блогове и т.н.) не са само за това, да казваме "ах, колко ми харесва тази статия" - те следва дори много повече да са за това, да казваме: НЕ МИ ХАРЕСВА ТАЗИ СТАТИЯ! Или, както е в случая - НЕ МИ ХАРЕСВА ЛИПСАТА НА ОБЯСНЕНИЕ НА ПРИЧИНИТЕ ЗА ИНАЧЕ ВЯРНО ОПИСАНОТО ЯВЛЕНИЕ!

    Разбира се, заради сериозната статия, аз веднага цъкнах на сърчицето. Но обяснението за генезиса на явлението, което е ясно и което е елементарно, ти, Светла, дължиш не на някого другиго, а на студентите си. Нали за тях най-вече е този блог!

    И, моля, без съображения от типа на "Ама какво ще кажат колегите в катедрата?"! Или "Какво ще си помислят тези студенти, които са от комунистически семейства?"! Ако ще се бори човек за истината, трябва да се бори именно за истината, а не за дадена полуистина или полулъжа. Не е ли така?

    ОтговорИзтриване
  4. Здрасти,

    Нямам нищо против, че не си съгласен. Съгласна съм с аргумента ти за комунизма, обаче само наполовина (и тук катадрата или студентите нямат абсолютно нищо общо). Образователната система по времето на социализма е ориентирана към, както казваш, "хармонично развити личности", които много знаят, но нямат никакви умения за справяне в света. От друга страна, тази "хармоничност" води и до маргинализиране на хората с увреждания, представителите на малцинствата и изобщо - всички различни.

    Дотук - добре, но има и нещо друго. Бившите социалистически страни се развиват по различен начин една от друга. Това е така, защото имат различен исторически и културен бекграунд. Специално за България, при идването на социализма масовите ценности са традиционалистични и колективистични, те си остават такива и след "падането" на тоталитарния режим. Какво имам предвид?

    В едно традиционалистично общество възрастните са на почит, а децата и младите трябва да ги слушат (не е случайно, че на Сирни заговезни се иска прошка от възрастните, не от младите). В такова общество възрастта сама по себе си е основание за авторитет, едно дете никога не може да бъде прието за толкова човек, колкото и възрастният. Баща ми и баба ми с носталгия си спомнят времето, когато родителите им са ги биели, защото "така са станали хора" и са убедени, че единственият начин едно дете да стане човек е да изяде достатъчно количество бой. Баба ми е била дете преди комунизма, баща ми също е прекарал първите години от живота си преди комунизма. Традиционалистичните общества също така се характеризират и с неприемане на хората с увреждания, защото основата на традиционният живот е физическият труд; ако си с увреждане, просто си безполезен.

    Проблемът сега е, че в България има традиционалистични и тоталитарни ценности, а социалната структура е друга. В една структура със строги (не на последно място и възрастови) йерархии можеш да възпитаваш децата по подобен начин, съвременните деца обаче са отрасли по друг начин и са други, при тях само с бой и дисциплина не става. Освен това, в развития свят има вече други стандарти за човешки права, включващи и децата, и хората с увреждания.

    Вчера четох в някакъв блог, но сега не мога да го намеря. Беше за дете индийче, което е участвало във филма "Беднякът милионер". Било на церемонията на Оскарите, после се върнало в Индия и искало да си почине, че било уморено. Баща му обаче настоявал да го изведе из града да се изфука с него, детето не искало и бащата го набил пред журналистите и фотографите. В Индия е нямало социализъм :-).

    Лесно е да обвиняваме комунизма за всичко, по-трудно е да погледнем себе си. Може да си антикомунист и най-важният ти аргумент да е: "абе, момче, с кого си тръгнал да спориш, аз съм на възраст да ти бъда баща". Традиционалистично.

    Пък като казваш "аз така бих го написал" - ами напиши го, де, имаш си блог. По-лесно е да критикуваш другите (което също е остатък от колективизма, характерен и за традиционните общества, и за комунизма).

    ОтговорИзтриване
  5. Не е това, че той не иска да пише в блога си! А това, че в неговия блог никои не чете, защото е досаден с безсмислените си писаници! И какво му остава - да досажда, кадето попадне! Трябва да има и такива като него, за да можем да ценим, онези които могат да напишат нещо смислено!

    ОтговорИзтриване
  6. За традиционалистичните ценности в Индия засега мисля да не се тревожа. То така може да се закъхарим и за племената в Южното полукълбо, които са в робовладелски общества. Имаме си доста по-наблизо разни. И в тая "държава", и в една наблизо. Преди време четох едно интервю с първата жена-модел на Турция. Питат я баща й какво мисли по въпроса. "Ами какво - отговаря моделът (моделката :-)) - "Като му казах за пръв път, че искам да ставам модел, направо побесня и ми удари страхотен шамар! Ама после с годините свикна." Ами да. Като са потекли монетарните потоци, ще свикне, не, ами ... Нъл тъй ... И тия ги коткат да влизат в ЕС ... Шеф на сина ми в "Макс Планк" известно време беше турчин - професор. Разказваше му за турците в Германия (живеещи там от десетилетия), че са много по-задръстени (тъй де - традиционалистично настроени, да се изразим елегантно), отколкото тези в Турция ...
    За блога ми. Аааа, поне в двата ми блога нямам намерение да пиша и за полит-магаретата български. Стига ми, дето се кахъря за съдебната система в единия блог - и я оправям кадрово :-))) (като Дошков), та да взема и полит-ситуацията да оправям? Няма да стане! Стига ми, дето се пеня за това из чуждите форуми и блогове ...

    ОтговорИзтриване
  7. Е, по-лесно е да критикуваш в чужди блогове и форуми, отколкото да списваш собствен (дори след като друг ти е оправил html-а, хехе). А ние, които списваме блогове, обираме накрая всички критики ;-).

    ОтговорИзтриване
  8. Ха-ха-ха! Некъф/неква се закахърил за блога ми и за писането ми. Ама като не ти харесвам, бягай да четеш когото си искаш, бе, алоу! Що зяпаш в блога ми? Майтап!

    Виж кво, Светле, по повод на обирането на критика, дай ми да знам например за дисертациите. Щото съм написал и защитил две, нъл тъй. Че и пари доста съм спечелил от тая работа - че и предстои (би трябвало) още да спечеля. Майтап! Нали това тебе те чака, а?! Ха да те видим! Та да кажа, де. Тия, които минават на защити без критика и с овации, са в 99% от случаите пълни бози. Другояче казано, головодници (и головоднички). А тия, които обират критиката, са често пъти мнооого качествени. Тъй че ти трябва да се гордееш, че обираш критиката! Няма майтап никакъв! То колко поговорки за тая работа има ... Колежката Любима (ти я знаеш) наскоро в един блог казва: "Аз съм стрелян заек." И се вижда, че е стрелян заек.

    Обаче пък, ако трябва да бъда честен - а аз винаги съм - най-добре са тия, дето пишат глупости и малоумия, дето минават без всякаква критика и с овации през всякакви съвети, и т.н. Добри момчета и момичета, бе, нъл тъй. Добре са от съответната гледна точка, разбира се. От гледната точка, от която Дошков е много добре, Любима е много добре, аз съм много добре и т.н. И Светла Енчева е много добре (може би донякъде). Всеки си избира начина, по който да е много добре, нали така. Аз от моето си положение не се оплаквам - а за другите не знам.

    ОтговорИзтриване
  9. Датския пример - за семейните отношения, за децата с увреждания. Това имах предвид

    ОтговорИзтриване
  10. svetla, mnogo mi haresa sravnenieto s daniq i se nadqvam
    da provokira ne samo "komunizma ni precaka" idei

    ОтговорИзтриване