Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

28.11.2007 г.

Играе, пее, учи се, чете

Reflection and EU

Боря се с европейския формат за писане на автобиография, както се казва, като прасе с ябълка (с тази разлика, че на прасето вероятно му е по-приятно). За несхватливи хора като мен, има и упътвания. Ама това не ми помага особено. Сигурно съм тежък случай. Обаче си мисля, че тази матрица е изключително неприложима за академичната сфера. Може би и за други сфери.

Защо? Ами повечето важни неща, които някой, който работи в академичната сфера (преподавател, учен) спадат или към "други умения и компетенции" или "допълнителна информация", или се подвеждат под странни графи (много "или" стана, извинявам се). Къде един доктор на философските науки да попълни, че е станал такъв? Може би това е "социална компетентност" или "организационна компетентност"? Или просто нещо "друго" или "допълнително"? Къде да опиша статиите, които съм публикувала, конференциите, на които съм била и т.н.? Тъй като попълвам CV-то с цел то да бъде приложено към документите за акредитацията на специалността, точно тези показатели са от изключително значение.

Ако обаче с мъжа ми сме разпределили семейните си задължения и особено ако не оставаме на червено преди заплата всеки месец, имам всички основания да се гордея със себе си. Европейският формат за автобиография оценява това - под "организационни умения и компетентности" се разбира "
Координация, управление и администрация на хора, проекти и бюджети в професионалната среда или на доброволни начала (например в областта на културата и спорта) у дома и др." (курсивът - мой). Фотографският ми талант също няма да остане незабелязан - има си раздел "артистични умения и компетенции". Мога и да танцувам, да. А, и в неделя се подстригах - съвсем сама! Подстригвам и мъжа си понякога. Това го слагаме към дизайнерските артистични компетенции. Бре, че CV съм имала - за чудо и приказ.

В jobs.bg чета:

"Европейският формуляр на автобиография е гъвкаво средство за систематично и хронологично представяне на индивидуалните знания и умения"

Изглежда евробюрократите, когато са сътворили този формат за CV, който е с претенцията да бъде универсален, че и да се наложи като задължителен, са изхождали от ренесансовата идея за "хармонично развита личност", от предпоставката, че човекът върши една или друга работа не само посредством тясната си професионална квалификация, а с пълнотата на съществуването си. Нищо лошо в това, напротив, но като че ли бюрократите са пропуснали нещо много важно, а именно - постиженията. Тоест, те свеждат постиженията единствено до изграждане на лични "умения и компетенции", а постижението като продукт, който бива достъпен и за други хора по един или друг начин, отсъства. Или е просто нещо "друго". Ако сте световен шампион по нещо, това е "допълнителна информация".

Изобщо, човекът в очите на евробюрократа може би е нещо като чавдарчето - "играе, пее, учи се, чете" (заменете "чете" с "работи"). Толкоз.

Но какво ли се впечатлявам - евробюрокрацията принципно си изхожда от универсалистки и съвсем не емпирични представи за света. Което е добре дошло за българските чиновници по министерства, които казват, че те, селските стопани, сами са си виновни, че не кандидатстват по европейски програми - нали информацията я има в интернет?


П.п. Не си мислете, че съм "евроскептик". Не съм, но налагането на неадекватни рамки на конкретни реалности е нещо доста типично за Европейския съюз и нещо, което не мога (тоест не искам) да приема.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

20.11.2007 г.

The LAN cannot be used.


ВАЖЕН ЪПДЕЙТ В КРАЯ НА ПОСТИНГА!!!

Направих тази снимка на телевизията на открито на Мартин, докато търпеливо чаках появяването му. До този момент я причислявах единствено към "графата" абстрактна фотография (=уютно занимание, сиреч, неприложимо към този блог). Настъпи време обаче, както би се изразил Карл Маркс, "абстракцията да стане практически истинска".

Казано направо - не мога да използвам кварталната си ЛАН връзка, нито пък университетската ЛАН мрежа в Благоевград, за да се добера до блога на Мартин или до сайта "Обичам София". И май никой друг не може, с каквато и да е интернет връзка. Защото блогът и сайтът от петък насам ги няма. Исках да изчакам да минат уикендът и понеделник (работен ден), преди да пиша по въпроса.

"
Рано е за изводи… Освен това трябва да продължи да съществува и по друг начин… И да има и други подобни блогове…", отговори Йовко на коментара ми, че блогът на Мартин продължава да съществува след изборите. Предвидливо.

Не, не се чувствам "изоставена", както някои критици, коментиращи в блога на Мартин, твърдяха. Ако съм се ангажирала там или с кампанията като цяло, то това не е било поради липса на общуване. Напротив, бях ограничила контактите си с доста приятели, за да имам време за това, и още не съм успяла да им се "реванширам" напълно. Така че за мен лично проблем няма, мога да си потъна пак уютничко във Flickr, и толкоз. Нито пък се чувствам "предадена". Аз съм от онези, които скачаха по време на студентските протести през 1997. Какво повече би могло да ме разочарова в областта на политиката от това как СДС с течение на времето проиграха огромното обществено доверие, което ги издигна на власт?

Чувствам се по-скоро ядосана. Много ядосана, бих казала. Не става дума за това, че аз или който и да е е пише в "Обичам София" или в блога на Мартин. А че тези места имаха страхотен потенциал да канализират гражданска енергия. В умна посока. Има мислещи хора, които имат какво да кажат, и искат да го кажат там. Защото разчитат, че ще бъдат чути и че съществува шанс думите им да доведат до съответните действия.

Не е цинично, а е просто глупаво сайтът и блогът на кампанията да са били само с кампанийна цел. На Мартин никак няма да му е лесно в СОС и, независимо дали го осъзнава или не, ще има нужда от силна обществена подкрепа. Вече следва да му е ясно, че няма да я получи от медиите (прочее, какво стана с обещаното разказване за отношението на медиите към кампанията?), освен от "Капитал" и "Дневник" и евентуално още някоя елитарна и затова неособено популярна медия. Ето защо, да си спечелил подкрепата на най-авторитетните блогъри в България (тук, разбира се, не слагам себе си) е голямо постижение, а да я проиграеш е повече от тъпо.

Наивно е, ако Мартин или екипът му са си правили сметката, че със силна интернет подкрепа могат да спечелят изборите, поради което са инвестирали в създаването на сложен интерактивен сайт и на (не толкова сложен) блог. Интригата беше дали той ще е втори, или трети. Нямам данни дали интернет кампанията му има принос за второто място, ще ми се да е така. Но едно знам - тази кампания увлече блогърите, защото се предлагаха съвременни идеи и се чуваха техните.

След като Бойко Борисов спечели на първи тур, един човек ми каза, че ако той се кандидатира за избори, никога не би ме наел да му правя кампанията, защото, ето на, ангажирала съм се била със Заимов, пък той загубил.
Аз обаче не съм очаквала, че той ще спечели. Който не е бил съвсем наивен, си е давал сметка, че цялата натрупана активност ще има смисъл след изборите, а не преди тях. Независимо от резултата. Тези, които се ангажирахме с кампанията - по собствено желание и без да сме част от "предизборен щаб", вложихме много - не заради каквато и да било облага, а единствено заради смисъла. Също така и рискувахме - да ни наругаят, че агитираме, да ни се подиграят, да сметнат, че имаме тайни цели или да ни казват, че сме кукли на конци, че ни използват и т.н. и т.н. Но пък си струваше, защото се случваше нещо важно и, не на последно място, защото се случваше общност, твърдо решена да се опита да промени живота около себе си. Не сме били на договор, който да е изтекъл, както може би е изтекъл договорът на онези, които са поддържали "Обичам София" и блога на Мартин, които са си свършили задълженията в рамките на договора и вече нямат ангажимент.

Ако договорите за поддръжка на блога и сайта не са подновени, отговорността за това може да не е лично на Мартин, а да се дължи на други фактори спонсори, щаб и пр. Но си е лично негова отговорност дали ще има собствен блог, или не. Може да поддържа такъв срещу съвсем малка месечна сума или дори безплатно. Пък и има достатъчно user friendly системи за това.

Прочее, днес махнах два линка - един от блогрола си, друг от списъка с любими сайтове. Не обичам неработещи връзки.

П.п. Преди около час получих коментар, че блогът и сайтът отново са налице. Добра новина! Веднага ги добавих отново в блогрола и списъка с български сайтове. Сега чакам да видя кога ще бъдат обновени с оглед на следизборната ситуация.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

15.11.2007 г.

Благодаря!


Това е най-вижданата ми снимка във Flickr. 908 пъти към днешна дата. Не че нямам и по-добри снимки, но може би хората харесват нещо особено в тази. Ето защо искам да я посветя на читателите на моя блог. (Обичам това състояние - да съм толкова болна, че да си взема няколко дена заслужени болнични, но не чак толкова, че само да лежа, охкам и кашлям, а да мога да посветя тези дни на себе си. Психоаналитиците казват, че болестите били форма на "самонаграждаване". Понякога това звучи като доста черен хумор, но в конкретния случай си е така.)

Когато създадох блога си, нямах никакви претенции. Единственото, което беше важно за мен, е да разполагам с пространство, в което да изразявам мнението си публично. Защото в България е много важно да има хора, които да го правят. Блогърстването е важен канал за формирането на гражданско общество. Има обаче доста българи, които пишат добри блогове поради същите мотиви. Затова и аз нямам претенции. И никога не бих поставила въпроса, както съм виждала други блогъри да правят - било в блогосферата на "Капитал", било другаде - "а защо моят блог не е включен". Може би просто съм претръпнала поради факта, че списвам друг блог (на английски) вече две години и нещо. И знам, че може да имаш своите "пет минути слава" и после да изпаднеш в забвение, и че от това не се умира ;-). Или защото се радвам на известна (умерена и твърде уютна) популярност във Flickr (под псевдоним). Или защото блогът на катедра Социология в ЮЗУ, на който също съм автор, излиза на едно от първите места в Гугъл, когато напишеш "социология" на кирилица. Или защото работя в област, в която съм виждала какво е да си "публична личност" и изобщо не горя от желание да бъда такава. (Доколкото съм преподавател и имам блогове, съм и "публична личност", повече не ми трябва...)

Така че, когато искрено непретенциозният ми "Неуютен блог" получи някакво признание, аз възприемам това като подарък, не като нещо, което ми се "полага". И съм страшно изненадана, когато това се случи.

Първото подобно признание беше, когато блогът ми се оказа включен в блогрола на този на Мартин Заимов. Смятам (и съм го казвала и на Мартин в коментар), че други блогове заслужават това повече от моя. Но, разбира се, фактът, че съм избрана, топли, въпреки че продължава да ми е кофти, че някои не са там.

Тези дни, ровейки из блога на Борислав Борисов, установих, че моят е включен в "уеб агрегатора" му (сега виждам, че ме е "фаворитнал" и в Технорати). Благодаря :-)!

Присъствам и в блогрола на Мая Маркова. Много благодаря, особено като се има предвид, че комуникацията ми с нея започна с несъгласие (по отношение на учителската стачка). По-късно намерихме и допирни точки. При всички случаи, уважаването на различни мнения е качество, което високо ценя.

Най-голямата изненада беше, когато вчера, благодарение на Tecnorati, открих, че съм включена в класацията "Топ 240 на българските блогове" на... Невена Гюрова! Попадала съм на блога й и преди, но чак вчера разбрах кой всъщност е авторът, който се подвизава като Вени Г. За пореден път се удивлявам колко изпълнено с превратности нещо е животът. Как бих могла преди 10-12 години да предположа, че един ден ще се окажа свързана с нея по какъвто и да било начин?! На всичко отгоре, блогът й е безкрайно интересен и добре написан, с удоволствие прекарах няколко часа в него. Нямам физическата възможност да го прочета целия, не съм следила какво става с нея през годините и не мога да кажа нищо за нейната консистентност и/или трансформация. Не знам как е възможно един и същи човек да подкрепя и Жан Виденов, и Мартиновците (Заимов и Димитров). Но не съдя. Човекът е сложно нещо. (По време на студентските протести 1997 година в "Демокрация", ако не ме лъже паметта, се публикува нещо, което аз, по онова време активно протестиращ студент, бях писала по адрес на Николай Добрев. По-късно той почина от рак. Още не мога да си го простя. Какво ли е преживял той, докато ние го бяхме превърнали в символ на насилието? Та оттогава си позволявам да нападам словесно само институции, не и хора. Дори и последните да се казват Явор Колев или Бойко Борисов, колкото и да е трудно понякога, хехе.)

Що се отнася до класацията топ 240 на Вени Г. - ами всяка класация е субективна, дори и тези, изградени на "обективни" критерии (защото тук възниква въпросът кои критерии точно се подбират и защо; и кой и защо подбира). Така че аз много благодаря, че съм включена нейния топ 240!

Последно, но не по значение, благодаря и на всички вас, които четете моя блог (и които прочетохте този постинг до края)!

П.п. от 18 ноември. Пропуснах да кажа, че блогът ми е цитиран и в блог, наречен "Пулверизатор", който засега съдържа само един постинг и не позволява коментари. Присъствам и в блогрола му. Засега не мога да кажа нищо за мистичния анонимен автор на "Пулверизатор", освен че, може би, живее в Щатите и че има още един блог. И на него - благодаря!

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

10.11.2007 г.

Десети ноември


Десети ноември, есенен ден, 18 години по-късно. Нямам ясен спомен от събитието преди 18 години. Тогава бях на 15. Спомням си смътно новините и че родителите ми си говореха, че това е преврат и няма връщане назад.

Студентите ми пък нямат съвсем никакви спомени за времето на тоталитаризма. Вероятно така е по-добре, но фактът, че много от тях мислят, че животът преди е бил по-хубав и че политическата свобода не е нещо, на което държат, е тъжно. Но обяснимо.

Родените след 10 ноември 1989 година няма да са прекарали и ден от живота си по време на тоталитаризъм. От утре те вече имат право на глас.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

9.11.2007 г.

Сбъднати и несбъднати очаквания от представянето на филма "Изоставените деца на България"


Бях на представянето на филма на Кейт Блюет "Изоставените деца на България" в Червената къща. Добре, че с мъжа ми пристигнахме по-рано, та успяхме да намерим места за сядане. Залата се оказа прекалено малка за всички желаещи, беше пълно с правостоящи, фоайето беше претъпкано, а може би някои хора не са могле да влязат и в сградата. Аз седях на стратегическо място - на последния ред, почти в средата, така че можех спокойно да правя снимки и да ставам, когато се наложи. (Всъщност намерението ми беше да седя някъде на края на редицата, за да мога да се разхождам насам-натам с фотоапарата, но, предвид блъсканицата, това беше невъзможно.)

Чудя се по какъв начин да опиша впечатлението си от събитието. Това, което спонтанно идва в главата ми, е да го представя през призмата сбъднати/несбъднати очаквания. И, тъй като в блогърстването няма строги правила, така и ще направя.

Очаквах да видя повече познати. Видях двама. Както разбрах преди малко, единият е бил там по работа. За другия не разбрах, беше далече и не успяхме да поговорим. Е, може да е имало някой познат и от хората, които не можаха да влязат...

Очаквах, че огромната част от присъстващите ще са като мен - дошли на представянето на филма единствено за да изразят гражданската си позиция и да видят що за дебат ще се случи. Оказа се, че много от тях са там поради доста по-конкретни причини - представители на различни НПО-та, преподаватели, специалисти в областта на хората с увреждания, студенти по специална педагогика, родители на деца с увреждания, които са отказали да изпратят децата си в дом въпреки че "добронамерени" лекари са ги посъветвали така. Имаше и доста чужденци.

Очаквах да видя повече известни публични личности. Не такива, които са пряко ангажирани с дебата, а такива, които са дошли, просто защото съдбата на децата в домове с увреждания ги интересува. Първата публична личност, която видях, беше американският посланик. По някое време мярнах журналистката Диана Иванова. Но известни политици, от която и да е политическа сила, както и визуално популярни журналисти (освен водещата и Диана Иванова) - не, както и други известни публични фигури, социолози, културолози, писатели и т.н. (Пак казвам, може да не съм видяла някого, беше голямо меле.)

Очаквах, че ще присъстват повече медии. Не мога да преценя колко представители на медии е имало, но единствената камера, която видях (освен любителски камери на хора от публиката), беше на телевизия "Европа". И нямаше въпроси, започващи с "аз съм еди-кой-си, представител на еди-коя-си медиа".

Очаквах, че Масларова няма да присъства и тя наистина не присъстваше. Но не очаквах, че ще изпрати заместник министър (Иванка Христова), както и че ще присъстват заместник министър на образованието и други представители на официални институции - председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска и други. Приятна изненада беше да видя министъра на правосъдието Миглена Тачева (единственият министър, който не беше се "отчел", изпращайки свой заместник - чест й прави). Още по-приятна изненада беше, че тя присъстваше сред публиката като редови зрител, а не отпред като официален гост. И взе думата като всички останали зрители, изчаквайки собствения си ред (доста по-търпеливо от някои, впрочем). С което спечели симпатиите ми. И говири точно и ясно, разяснявайки юридическата страна на осиновяването.

Очаквах, че повечето представители на официални институции ще се държат тотално неадекватно, както и се оказа. Те, начело с Ширин Местан, обясняваха колко много всъщност прави държавата за децата с увреждания и че всъщност филмът бил манипулативен, защото вижте колко хубави домове имало в България.

Не очаквах, че някои представители на неправителствени организации ще "играят" на страната на държавните институции. Наивно от моя страна, защото, все пак, колко НПО-та "усвояват" сума ти пари по съвместни проекти с инститциите и отчитат безсмислена дейност? За щастие обаче, имаше други неправителствени организации, които реагираха адекватно.

Не очаквах, че част от публиката ще е там, за да разобличава филма като долна английска антибългарска пропаганда. Също наивно, много наивно.

Очаквах, че никой няма да иска да поеме отговорност за ситуацията с домовете за хора с увреждания в България. Така и се оказа.

Не очаквах, че въпреки всичко ще изляза от залата обнадеждена, с чувството, че нещо се е случило и че ще се предприемат конкретни действия. Наивно? Знам ли... колко неща се изговарят в разни малки зали, просто за да се харесаме и да не се конфронтираме, а после нищо не се променя? Промени ли се нещо след потресаващия филм на "Амнести интернешънъл" за домовете за възрастни хора с умствени увреждания в България? От друга страна, надявам се, че ЕС ще "натиска" ситуацията в тези домове да се промени. Почти нямам друго основание за оптимизъм. Освен че в България има повече прояви на гражданска активност от преди. Най-вече посредством интернет. Което, строго погледнато, си е серионо основание за оптимизъм.

Скоро ще публикувам повече снимки от събитието.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

2.11.2007 г.

Пак за изоставените деца...

Нека малко си почина от политически постинги... имах идея да пиша на следизборни (междуизборни) теми, но вече започвам да си омръзвам... А и, за разлика от предизборните кампании, човешките трагедии нямат deadline. Особено ако става дума за български деца в институции...

На шести ноемри от 18,30 Кейт Блюит ще представи филма си "Изоставените деца на България" - информацията е от блога, създаден като реакция на филма.

Още нещо на тема изоставени деца. Постинга, който прилагам по-долу, е от блога на Мая Маркова:

Някой знае ли нещо за съдбата на Софка?

Неотдавна писах в основния си блог за филма на Би Би Си “Изоставените деца на България”. По-долу превеждам един от коментарите, които получих към тази публикация:

“Аз съм майка на 2 ромски деца, които осинових от български сиропиталища преди 10 години. Дъщеря ми тогава беше на 7 години. Когато я посетихме в България, научихме, че тя има сестра-близначка. По-нататъшните ни проучвания установиха, че сестричката е още жива, но е “тежко засегната”. Поискахме медицинско освидетелстване, но ни отказаха. Поискахме да я видим, но ни казаха, че нямаме право на посещение. Предложихме дарения, но и те бяха отказани. Нашият посредник ни каза, че домовете за такива деца са ужасни. Вече 10 години ме мъчи мисълта, че близначката на дъщеря ми живее в условия, в които не бих оставила дори домашния си любимец. Без семейство, без достъп до медицинска помощ или обучение, което би могло да промени живота й. Не мога да погледна дъщеря си, без да се запитам какво е станало с това момиче. Тя се казва Софка. Сега би трябвало да е на 17 години.

Дъщеря ми не знае, че има близначка. Когато я осиновихме, тя беше вече претърпяла толкова много - физически и емоционално, че последиците бяха трайни. Дори и сега тя още се бори с посттравматичен стрес вследствие на побои и други ужаси, за които дори не може да разкаже. Има умствено изоставане. Но тук получава нужната помощ, има достатъчно храна и човешки живот, който беше отказан на сестра й.

Може би някой ден ще научим какво е станало с това момиченце.”

Написах тази публикация с надеждата случайно да бъде прочетена от човек, който знае нещо за това изоставено увредено момиче на име Софка (може би София). Ако по някакво чудо вие сте този човек, моля ви да оставите коментар. Ако сте блогър, бихте могли да копирате публикацията и да я поместите в своя блог, за да се прочете от повече хора.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?