Rеfugees e едно от любимите ми парчета на Van der Graaf Generator (линкът е към неофициалния сайт на Peter Hammill, където някои парчета могат да се чуят с много добро качество и съвсем легално, а има и много текстове; пускам го в отделен прозорец, за да можете да слушате, докато четете, ако искате). Никога не съм го приемала буквално... до преди една седмица.
Това е предисторията на поста ми от понеделник, който се наложи да напиша съвсем набързо. Тъй като историята е дългичка, реших да я разделя на две - преди публикуването на онзи пост и след него.
Случи се така (защо и как, не е нужно да обяснявам), че се запознах с една компания от осем нелегални бежанци и един по-възрастен имигрант в България от 30 години, лекар, който играеше импровизирано ролята на преводач. Той знаеше български, арабски и френски, двама-трима от бежанците назнайваха малко български, един говореше на френски, някои - на арабски и на френски, някои - само на арабски, трима - само на анлийски (впоследствие се оказа, че един от англоговорящите говори доста сносен български, но това го разбрах в следващия епизод). Поради това ми се наложи да приказвам на български, английски, да се напъна да си поприпомня френския и отвреме-навреме да пускам по някоя фраза на арабски (запомнена от детските ми години в Бенгази), за да предразполагам арабите.
Винаги съм симпатизирала на имигрантите у нас и особено на бежанците. За да дойдеш да търсиш място под слънцето в България, трябва в твоята страна наистина да е много кофти. Но до този момент не бях познавала бежанци лично и само бях чела техни истории. Съвсем различно е, когато познавам няколко от тях.
Как си представяте бежанците?
Предполагам, че за голяма част от родните (и не само родните) "патриоти" бежанците са някакви супер опасни типове, престъпници, трафиканти, терористи, фундаменталисти, носители на зарази, абе изобщо - какво търсят тука, най-добре да се върнат откъдето са дошли по най-бързия начин.
От другата страна стоят т.нар хуманитарни организации, НПО-та, които работят с бежанци и подобни. Прави ми впечатление, че колкото и позитивно да са настроени към бежанците, много от тях ги представят в рекламните си материали (не че биха го казали в прав текст) като примитивни внушаващи неграмотност хорица - беззащитни жени, деца и по-рядко мъже, преобладаващо облечени в национални носии (сиреч - в беда, но горди с етническия и религиозния си произход и с културата, в която са социализирани). Вярно е, че някои бягат от родината си поради преследване на етническата или религиозната група, към която принадлежат, но има много други, които са принудени да избягат именно защото не искат да се идентифицират с групата (или с културата), в която са се родили, и да бъдат изобразявани с народни носии ми се вижда неособено адекватно (представете си бежанци от тоталитарна страна, които биват изобразявани с червени връзки и значки с Ленин).
Бежанците, с които аз се запознах, бяха нещо коренно различно и от двете представи. Половината араби, другата половина - чернокожи африканци, подчертано интелигентни, компютърно грамотни, светски ориентирани. Един от тях беше християнин, другите не забелязах да са особено религиозни.
Защо са станали бежанци? По различни причини, но всички свързани с опасност в родината им. На един убили семейството му в гражданска война. Друг бил лидер на студентско движение и станал обект на репресии поради политическия режим в родината си. Трети пък просто искал да живее светски живот, да има право да пие алкохол и изобщо - да бъде като младите хора на Запад, но се случило да е роден в ислямистка държава, та си докарал неприятности. И така нататък... Никой от тях не си е поставял за цел да остане в България, всички, с които говорих, първо са стигнали до Турция (кой в кутия, кой в нещо такова), но оттам пак им се наложило да избягат - вече в България.
Оттам насетне историите им стават много подобни - първоначално получават регистрация като бежанци (имаше и някои, които са дошли съвсем отскоро и още не са получили разрешение), но след време тя изтича (още не съм проучила достатъчно правната рамка - защо се получава така) и те се оказват без документи за самоличност, а процедурата да си изкарат нови се бави, понякога с години. Нито ги легализират, нито ги експулсират. И това, което ми разказаха всички и което ме втрещи, беше, че някакви полицаи искатли от тях определена сума пари всеки месец, за да не им създават проблеми. А в момента, когато престанат да са в състояние да си плащат, ги изпращали в Бусманци. Ако не знаете какво е там, горещо ви препоръчвам да прочетете този материал в "Капитал" плюс статиите в "Още по темата".
Моля ви за момент да се опитате да си представите какво е да си бежанец в България без статут ти лична карта:
- нямаш право да работиш никъде
- нямаш право да живееш никъде
- нямаш право на медицинска помощ
- нямаш право на образование
- след Нова година няма да имаш право дори на мобилен телефон
- според разни иначе авторитетни "хуманитарни" и "благотворителни" организации нямаш право да получиш помощ от тях, понеже нямаш документи
- а ако умреш (както се е случило с бащата на един от бежанците, с които разговарях), нямаш право дори да бъдеш погребан
И какво ти остава, ако не искаш да бъдеш просяк или крадец (а мъжете, с които аз говорих, определено не искаха):
- да спиш при приятели, които рискуват, че са те прибрали, а като те попитат къде живееш, да казваш "на улицата"
- понякога действително да живееш на улицата
- да работиш на черно и да те експлоатират по най-безмилостния начин, защото знаят, че не можеш да се защитиш, а като те попитат къде работиш, да казваш "никъде"
- да те лекуват нелегално, за което да отделяш тлъсти подкупи от парите, които едвам ти стигат, за да преживяваш
- да помолиш някой приятел да регистрира предплатената ти карта (която ползваш само за да ти се обаждат, защото нямаш пари да звъниш) на свое име
- да преглъщаш, когато местното население те нарича "терорист" (ако си арабин) или "маймуна" (ако си чернокож)
- да не вярваш на никого
- ако станеш неплатежоспособен, да те вкарат в Бусманци, а ти да не знаеш дали ще доживееш да излезеш оттам
А ти искаш просто да имаш легален статут, да можеш да работиш, да плащаш данъци, да учиш. Всички буквално в един глас казваха: "Ние искаме да работим и да плащаме данъци. Нашите данъци ще отиват в българската държава, затова тя има сметка да ни легализира, вместо да ни кара да плащаме на този или онзи полицай."
И друго казаха: "Оправете си правосъдието."
Не знам как бихте се чувствали, ако поговорите с такива хора. Аз се почувствах много безпомощна, защото исках да им помогна, но не знаех как. Все пак, за тяхно голямо учудване им оставих координатите си (явно дотолкова са свикнали да ги възприемат като престъпници, че не могат да се начудят как някой ще им дава визитката си само след един разговор) - не за друго, а за да им покажа, че не ги имам за "терористи" и "маймуни". И си мислех, че сигурно ще ги потърся някой ден, за да ги видя какво правят. Но бях ужасно разстроена, да си призная.
И какво беше учудването ми, когато след два дена един от тях се появи при мен в ЦИД. Той беше човекът, който при разговора ми с имигрантите взимаше най-дейно участие. Баща му е бил преподавател в България, но когато го е ударила кризата и е станал неплатежоспособен, са го вкарали в Бусманци, прекарал там седем месеца и починал скоро след като го изкарали. О. (бежанецът, който дойде при мен) също е бил в Бусманци и не иска да се връща там. Попита ме дали мога да му намеря някаква работа. Имал компютърна грамотност, говорел български (в последното не бях съвсем сигурна, понеже разговорът се водеше на английски). "Но ти си нелегален", казвам. Гледа ме с тъжна и снизходителна ирония. Питам го какво образование има. От впечатляващото равнище не реторичните му умения бях останала с впечатление, че е завършил университет. Но не бил. Учил в някаква гимназия в България, но когато останал без документи, го изхвърлили. Иска да завърши училище и университет, но не вярва, че е възможно. "Добре - казвам - няма ли никаква надежда да бъдеш легализиран?" Отново ме гледа с тъжна и снизходителна ирония.
Обещах му, че ще се опитам да направя нещо. Казах му, че имам блог и много хора го четат, може да се появи някой, който да помогне, но че едва ли бих могла да му намеря работа.
После О. си тръгна и аз се размислих какво бих могла да направя. Знаех, че не бих могла да му търся и намеря работа. Първо, това е незаконно и, второ, дори да си затворя очите, защото животът му е в опасност и да успея да намеря нещо, каква е гаранцията, че няма да го пратя в ръцете на поредните, които ще го експлоатират до дупка. Не е това начинът, мислех си.
Накрая стигнах до извода, че е най-добре да се опитам да му помогна да бъде легализиран и евентуално да намеря организация, която дава нещо като помощи и на нелегални имигранти. О. нямаше надежда, че може да бъде легализиран, но това не ми пречеше да се опитам да проуча какви са възможностите.
И така се стигна до съобщението в блога ми, зададох същия въпрос и във Facebook.
Следва.
Това е предисторията на поста ми от понеделник, който се наложи да напиша съвсем набързо. Тъй като историята е дългичка, реших да я разделя на две - преди публикуването на онзи пост и след него.
Случи се така (защо и как, не е нужно да обяснявам), че се запознах с една компания от осем нелегални бежанци и един по-възрастен имигрант в България от 30 години, лекар, който играеше импровизирано ролята на преводач. Той знаеше български, арабски и френски, двама-трима от бежанците назнайваха малко български, един говореше на френски, някои - на арабски и на френски, някои - само на арабски, трима - само на анлийски (впоследствие се оказа, че един от англоговорящите говори доста сносен български, но това го разбрах в следващия епизод). Поради това ми се наложи да приказвам на български, английски, да се напъна да си поприпомня френския и отвреме-навреме да пускам по някоя фраза на арабски (запомнена от детските ми години в Бенгази), за да предразполагам арабите.
Винаги съм симпатизирала на имигрантите у нас и особено на бежанците. За да дойдеш да търсиш място под слънцето в България, трябва в твоята страна наистина да е много кофти. Но до този момент не бях познавала бежанци лично и само бях чела техни истории. Съвсем различно е, когато познавам няколко от тях.
Как си представяте бежанците?
Предполагам, че за голяма част от родните (и не само родните) "патриоти" бежанците са някакви супер опасни типове, престъпници, трафиканти, терористи, фундаменталисти, носители на зарази, абе изобщо - какво търсят тука, най-добре да се върнат откъдето са дошли по най-бързия начин.
От другата страна стоят т.нар хуманитарни организации, НПО-та, които работят с бежанци и подобни. Прави ми впечатление, че колкото и позитивно да са настроени към бежанците, много от тях ги представят в рекламните си материали (не че биха го казали в прав текст) като примитивни внушаващи неграмотност хорица - беззащитни жени, деца и по-рядко мъже, преобладаващо облечени в национални носии (сиреч - в беда, но горди с етническия и религиозния си произход и с културата, в която са социализирани). Вярно е, че някои бягат от родината си поради преследване на етническата или религиозната група, към която принадлежат, но има много други, които са принудени да избягат именно защото не искат да се идентифицират с групата (или с културата), в която са се родили, и да бъдат изобразявани с народни носии ми се вижда неособено адекватно (представете си бежанци от тоталитарна страна, които биват изобразявани с червени връзки и значки с Ленин).
Бежанците, с които аз се запознах, бяха нещо коренно различно и от двете представи. Половината араби, другата половина - чернокожи африканци, подчертано интелигентни, компютърно грамотни, светски ориентирани. Един от тях беше християнин, другите не забелязах да са особено религиозни.
Защо са станали бежанци? По различни причини, но всички свързани с опасност в родината им. На един убили семейството му в гражданска война. Друг бил лидер на студентско движение и станал обект на репресии поради политическия режим в родината си. Трети пък просто искал да живее светски живот, да има право да пие алкохол и изобщо - да бъде като младите хора на Запад, но се случило да е роден в ислямистка държава, та си докарал неприятности. И така нататък... Никой от тях не си е поставял за цел да остане в България, всички, с които говорих, първо са стигнали до Турция (кой в кутия, кой в нещо такова), но оттам пак им се наложило да избягат - вече в България.
Оттам насетне историите им стават много подобни - първоначално получават регистрация като бежанци (имаше и някои, които са дошли съвсем отскоро и още не са получили разрешение), но след време тя изтича (още не съм проучила достатъчно правната рамка - защо се получава така) и те се оказват без документи за самоличност, а процедурата да си изкарат нови се бави, понякога с години. Нито ги легализират, нито ги експулсират. И това, което ми разказаха всички и което ме втрещи, беше, че някакви полицаи искатли от тях определена сума пари всеки месец, за да не им създават проблеми. А в момента, когато престанат да са в състояние да си плащат, ги изпращали в Бусманци. Ако не знаете какво е там, горещо ви препоръчвам да прочетете този материал в "Капитал" плюс статиите в "Още по темата".
Моля ви за момент да се опитате да си представите какво е да си бежанец в България без статут ти лична карта:
- нямаш право да работиш никъде
- нямаш право да живееш никъде
- нямаш право на медицинска помощ
- нямаш право на образование
- след Нова година няма да имаш право дори на мобилен телефон
- според разни иначе авторитетни "хуманитарни" и "благотворителни" организации нямаш право да получиш помощ от тях, понеже нямаш документи
- а ако умреш (както се е случило с бащата на един от бежанците, с които разговарях), нямаш право дори да бъдеш погребан
И какво ти остава, ако не искаш да бъдеш просяк или крадец (а мъжете, с които аз говорих, определено не искаха):
- да спиш при приятели, които рискуват, че са те прибрали, а като те попитат къде живееш, да казваш "на улицата"
- понякога действително да живееш на улицата
- да работиш на черно и да те експлоатират по най-безмилостния начин, защото знаят, че не можеш да се защитиш, а като те попитат къде работиш, да казваш "никъде"
- да те лекуват нелегално, за което да отделяш тлъсти подкупи от парите, които едвам ти стигат, за да преживяваш
- да помолиш някой приятел да регистрира предплатената ти карта (която ползваш само за да ти се обаждат, защото нямаш пари да звъниш) на свое име
- да преглъщаш, когато местното население те нарича "терорист" (ако си арабин) или "маймуна" (ако си чернокож)
- да не вярваш на никого
- ако станеш неплатежоспособен, да те вкарат в Бусманци, а ти да не знаеш дали ще доживееш да излезеш оттам
А ти искаш просто да имаш легален статут, да можеш да работиш, да плащаш данъци, да учиш. Всички буквално в един глас казваха: "Ние искаме да работим и да плащаме данъци. Нашите данъци ще отиват в българската държава, затова тя има сметка да ни легализира, вместо да ни кара да плащаме на този или онзи полицай."
И друго казаха: "Оправете си правосъдието."
Не знам как бихте се чувствали, ако поговорите с такива хора. Аз се почувствах много безпомощна, защото исках да им помогна, но не знаех как. Все пак, за тяхно голямо учудване им оставих координатите си (явно дотолкова са свикнали да ги възприемат като престъпници, че не могат да се начудят как някой ще им дава визитката си само след един разговор) - не за друго, а за да им покажа, че не ги имам за "терористи" и "маймуни". И си мислех, че сигурно ще ги потърся някой ден, за да ги видя какво правят. Но бях ужасно разстроена, да си призная.
И какво беше учудването ми, когато след два дена един от тях се появи при мен в ЦИД. Той беше човекът, който при разговора ми с имигрантите взимаше най-дейно участие. Баща му е бил преподавател в България, но когато го е ударила кризата и е станал неплатежоспособен, са го вкарали в Бусманци, прекарал там седем месеца и починал скоро след като го изкарали. О. (бежанецът, който дойде при мен) също е бил в Бусманци и не иска да се връща там. Попита ме дали мога да му намеря някаква работа. Имал компютърна грамотност, говорел български (в последното не бях съвсем сигурна, понеже разговорът се водеше на английски). "Но ти си нелегален", казвам. Гледа ме с тъжна и снизходителна ирония. Питам го какво образование има. От впечатляващото равнище не реторичните му умения бях останала с впечатление, че е завършил университет. Но не бил. Учил в някаква гимназия в България, но когато останал без документи, го изхвърлили. Иска да завърши училище и университет, но не вярва, че е възможно. "Добре - казвам - няма ли никаква надежда да бъдеш легализиран?" Отново ме гледа с тъжна и снизходителна ирония.
Обещах му, че ще се опитам да направя нещо. Казах му, че имам блог и много хора го четат, може да се появи някой, който да помогне, но че едва ли бих могла да му намеря работа.
После О. си тръгна и аз се размислих какво бих могла да направя. Знаех, че не бих могла да му търся и намеря работа. Първо, това е незаконно и, второ, дори да си затворя очите, защото животът му е в опасност и да успея да намеря нещо, каква е гаранцията, че няма да го пратя в ръцете на поредните, които ще го експлоатират до дупка. Не е това начинът, мислех си.
Накрая стигнах до извода, че е най-добре да се опитам да му помогна да бъде легализиран и евентуално да намеря организация, която дава нещо като помощи и на нелегални имигранти. О. нямаше надежда, че може да бъде легализиран, но това не ми пречеше да се опитам да проуча какви са възможностите.
И така се стигна до съобщението в блога ми, зададох същия въпрос и във Facebook.
Следва.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
