(Снимките са на мемориала на Берлинската стена в София)Днес празнуваме 20 години от Десети ноември, 1989. Преди няколко дни пък тържествено се отпразнува 50 години БНТ. Между начина, по който протичат двете годишнини, има много общо.
Годишнината на БНТ:
Сенилно-носталгично вторачване в миналото, без визия нито за бъдещето, нито дори за настоящето.
Репортажи за миналото на телевизията, издържани в стилистиката на социалистическите кинопрегледи.
Естрадни певци и певици, които си припомнят колко хубаво е било и уверяват, че сега могат да пеят не по-зле.
Най-грандиозното зрелище, подарено на зрителя навръх годишнината - "Златният Орфей".
Най-голямата чест за зрителя - не да бъде информиран, нито интересите и правата му да бъдат защитени, а... да се превърне еднократно в една от "говорителките".
Утешителна награда за неуспелите да се доредят да поиграят на говорителка - поостарял второразряден филм, но пък американски. И с Джулия Робъртс.
Съвсем като едно време, нали? Само трябваше да разпънат една шатра пред БНТ, където да продават банани, портокали и мандарини, за да усетим всички измерения на празника.
Годишнината от 10 ноември:
Позабравени мътни фигури от миналото, които и след 20 години се опитват да наложат номенклатурните и ченгеджийските версии на това, какво всъщност се е случило на Десети.
Вечерта на девети ноември гледаме как другите страни празнуват годишнината от падането на Берлинската стена, а новината за събарянето на стиропоровата стена в София е изместена от новината, че свинският грип е опасен за хората с наднормено тегло.
Разочарование от демокрацията и пазарната икономика. Всеобщо огласяване на данните за разочарованието.
На власт е поредният Мъж със Силна Ръка, Който Ще Ни Оправи (и който вини Станишев заради баща му, въпреки че човек не избира родителите си, но има избор на кого да бъде бодигард и колко да се престарява по време на Възродителния процес).
Уверено вървим към полицейска държава начело с ГЕРБ и "Атака" и май малцина са онези, които имат нещо против. Трябва ли да минем и през това, за да се разочароваме и от него?
Или няма да се разочароваме?
Защото по-лесно се оказва някой друг да прави нещата вместо нас.
А демокрацията не се подарява, нея я има в степента, в която гражданите я отстояват от политиците. От колко месии трябва да се разочароваме, за да разберем това?
Или няма да се разочароваме?
Или най-висшата форма на публичност за нас ще бъде да се окажем участници в риалити шоу?
Годишнината на БНТ:
Сенилно-носталгично вторачване в миналото, без визия нито за бъдещето, нито дори за настоящето.
Репортажи за миналото на телевизията, издържани в стилистиката на социалистическите кинопрегледи.
Естрадни певци и певици, които си припомнят колко хубаво е било и уверяват, че сега могат да пеят не по-зле.
Най-грандиозното зрелище, подарено на зрителя навръх годишнината - "Златният Орфей".
Най-голямата чест за зрителя - не да бъде информиран, нито интересите и правата му да бъдат защитени, а... да се превърне еднократно в една от "говорителките".
Утешителна награда за неуспелите да се доредят да поиграят на говорителка - поостарял второразряден филм, но пък американски. И с Джулия Робъртс.
Съвсем като едно време, нали? Само трябваше да разпънат една шатра пред БНТ, където да продават банани, портокали и мандарини, за да усетим всички измерения на празника.
Годишнината от 10 ноември:
Позабравени мътни фигури от миналото, които и след 20 години се опитват да наложат номенклатурните и ченгеджийските версии на това, какво всъщност се е случило на Десети.
Вечерта на девети ноември гледаме как другите страни празнуват годишнината от падането на Берлинската стена, а новината за събарянето на стиропоровата стена в София е изместена от новината, че свинският грип е опасен за хората с наднормено тегло.
Разочарование от демокрацията и пазарната икономика. Всеобщо огласяване на данните за разочарованието.
На власт е поредният Мъж със Силна Ръка, Който Ще Ни Оправи (и който вини Станишев заради баща му, въпреки че човек не избира родителите си, но има избор на кого да бъде бодигард и колко да се престарява по време на Възродителния процес).
Уверено вървим към полицейска държава начело с ГЕРБ и "Атака" и май малцина са онези, които имат нещо против. Трябва ли да минем и през това, за да се разочароваме и от него?
Или няма да се разочароваме?
Защото по-лесно се оказва някой друг да прави нещата вместо нас.
А демокрацията не се подарява, нея я има в степента, в която гражданите я отстояват от политиците. От колко месии трябва да се разочароваме, за да разберем това?
Или няма да се разочароваме?
Или най-висшата форма на публичност за нас ще бъде да се окажем участници в риалити шоу?
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
